Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (35)

Глава 34

Миа се събуди в четири часа сутринта и започна да пише. Думите се лееха изпод перото й като отприщена река. Флора се оказа учудващо практична млада дама. След няколко срещи с невестата-призрак — която се носеше из замъка и ридаеше, откакто я бяха изоставили през 1217 година — тя осъзна, че няма смисъл да прекара целия си живот, скърбейки заради Фредерик.

По пладне Чарли вече й липсваше толкова много, че Миа реши да го вземе и да се върне в Карингтън Хауз. Сър Ричард едва ли вече представляваше заплаха. Когато слезе долу, съдържателят й съобщи, че Едуард я очаква в частната трапезария, където след няколко минути ще поднесат обяда.

— Добър ден — поздрави Миа, когато влезе.

Едуард веднага стана, поклони се и целуна ръката й.

— Сигурно ще се зарадваш да чуеш, че след понасяне на някои телесни щети сър Ричард сега е под опеката на мировия съдия и очаква съдебното заседание — каза той, докато я водеше към един стол.

На нейно място някоя от героините на Лусибела щеше да изпита ужас от състоянието на сър Ричард, но на Миа й хареса, че справедливостта е възтържествувала.

— Радвам се да го чуя — призна тя. — Надявам се, че не си пострадал?

— За щастие не.

— При тези обстоятелства веднага ще отида да взема Чарли. Искам незабавно да се върнем в Карингтън Хауз.

При самата мисъл да прекрачи прага на Вандър през тялото й премина вълна на отчаяние. Но трябваше да бъде силна.

Тя зависеше само от себе си. Повтори си го за стотен път днес. Тя не беше просто титла — „херцогиня“, „съпруга“ или дори „дъщеря“ или „сестра“.

Тя беше Миа, а също така и Лусибела. И майка на Чарли. Трябваше да се задоволи с това.

След края на обяда Едуард отиде да уреди сметката със съдържателя, а Миа излезе в двора, завързвайки бонето си. В мига, в който прекрачи прага, чу познато цвилене.

— О, за бога! — възкликна тя и не можа да сдържи усмивката си, когато Джафер се приближи с подскоци към нея. — Какво правиш тук?

Той изглеждаше безкрайно доволен от себе си. Преди да го спре, конят улови бонето й със зъби, направи танцова стъпка назад и го разтърси, сякаш играеше на някаква игра.

Макар че Джафер беше оседлан, а поводите преметнати през лъка на седлото, наоколо нямаше никого другиго.

— Къде е Вандър? — попита Миа. Почти очакваше конят да й отговори.

Джафер пусна бонето и се приближи. Тя го погали по носа и се огледа наоколо. Дворът беше пуст — имаше само една карета от другата страна, с един задрямал кочияш.

Къде бяха пощальоните и конярите, които обикновено се мотаеха наоколо и чакаха да свършат нещо? Миа присви очи. Хъркащият кочияш много приличаше на Мълбъри.

— Вандър! — провикна се тя.

Вместо съпруга си чу момчешки смях. Чарли изскочи през отворената врата на каретата. Джафер изцвили одобрително.

— Скъпи! — възкликна Миа и протегна ръце. — Какво правиш ти тук?

Чарли заподскача по камъните. Цялото му лице грееше.

— Дойдохме да те заведем у дома! — провикна се той.

— „Вие“ ли? Херцогът с теб ли е? — попита Миа, отметна дебелата къдрица, паднала на лицето на Чарли, и го целуна по челото.

— Трябва да ти изрецитирам едно стихотворение — обясни той и я прегърна силно. — Двамата с Негова светлост го написахме заедно. Аз ще го издекламирам, както са правили римските оратори.

Дъхът на Миа секна, когато видя, че Вандър слиза от каретата. После бързо погледна обратно към Чарли. Той скочи на гранитния камък пред отворената врата на странноприемницата и се обърна с лице към открития двор. С цялата величественост на млад аристократ, готов да каже нещо на римляните и сънародниците си, Чарли оповести:

— „Розите са алени, теменужките са сини…“

От сенките зад него ненадейно се подаде една ръка и се обви около гърлото му. Миа изкрещя. Окървавеният разчорлен сър Ричард блъсна Чарли напред.

