Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (10)

Глава 9

От седалището на „Бранди, Бъкнъл и Бендал“, Издатели

9 септември 1800 г.

Скъпа госпожице Карингтън,

С нетърпение очаквам отговор на писмото, което ви изпратих на 27 август, а междувременно прилагам няколко читателски писма. Позволих си да ги отворя с оглед на онази неприятна история миналата година с онзи джентълмен, който се почувства в неравностойно положение при сравнението с вашите герои. Искам да привлека вниманието ви по-специално към писмото от госпожа Петуния Стъбс.

С цялото ми уважение ваш:

Уилям Бъкнъл, еск., „Бранди, Бъкнъл и Бендал“, издатели

Миа тръгна към кабинета на Вандър, като се опитваше да не обръща внимание на начина, по който ритъмът на сърцето й се ускоряваше от присъствието на съпруга й до нея.

Най-ужасното в цялата тази история — с изключение на факта, че се мразеше, задето принуждаваше Вандър да се ожени за нея — бе откритието, че дори след цялото отчаяние, след унижението и след всички години, изминали след позора с поемата, херцогът все още можеше да я накара да почувства… нещо.

Това не беше страст. Разбира се, че не беше.

Навярно беше животинска похот. Беше чела някъде за това. Похотта бе естествена част от същността на здравото животно, като нея самата.

Вандър беше най-здравото животно — или мъж, — когото познаваше. Всъщност животът направо бликаше от него, краката му бяха издути от мускули, кожата — потъмняла от слънцето.

Баща й беше красив по начин, по който Вандър не беше. Нейният съпруг — каква странна дума! — приличаше повече на боксьор, отколкото на джентълмен. Никога нямаше да накара косата си да падне на гладки вълни, като баща й. Ноктите му не бяха грижливо оформени и излъскани до блясък. Не, пръстите му бяха покрити с мазоли от стискане на конски поводи.

Вече бяха влезли в кабинета и Вандър й казваше нещо. Тя погледна към него, изненадана. В този миг, докато наблюдаваше как устните му се движат, без да разбира думите му, Миа проумя нещо много важно: нейният съпруг притежаваше способността да я съкруши.

Макар че след като се присмя на поемата й, тя реши да го презира, херцогът беше първата й любов.

„Само слабост на глупаво момиче“ — напомни си Миа. Покварената й страна, ако трябваше да нарече нещата с истинските им имена. Сега Миа беше жена и знаеше, че мускулестата фигура съвсем не е толкова важна, колкото благото сърце.

Никой не би могъл да нарече Вандър „благ“. Измина цяла секунда, преди да разбере, че той нетърпеливо чака отговор.

— Извинете. Какво казахте?

— Попитах кога ще пристигнат вещите ви. На петнайсети имам важно надбягване и бих желал преди това да сме приключили с настаняването ви. Мога да изпратя хора в Карингтън Хауз да съберат нещата ви, ако вече не сте го уредили. О, и доколкото разбирам, трябва да доведат племенника ви. Вчера следобед моят адвокат ми съобщи, че вече си имам повереник.

Последното бе изречено с недоволен вид, който подсказваше, че освен това е разбрал и че сър Ричард Магрудър най-вероятно ще го даде под съд.

Миа сподави въздишката си и седна. Мигът бе настъпил.

— Убедена съм, че не сте прочели писмото, в което обобщавах очакванията си за нашия брак.

— Не си направих труда — потвърди Вандър и седна срещу нея. — Трябва да знаете, херцогиньо, че един мъж е господар на домакинството си. Ако реша, че ще спите на тавана, икономът ще ви подреди легло преди залез-слънце.

— Няма нужда да се стига до такива крайности; леглото на тавана може да почака, докато си намерите нова съпруга. Достатъчно е да останем женени само шест месеца, след което господин Плъмър, моят адвокат, ще уреди анулирането на нашия брачен съюз.

Подробностите бяха подредени идеално в главата й, като някой от сюжетите й. Това беше моментът, в който Вандър трябваше да възликува.

— Какво?

— По природа господин Плъмър е консервативен, но се надява, че ще успее да сложи край на този брак до началото на следващата година. Помолих го да ви посети утре, за да ви обясни подробностите.

Вандър се наведе напред. Очите му проблясваха.

— За какво говорите? Вие ме заставихте да се оженя за вас. Пречупихте ме със същото умение, с каквото аз пречупвам конете.

„Прилича на някой от великите скандинавски богове“ — помисли си Миа с литературна драматичност. Сякаш всеки момент можеше да извади от джоба си мълния и да я разцепи на две. Нямаше да се учуди, ако чуеше в далечината трещене на гръмотевица.

Тя насочи вниманието си обратно към настоящата тема.

— Няма нужда да превръщаме ситуацията в челтънхамска трагедия. Можем просто да поемем по различни пътища. Разводът се допуска само в случаи на изневяра или изоставя…

Той я прекъсна:

— Още не е минал дори един ден от сватбата ни, а вие вече планирате да ми изневерявате?

