Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (24)

Глава 23

Бележки по сцената с докосването до смъртта

— Флора лежи, умираща, сред маковете, жълтата й коса и т.н. Трепереща, бледа, мелодичният й глас снижен до молитвен шепот. През последния ден не е яла нищо друго, освен едно яйце. Сурово? Пфу! Гълъбово яйце? Вали проливен дъжд. Ангелски сълзи.

— Фредерик е претърсил всички улички в Англия. Дали ще е прекалено да кажа, че не би могъл да преживее дълго след смъртта й? Сигурно.

— отказва се само на няколко крачки от проснатото й тяло. Бял и гъвкав, с прикрита скръб, нехайната грациозност на движенията му се е превърнала в… нещо.

— Пада на колене само на няколко крачки от проснатото й тяло и се моли Всемогъщият да му дари най-скъпата надежда на сърцето му: неговата Флора.

— Силата на чувствата ми ме изпълни с объркване и нетърпение. Като някой индиански глупак захвърлих перла, която струва повече от цялото ми племе всички мои притежания (Още един нюанс, близък до Шекспир!)

— Ако ми я върнеш, Господи, ще стана скромен ученик на нейните всекидневни уроци за любовта.

Каквито и копнежи да събужда Флора в гърдите на поклонниците си, аз ще уважавам и почитам нейната вярна любов.

— Ти не разбираш — каза Миа, опитвайки се да не обръща внимание на медената увещателна нотка в гласа на Вандър. Отчаяно се опита да си спомни важните въпроси, които искаше да обсъди с него.

Когато съпругът й я погледна с това изражение, единственото, което искаше, беше да отвърне на желанието му с целувка. Да се хвърли в обятията му и да придърпа лицето му към своето.

Предишната нощ се усети чувствена, достойна за желание, почти красива, а не се чувстваше така, откакто на петнайсет години я нарекоха „благотворителна кауза“.

— Не бива да го правим — прошепна тя, но Вандър я привлече към себе си.

— Само една целувка — прошепна той в отговор. Отначало дори не допря устни до нейните. Вместо това разтвори уста срещу врата й и я близна по начин, от който й се завъртя умът.

Миа искаше да се обърне. Искаше да каже „не“ и да се отскубне.

Вместо това обви ръце около врата му и наведе глава назад, наслаждавайки се на начина, по който той я поддържаше, сякаш беше безтегловна, сякаш беше деликатна като цвете.

Ненадейно в стомаха й се разрази паника. Държеше се като лека жена пред къщата, където всеки можеше да види. Прислугата. Гонт.

— Стига! — изохка тя. — Трябва да отида в конюшните. Чарли ще ме чака.

— Много добре — съгласи се с готовност Вандър и ръцете му се отдръпнаха. — Щом трябва да отидеш в конюшните, ще дойда с теб.

Хвана я за ръка и двамата тръгнаха по пътеката.

— А щом ти ще свършиш — добави той, — и аз ще свърша.

Отне й известно време, но когато осъзна двойния смисъл на думите му, Миа усети как се изчервява.

— Не е възможно да имаш предвид това, което каза току-що!

— Може би не на алеята пред къщата. — Усмивката му изразяваше желанието, което гореше помежду им, с откровеност, каквато Миа никога не би могла да си представи преди.

Само като погледнеше към устните му, закопняваше за още една целувка. За нещо повече от целувка. За блаженството от миналата нощ, за начина, по който крайниците им се плъзгаха един над друг като вода, за начина, по който пръстите му я галеха и я довеждаха до пълна липса на мисли и тя не трябваше да се тревожи за фигурата си или за гърдите си. Или за каквото и да било друго.

Можеше просто да бъде.

Стигнаха до първата конюшня, но вместо да влезе, Вандър я преведе отзад.

— Къде ме водиш? — попита Миа.

Когато завиха зад ъгъла и никой не можеше да ги види от къщата, той я повдигна, подпря я на стената и завладя устата й. Помежду им запулсира копнеж, жажда, неимоверна възбуда.

Вандър се отдръпна точно толкова, колкото да оближе устните й, езикът му се стрелна срещу нейния и я накара да издаде тих стон.

Този звук я стресна и я накара да дойде на себе си.

— Не!

— Няма кой да ни чуе — промълви Вандър с надебелял глас. — Тази сграда не се използва, много е стара и не е безопасна.

Миа се предаде. Заговориха без думи, само шепот на жажда, чувство, първично също като алчността.

Като любовта.

Миа почти не забеляза, че Вандър вдига полите й — чуваше единствено собственото си учестено дишане и усещаше празнотата в тялото си, което го очакваше. Всяко докосване на ръцете му по краката й разпалваше огъня у нея все по-силно, докато накрая загуби способността да мисли трезво.