Стисна детето й здраво до себе си и допря нож в гърлото му. Излъчването на изящен аристократ от елизабетинската епоха, с което така се гордееше, се бе стопило и бе оставило на свое място един хищник с освирепял поглед.

С крайчеца на окото си Миа видя, че Вандър прави внимателна крачка към тях. Мълбъри изведнъж разкри, че е съвсем буден, и скочи от капрата.

— Сър Ричард, какво правите? — провикна се Миа с надеждата да отклони вниманието му от мъжете.

— О, просто смятам да убия един малък плъх от канавките — отговори той. Ужасно, но гласът му си беше все същият културен, обработен тенор, сякаш говореше не за убийство, а за чай и сандвичи.

Очите на Чарли бяха разширени и приковани в нея.

— Лельо Миа — каза тихо той.

В гърлото й се надигна нов вик, но тя успя да го сподави.

— Убийството е твърде крайно разрешение, не смятате ли? — попита Вандър. Сега стоеше до Миа. Мълбъри безшумно заобикаляше двора от другия край, за да може да се приближи отзад.

— Той е отговорен за всичко! — изръмжа сър Ричард. — Трябва да напусна проклетата страна и това е само заради този сакат малък идиот, когото трябваше да удавят още при раждането му.

Той злобно разтърси Чарли и ножът се озова опасно близо до гърлото на детето.

— Не! — извика Миа и залитайки, направи крачка напред. — Аз съм отговорна. Аз съм виновна. Моля ви, пуснете Чарли.

В отговор на движението й сър Ричард наклони главата на детето още по-назад и постави блестящия ръб на ножа точно под брадичката му. Миа чу как патерицата на Чарли издрънча върху калдъръма, макар че не посмя да откъсне поглед от лицето на сър Ричард.

Зад постоянните ожесточени съдебни искове на сър Ричард се бе крило нещо повече, отколкото осъзнаваше Миа. Той беше луд. Съвсем побъркан.

— Защо Чарли? — изхриптя тя. — Моля ви! Той е ваш племенник! Не заслужава това.

— Сега! — обади се рязко Вандър.

Миа остана стъписана, когато Чарли отметна дясната си ръка нагоре и назад и заби в ръката на сър Ричард малка кама. Навярно не постигна нищо повече от това да го убоде, но острието на сър Ричард потрепери и това даде на Вандър секундата, която му трябваше: той се спусна напред като светкавица, издърпа Чарли от ръцете на сър Ричард и го обърна настрана.

Сър Ричард нададе яростен рев и се хвърли след тях, като събори Миа на земята.

Чарли вече беше на сигурно място зад Вандър, чието излъчване на свиреп воин, готов да защити семейството си, като разчлени врага на части, накара сър Ричард да замръзне на мястото си.

А после, точно когато Мълбъри се втурна напред, сър Ричард се стрелна наляво, сграбчи лъка на седлото на Джафер, метна се отгоре му и накара коня да излезе в галоп от двора. Мълбъри изруга и се втурна през портата след него.

За секунда нито един от тримата нито помръдна, нито продума. А после Чарли изкрещя възмутено:

— Той открадна Джафер!

— Няма да е задълго — отговори спокойно Вандър. С една голяма крачка той стигна до Миа и я привлече в прегръдките си.

Тя не можеше да проговори, само се облегна на гърдите му със затворени очи.

— Не се тревожи за Джафер — чу как казва Вандър над главата й. Беше ли я целунал по косата? — Сър Ричард ще го продаде, когато стигне до брега, но аз ще предложа такава награда, която ще накара всички мъже в Англия да започнат да го търсят.

По калдъръма отекна тропот на ботуши и един недоволен глас изръмжа:

— Проклятие, надявам се, че това не беше сър Ричард Магрудър.

— Чарли е прекалено млад, за да слуша такъв език — каза Миа и отвори очи.

