Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (20)

Глава 19

Бележки по разкаянието на Фредерик

— един ден след като Фредерик жестоко изоставя Флора пред олтара, неговият неверен приятел рухва и признава, че Флора никога не го е целувала. Всичко е било лъжа.

— Фредерик осъзнава прекалено късно в каква злочестина го е вкарала ужасната му ревност. Загубил е жената на сърцето си и т.н.

— Втурва се към къщата й, но вижда, че адвокатът на господин Мортимър отново е влязъл във владение и е настанил там нова (доскоро съвсем бедна) девица.

— Ужасен, той осъзнава, че дрехите и бижутата на Флора са били закарани в неговата къща преди сватбата.

— Сега Флора няма нищо друго, освен роклята, която е носила на церемонията.

— Агония на разкаяние. Ха!

— Обезумял, Фредерик ще се откаже от състоянието/конете/прислугата си дотогава, докато си възвърне своята любима. Поема на път пеш, упътван от истории за една Божествено красива жена в окъсана сватбена рокля, която проси хляб.

Вандър се запъти към единственото място на света, в което всичко имаше смисъл, но Мълбъри го пресрещна по пътя. Само след секунда той вече тичаше по пътеката към конюшните. Какво, по дяволите, правеше Миа? Защо пак се беше приближила до този кон?

Купуването на Джафер беше грешка. Той очевидно е бил част от стадо, а някои коне така и не се възстановяваха, след като ги разделяха от семейството им. Беше рядко, но се случваше.

Той отвори вратата и хукна към бокса на Джафер. Не видя никъде Миа и въображението му изрисува пред очите му образа на жена му, сгърчена под копитата на коня. Остана изненадан как прескочи сърцето му, но после я зърна.

Неговата херцогиня се беше сгушила в рамото на най-непредсказуемия жребец, прекрачвал прага на конюшните му. Беше дълбоко заспала, както и Джафер. Конят изглеждаше по-спокоен от когато и да било след пристигането си в Англия.

На бледата светлина на единствената лампа, на фона на тъмната рокля, кожата на Миа изглеждаше бяла като порцелан, но по-топла, по-копринена. По целите й рамене бе нападала златна коса и се подвиваше като талаша, който конярите сипваха в клетките на конете.

Това сравнение навярно нямаше да й хареса, но отговаряше на истината. Талашът беше златист, кехлибарен и дори масленожълт, а нейната коса преливаше във всички тези оттенъци едновременно.

Но това, което наистина го порази, беше колко е дребничка. Сгушена така, затворила смелите си независими очи, тя изглеждаше крехка. Поривът да я закриля премина през тялото му като светкавица.

— Миа — прошепна той. Трябваше да я извади от бокса.

Тя не помръдна, затова Вандър влезе с тихи крачки, наведе се и я вдигна на ръце.

Миа тежеше колкото пиле. Може би колкото новородено жребче. И му беше приятно да я усеща в прегръдките си. Навярно беше изтощена, защото не се събуди. Бузата й се притисна до гърдите му и Миа се сгуши до него, сякаш той я разнасяше напред-назад от години.

Вандър излезе заднешком от бокса и внимателно затвори вратата с коляно — достатъчно тихо, за да не събуди нито коня, нито дамата. После се отправи към къщата.

Вярно, не знаеше нищо за цветята, но беше почти сигурен, че Миа ухае на орлови нокти. Орлови нокти, примесени с ванилова нотка.

На половината път до къщата тя се размърда и веждите й се събраха, сякаш го гълчеше наум. Отвори очи и прошепна:

— Какво правиш?

— Нося те обратно в къщата — отговори Вандър. Ръцете му се стегнаха около мекия благоуханен вързоп в прегръдките му.

Не искаше да мисли за разкритията на Шишо. Предпочиташе да се съсредоточи върху факта, че за първи път в живота си има човек, който да е негов и само негов, независимо дали по невнимание, или не.

Миа.

— Моля те, пусни ме веднага! — настоя съпругата му. Тялото й се бе напрегнало и това не беше толкова приятно, както когато се беше сгушила в обятията му.

— Приятно ми е да те нося — каза й той.

— Предпочитам да вървя сама.

— Вчера не те пренесох през прага — напомни й Вандър. Строгата нотка в гласа й му допадаше. — Така че мога да те пренеса сега.