Тънките поли на утринната й рокля не бяха никакво препятствие. Вандър се отдръпна — само толкова, колкото да я погледне в очите. Едната му длан бе извита под задните й части, но той бе разтворил краката й широко около хълбоците си.

Парещата болка между краката й я остави неспособна да продума. Свободната ръка на Вандър се бореше с панталона му, но на Миа и през ум не й мина да се прави на свенлива. Вместо това зачака с лудо биещо сърце, копнееща за него.

Очите му бяха приковани в устните й.

— Трябва да те имам — промълви той с нисък, дрезгав глас. — Пак се нуждая от теб.

Сега лицето му не беше красиво — беше дивашко, изискващо, почти жестоко. Пръстите му я погалиха и Миа нададе тих вик.

А после Вандър се озова в нея.

Неудобството от предишната нощ сега беше болка… но прекрасна болка. Миа ахна сподавено и пръстите й стиснаха раменете му. Той веднага спря и допря чело до нейното.

— Съжалявам — изръмжа. — Много ли е рано?

Колкото и безразсъдно да беше, единствената мисъл на Миа бе, че не иска той да поеме контрола, да може да мисли, да говори, да я напусне. Тя се наведе напред и плъзна езика си между устните му така, сякаш го бе правила хиляди пъти.

Същевременно обви крака около хълбоците му и вкара коравия му член в тялото си. От гърлото й се изтръгна вик и Вандър го погълна… целуваше я, но тя дори не го знаеше. Тежестта му разтвори краката й толкова широко, че когато той нахлу и се отдръпна, движението изпрати по бедрата й великолепни усещания, пламък, който започна да набъбва в крайниците й.

Миа отметна глава назад и прекъсна целувката.

— Точно така.

Думите на Вандър бяха повече стон, отколкото ръмжене, басова нотка към ритмичното тласкане на хълбоците му срещу нея. Сега той се плъзгаше лесно и я водеше все по-близо и по-близо до безумието.

Тя стигна до върха и започна да се люшка срещу него. От гърдите й се изтръгна вик, но устните на Вандър срещу нейните го погълнаха. Пръстите й се стегнаха и Миа се вкопчи в него така, сякаш той беше спасителен сал в сърцето на бурята. Тялото й се тресеше неконтролируемо, а от устните й се изливаше нисък, гърлен екстаз.

В отговор Вандър изохка нещо — проклятие, благословия — и започна да нахлува дори още по-бързо, сумтейки със същата липса на изисканост като нея.

Миа усещаше твърдостта му дълбоко в себе си, но усещаше и нещо повече от това: инстинктивно знаеше, че и той е загубен, загубен в удоволствието, което тя му даряваше. Държеше я така, сякаш никога нямаше да я пусне. Тази мисъл накара краката й да се стегнат около бедрата му и Миа на свой ред се оттласна към него.

От устните му се отрони някаква дума, но Миа не слушаше. Очите им се срещнаха и огънят отново се устреми нагоре по краката й. Миа започна да се гърчи срещу стената, извиваше се в яростната му хватка, накъсаните й стенания разцепиха въздуха. Единственото нещо, което съществуваше на този свят, беше свирепата тежест на тялото му.

Вандър смъкна ръката си, която бе подпрял на стената над Миа, и придърпа главата й към себе си, овладя устата й с пламенна, влажна целувка. Тялото му се тресеше с такава сила, че гърбът на Миа се удари в стената.

Щеше да й остане синина, но това не я интересуваше.

Не я интересуваше нищо друго, освен горещината, която нажежаваше тялото й, устата, притисната към нейната, изсумтяването, когато той напъна още един път.

Най-накрая отвори очи и установи, че се взира в старите стрехи над главата си. Умът й се опитваше да събере частиците от нея, от най-съкровената й същност, и да ги закърпи пак в едно цяло.

Струваше й се, че двамата с Вандър са се раздробили и парчетата са се понесли нанякъде в резултат на удоволствието. Миналата нощ беше вълшебна, но като погледнеше назад сега, виждаше, че всичко е било цивилизовано. Това тук беше чифтосване: пот, сумтене, непонятност.

Поне не беше само тя. Събра смелост, погледна към Вандър и видя, че и той е също толкова зашеметен, колкото и тя. Той бавно се отдръпна и я свали на земята. Полите й паднаха обратно на мястото си, но краката й бяха толкова несигурни, че Миа се вкопчи в него от страх да не падне.

Предишната нощ Вандър беше нежен и изпълнен с желание, успокояваше я, когато я заболя, ободряваше я с нежен шепот в ухото й.

Днес бе изрекъл само една дума, дума, която в онзи миг Миа едва беше чула. Какво й беше казал?