— Извинявам се. — Едуард гледаше с присвити очи към ръцете на Вандър, които я бяха обгърнали.

— Сър Ричард държи здраво мировия съдия на Бъркшър — рече Вандър. — Макар че това не обяснява откъде е знаел, че ще ни намери тук.

— Предполагам, че е търсил мен — отговори Едуард. — Снощи ми отправи множество заплахи. След като го арестуваха, казах на шерифа, че ще отседна тук, в случай че трябва да дам показания.

Мълбъри се върна в двора.

— Хвана пътя към Дувър! — промълви задъхан той. — Мисля, че се опитва да се добере до Франция.

Вандър кимна и се обърна към Едуард:

— Ако ме извините, господин Рийв, бих искал да заведа съпругата си на кратка разходка.

За един дълъг миг над двора се спусна тишина.

— Добре — отговори Едуард. Гласът му бе безизразен, но в очите му се четеше болка. — Чарли, старче, защо не дойдеш вътре с мен?

— Видя ли какво направих? — попита Чарли. — Как пронизах сър Ричард?

Преживяното очевидно не му се бе отразило ни най-малко.

Вандър се отдалечи от Миа и вдигна патерицата на Чарли, която се бе счупила на две. Зашеметена, Миа видя как той завинтва в нея малка кама — там, където никога преди не беше имала такава.

— Ти май си се спасил сам — обърна се Едуард към Чарли.

— Не — отговори весело момчето, — херцогът ме спаси. Но аз пронизах сър Ричард!

То взе патерицата си от Вандър, пъхна я под мишница и тръгна към вратата на кръчмата. После се обърна.

— Нали ще се върнете? — попита той и гласът му потрепери едва-едва.

— До един час — обеща Вандър.

На Чарли това май му се стори достатъчно. Той заподскача към вратата на кръчмата заедно с Едуард и историята се заизлива от устата му отново и отново.

— Сър Ричард щеше да убие Чарли! — простена Миа и се олюля. — Не, не е възможно наистина да го е мислил! Той е вуйчо на Чарли, негов кръвен роднина!

Вандър я вдигна на ръце и закрачи през двора към каретата си. Миа би трябвало да се съпротивлява. След няколко минути определено щеше да заяви мнението си и да стане самостоятелна, точно както бе замислила.

Но точно сега трепереше от глава до пети и беше прекрасно да е в прегръдките на силен мъж, воин, който бе защитил нея и детето й.

— Сър Ричард е луд — рече Вандър, седна в ъгъла на каретата и я сложи в скута си — и може да го е мислил сериозно. Очевидно моят баща е представлявал заплаха за мен. Изобщо не си спомням за това, но Шишо казва, че херцогът периодично се опитвал да влезе в детската стая и трябвало да държат пред нея слуги ден и нощ.

— Какъв ужас! — промълви задавено Миа. — Слава богу, че баща ти не е успял да те нарани! Сигурна съм, че това е щяло да разбие сърцето му.

Нещо в погледа му я накара да добави решително:

— И слава богу, че ти не си наследил болестта му.

— Наследил съм нрава му — отвърна Вандър с равен глас и удари с юмрук по тавана, за да съобщи на Мълбъри, че са готови. — Преди чупех мебели, но напоследък най-много да се сбием с Торн.

Миа си представи как тези двама красиви мъже се борят, но прогони този образ от главата си.

— Ти никога не би наранил някого в пристъп на ярост — отговори тя с абсолютна убеденост, облегна глава на сгъвката на рамото му и попи силата му.

— Но казвам неща, които не мисля. Държах се като абсолютно копеле с теб, Миа — рече Вандър и се отдръпна дотолкова, че да я погледне в очите. — Ти си най-красивата, интелигентна жена, която съм срещал, но аз нараних чувствата ти. Съжалявам.

Думите прозвучаха рязко и малко свирепо.

Миа инстинктивно разбра, че Вандър никога досега не е изричал подобни думи. Преглътна с усилие. Как би могла да го отблъсне? Но трябваше да го стори.