Когато стиснеше зъби, приличаше на първокласен боксьор, готов да се нахвърли върху противника си. Погледът му я изпепеляваше, но Миа не си позволи да се уплаши от гнева му. Инстинктивно знаеше, че той може и да стисне юмруци, но никога няма да прояви насилие.

— Разбира се, че не, Вандър. Мислех си, че бихме могли да поискаме анулиране.

— Вандър?

Гласът му изплющя като камшик. Това беше ужасно, просто ужасно. За миг бе забравила, че тя може и да мислеше за него с името, с което го наричаха приятелите му, но той едва помнеше коя е тя.

— Извинявам се — прошепна Миа. — „Ваша светлост“ ли предпочитате? Разбира се, че предпочитате „Ваша светлост“. Вие сте Ваша светлост.

Знаеше, че дърдори, но не можеше да се спре.

— Майка ми почина преди много години и нямам представа как брачните двойки се обръщат помежду си, когато са насаме. Не че ние с вас сме наистина женени. Аз просто… съжалявам.

Последва един миг на зловещо мълчание, а после той прокара ръка през косата си.

— Не, аз трябва да ви се извиня. Изненадахте ме. Никой не се обръща към мен с това име, освен най-близките ми приятели.

— Разбира се — промълви Миа и се насили да се усмихне. — Няма нужда да се извинявате. Както вече ви казах, адвокатът ми е сигурен, че може да уреди разтрогването на брака само след шест месеца. Няма нужда помежду ни да възниква каквато и да било близост.

Тя извади от чантичката си лист хартия.

— Написах второ обяснение, след като заключих, че не сте прочели писмото, което ви дадох първия път.

Той взе листа и го прехвърли с поглед.

— Искате да останете омъжена за мен в продължение на шест месеца, след което бракът ще приключи. И не очаквате никаква финансова подкрепа нито по време на брака, нито след това.

— Да, точно така — съгласи се Миа, като се постара гласът й да прозвучи бодро. Сега, след като бе разбрал, Вандър можеше да спре да се сърди. Очите му навярно щяха да се изпълнят с радост.

Вместо това той стисна устни и бавно и методично скъса писмото й на парчета и ги пусна на пода.

— Какво правите? — ахна Миа.

— Възнамерявам да преживея фарса, който изтърпяхме в параклиса, само веднъж в живота си.

— Но защо… за какво говорите?

— За брак. Механизмът, който принуждава двама души да останат близо един до друг до края на живота си. Истината е, че вашето предложение ме накара да проумея, че брак по любов е последното нещо, което искам на този свят.

— Но…

— Както вече говорихме, вие не сте жената, която бих си избрал за съпруга — продължи той и погледът му се спусна от лицето към опърпаната й рокля. — Но винаги съществуваше възможността да допусна същата грешка като баща си — да се оженя за красавица, която колекционира любовници така, както катериците събират орехчета.

Миа усещаше, че лицето й започва да пламти. Една частица от нея — онази част, която пишеше любовни истории — искаше да повярва, че не всеки мъж я смята за некрасива. Повърхностната, наивна част от нея.

Тя леко повдигна брадичка.

— Във всеки случай аз не желая да остана омъжена за вас. Вие може и да не мечтаете за брак, изпълнен с любов, но аз се надявам един ден да встъпя в такъв, Ваша светлост.

Последните две думи бяха изречени с леко рязък тон.

Той се разсмя отривисто.

— Трябваше да помислите затова, преди да ме изнудите и да ме накарате да се оженя за вас, херцогиньо. Изглежда, че планът ви се е обърнал срещу вас. Мисля, че често става така.

Тя впери поглед в него, опитвайки се да намери думи. Вандър говореше сериозно. Наистина смяташе да я накара да остане омъжена за него.

— Моля ви — промълви Миа. Започваше истински да се плаши. — Виждам, че сте ми сърдит, и знам, че го заслужавам. Но не можем ли да подходим разумно към случилото се? С радост ще ви осигуря доказателство за изневяра и тогава и аз, и вие ще можем да забравим, че този брак изобщо се е състоял.

— Майка ми прекара втората половина от живота си в пътувания из страната с друг мъж, който по една случайност ви се пада баща.

Вандър се наведе към нея. Думите му бяха отсечени и изпълнени със свирепост.

— Аз не съм нито луд, нито изваден от строя. Моята съпруга ще живее под моя покрив. Никога няма да ми изневери.

Миа си пое дълбоко въздух.

— Но аз не искам да живея с вас — обясни тя. — Не ни считам за истински женени.

На устните на Вандър се появи мрачна усмивка.

— Викарият, който ни венча току-що, няма да се съгласи.

Сърцето на Миа биеше толкова бързо, та си помисли, че може да припадне.

— Но вие дори не искате да сте близо до мен. Това положение трябва да е само временно!

— Да, но не е.

— Не е възможно да говорите сериозно! — промълви отчаяно тя. — Сигурна съм, че след време ще срещнете друга жена. Някоя, която ще обикнете. Нали помните? Вие ми казахте, че най-вероятно ще стане така, и сте прав.

— И какво ще промени бракът ни?

