Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (34)

Глава 33

На следващата сутрин, след няколко кратки часа сън, Вандър влезе в стаята за закуска и завари Торн замислено да маже сладко върху една кифла, докато четеше бележка от съпругата си. Торн и Индия постоянно си изпращаха бележки по прислужник, ако Торн се намираше в кабинета си, а Индия в дневната си, на няколко крачки от него, или по коняр, ако той се намираше в Лондон, а тя в провинцията.

Вандър си помисли дали да не изпрати писмо на Миа, но веднага се отказа от тази идея. Човекът на перото беше тя, а не той.

— Индия не е доволна — осведоми го Торн и вдигна поглед от бележката си.

— Каза ли й за пукнатото ребро?

Приятелят му поклати глава.

— Само за насиненото око. Следващият понеделник сме в един кралски салон, а с този вид на побойник приличам на „копеле“, без „джентълмен“.

В гласа му звучеше ясна нотка на самодоволство. Торн бе израснал на улицата и тази сутрин изглеждаше така, сякаш никога не я бе напускал.

— Защо ще ходиш в кралски салон? Ще е адски скучно.

— Индия ме подобрява.

Вандър изсумтя.

— Приятно й е сред висшето общество, а аз я обичам.

С такава лекота го изрече! Сякаш любовта му бе природен факт. Но самата дума караше Вандър да изпитва безпомощност, сякаш се намираше на малък остров, заобиколен от бурни вълни.

През целия си живот бе готов да настоява, че баща му го обича от цялото си сърце. Но според Шишо херцогът се бе опитал да го убие, и то многократно.

Това обаче не означаваше, че той не може да обича. Обичаше майка си, макар че я бе изключил от живота си. Обичаше и баща си въпреки бурите и насилието, които удобно бе забравил. Обичаше Торн. Шишо.

Миа.

Обичаше Миа. Всъщност истината беше, че когато говореше за това да я чука, това беше просто един начин да каже, че иска да бъде вътре в нея. Чувството, че тя е негова… и това беше същото. Примитивен начин да каже, че я обича. Начин да заяви, че никога няма да допусне нещо да му я отнеме.

Изпитваше ирационалната увереност, че тя бе взела всички счупени, почернели частички в него и ги бе поправила.

— И така, ще влизам във висшето общество — каза Торн, без дори да подозира, че целият свят на Вандър се е преобърнал.

— Какво означава това? — попита приятелят му със сковани устни. Как можеше да убеди Миа в чувствата си?

— Рицарство. Тази идея допада на баща ми, така че подозирам, че е неизбежно.

Вандър преглътна парче бут, което имаше вкус на дървени стърготини. Не се съмняваше, че предсказанието на Торн ще се сбъдне: херцогът на Вилиърс винаги получаваше това, което искаше.

Трябваше да се върне при Миа. Да падне на колене, ако се налага. Да изрази чувствата си с правилните думи. Да не споменава неща като обладаване и че е негова.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Торн. — Да разбирам ли, че жена ти не е склонна да се върне?

— Смятам да променя решението й.

— Нали само преди една седмица беше много ядосан, че те изнудва?

Вандър не си направи труд да отговори. За известно време единственият звук в трапезарията беше тракането на прибори, докато двамата поглъщаха огромен брой яйца, безброй парчета телешки и свински бут и цяла планина кифли.

Вандър отдавна бе разбрал, че закуските, които бяха на мода сред висшето общество, стигат само на хората, които през целия ден се движат бавничко между каретата и дивана. Той закуси като човек с мисия, защото наистина имаше такава — най-важната мисия в живота му.

— Надявам се, че не съм приличал на теб, преди да се оженя — подметна Торн и остави вилицата си. — Но сигурно съм приличал. Сигурен ли си, че херцогинята не обича Рийв?

— Да — отсече Вандър, сега вече убеден в това. — Но твърди, че не я уважавам.

Подозираше, че когато говори за уважение, Миа всъщност има предвид любов. А когато говореше за своята херцогиня, и той имаше предвид същото. Любов.

— Не можеш ли да й изтъкнеш, че изнудването не е точно… — започна Торн, но Вандър се намръщи и той млъкна. — О, добре! Предполагам, че здравият разум няма значение. Ще приема, че си оплескал всичко. Това означава, че ще трябва да направиш някакъв наистина голям жест.

Вандър се замисли. Какво ценеше повече от всичко друго, освен Миа?

— Мога да й дам Джафер — предложи той. — Започнах да получавам предложения за него още преди да е завършил първото си състезание. Към момента той е най-желаният кон в цяла Англия.

— Тя не иска кон, глупак такъв.

Шишо се донесе в трапезарията и се стовари в едно кресло. Изглеждаше ужасно. Косата му приличаше на посивяващо птиче гнездо.

— Момчета — изрече той със задавен глас. — Никога не предизвиквайте селския пекар да играете на стрелички. Едва преди един час успях да спечеля един рунд, и то само защото се напивам по-бавно от него.

