Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (12)

Глава 11

Бележки по сцената със завещанието

Госпожица Флора Пърсивал невярващо слушаше адвоката, който й съобщаваше, че току-що е наследила цяло състояние.

— Сър — промълви тя. — Но аз съм само една бедна девойка и… (нещо).

— Госпожице Пърсивал, сега вие сте една от най-богатите млади дами в цяла Англия — увери я адвокатът, бършейки челото си. — Но трябва да ви предупредя: според условията на това завещание нямате право да давате парите на никого. Трябва да ги харчите само за себе си.

— Това е много озадачаващо условие — промълви Флора и сбърчи чело.

— Моят клиент ви наблюдава отдалеч в продължение на много месеци. Беше решил да остави парите си на млада жена с прекрасен характер, величествена осанка и аристократични обноски.

— Покойният ми дядо беше граф — призна Флора. — Семейството обезнаследило майка ми, когато се влюбила в обеднял цигулар.

Адвокатът кимна.

— Вашето благородно потекло си личи в маниерите ви. Позволих си свободата да купя една обзаведена къща в Мейфеър. Освен това поръчах карета със златен емайл, теглена от четири бели жребеца.

(Съществува ли изобщо златен емайл? — Боядисана в златисто? Позлатена?)

Вандър опря глава на вратата на стаята на Миа. Тя ридаеше така, сякаш сърцето й се късаше.

Проклятие! Значи вече не била влюбена в него, така ли? Очевидно беше. Той никога не бе целувал жена, която да се разтапя в ръцете му като опарена и погълната от пламък. Трябваше да призове на помощ целия си самоконтрол, за да не я събори на дивана и да не разкъса онази грозна рокля още там.

Дори сега, докато слушаше риданията й от другата страна на вратата, кръвта шумеше в долната половина на тялото му.

Можеше да я накара да се почувства по-добре.

Не, той наистина беше точно такъв самодоволен глупак, за какъвто го смяташе тя. Наистина ли беше казал, че е безлична? Не можеше да си го спомни. Когато го обземеше ярост, често изричаше неща, които не мислеше, както когато погледна надолу, видя дебелата й, нагъната под гърдите рокля и каза, че е пълна. Всъщност формата на жените не го вълнуваше особено и никога не го бе вълнувала. Той просто харесваше телата им.

Проклятие!

Пак му се наложи да поправи положението. Целувките им бяха разпалили в слабините му истински огън. Пищни гърди, закръглени бедра, топла кожа, сладки устни, влажна… надяваше се, че е влажна.

Неволният стон, който се откъсна от устните му, му подейства като студена вода. Какво правеше, по дяволите? Изправи се и слезе обратно долу.

В преддверието съобщи на Нотъл, че тръгва към Карингтън Хауз да доведе племенника на съпругата си и му каза да даде инструкции на икономката до довечера да е приготвила детската стая.

За негова изненада лицето на иконома му се вледени. Промяната беше лека, но се забелязваше. Вандър вдигна вежда.

— Доколкото разбирам, момчето е деформирано — съобщи му Нотъл, като понижи глас. — Някои хора в селото казват, че само като го погледне човек, му се свивал стомахът. Единият му крак приличал повече на плавник, отколкото на крак. Бил като земноводно — и той видимо потръпна.

Докато чакаше да докарат каретата му, Вандър се замисли за тази нова информация. Това определено обясняваше отчаянието на Миа. Той беше убеден, че тя би се борила да защити всяко едно дете, не само такова, което е с тревожно увреждане. Но деформацията на момчето навярно правеше паниката й още по-голяма.

Нещо повече, това осигуряваше на изчезналия годеник нещо като извинение. Не му се струваше вероятно мъж, който е прозрял отвъд грозните дрехи и сдържаното поведение на Миа, да я изостави. Сега обаче съществуваше възможността онзи негодник да не е бил способен да поеме отговорността да отгледа сакато дете.

Вандър се метна в каретата, обзет от леко безпокойство. Навремето в училище имаше едно момче с два липсващи пръста; някои от другите ученици се държаха жестоко с него. Вандър и Торн никога не се присъединяваха към тях и всъщност дори набиха двама четвъртокурсници, които бяха особено ожесточени.

