Джини Харцмарк
Горчив бизнес (34)

Трийсет и трета глава

Филип, Лидия и Юджин седяха намусени на дивана в къщата на баща си. Така един до друг ми заприличаха на онези, трите маймунки — не виждам, не чувам, не говоря. Искаше ми се да ги удуша всичките. Елиът стоеше в кухнята да варди да не би да не се удържа.

— Сега кой от вас ще благоволи да ми разкаже какво точно се е случило с Грейс Суиндън?

— Не е твоя работа! — Филип скочи на крака.

— Сядай, ако обичаш! — изкомандвах аз, защото вече ми беше дошло до гуша от фасони и потайности. Дани и Сесилия бяха станали жертви именно на тази неспособност да се назовават нещата с истинските им имена. Оттук нататък ще им искам само истината и на бавен огън ще ги пека, докато не ми я кажат. — Филип, ти си бил там, така че почвай.

— Тя беше една мърла, пълно нищожество. И сега не е време да се ровим в миналото.

— Кажи какво стана тогава! — изръмжах насреща му и изведнъж съжалих, че нямам пистолет. Дано Елиът да си носи неговия.

— Тя явно вече знае — обади се Юджин.

— Държа от вас да го чуя.

— По дяволите, тя беше умряла, когато я хвърлихме във водата. Ето, чу го. Доволна ли си? Ходила при доктор Присър да махне бебето, но нещо не било наред. Не разбрах точно. Тогава беше друго, тия работи не ставаха като сега. Дотътри се до езерото цялата в кръв. Не знаехме какво да я правим. Бяхме съвсем деца, да му се не види! Умря в ръцете на Джими.

— И вие напълнихте джобовете й с камъни и измислихте версията със самоубийството.

— Трябваше да направим нещо. Страх ни беше. Татко щеше да ни убие. Джими каза, че така ще е най-правдоподобно.

— И какво стана с Джими?

— Оплете се в косата й. Тя имаше много дълга коса. Овърза се около копчетата на ризата му. — Филип говореше бързо, сякаш да се отърве от спомена.

— Защо не е имало разследване?

— Татко се намеси. Той знаел от самото начало. Сам бил платил и на доктора.

— И после изтръгна от теб обещанието да мълчиш?

— Закле ме — отвърна Филип и се сгърчи още по-нещастно.

— Вашата малка мръсна тайна! — изсъска Лидия. — Но как да затвориш хорските усти? Не можеш да платиш на всички…

— Значи и ти си знаела?

— В началото не. Обаче все ми се струваше, че има нещо гнило. Едва когато моят терапевт ми помогна да проумея истинското въздействие на трагедиите в детството върху моята психика, се почувствах мотивирана да тръгна да търся истината. И знаете ли кое е най-забавното? Тук всички са знаели открай време. Знаели са, че Джими спи с Грейс. Знаели са за аборта. Знаели са, че татко е платил, за да се потули цялата история. Тайната е била единствено за семейството. Всички останали са знаели.

— Не и Юджин обаче, нали? — произнесох бавно, разтреперана от гняв. — Никой никога не е казал на Юджин. Страхували са се от реакцията му. Той е научил едва след скандала на празненството у Дани. Представям си как те е сърбял езикът, Лидия.

— Ядосана бях, а като се ядосам, ставам много емоционална. Такава ми е природата.

— О, да, ти си страшно емоционална. Толкова си емоционална, че изобщо не помисли какво може да направи той. Защото него също хич не го бива да потиска емоциите си, нали? След смъртта на майка ви цяла година мълчал като пън, след смъртта на Джими се забъркал в какво ли не. После пък си изпатил бедният Зебадая Хукър… Колко тъжно. — Погледнах Юджин. — Интересно как се почувства, като разбра, че той просто е казал онова, което всички са знаели — истината. Не разбирам само защо не уби баща си или Филип. Защо не им видя сметката още начаса, а?

— Не беше така! — почти изпищя той. — Оставих нещата в ръцете на Бога. Помолих за съвет.

— Господ обаче не те посъветва да простиш, нали?

— Око за око. Джими беше най-близкия ми човек. Бог ми каза да му отнема Пийчис, така както той ми отне Джими!

— Божичко, Юджин! — прошепна ужасена Лидия.

Той скочи и аз се приготвих за удар, но Юджин ме подмина и излетя от стаята.

— Елиът! — извиках и се втурнах по петите му, но той се шмугна в банята и хлопна вратата в лицето ми.

Чу се шум от течаща вода.

— Юджин! Излизай веднага! — закрещях с всичка сила и заудрях с юмруци по вратата.

Елиът дотича и ме избута настрани. Нещо тежко се свлече на пода.

Елиът изби вратата с рамо. Юджин се гърчеше в агония, а главата му ужасяващо методично се чукаше в ръба на ваната.

— Помогни ми да го изтегля навън — каза Елиът и го хвана за раменете.

Повдигнах краката му, но се олюлях, тъй като те ритаха конвулсивно. Дотътрихме го в коридора, а Лидия и Филип гледаха с разширени от страх очи. Елиът ги прати за линейка, но знаехме, че няма смисъл. И двамата видяхме посипаните по умивалника гранули без мирис и без вкус, на пръв поглед невинни и безвредни като прах за пране или захар.

Не се съмнявам, че във Виетнам Елиът е бил свидетел на много по-страшни сцени. Започна да действа, без да трепне. Бръкна в гърлото на Юджин, за да го накара да повърне. После натъпка в устата му една кърпа, да не си прехапе езика. Накрая хвана главата му и я задържа така, та да не се удря.

Филип се върна да каже, че линейката е тръгнала от Бейнбридж, на около четирийсет-петдесет километра оттук. От хола се чуваха истеричните ридания на Лидия.

Всичко свърши за няколко минути.

Елиът мълчаливо ми помогна да се изправя. Не помня какво изпитах, вероятно противоречиви емоции: ярост, съжаление, болка. Но онова, което остана в съзнанието ми, бе огромното облекчение, че това е краят.

Останахме само колкото да дадем показания пред полицията. Повдигаше ми се от семейство Кавано. Единственото ми желание бе да се махна от тях колкото може по-далече. Буквално се хвърлих в колата на Елиът. Цялата се тресях посред южняшката жега.

До Бейнбридж пътувахме в мълчание, не ни беше до приказки. А и нямаше много за казване. Юджин изпратил на жената на баща си парфюм с отрова, за да го нарани така, както самият той е бил наранен от загубата на Джими. Око за око. Зъб за зъб. Не знам как се е чувствал, като е разбрал, че е убил Дани. А нищо чудно, виждайки скръбта на баща си, да е помислил, че работата е наполовина свършена. Всъщност все едно ми беше. Детайлите от неговите налудничави мотиви не ме интересуваха.

Отидохме в хотела на Елиът и се качихме в стаята му, за да се обади на Джоу Блейдс. Аз чаках в преддверието, докато той обясняваше случилото се. След малко затвори и дойде при мен.

Прегърна ме, без да каже нищо и аз усетих, че съм загубена. Уплаших се от себе си. В този объркан свят на човешки трагедии, устните на Елиът и силните му ръце бяха именно онова, за което жадувах.

Не знам как намерих сили да се измъкна. Сложих длан на лицето му и прошепнах, че трябва да тръгвам. Знаех, че пристъпим ли отвъд тази прегръдка, пътеката е осеяна с неизвестни. Като се замисля, тогава избягах от него така, както избягах и от семейство Кавано.

От автомата във фоайето звъннах на Стивън да му кажа, че обожавам този апартамент и нямам търпение да се нанеса там.