Миа се опита да се измъкне.

— Аз не съм играчка, херцоже.

После стисна зъби. Проклятие, но тя имаше най-хубавото лице, което беше виждал Вандър. Не беше ъгловато и сурово, както на някои други жени. А в същото време Вандър долавяше сила във всяка негова черта.

— Не разбирам защо се държиш така — каза Миа със студен глас.

— Защо те нося ли?

Вече се приближаваха към стената на къщата. Тя беше построена от блокове, издялани от някой далечен прадядо (или по-вероятно от робите му). Само като погледна към зидарията, се почувства по-спокоен.

Баща му и майка му си бяха отишли, а с тях и цялата болка и хаос в живота им. Той беше женен за джобната Венера, която държеше в прегръдките си, и някой ден щяха да имат деца, едно, от които щеше да стане негов наследник.

С начина, по който Миа успокояваше Джафер, децата им щяха да носят в ръцете и костите си същия гъдел като него: гъдел, който му подсказваше, че някое едногодишно жребче ще спечели надбягване, а друго е лениво по природа и ще е по-добре да тегли двуколка.

Вандър бутна въртящата се врата към опустелите кухни и влезе. Със закъснение осъзна, че Миа все още говори и гласът й се повишава.

— Веднага щом стигнем горе, те пускам — обеща й той. За първи път от дни насам се чувстваше щастлив.

Допадаха му мекотата на Миа, извивките й, парфюмът й… всичко у нея. Той влезе заднешком през вратата към спалнята си, която за щастие беше празна.

Лицето на Миа бе започнало да поруменява, тя се мяташе напред-назад и Вандър най-накрая я пусна. Миа се завъртя към него с ръце на хълбоците.

— Какво си мислиш, че правиш, като ме подмяташ така? — попита властно тя.

Вандър се ухили.

— Пренасям съпругата си по стълбите.

Той се премести по-близо до нея и се зачуди как една разрошена жена, облечена в чувал с висока яка, може да накара цялото му тяло да се стегне от желание.

— Мисля, че трябва да се престорим, че това е нашата сватбена нощ.

Миа се отдръпна.

— Бракът ни ще остане неконсумиран, докато аз не те помоля за една от отредените ми нощи, не помниш ли? Ти така реши. И ме накара да го подпиша във вид на договор.

— Реших да наруша договора — обясни Вандър, без изобщо да се притеснява от решението си. Сега имаше Миа и щеше да я задържи. Онова тъпо правило за четири нощи трябваше да отпадне.

— Това не е в твоите компетенции. Аз не ти искам такава нощ. Всъщност никога няма да помоля за една нощ с теб.

Тя се стрелна към вратата на общата им баня.

— Извини ме.

Задърпа я, но напразно.

Вандър закрачи към нея.

— Сигурно е затворена от вътре.

— Това е абсурдно!

— Идеята да не пускаш съпруга си в банята, докато се къпеш, също е абсурдна.

Ако и бездруго нямаше ерекция, със сигурност щеше да получи само като си представеше млечнобялата кожа на Миа хлъзгава от вода.

Тя очевидно реши, че няма смисъл да продължава този разговор, защото се отправи към вратата на коридора.

Вандър я улови за кръста, обърна я и телата им се притиснаха едно в друго. Миа веднага се укроти и погледът й се остави да го прикове неговият. В гърдите на Вандър набъбна дълбока сигурност дори докато тялото му пулсираше от желание. Сигурност, която му се струваше също толкова редна, колкото дъждът през пролетта, също толкова огромна, както когато първият обучаван от него кон спечели надбягване.

Те бяха женени, Миа беше негова и това беше много важно. Не беше само въпрос на документи и преговори.

Имаше нещо друго… Песента на Шишо изплува в съзнанието му: „Днеска ме люби, любима. Младостта не е без край!“

Вандър сведе устни към нейните и се случи същото, както последния път, когато се целунаха: страстта се разгоря толкова силно и бързо, че беше почти осезаема. Всъщност наистина беше осезаема — в онази корава част, която се притисна към нейната мекота.

Неговата уста изискваше… нейната се разтвори. Първичната чувствена радост се смеси с жаждата и желанието му.

Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й и я привлякоха по-близо. Той трепереше от желание, но имаше достатъчно разум да осъзнае, че Миа вече не се опитва да се измъкне или да се заяжда за онези четири нощи. Сега тя отговаряше на целувките му и езикът й се извиваше около неговия по начин, който разгоря огън в кръвта му.

Сладострастни извивки се разтопиха срещу тялото му. Ръцете му се плъзнаха още по-надолу и той я повдигна, завъртя я, докато гърбът й се оказа притиснат към стената, която поддържаше тежестта й, за да може Вандър да завладее устата й, без да навежда глава.

Миа издаде тих звук. Вандър се почувства като луд, завладян от непреодолимо желание. Очите й се отвориха… с тежки клепачи, чувствени, изпълнени с копнеж. През тялото му премина тръпка.

— Ако обичаш, би ли поискала една от онези четири нощи? — попита шепнешком той.

Преди Миа да успее да отговори, Вандър наведе глава и я целуна по шията. Искаше да я оближе цялата, да я накара да се гърчи под него, да простене и да извика името му.

Мисълта за разтворените й устни, докато от гърлото й излизат викове, го тласна малко по-напред към лудостта.

— Всеки път, когато те докосна, се чувствам като луд — прошепна той. Някъде на този свят имаше ли други толкова красиви очи? С цвят на зелена вода. Караха мъжа да си представи, че вижда неща, които никой друг не може да види.

— Наистина ли си спряла да пишеш поезия? — попита той.

— Да — отговори Миа — първата дума, която изрече, откакто започнаха да се целуват. Дрезгавият й глас възпламени тялото му и Вандър отново превзе устата й, като безмълвно й заповядваше да помоли за него. Да помоли за услугите му. Да изиска той да й служи.

Както иска, така да се изрази!

Бе готов да направи всичко, особено когато пръстите й се свиваха в косата му и Миа се притискаше близо до него. Беше готов да я хвърли на леглото и да я погълне и по дяволите всички обещания и договори, четири нощи или триста нощи. Триста и шейсет нощи можеше и да не му стигнат.

— Боже, искам те.

Думите изскочиха от устните му, брутални и прости като нещо, което някой работник от доковете можеше да каже на проститутка.

— Мисля, че ще е по-добре да… — започна Миа, но ахна и млъкна, защото той завладя устата й, преди да е довършила. Изречението й не отиваше във вярната посока.

Без да я остави да проговори, Вандър се завъртя, отиде до леглото си и я положи там, а после тежкото му тяло последва нейното.

Помисли си, че за първи път не е съвсем сигурен дали ще може да изчака жената да му позволи. Стъписан, той се отдръпна и се претърколи настрани.

— Миа — прошепна и сложи пръст на сочните й устни. Дали пък не трябваше той да изиска една нощ? Проклятие, тя беше негова съпруга! Тя беше.

— Добре — прошепна Миа и по бузите й пропълзя розовина. — Ако… ако наистина искаш.

Вандър я погледна невярващо.

— Ако наистина искам ли?

Членът му се притискаше към крака й, затова той леко се премести напред.

— Как ти се струва, дали се двоумя?

Миа примигна и сведе поглед към панталоните му. Те бяха издути над ерекцията му, а тя на свой ред беше такава, че долните му гащи се бяха предали и се бяха смъкнали. Което, между другото, беше адски неудобно.

Трябваше да зададе само един въпрос, макар че вече знаеше отговора. Начинът, по който Миа реагира на близостта му, беше отговор сам по себе си. Тя със сигурност беше преспала с онзи малоумник, годеника си.

— Някога била ли си с мъж? — попита Вандър, като се постара тонът му да прозвучи неутрално.

Веднага разбра, че е допуснал грешка.

— Не съм имала тази възможност — отговори сковано Миа. Преди да може да я спре, тя седна и се плъзна към края на леглото. — Това наистина беше много образователно, Ваша светлост, но мисля, че не бива… не бива да пресилваме способността си да прекарваме време в една и съща стая.

Вандър седна и я хвана за кръста точно когато тя се изправи.

— Остани с мен.

— Предпочитам да не оставам.

— Трябваше да ти задам този въпрос.

Миа обърна глава и погледна към него.

— Защо? Защото съм изнудвачка, мислиш, че дарявам с ласките си, когото ми хрумне?