Но не можеше да лъже сам себе си и да твърди, че двамата с Торн са се държали благородно. Момчето не можеше да борави добре с бухалката за крикет, затова те се държаха настрана от него.

Когато Вандър пристигна в Карингтън Хауз, икономът на Миа излезе от къщата да го поздрави.

— Аз, Ваша светлост, се казвам господин Гонт^[1] — и млъкна, сякаш очакваше отговор, навярно защото беше кръгъл като сливов пудинг.

Вандър кимна и му подаде палтото си. Нямаше желание да се шегува с него относно нелепото му име, не повече, отколкото да пуска шеги за носа му, който очевидно е бил чупен. Гонт не приличаше на иконом в домакинството на лорд, но това не беше проблем на Вандър.

— Мога ли да ви предам поздравленията на членовете на нашето домакинство по случай сватбата ви? — попита икономът.

— Благодаря — отговори Вандър. — Бих желал да говоря със сър Ричард.

Сър Ричард Магрудър се оказа строен мъж с брадичка, подстригана на остро връхче, което бе излязло от мода преди два века. Вандър незабавно изпита неприязън към всичко у него: към проницателния му поглед, към грижливо накъдрената коса, към блестящите му ботуши.

— Ваша светлост, за мен е удоволствие да ви поздравя с „добре дошъл“ в Карингтън Хауз — каза той, като стана иззад голямото бюро. От него се излъчваше гостоприемство, което не признаваше, че бюрото сега принадлежи на Вандър.

Херцогът се поклони, а сър Ричард се приведе в дълбок поклон и остана така, като добави няколко допълнителни театрални жеста с дясната си ръка. Това, заедно с брадата от епохата на кралица Елизабет, сякаш подсказваше, че си представя как живее в миналото. Служител на кралицата, накратко.

Той едва се бе изправил, когато Вандър тръгна към един стол и седна.

— Както знаете, сега госпожица Карингтън е моята херцогиня.

Сър Ричард седна в изискана поза и събра колене.

— Искам да ви изкажа своите най-сърдечни поздравления — рече той. Лицето му сияеше от щастие, сякаш нямаше намерение всеки момент да заведе иск. Адвокатът на Вандър май не знаеше какви точно ще са претенциите, но сър Ричард бе прочут с това, че използваше съдилищата, за да разчиства лични сметки. Вече беше започвал дело срещу Вандър заради един кон, който бе купил от конюшните „Пиндар“, макар че въпросното дело така и не стигна по-далеч от кабинетите на адвокатите им.

След миг сър Ричард каза:

— Вижте, херцоже, нали не продължавате да ми се сърдите заради онова дело преди няколко години? Главният ми коняр ме подведе — настоя, че клепналите уши на коня означават, че не е възможно да произхожда от матадор. Не беше прав и аз напълно приех доказателствата, представени от вашите конюшни.

Вандър не си направи труда да отговори. Сър Ричард бе заявил, че един кон от конюшните „Пиндар“ е с подправени документи — обвинение, което адвокатите на Вандър разбиха на мига.

Сега сър Ричард задърдори за клепнали уши и породисти коне, с което само доказа, че е съвършен негодник.

— Искът ви беше съвсем несъстоятелен — прекъсна го най-накрая Вандър — и прекратяването му ми струваше повече от петдесет лири.

На това място сър Ричард заприказва за всеобщо разпространените непочтени практики и че всеки човек имал право да се усъмни в неспазване на гаранцията.

Вандър отново го прекъсна:

— Моят адвокат ми казва, че най-вероятно обмисляте второ дело в резултат на брака ми с госпожица Карингтън, който ме направи попечител на младия лорд Карингтън.

Лицето на сър Ричард се разчупи в усмивка.

— Ваша светлост, и двамата сме наясно, сигурен съм, че този брак в последния момент с госпожица Карингтън — само един месец след като друг мъж я изостави — е скърпен, за да можете да си присвоите имението на повереника ми, което неслучайно граничи с вашето.

— Всъщност тази причина не беше сред основанията ми — отбеляза Вандър.