— След като те любя — продължи той и поднесе ръката й към устните си, — единственото ми желание е пак да вляза в теб, по всички възможни начини.

Никога в живота си не бе правила нещо толкова трудно.

— Не мога — прошепна тя. Точно за това бе мечтала, но думите не прозвучаха така, както трябваше. В гласа й звучеше унизителна болка, а той не каза нищо, затова Миа продължи да говори, за да запълни напрегнатата тишина.

— Това не е достатъчно.

В очите й запариха сълзи.

— Не мога да бъда просто поредната жена в леглото ти.

Гласът на Вандър изскърца като ръждясала порта:

— Любовта ми към теб няма нищо общо с леглото ми.

— Какво каза? — ахна Миа.

— Не съм обичал много хора и не ме бива много в това. Обичах баща си, но той се е опитал да ме убие, и то няколко пъти. Обичах майка си, но се разкъсвах между двамата си родители, затова винаги изпитвах чувството, че предавам баща си, като се държах любезно с нея.

Той млъкна и погледът му потърси нейния.

— Обичам Торн. Обичам Индия. Шишо, разбира се. Чарли. И теб. Теб повече от всички други, Миа.

Умът на Миа кипеше.

— Но каза неща, които ме нараниха.

Звучеше като упорито дете.

— Винаги ме наричаше „херцогиньо“, сякаш съм само ролята, а не човекът.

— Когато те наричам моя херцогиня, имам предвид, че си моя — моя да те обичам, да те прегръщам, да те любя. Това означава… това означава всичко за мен.

Миа можеше да чуе дълбоката истина в думите му.

— Ти обичаш ли ме, Миа? Ако не ме обичаш, ще си тръгна и никога повече няма да те безпокоя. Обещавам.

Сърцето й се разтуптя. Обзе я нерешителност.

— Но ти ме обичаш — продължи Вандър и стисна по-силно ръцете й. — Никога няма да ти позволя да си отидеш. До края на живота ни. Дори ако Рийв ти напише сто любовни поеми и изрече всички тези неща, които аз не мога. Дори ако проклетият Фредерик се появи лично. Разбираш ли?

Очите му пламтяха, вперени в нейните.

Тя прехапа устна и отклони погледа си.

— Не е само…

Дланта му обхвана бузата й и нежно я обърна обратно към него.

— Има само един важен въпрос, Миа. Обичаш ли ме?

Думите бяха искане, да, но Миа долови в гласа му и някаква уязвимост, сякаш можеше да види дълбоко в него и да зърне някаква част, която Вандър рядко разкриваше пред другите — ако изобщо я разкриваше пред когото и да било. Не можеше да го излъже.

— Да — отговори тя с дрезгав глас. — Обичам те, Вандър. Твоя съм.

— Слава богу! — промълви той тихо и хрипливо, притегли я към себе си и зарови лице в косата й. — Какъв глупак само бях! Кажи ми, че никога няма да ме напуснеш.

Гласът му бе предрезгавял от чувство, сякаш свирепият воин най-после бе повален на колене.

— Никога.

Думата й се стори също толкова прекрасна и блестяща като слънчевата светлина, като усмивката на Чарли.

— Обичам те — каза отново Миа. — Винаги.

Това, което преди й се струваше срамно, сега беше само прост факт.

— Всъщност, обичам те още откакто бяхме на петнайсет, ако искаш да знаеш истината. Може би дори отпреди това.

— Не те заслужавам — промълви Вандър и отново се овладя. — Но ти нося това.

Бръкна в джоба на палтото си и извади шепа пожълтели късчета хартия.

Почеркът на тях не беше елегантен, но беше изпълнен с искреност.

Беше нейният почерк.

— Тогава и аз те харесвах — каза Вандър и изсипа поемата в ръцете й. — Основно гърдите ти, но освен това ми харесваше и смехът ти, и това, че ме караше да не се чувствам толкова сърдит, дори когато, баща ти беше в стаята.

— О! — прошепна едва чуто Миа.

