Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (32)

Глава 31

След като Едуард Рийв напусна имението заедно с неговата херцогиня, Вандър изпрати съобщение на Торн, в което го уведомяваше за чудодейното завръщане на бившия годеник. После измъкна Чарли от детската стая и го изведе навън за нов урок по езда.

През целия следобед не спря да го нарича „Куцльо“, защото повереникът му беше пребледнял и стъписан, макар че се подобри, след като Вандър му разреши за първи път да язди Ланселот в тръс. По-късно двамата се погрижиха заедно за коня и херцогът му показа как да вади камъчета от копитото на Ланселот.

От едното произтече друго и двамата се отправиха към ковачницата на имението. Чарли не се уплаши нито от задушливия дим, нито от блестящите въглени, макар че Миа щеше да изпищи, ако можеше да види как на палтото на обичното й момче зейва дупка, от която се вдига пушек, когато върху него падна една искра.

След като Вандър обясни какво иска, ковачът разглоби патерицата на Чарли и вкара в нея малка кама, докато те го наблюдаваха. Миа сигурно и това не би одобрила.

Когато тръгнаха обратно, Вандър вдигна Чарли на рамото си, а момчето обви тънката си ръка около врата му и започна да бърбори за коне и ковачници през цялото време, докато се изкачваха по хълма. Беше решило, че иска да стане ковач. Вандър не му напомни, че не може да се откаже от титлата си и имението, което върви с нея, заради ковачница. Той самият беше живо доказателство, че за един аристократ не е задължително само да се шляе из балните зали.

— Бих могъл да правя патерици за хора като мен — каза му Чарли.

— От стомана ли? Ще дрънчат ужасно на калдъръма.

— Но дървото не е силно. С патерица от стомана човек може да замахне и да отсече някоя глава! — настоя Чарли с видимо удоволствие. О, той си беше момче до мозъка на костите!

Докато Чарли продължаваше щастливо да бъбри, в мозъка на Вандър се загнезди нарастваща решителност. Сър Ричард Магрудър бе разрушил проклетия му живот така, сякаш бе замахнал със стоманена патерица към главата му. И Вандър смяташе да го посети още тази нощ.

— Леля Миа казва, че ще се върнем в Карингтън Хауз — обади се ненадейно Чарли. Държеше се за косата на Вандър, за да запази равновесие.

— Да. Но ще ми идваш на гости често — всеки ден, ако не си на училище.

— Наистина ли?

Вандър стисна краката, които висяха на гърдите му.

— Тиси мой, Кьорчо.

— Не съм кьорав! — изписка Чарли.

— Подготвям се за времето, когато ще станеш — осведоми го Вандър. — В очакване на бъдещето.

Чарли го дръпна за косата.

— Искам да живея тук, с теб. Искам всеки ден да ходя в конюшните.

Вандър посегна, вдигна го над главата си и го пусна. После приклекна, та очите им да са на едно ниво.

— Ти трябва да тръгнеш на училище, Чарли. Ще посещаваш „Итън“ с другите момчета. Но ще си по-щастлив от тях, защото ще имаш двама бащи: мен и господин Рийв.

Устата на Чарли потръпна.

— Той е добър човек — продължи Вандър, претегляйки всяка дума. — Твоята леля Миа ще стане негова съпруга. Но никога не забравяй, че твоето имение граничи с моето. Ще се виждаме често, до края на живота си.

Чарли направи крачка напред и с онази простота, на която са способни само децата, обви ръце около врата на Вандър. Не каза нищо.

И Вандър не каза нищо.

След известно време двамата продължиха по пътя си. Заговориха се как ковачът е истинското сърце на всяко голямо имение. Чарли трябваше да научи тези неща.

Вандър имаше чувството, че професорите не знаят да управляват имения. Защо да знаят?

— Добрият ковач казва: „Добре свършена работа е тази, която не виждаш никога повече“ — обърна се той към Чарли, като внимаваше да види дали момчето не накуцва по-силно от преумора. Но кракът на Чарли беше станал видимо по-силен, само за една седмица.

Двамата се върнаха в конюшните и останаха там до пристигането на Торн. Той излезе от каретата си с онази своя нехайна свирепост. Не каза нито дума за случилото се. Вместо това тримата се изпоцапаха, като избърсаха Джафер, а после хапнаха нарязани на големи парчета сандвичи от свински бут заедно с конярите, докато обсъждаха тренировъчни програми и други важни неща.