Сър Ричард се усмихна подигравателно.

— Насаме сме, херцоже. Защо да не говорим честно? Вие се оженихте за тази жена, за да се доберете до онази част от наследството, която не преминава изрично към следващия лорд Карингтън, и аз не ви обвинявам за това. Вие обаче ще разберете, че ще се наложи да направите компенсации. Имах очаквания да живея в тази къща и да се възползвам от земите поне десет години, а като се има предвид крехкото здраве на повереника ми, навярно и повече. А по една случайност и моите земи граничат с този имот, на изток оттук.

Вандър знаеше, че за херцог е доста недодялан. У него имаше мрак, който идваше още в детството му, породен от инстинкта, който го бе предупредил, че съзнанието на баща му е не само хаотично, но и опасно.

Сега този инстинкт му подсказваше да смаже сър Ричард като хлебарка. Той протегна ръка, обмисли ситуацията, остави тишината в стаята да се проточи. Просто нямаше начин Вандър да се съгласи да плати на сър Ричард, за да купи бездействието му.

Истинският въпрос беше дали да го смаже сега, или да изчака да види дали този негодник ще приведе в действие намекнатата си заплаха за съд.

По-добре да изчака, реши Вандър, като оглеждаше грижливо избръснатото лице на сър Ричард. Събеседникът му не изглеждаше уплашен, което беше интересно. Може би знаеше достатъчно за боя, за да се окаже труден противник.

По-вероятно обаче страдаше от заблудата, че камата, скрита в хубавия му бастун, ще го защити.

— Няма да ви платя нищо — отсече Вандър и се поздрави наум: успя да запази гласа си равен.

Сър Ричард бе оскубал веждите си толкова тънко, че всяка изненада — престорена или не — му придаваше прилика с един плъх, който Вандър държеше за домашен любимец като дете.

— Сигурен ли сте, Ваша светлост? Ще заведа дело срещу вас, както съм убеден, че знаете, в Бъркшър, където не съм непознат.

Той направи пауза, точно толкова дълга, колкото да покаже, че мировият съдия е негов човек.

Доколкото си спомняше Вандър, почитаемият господин Роуч беше мирови съдия от петнайсет години. Звярът в гърдите му изръмжа тихо, когато си помисли с колко хора навярно е било злоупотребено през цялото това време.

Сър Ричард не беше просто човек с убеждение, че целият свят му е длъжник, съчетано с безразсъдно незачитане на закона.

Той беше злодей — човек, който без колебание би забил нож в нечии ребра, преди най-невъзмутимо да продължи към операта.

Вандър кимна, сякаш действително обмисляше заплахата на сър Ричард. Разбира се, можеше да го убие, но това щеше да доведе до мръсотия в кабинета, беше непродуктивно и можеше да му навлече беда. Дори херцозите не бяха насърчавани да изземат функциите на съдия, съдебни заседатели и особено палачи.

И съвестта от време на време му напомняше, че няма право да играе тези три роли.

— И двамата знаем, че ще е най-добре да избегнем съдилищата — добави сър Ричард. Гласът му беше меден от самоувереност. — Можеше да е различно, ако Миа беше някоя голяма красавица: тогава бихте могли да заявите, че сте били поразен от стрелата на Купидон още от пръв поглед.

Той се подсмихна тихо.

— Но като се имат предвид нейните ограничени чарове и скандалите, свързани с родителите ви…

Това преля чашата. Вандър щеше да го убие. Въпросът беше само кога. Той се наклони напред, използвайки овладяната сила на тялото си като оръжие.

— Ако някога отново изречете името на съпругата ми, ще се ядосам извънредно много, сър Ричард.

Едната от онези абсурдно тънки вежди отново се повдигна.

— Възхищавам се на предаността ви. Нещо, което се среща толкова рядко у вашето семейство.

Този човек искаше да загине.

А на Вандър окончателно му писна да го изнудват.

— Искам още днес да се изнесете от тази къща.

Стана му приятно, когато осъзна, че напълно владее нервите си. С Миа имаше няколко мига, когато едва не нададе разярен рев, но ето го тук, изправен пред една истинска невестулка, а не го грозеше никаква опасност да я нападне импулсивно.