А после се сети: „ненаситен“.

Това беше казал.

Това беше думата.

Миа погледна надолу и като в някакъв странен сън видя как той си закопчава панталона.

Ненаситен.

Думата започна да расте и не спря, докато не обсеби изцяло мислите й.

Паренето, което усети сега, не беше от приятните.

— Какво искаше да кажеш с това? — попита шепнешком Миа, прочисти гърло и уточни: — С тази дума?

Бавно премести поглед към нея. Хубавото беше, че Вандър изглеждаше също толкова вцепенен, колкото се чувстваше тя. Косата на Миа се бе разпиляла по гърба й.

Брадата на Вандър бе ожулила лицето и врата й, а краката я боляха, защото се бе вкопчвала в него с всичка сила. Някои други части от нея…

Също я боляха.

— Каква дума? — попита Вандър.

Той се взираше в съпругата си и се опитваше да проумее какво се бе случило току-що помежду им. Беше лягал с много жени; беше опитвал жените така, сякаш беше на пиршество.

Гледаше на тях така, както на храната: необходими и понякога възхитителни, но в крайна сметка разсейващи.

Беше прекарал безброй часове в обучаване на един-единствен кон. Никога не би прекарал толкова часове с жена. Проклятие, дори не беше имал една и съща любовница за повече от няколко месеца — или тя искаше повече, или той се отегчаваше. Което се случеше първо.

Но никога не бе изпитвал подобно преживяване. Преди броени мигове всичко в него се бе преобърнало и се бе изляло в Миа. А това дори не беше краят. Макар че още трепереше, искаше единствено да я вземе на ръце и да я занесе в къщата, за да започнат отначало.

Един мъж можеше да се загуби в жена като нея. Можеше да се озове привързан към нея толкова здраво, че да полудее, ако тя кривне.

Ако го напусне.

Така, както се бе пречупил баща му.

— Ти каза „ненаситен“. — Гласът на Миа беше дрезгав.

Проклятие, беше красива! Цялата тази блестяща коса, нападала по раменете й, порозовялата й кожа там, където наболата му брада я бе ожулила. Имаше съвършен нос, заострена брадичка и прекрасни очи.

Как бе възможно някога да си е мислил, че предпочита сини очи? Вандър харесваше зелените очи, тъмнозелените очи като водата, която бълбука в някой поток високо в шотландските планини и в нея се отразяват боровете.

У Миа нямаше нищо слънчево, нищо сладко. Тя се състоеше единствено от скрити дълбини и страст. Устните й бяха пълни и червени и докато гледаше към тях, започна да се възбужда, макар че току-що се бе излял в нея.

Това беше неприемливо.

Силата на това чувство изпълни думите му, изостри гласа му, макар че Вандър не искаше да прозвучи така.

— Ти си ненаситна за мен — отвърна той без заобикалки. — Бях те притиснал до стената и ти искаше още. Проклятие, ако…

Той млъкна. Какво правеше? Защо говореше на една дама по този начин? При това не на която и да било дама, а на съпругата си?

Отначало бузите на Миа пламнаха, а после пребледняха. Тя преглътна така мъчително, че Вандър видя трепкането на гърлото й. Наведе глава и косата й падна над лицето й. Когато след секунда вдигна поглед, очите й бяха спокойни, а лицето — безизразно.

Не изглеждаше сърдита. Или наранена.

Но беше.

Вандър отново усети раздразнение, защото не му харесваше това, че може да разчита изражението й. Нямаше желание да се пита дали жената е сърдита.

Ако някоя жена се разсърдеше, можеше да си тръгва. Ако той я разочароваше, можеше да си тръгва. Ако поискаше прекалено много, можеше да си тръгва.

Или пък той можеше да си тръгне.

Да, но беше женен за Миа.

Нито един от двамата не можеше да си тръгне.

И което бе по-лошо, той не искаше да ходи никъде. Венчалната й халка сякаш бе опънала верига помежду им, защото дори сега, след като я обиди, беше възбуден и повече от всичко друго искаше да я отведе обратно в леглото си и да се излее в нея.

Това усещане изпрати спазъм на паника през тялото му и той спря да се интересува, че лицето на Миа вече не е изчервено, хубаво и открито за него, а очите й вече не са меки.

Той не искаше жена с открито лице. Или с мекота на всички подобаващи места, включително очите.

— Някои жени са ненаситни за член и мъжете обичат това — обясни Вандър, отстъпи назад и си оправи панталона, защото заповедите към члена му да спадне не вършеха работа. — Това беше комплимент.

— Комплимент — повтори Миа.

Изтръска полите си и подръпна корсажа, при което платът се опъна над гърдите й.