— Вандър трябва да спечели обратно съпругата си — каза Торн, без да го поздрави. — Имаш ли идеи?

Главата на Шишо бавно се отпусна на масата.

— Не съм сигурен дали е възможно.

Сърцето на Вандър заби по-силно.

— Толкова ли ме мрази?

— Не. Но ти не можеш да се сравняваш с героите на Лусибела.

Гласът на Шишо бе приглушен от покривката.

Вандър не се учуди, но Торн се намръщи объркан.

— С какво да се сравнява?

— Миа е много популярна романистка, публикува под друго име — Лусибела Деликоза — обясни Вандър. — Чичо ми е изчел всичките й книги.

— Романи и Шекспир. Не ти е силната част.

— Напълно го разбирам — отговори мрачно Вандър.

— И така, защо не може да се мери с художествен герой? — обърна се Торн към Шишо.

— Няма поетична душа.

Точно до това заключение бе стигнал и Вандър.

— Кинрос се кълне, че нямало да се ожени, ако не била някаква поема на Джон Дън — каза Торн. — Винаги можеш да научиш наизуст някоя поема. Или пък — сбърчи лице в гримаса той, — можеш да се опиташ да напишеш своя.

— За шотландския херцог ли говориш? — попита Вандър. — Трудно ми е да си представя как Кинрос рецитира поезия.

— Една вечер ми каза, че дължи брачното си щастие на Дън.

— Поезията наистина ще е някакво начало — включи се Шишо и се изпъна на мястото си, макар че приличаше на човек, който всеки момент може да заспи с глава в маслото. — Но има нещо повече от това. В кулминационната точка на романите на Лусибела героят винаги прави нещо героично. В романа, който Миа пише сега, Фредерик спасява Флора от смъртна опасност.

— Фредерик е абсолютно магаре — заяви мрачно Вандър, но все пак зададе очевидния въпрос: — Как го постига?

— Предполагам, че я спасява от горящото сиропиталище или нещо подобно — замисли се Торн.

— Не, от див тигър — поясни Шишо и залитайки, се изправи на крака. По някое време през нощта бе загубил шалчето си, а жилетката му беше разкопчана и обърната наопаки. — Трябва да си лягам — измърмори той.

— Тигърът се появява в края на романа? — попита Торн.

— Флора избягва от замъка с призраци, но злият лорд Плъм е разярен, задето отблъсква долните му домогвания — макар че има съпруга на тавана, — затова пуска полуумрелия от глад човекояден тигър, който държи в клетка в двора на замъка — издрънка сюжета Шишо, без да спре да си поеме дъх.

— Каква е героичната част? — попита Вандър.

— Фредерик вижда, че тигърът ще разкъса любимата му, затова се втурва в двора да го разсее и докато животното тича към него, той вади лък и стрела и го застрелва. Опитах се да убедя Миа, че един пистолет ще свърши по-добра работа, но тя смята, че стрелите са по-романтични.

Последва кратка тишина, докато Вандър (и вероятно Торн) се опитваха да си представят тази крайно невероятна поредица от събития.

Шишо добави с отбранителен тон:

— Звучи малко мелодраматично, но това е защото вие двамата не разбирате жанра. Уверявам ви, че читателите в цялото кралство ще потръпват от ужас по време на тази сцена.

— За съжаление в Бъркшър няма много тигри — каза Торн, — така че Вандър не може да възпроизведе тази вълнуваща развръзка.

— В една от най-популярните книги на Миа, „Есмералда“, героят скача от жребеца си в движещата се карета на героинята, която пада в реката. — Сега Шишо изглеждаше по-бодър. — Героят — а значи ти, Вандър — се гмурва в черните ледени води, за да спаси героинята, и стига до нея в същата секунда, в която тя започва да се дави.

— Абсурд! — отсече Вандър и нетърпеливо се изправи.

— Сам напиши развръзката на своя роман, племеннико! — възкликна Шишо и протегна ръка. Тя трепереше, но жестът беше драматичен. — „Херцогът, херцогинята и сирачето“! Ще се продава с хубава кожена подвързия със златна щампа.

— Мисля, че трябва да научиш няколко стихотворения — каза Торн, без да обръща внимание на Шишо. — Пробвай с някой не толкова известен, колкото Джон Дън, и може дори да успееш да ги представиш за свои.

— Можеш ли да си ме представиш как падам на колене и рецитирам поезия?

Торн и Шишо погледнаха към него. Вандър знаеше какво точно виждат: плещест мъж, който изобщо не прилича на херцог. Усмивката му беше в най-добрия случай вълча, а в най-лошия — направо заплашителна.

Той не бе прочел нито един от романите на Лусибела, но години наред бе слушал как Шишо въодушевено му разказва сюжетите на любимите си книги. В главата му започна да се оформя идея.

За целта му трябваше Чарли.