— Ще заведа дело срещу вас още днес! — изсъска сър Ричард. — Ще превърна името ви за посмешище — не че вече не е такова. В края на краищата бракът ви не е ли кръвосмесителен? О, един момент, майка ви не беше омъжена за бащата на новата ви съпруга.

— Сам ли ще напуснете, сър Ричард, или ще се наложи някои от моите хора да ви помогнат?

Сър Ричард стана и отиде до камината. За миг не каза нищо. Когато се обърна, изящен като порцеланова фигурка върху музикална кутия, в гласа му имаше пред разполагаща нотка:

— Струва ми се, че започнахме този разговор по неправилния начин, Ваша светлост.

— Така ли?

— Просто искам да получа компенсация за загубите, които ще претърпя от този брак, сключен, с цел да ме лиши от попечителството.

— Както ви казах, не съм се женил с мисълта за имението Карингтън — напомни му Вандър.

— Нима искате да кажете, че сте влюбен?

— Изобщо не ви влиза в работата защо или за коя се женя. И на съдилищата не им влиза в работата — допълни Вандър и се изправи.

— Сега ми влиза в работата.

Лицето на сър Ричард потъмня. Той загуби излъчването на придворен от елизабетинската епоха и заприлича на жалък гризач, какъвто беше.

— Вие откраднахте моето имение. Наистина ли си мислехте, че няма да се боря? Че просто ще ви връча с усмивка ключовете?

— Мога да мина и без усмивката.

Вандър закрачи напред и забеляза начина, по който сър Ричард опипваше бастуна си. Ако извадеше острие, Вандър щеше да е напълно оправдан да го размаже от бой.

Но сър Ричард трябваше да нанесе първия удар — Вандър отдавна се бе отказал от юмручния бой, освен при самозащита.

— Всички ще разберат! — гласът на сър Ричард ставаше все по-пронизителен. — Мислите ли, че някой от висшето общество ще признае тази ваша грозновата съпруга след позорната връзка между родителите ви?

Вандър стисна юмруци и в гърдите му се разля ликуване. Ако на този свят имаше човек, който да заслужава да го пребият, това беше сър Ричард.

Сър Ричард направи крачка назад и точно както очакваше Вандър, извади лъскавата си кама.

— Не ме докосвайте! — изкрещя пронизително той. — Ще ви съдя за нападение и побой. И ще кажа на целия свят, че сте ме нападнали само защото съм бил достатъчно смел да заявя истината: вие се оженихте за една дебелана, която никой мъж не забелязва, за да откраднете имението на едно сираче.

Секунда по-късно безвкусната кама вече се намираше в ръката на Вандър, притисната към гърлото на собственика си.

— Току-що наговорихте цял куп неща, които не ми харесаха — отбеляза Вандър.

— Прислугата ми знае, че сте тук — изохка сър Ричард. — Не можете да ме убиете.

— Аз и нямам намерение. Освен ако си спестите коленопреклонното извинение, искам да кажа. Моята съпруга е прекрасна, интелигентна жена. Притежава онези извивки, които всеки мъж копнее да има в леглото си. Аз може и да не съм бил първият, пожелал да се ожени за нея, но аз съм този, който успя.

За свое огромно удивление установи, че наистина си мисли всяка дума от казаното.

Сър Ричард присви очи. Този подлец готвеше някакъв противен, неверен отговор. Вандър си помисли дали да не го изкорми със собствената му кама, просто за да го накара да млъкне. Но камите бяха за страхливците. Той я метна към другия край на стаята, тя се забучи във вратата и остана да трепти там.

Само след един удар в челюстта сър Ричард се стовари на пода като чувал с брашно. Разочароващо бърз край. Вандър го побутна с ботуша си. Главата на сър Ричард се завъртя на една страна. Беше жив, но в безсъзнание. Удовлетворен, Вандър отиде до звънчето за прислугата и го разклати.

Гонт се появи след броени секунди. Един бърз поглед му беше достатъчен да възприеме ситуацията.