Жестокостта в гласа му отново я удари като камшик, но Миа нямаше право да се чувства обидена, задето новият й съпруг смята да има любовници, след като го накара насила да изрече обета си.

— Сега имате ли любовници? — попита шепнешком тя.

Очите му не биха могли да бъдат по-студени.

— Това не е ваша работа и никога няма да бъде. Вие си проправихте път в леглото ми, но не сте спечелили доверието ми.

Устните му се извиха, но само някой демон би нарекъл това усмивка.

— Четири нощи годишно, херцогиньо. Това получихте от мен в замяна на писмото на баща ми. Вие се съгласихте. Това, за което май не сте помислили, е, че тези четири нощи ще се случват всяка година — до края на живота ни.

Миа чуваше как кръвта й бучи в ушите й. Всичко се беше объркало ужасно, просто ужасно.

— Бракът помежду ни — истински брак — никога няма да се получи — прошепна тя. Гласът й беше хриплив от смайване.

Само след секунда Вандър застана пред нея, вдигна я да стане и ръцете му я стиснаха под мишниците толкова силно, че навярно оставиха синини.

— Вие сама си постлахте това легло и трябва да лежите в него четири нощи годишно. С мен. Мисля, че това е достатъчно, за да ни произведе наследник, нали така? Моите родители не си направиха труда да осигурят резерва, но с оглед на кончината на брат ви ние двамата може би трябва да продължим да се опитваме след първото дете. Героични усилия, нали разбирате. В името народа.

Миа си нареди да не изпада в паника.

— Не е възможно да имате предвид…

Той отново я прекъсна.

— Вие сте моя съпруга. Моята единствена съпруга, Миа. Вие може и да сте се омъжили за мен за срок от шест месеца, аз обаче се ожених за вас до края на живота си.

— Бракът ни е само за удобство!

— Съвсем не. Бракът ни е крайно неудобен — и за мен, и за вас.

Вълна на ужас се плисна над нея и я смаза. Тя не можеше да бъде омъжена за Вандър. Не и завинаги. Не и… не и да живее в една и съща къща с него.

Не.

Херцогът навярно усети какво си мисли тя.

— Ще живеете тук, в Ръдърфорд Парк. Вашият племенник също ще живее с мен. И… — Той се наведе напред и в очите му проблесна пламък — И няма да спите с никого другиго, освен с мен.

— Вие не разбирате!

— О, разбирам, и още как! Много добре разбирам лудостта и подозирам, че у вас тя е в немалко количество. Според мен дори е много вероятно децата ни да са луди за връзване. Още една причина да си направим резерви: може да се наложи да въдворим най-големия в лудницата още преди да е навършил пълнолетие.

Риданието, което досега удържаше, се изтръгна от гърдите й и Миа се опита да се освободи от хватката му.

— Пуснете ме!

Вандър веднага я пусна и тя се стрелна покрай него, оставяйки помежду им едно тежко кресло.

— Наистина ли мислехте, че няма да имам нищо против да се сдобия само с временна херцогиня? — попита Вандър невярващо.

— Според моите представи щяхме да живеем отделно през няколкото месеца на брака ни — отговори Миа и започна да разтрива ръцете си там, където все още усещаше напрежението от пръстите му. — Възнамерявах — възнамерявам — да замина за Бавария с Чарли.

— Доколкото разбирам, не сте се виждали как изпълнявате съпружеските си задължения. Предполагам, смятали сте да подмамите някой непредпазлив баварец да ви осигури доказателство за изневяра, ако не се получи с анулирането?

— Не! Сигурна съм, че мога да подкупя някого. С моите собствени пари. Ще пиша — обясни тя. — Вие няма откъде да знаете, но аз…

— Ако някога напишете още една от онези жалки поеми, които по някакъв начин могат да се приемат като свързани с мен или с моите телесни части — отсече решително Вандър, — не отговарям за последствията.

По гърба на Миа премина пламък на ярост. Тя се изправи толкова, колкото можа.

— Моята поема не беше жалка! — тросна му се тя на свой ред. — А ако си мислите, че някога отново ще напиша дори един ред, посветен на вас, много грешите. — И добави: — Освен това вече не пиша поезия.

Вандър бутна със замах креслото, което ги разделяше, и направи крачка към нея.

— Стойте там! — провикна се Миа. — Ако… ако се опитате да ми направите нещо, ще ви гръмна!

Това привлече вниманието му и от устните му се изтръгна буен дрезгав смях. Миа ненавиждаше факта, че лицето му все още й оказва въздействие, макар да знаеше колко е високомерен. Той просто беше много красив с тази негова разрошена коса и пълна долна устна.

— Позволете ми да ви кажа нещо важно, херцогиньо. Моята съпруга ще живее с мен.

— Не. — Миа успя да изрече думата решително, но любезно.

— Не ли?

Човек би помислил, че през целия му живот никой не му е отказвал нищо.

— Не — повтори Миа. Чувстваше се като папагал. — Не, Ваша светлост, няма да живея с вас, да вечерям с вас… или да спя с вас, дори за четири нощи.