— Едно от най-ужасните неща, които могат да се случат на едно момче, са подигравките. В училище бях изтърпял толкова много подигравки, че бях станал дебелокож. След като Гадния дойде в библиотеката онзи ден, не можех да мисля трезво. Той обеща да разкаже на всички. Това щеше да съсипе репутацията ти, ето защо казах единственото нещо, за което можах да се сетя, за да го накарам да спре. Разбира се, това само влоши нещата още повече.

Миа впери поглед в парчетата хартия.

— Запазил си моята поема през всички тези години?

Вандър кимна.

— В никакъв случай нямаше да позволя моята поема — единствената поема, която някой бе написал за мен — да се окаже изметена заедно с боклука. Затова я събрах.

Усмивката на Миа бе така широка, че лицето й сякаш щеше да се спука.

— Къде е била през всичкото това време?

— Прибрах я в една кутия и там си остана. Докато Торн не ми каза, че трябва да направя някакъв голям жест и да напиша поема. Чарли ми помогна, но и двамата знаехме, че трудът ни не струва нищо. Тогава се сетих за това.

— Откъде, за бога, ти хрумна идеята да ме съблазниш с поезия? — попита Миа. Не можеше да спре кикота си. Да потисне усмивката в сърцето си.

— Бях отчаян — отговори простичко Вандър. — Но имам и друг план, резервен, в случай че поезията не е достатъчно убедителна.

Разбира се, че имаше.

— Какъв е той? — попита Миа.

— Ето — каза Вандър и й посочи едно писмо. Беше снабдено с щампа и печат и изглеждаше съвсем херцогско.

Миа погледна към Вандър и вдигна вежда. После счупи печата. Прочете писмото веднъж. Три пъти.

— Ти изнудваш ли ме?

Той кимна.

— Ако ме напуснеш, ще изпратя това писмо на „Таймс“. Целият свят ще разбере истинското име на Лусибела Деликоза. Всички, от краля до най-малката прислужница, която чете край кухненския огън.

Миа се разсмя и пусна писмото на пода.

— Знаеш ли какво искам най-много? — прошепна тя.

— Ще ти дам всичко, което притежавам, Миа. Всичко, което желаеш.

Наистина го мислеше.

— Една целувка — прошепна тя.

Вандър се устреми напред, завладя устата й и я бутна назад на седалката. Усещането на тялото му върху нейното беше вълшебно и кръвта й запя от удоволствие, а очите й се наляха със сълзи. Ръцете й го обгърнаха така, сякаш от това зависеше животът й.

— Обичам те — каза й отново той, едната му ръка се плъзна надолу и обхвана гърдата й. Корсажът на мадам Дюбоа поддаде и гърдата на Миа се изсипа в ръката му.

Вандър наведе глава и пое дясното й зърно в устата й. Усещането бе така великолепно, че Миа изскимтя и тялото й се втечни, а костите й се стопиха. Едната му ръка бе вдигнала полите й и оставяше треперещи огнени следи, приближаваше се до мястото, на което Миа го искаше най-силно.

— Искам те — каза той.

От гърлото й се изтръгна стенание.

— Тогава ме вземи — прошепна Миа. — Твоя съм, Вандър.

Той застина неподвижно.

— Кажи го пак.

От изпълнен с нежност погледът му бе станал неизмеримо по-див. И все пак Вандър се поколеба.

— Искам те, Миа, но преди всичко те обичам.

— Можеш да ме имаш — отговори тя, замаяна от радост.

— Завинаги?

— Завинаги.

Там, в каретата, на прекалено тясната седалка, Вандър дойде при нея със страст, любов и смях. Дойде при нея с уважение и обожание.

След известно време положението стана прекалено разгорещено и потно. Разрошената коса на Миа се бе разпиляла на мръсния под. Имаше пот зад коленете и по други места. Задъхваше се, защото Вандър продължаваше да завладява устата й така, сякаш никога нямаше да й се насити.

— Не мога… не отново. Аз… — изрече умолително тя.

— Ела, Миа. — Гласът му отново бе предрезгавял. — Ела с мен.

Тя го стори.