— Мили боже — гласеше спокойният му коментар. — Сър Ричард май е паднал и си е ударил главата.

Вандър вдигна рамене.

— Нещо такова. Накарайте някой слуга да го натовари в каретата. Може да се възстанови в собствения си дом.

— Къде предпочитате да го изпратим, в провинциалното му имение или в градската му къща?

— Къде е имението му?

— Граничи с Карингтън на изток.

— Вярно — спомни си Вандър думите на сър Ричард. — Какво се е случило със скуайър^[2] Бевингтън? Неговото семейство притежаваше тази земя от поколения.

— Доколкото знам, сър Ричард придоби имота на скуайър Бевингтън като частична компенсация от дело за нападение и побой, което заведе срещу скуайъра — обясни Гонт и допря пръстите на крака си до ребрата на сър Ричард не особено внимателно. — Струва ми се, че е в безсъзнание.

Вандър редовно ходеше на тренировки по бокс в залата на джентълмена Джаксън. Когато удареше някого право в челюстта, това беше краят.

— Нападение ли?

— Скуайър Бевингтън беше останал с впечатление, че сър Ричард е имал някакви отношения с дъщеря му — отговори икономът с безизразно лице. — За съжаление в съда се доказа, че младата дама е момиче с нескромно поведение, което само било дало аванси на сър Ричард, поради което нападението на бащата беше сметнато за неоправдан побой. След това семейство Бевингтън замина за Канада.

— Исусе Христе!

Всичко това се беше случило, докато той трябваше да внимава да не се случи. О, да, трябваше да разбере за това. По дяволите, херцозите на Пиндар може би отговаряха за назначаването на мировите съдии в Бъркшир, макар че при състоянието на баща му един бог знаеше как е бил назначен почитаемият господин Роуч.

— За момента изпратете сър Ричард в къщата на Бевингтън, Гонт.

Икономът повика двама прислужници, на чиито лица се изписа смесица от злорадство и чиста омраза, докато извличаха сър Ричард от стаята.

— Изпратете вещите му след него в рамките на един час — нареди Вандър. — Той не е женен, нали?

— Не, доколкото знам. Личният му прислужник може да му събере дрехите. Става въпрос за един-два куфара, не повече.

— Най-добре изпратете повече хора да пазят границите на имота. Не бих се учудил, ако сър Ричард се опита да си отмъсти.

Лицето на Гонт грейна и той заприлича на радостно оживен, макар и изпълнен с желание за убийство елф.

— Нека се опита, Ваша светлост. Нека само се опита.

Сър Ричард, изглежда, не си бе спечелил любовта на прислугата.

— Херцогинята ще иска повереникът й да живее с нея, затова ще сведа членовете на това домакинство до минимум — само тези, които са крайно необходими — съобщи Вандър. — Ще намерим работа на хората в другите ми къщи. Винаги има място. Знаете ли някой друг да е бил освободен неправомерно, след като сър Ричард се е нанесъл тук?

— Ще ви направя списък. — Гонт направо сияеше.

Списък. Проклет вечен ад!

Вандър се обърна да излезе. Но нещо го загложди и той се спря и се обърна, за да погледне пак иконома.

— Гонт, да разбирам ли, че сте познавали бившия годеник на моята херцогиня?

Икономът наклони глава.

— Така е.

— Изпрати неколцина прислужници — или наеми някого от „Боу Стрийт Ранърс“^[3]. Искам да съм абсолютно сигурен, че още е сред живите. Струва ми се извънредно удобно, че я е изоставил. Сър Ричард нарече имението Карингтън „моето имение“.

Очите на Гонт се разшириха. Очевидно тази мисъл не му беше хрумвала.

Вандър беше много по-циничен. Бе прекарал целия си живот в и край конюшни и това го бе научило, че мъже като сър Ричард Магрудър се смятат за оправомощени да налагат промени, когато пожелаят, а дяволът (и законът) да се спасяват.

По всяка вероятност годеникът на Миа действително бе избягал от отговорността за жена и дете. Образът на Миа нахлу в главата на Вандър — устните, порозовели след целувките му, задъханата гръд.

Или пък не.