— Не! Нищо такова не съм си помислял. Мъжът се държи с жената различно, ако има опит, това е всичко. Много двойки предвкусват сладостта на брака преди клетвите.

Миа стисна устни.

— Ние с Едуард не сме — отсече тя.

Чувството, което премина през гърдите на Вандър, беше примитивно и нецивилизовано, но невероятно мощно.

— Радвам се — каза той, преди да може да се спре.

— Ако ме извините, Ваша светлост, бих искала да се оттегля в спалнята си. Мисля, че здравият разум трябва да надделее.

— Не. — Пръстите му я стиснаха по-силно и я задържаха. — Трябва да поговорим, Миа. Не можем да продължим да си подмятаме разни неща. Сега сме женени. Заедно носим отговорност за Чарли.

— Ти не носиш никаква отговорност за него — отговори веднага тя.

— Нося — поправи я Вандър. — Малко са хората, които могат да се срещнат с Чарли, без да останат запленени от него и щастливи да поемат отговорността за него. Знаеш, че е така.

Устните й потрепериха.

— Така ли смяташ? Наистина ли?

— Но ти си го увила в пашкул. Той трябва да излезе от къщата, да се качи на кон, да разбере как да се държи с другите момчета.

— Ти дори не подозираш колко жестоки могат да бъдат децата. Това може да прекърши духа му.

— Подозирам, и няма да го прекърши.

— Откъде знаеш? Веднъж, когато беше петгодишен, го оставих за няколко минути сам в селото и когато се върнах, те го бяха разплакали.

— Пак ще го разплакват — отговори спокойно Вандър. — Ще има трудни моменти. Но докато ние сме зад него, ще се справи. Трябва да го направи, Миа. Трябва да порасне и да стане мъж, а не инвалид.

Тя бе стиснала зъби и това го накара да се ухили. Бракът с Миа никога нямаше да бъде скучен.

Той обви ръката си по-плътно около талията й, привлече я по-близо.

— Искам да променя условията на споразумението ни. На брака ни.

— Не виждам причина — отговори тя. Гледаше не към него, а някъде зад дясното му ухо. — Четири нощи годишно е предостатъчно, за да създадем наследник. Ако ли пък се окажат недостатъчни, може да размислим след края на годината.

Опита се да се отскубне, но Вандър я подметна обратно към гърдите си като уловена пъстърва през лятото.

— Искам те — каза отново той.

Гласът му беше натежал от страст. Херцогът гризна леко ухото й. Миа подскочи, но не се опита да се освободи и той усети как пулсът й се ускорява срещу ръката му.

— Затова позволи ми да ти кажа какво ще се случи — продължи Вандър, когато Миа не каза нищо. — Тази нощ ще консумираме брака си, защото така постъпват женените двойки. Лягат си заедно и не стават часове наред.

— Ние нямаме нормален брак — опита се да възрази тя.

Гласът й беше напрегнат, което не се хареса на Вандър.

— Обърни си главата, за да мога да те целуна — подкани я той, заровил устни в благоуханната й коса.

Тя поклати глава.

— Това не е желателно.

Съпругата му наистина беше твърдоглава. Проклятие, ако потърсеше думата в някой речник, навярно щеше да намери името „Миа“ изписано там.

— Ние не сме женени наистина — настоя тя.

— Напротив, женени сме. Ти си моя съпруга и ще останеш такава. И ако си мислиш, че няма да спим заедно, след като ме целуна по този начин, много грешиш.

— Да съм те целунала…

Тя прочисти гърло и обърна глава точно толкова, колкото да му се намръщи.

— Ти целуна мен, а не обратното.

— Не.

— Да!

В стомаха му кипна желание и го подтикна отново да я повали по гръб. Но вече й бе оказал достатъчно натиск. Ако разтвореше с целувка тези алени като ягода устни, можеше да я съблазни.

Но това не беше достатъчно. Подозираше, че да спи с Миа ще е все едно отново да овладее изкуството да се люби.

Човек не можеше да го постигне сам.

— Тази целувка беше продължително, бавно странстване в света на забравата и завладя и двама ни — прошепна той и устните му забърсаха бузата й. — Ти отвори тези твои сладки малки устенца и започна да преплиташ езика си с моя така, сякаш ме искаш също толкова, колкото аз теб.