Когато повериха Чарли на грижите на Сюзан, Вандър извърна глава към Торн.

— Сър Ричард хвърлил годеника на Миа — Рийв — в затвора по фалшиви обвинения. Тъкмо щели да го пратят в Ботъни Бей, когато успял да избяга.

— Рийв ли? Едуард Рийв, който направи онази машина за хартия, за която ти разказах?

Вандър кимна.

— Не знаех, че той е бил годеникът на жена ти.

— Няма да ми е жена задълго — отговори Вандър и закрачи към къщата. — Ще стане съпруга на Рийв, както и трябва.

— Точно така. — В гласа на Торн имаше някаква предпазливост, но Вандър не й обърна внимание.

— Сър Ричард? — попита Торн и влезе след него в спалнята му.

Вандър кимна. Моментът бе настъпил. Той се съблече и нахлузи черна риза и тесни панталони, които стигаха до глезените му.

— Панталонът и палтото ми са черни, но ризата не става. Имаш ли още една черна? — попита Торн.

— Тази работа е опасна. Жена ти очаква дете.

Торн само подви пренебрежително устна. След миг Вандър му хвърли същата риза като тази, която бе облякъл той. После Торн отиде да вземе пистолетите, които бе оставил в каретата си, а Вандър взе от шкафа с оръжието своите собствени пистолети от „Бенети Лейси“. Бяха отрупани с прекалено много украса за вкуса му, с херцогския герб, гравиран на сребърен фон, но мерникът им беше точен.

Ако яхнеха бързи коне и тръгнеха напряко през земите на Пиндар, щеше да им отнеме приблизително един час да стигнат до имението на сър Ричард от другата страна на имението Карингтън. Ако имаше нещо, което конюшните на Вандър можеха да му осигурят, това бяха бързи коне.

Беше си помислил да вземе жребеца, който яздеше обикновено, но докато вървеше по централния коридор на конюшните, чу тихо изцвилване. Джафер подаде глава над вратата на клетката си. Очите му блестяха, изпълнени със самота, изненада и предадено доверие. Миа не се бе отбила в конюшните преди заминаването си.

— Оседлай Джафер — нареди Вандър на Мълбъри. — И Аякс за господин Дотри.

— Сигурен ли сте за Джафер, Ваша светлост? — очевидно Мълбъри бе преценил облеклото на Вандър и беше предположил, че става нещо. Предвид пистолетите, пъхнати в колана на Вандър, беше лесно да се стигне до този извод. — Той още се стряскай от най-малкото нещо.

— Нищо няма да му стане.

Вандър го виждаше в очите на Джафер. Този кон бе познал любовта в Арабия и я бе загубил; бе познал любовта тук, в Англия, и я бе загубил. Бе спечелил първото си надбягване. Джафер беше пораснал.

Половин час по-късно двамата вече летяха право през полята на Пиндар и Джафер реагираше на всеки допир на коленете и ръцете на Вандър така, сякаш бе роден с ездач на гърба.

Когато Вандър накара Джафер да тръгне ходом, а зад гърба му Торн направи същото с Аякс, луната вече изгряваше. Конете дишаха тежко, но ушите на Джафер потръпваха от удоволствие и готовност да продължи да препуска в нощта.

Бяха стигнали до границата на земите на сър Ричард. Предпазливо започнаха да се промъкват през заобикалящата ги гора и най-накрая спряха на ръба на една дълга хълмиста морава.

Вандър слезе от седлото, завърза Джафер за едно дърво и му каза да кротува. Торн последва примера му и двамата влязоха в една дъбрава от ясени.

Вандър имаше силното предчувствие, че сър Ричард държи пазачи на пост по цяла нощ. По всяка вероятност имаше какви ли не врагове. И наистина, когато се приближи, Вандър видя, че в преддверието пред входната врата стои мъж. Силуетът му се очерта едва когато луната изплува зад един облак.

Торн го докосна по ръката и кимна към сянката, хвърляна от мъж, който се бе облегнал на стената на къщата. От вътрешната страна на вратата навярно имаше поне още двама стражи.