Вандър трябваше да отклони насила погледа си, защото през тялото му премина нова струя на лудост. Никога не бе любил жена — не бе полудявал от страст, — без дори да докосне гърдите й.

Сигурно защото бракът беше нещо ново.

Нито един пръстен на този свят нямаше да го обвърже към жена, дори такава, която го гледаше така, сякаш той можеше да й даде блаженство. Сякаш притежаваше единственото нещо на този свят, което искаше тя… и нямаше предвид титлата или парите му.

Миа го гледаше така, сякаш виждаше крал.

— И така, херцогиньо — каза Вандър. — Предлагам да сметнем това за част от миналата нощ, става ли? Не е задължително да е втората от нашите четири нощи. Все пак е сутрин.

Сега очите й не бяха безизразни: в тях набъбваше ярост. Вандър я приветства, защото не можеше да устои на Миа, когато тя го погледнеше с болезнена жажда. Ако пак го погледнеше така, сякаш беше ненаситна за него, той щеше да я последва навсякъде. Навярно на колене.

Мамка му!

— За мен е удоволствие — добави той и я перна с пръст по брадичката.

Миа толкова бързо вдигна ръка, че той видя само размазано движение. Миа го зашлеви силно по бузата с отворена длан. Главата му се отметна назад, но той се зарадва на паренето.

Заслужаваше си го — да обладае една дама, като я подпре на стената на конюшнята, с не повече финес от мъж, който обладава някоя евтина курва!

Джентълмените не се държаха със съпругите си по този начин. Не като моряци, слезли на брега след деветмесечно плаване. Тя го беше подлудила. Ако му позволеше, щеше пак да я подпре на стената и да я обладае, да приласкае сочното й тяло в извивките на своето.

Никога не бе виждал нещо по-еротично от начина, по който Миа отметна глава назад с разтворени устни в мига, в който стигна до върха. В този жест нямаше нищо престорено. Тя бе откликнала с цялото си тяло.

Вандър усети полъх на нещо… великолепния горещ аромат на Миа, пот, желание и орлови нокти. Ненадейно пред очите му се разстла еротична мъгла и той направи крачка към нея. Думите обаче излязоха от устата му със запъване:

— Извинявам се за забележките си. В никакъв случай не бяха подходящи.

— Престани да ме гледаш така! — изсъска Миа.

Той обаче не можеше.

— Аз не съм ти сладкишче!

Това беше направо крясък.

Какво?

Миа си тръгна. Вандър залитна назад, подпря се на стената с омекнали колене и се загледа след съпругата си. Своята херцогиня.

Сладкишче ли? Това пък откъде дойде, по дяволите? Представа нямаше, макар че като се замислеше, Миа наистина приличаше на сладкишче. Беше като захарен сироп и той искаше да я изпие цялата.

Умът му бавно се проясни. Един спомен изплува в съзнанието му: преди много години Гадния нарече Миа сладкишче.

Вандър прояви ужасяваща грубост, много повече от Гадния. Навярно щеше да му се наложи да пълзи.

Разбира се, че щеше да пълзи. Щеше да се извини на Чарли и Шишо и да я последва в къщата.

Сега, когато Миа не беше пред него, той си спомни някои неща, които не бе направил с нея… за нея. Макар че беше свършил току-що, пулсираше. Проклятие! Пулсираше така, както когато беше момче, на ръба на недопустима загуба на контрол.

Искаше сладкишчето. Искаше да изяде съпругата си пак и пак, да я накара да отметне глава назад по този неин начин, докато накрая се замае. Докато той се изправи, притегли дребното й тяло под своето и нахлуе в него.

Облегна се на стената на конюшнята и се опита да мисли за нещо друго. Небето беше бледосиньо и далечно, високо над главата му, под единствения облак, кръжеше ястреб. Вандър пак си оправи панталоните, опитвайки се да направи място за част, която вече не се побираше в долните му гащи.

Болеше го навсякъде. Тялото му му подсказваше, че има само едно нещо, което иска.

Миа.

И понеже беше пълен глупак, му оставаха точно три нощи за цялата година, през които да й се наслади.

Едната трябваше да бъде довечера. Довечера… обещанието за това запя в кръвта му. Миа беше сърдита, но щеше да й мине.

Вандър щеше да й каже истината: ако тя беше ненаситна, той умираше от жажда като човек, който не само е бил в морето месеци наред, ами е бил в морето без вода.

Тя щеше да разбере. Освен това все още им оставаха три нощи.

Устните му бавно се извиха в усмивка. Това щеше да бъде достатъчно да поуталожи този трескав копнеж. Никога не бе спал с жена повече от две нощи една след друга. Отегчаваше се.

Тази нощ трябваше да е достатъчна. Втората им нощ щеше да развали магията.