В този миг луната изплува докрай измежду облаците и Вандър видя жестокото лице на мъжа, охраняващ входната врата. От него се излъчваше онова смразяващо усещане за човек, готов да убие за най-малкото нещо, например за някой печен картоф.

Вандър направи жест, като посочи с разтворена ръка към земята, и Торн кимна. Безмълвно, бавно двамата се смъкнаха да седнат срещу едно дърво и зачакаха да се случи нещо — нещо, от което да могат да се възползват.

В продължение на цял час или може би по-дълго наоколо цареше абсолютна тишина. По небето преминаха още облаци и луната се оказваше по-често скрита, отколкото блестяща. Мъжът отпред се изпика отстрани на стъпалата, но никой не обиколи къщата. Всъщност нито единият, нито другият помръднаха и Вандър реши, че това означава, че сър Ричард не се бои, че някой може да проникне в къщата отзад.

Не, хората, които го застрашаваха, влизаха открито през предния вход, навярно защото негодникът мамеше хора като скуайър Бевингтън — почтен джентълмен, който нямаше представа как да се преборят с такъв коварен злодей.

Устните на Вандър се извиха в усмивка на лека развеселеност. Те двамата с Торн не бяха от този вид.

Торн бе израснал на улицата и бе научил Вандър на много неща. А Вандър бе разполагал с предостатъчно възможности да прилага тези умения в грубия свят на конните надбягвания, където някой отчаян собственик можеше да наеме колкото си иска главорези, за да обезвреди конкуренцията — било чрез кражба, било чрез открито насилие.

Вандър докосна Торн по ръката, двамата станаха и безшумно се отправиха към задната част на къщата. Точно както очакваха, там никой не стоеше на пост. Точно когато понечиха да тръгнат към кухненския прозорец, Вандър видя една неясна фигура, долепена до стената, която заобикаляше кухненската градина. Изглежда, че сър Ричард все пак бе сложил пазач пред задната част на къщата.

Докато Вандър и Торн го наблюдаваха, луната изплува иззад един облак и освети цялото му лице… лицето на Рийв. Вандър изруга под нос, двамата с Торн излязоха от сенките и се запътиха към него.

Рийв носеше опърпана риза, толкова жалка, та Вандър предположи, че я е носил в затвора, и кожени панталони, като ковач.

По гърба на Вандър пропълзя тръпка — дълбока инстинктивна омраза към мъжа, който му бе отнел Миа. Съпругата му.

Проклет вечен ад!

Рийв не прояви никаква изненада от появата им. Вместо това посочи с глава към слабата светлина един етаж над главите им. Вандър пое инициативата. При други обстоятелства би се усъмнил, че един професор има опит във влизането с взлом, но Рийв се плъзна в сянката на къщата като човек, обучен да обира къщи още от люлката. Разбира се, това беше детска игра в сравнение с измъкването от най-укрепения затвор в цяла Шотландия.

Един от кухненските прозорци беше застопорен отворен, та горещината от пещите да се изпари. Вандър го отвори по-широко и преметна крак над перваза. Само след секунда вече бе запушил с ръка устата на ваксаджията.

В разширените очи, които се впериха в него, имаше повече възбуда, отколкото страх. Вандър сграбчи от масата някакъв плат и завърза устата на момчето.

За един кратък миг тримата останаха мълчаливи, заслушани в дишането на голямата къща. Във въздуха се долавяше някакво безпокойство. Господарят на дома беше буден — Вандър бе готов да се обзаложи, че е така. Най-вероятно сър Ричард бе узнал, че Рийв е избягал от затвора. По всяка вероятност се канеше да офейка — само някой глупак би помислил, че няма да последва отмъщение, а каквото и друго да беше, сър Ричард не беше глупак.

Торн и Рийв тръгнаха плътно след Вандър, приведени ниско надолу, по коридора на прислугата, който водеше към тапицираната със зелено сукно врата, която на свой ред водеше към преддверието. Там щеше да има пазачи, обучени за бой, но те нямаше да очакват нападение откъм гърба.

Тримата излязоха през вратата като един. Разнесе се шум от силен удар, когато Вандър събори един от пазачите на колене, недовършен вик, когато Рийв обезвреди друг, и звуци от кратка борба, преди Торн да стовари в слепоочието на трети дръжката на пистолета си. Тъкмо ги завързваха, когато отвън се чу скърцане на стъпки: мъжът от външното преддверие беше чул шума.

Той отвори вратата и порой от лунна светлина освети грубите му черти и отпуснатите тънки устни. Сър Ричард не беше от хората, които си вършат мръсната работа сами, затова Вандър не се учуди, че е наел човек, който изглеждаше способен на всичко. Повали го мълчаливо с един-единствен добре прицелен удар.

Отначало си помисли, че Рийв се приближава, за да му помогне да завържат падналия, но вместо това чу неочакваното съскане на кама, която излиза от ножницата.

— Какво правиш, по дяволите? — изръмжа той и стисна Рийв за китката.

Челюстта на Рийв се стегна, но той не се опита да се изтръгне от хватката на Вандър.

— Той застреля двама от конярите ми, повали ме в безсъзнание и ме хвърли в затвора. Заради него не можах да отида на собствената си проклета сватба!

— Остави властите да се погрижат за него.

От време на време Вандър беше вземал закона в собствените си ръце — нито един човек, свързан с конните надбягвания, не можеше да го избегне, — но никога не бе ставал свидетел на хладнокръвно убийство и нямаше намерение тепърва да става.

— Цената на убийството е прекалено висока — добави той.

За миг очите им се срещнаха. После Рийв изръмжа:

— Той промуши в корема тринайсетгодишния ми пощальон. Снощи разбрах, че момчето е издъхнало след цял един ден ужасна агония. Той е чудовище.

— Ако го убиеш, рискуваш и ти да се превърнеш в чудовище.

Когато изражението на Рийв му показа, че е проумял истината в думите му, Вандър пусна ръката му.

Тримата се изкачиха по стълбите тихо като падащ сняг. Вандър мислеше усилено. Ненавиждаше сър Ричард Магрудър, но Рийв беше движен от ярост. Беше очевидно, че в тялото му гори стоманен огън. Алчността на сър Ричард бе коствала на Рийв живота на това момче, на другите му двама прислужници, едва не му бе струвала собствения му живот, да не говорим за женитбата му.

Същата алчност, която бе дарила на Вандър най-хубавите дни в живота му. Беше му дарила Миа. Макар че беше негова само за кратко, пак си струваше. Той изостана, отстъпи пред правото на другия мъж да получи отмъщение.

Каквото и да стореше Рийв със сър Ричард… нека го направи!

Когато Вандър стигна до най-горното стъпало, шокът от завръщането на Рийв сякаш се бе разсеял. Вместо това в тялото му със съкрушителен удар се стовари нова истина. За добро или за зло, въпреки приликите с баща си, той не можеше да живее без Миа.

Тя беше негова.

Неговата жена, неговата съпруга.

Той застана пред вратата на кабинета на сър Ричард и зачака, докато Рийв бързо и хладнокръвно пребиваше негодника.

Вандър го наблюдаваше разсеяно и през това време осъзна още един факт — нещо, което е било там през цялото време, но той не си бе позволил да го погледне. Тя беше неговият живот. Само за няколко кратки дни бе успяла да си пробие път в душата му и за първи път в живота му всичко му се струваше чисто и истинско.

Миналото нямаше значение, отношенията между родителите му също. Той отказваше да я остави да си тръгне, без да се бори за нея.

Ако това означаваше, че неговият брак ще повтори трагичния брак на баща му, тогава и това нямаше значение. Не му пукаше. Постъпи като абсолютен глупак, когато я пусна да си отиде.

Вандър си тръгна, без да си направи труда да каже и една дума на Магрудър. Вече изобщо не му пукаше за него.

Миа беше вбесяваща и пламенна. Най-вероятно щеше да спори с него всеки ден. Щеше да предизвиква скандали, да язди със затворени очи и да пише истории, в които мъжете падаха на колене при най-малкия повод.

До края на живота си Вандър всеки ден щеше да си ляга, жадувайки за нея. И да става от леглото удовлетворен всяка сутрин.

Трябваше само да я накара да осъзнае, че е родена за него. Трябваше да я спечели обратно, да я отнеме от Рийв. Да я накара да разбере, че обича него и само него.