Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (19)

Глава 18

Чернова: Сватбата

Флора бе израснала в сиропиталище и не знаеше почти нищо за брака. Образът на паднал на колене джентълмен се сблъскваше в главата й с видение на самата нея в копринена рокля, обслужвана от облечен в ливрея иконом лакей в ливрея.

Флора отдавна мечтаеше за мъж в елегантен жакет, който да седне до нея и да се закълне да я обожава завинаги.

Никога не си бе представяла тази… тази агония.

С треперещи пръсти тя разгърна малкото листче, което й подаде свещеникът. Лицето на божия служител бе белязано от състрадание.

(„Белязано“ звучи така, сякаш има сифилис, от какъвто не бива да страда никой свещеник.)

С треперещи пръсти тя разгърна листа хартия. Думите заиграха пред очите й. Пред очите и заплуваха черни петна.

Фредерик бе променил решението си.

Когато вратата на трапезарията се затвори зад съпругата му, Вандър се вгледа в нея и почувства как в стомаха му се свива топка на вина. За миг, преди Миа да се усмихне неискрено и да им пожелае „лека нощ“, той бе видял страданието, изписано в погледа й.

Страдание.

Той бе виновен затова.

— Държиш се като конски задник — потвърди Шишо. Отново беше взел вилицата си и говореше през хапка телешко. — Знам, че те изнуди и тъй нататък, но вече е свършено. Какво ще правиш? До края на брака ви ли ще я нападаш? Тя дори не ти отвръща. Това не е честна борба.

Миа наистина не му отвърна. На лицето й се изписа вдървено изражение, което не му хареса. Изобщо.

— Ще трябва да ти дам някой и друг урок как да се държиш с жените — размаха вилицата си Шишо. — Бог вижда, че майка ти беше необикновена. Сигурно затова изобщо не ги разбираш.

— Необикновена ли? — повтори Вандър и настръхна. — Аз не мисля, че беше необикновена. Шишо го погледна намръщено.

— Какво имаш предвид?

— Тя изневеряваше на брат ти — отговори Вандър. — Взе си любовник и му слагаше рога пред очите на цялото общество. Нищо необикновено няма в това.

Шишо остави вилицата си на масата.

— По-грозно обяснение от това не би могъл да измислиш.

— А друго има ли? — в сърцето на Вандър се събираше горчивина. — Гледах я, Шишо. Виждах как майка ми се носи из балните зали, увиснала на ръката на този мъж. Той оставаше при нас с месеци, седеше на мястото на баща ми на масата. Дори когато още бях в детската стая, знаех, че е нередно.

Когато предстоеше да пуснат баща му от частната лудница, лорд Карингтън изчезваше обратно в собственото си имение. Вандър никога не каза на баща си какво се случва по време на престоите му в лудницата.

Ако херцогът знаеше, че всеки път, когато го обземеше прекалено голяма меланхолия, за да се къпе, и го прокудеха обратно в лудницата, лорд Карингтън влизаше наперено обратно в къщата с развяна над челото буйна златисторуса коса… щеше да бъде ужасно.

Затова Вандър стана неволен участник в заблуждението на баща си. Участник в изневяра.

— Ситуацията беше много сложна — прекъсна мислите му Шишо. — Предполагам, че е трябвало да поговорим за това по-рано.

— Няма за какво да говорим — отсече Вандър.

Шишо стана, отиде до бюфета, взе си бутилката вино и си наля в чашата, която си беше донесъл.

— Трябваше да повикаш Гонт да налее — тросна се Вандър.

— Ти наистина ли ще се опиташ да превърнеш къщата си в типично херцогско жилище? — попита Шишо. — Малко си закъснял.

Вярно беше. Вандър обичаше по цял ден да работи в конюшните. Не си правеше труда да се преоблича за вечеря, макар че днес го стори. Беше се оженил за жена, която се обличаше като възрастна икономка. Чичо му беше пиян почти през цялото време.

— Едва ли.

— Обичах брат си — каза Шишо, облегна се на бюфета и отпи от виното си. — Когато бяхме малки, за мен той беше нещо като бог: постоянно разказваше разни истории, забъркваше се в неприятности и успяваше да се измъкне със сладки приказки, навсякъде ме влачеше със себе си, макар че бях толкова по-малък.

Вандър кимна.

— Благодаря ти за това.

Той се изправи.

— А сега, ако ме извиниш…

— Няма — сряза го Шишо.

Вандър замръзна. Преди този проклет брак никой — никога — не му беше казвал какво да прави. Не само че беше херцог — бе спечелил хиляди лири от обучение, надбягвания и залагания на своите коне. Той даваше заповеди, не ги приемаше.

— Племеннико — настоя Шишо.

— Разбира се — каза Вандър и седна обратно. — Извинявам се. На твое разположение съм.

Можеше да го направи. Повече от всичко друго мразеше да говори за родителите си, но дължеше на чичо си поне тази любезност.

— Болестта на баща ти настъпи, когато беше на петнайсет, макар че тогава не го разбрахме — поде Шишо, като въртеше чашата между дланите си. — Започна да будува по цяла нощ и да разказва налудничави истории. Дни наред не млъкваше. Отначало и аз стоях буден с него. Но не можех…

За миг той замълча.

— Не можех да издържа на темпото му. Той яхваше някой кон и яздеше по цяла нощ. Когато бяхме в къщата в Уелс, се гмуркаше от скалите и се връщаше в селото с плуване. Знаеш колко път е това, момко.

— Можел е да загине — промълви Вандър и се намръщи. — Сигурно вече е бил луд. Разбира се, че е бил.

— Да.

Шишо отпи голяма глътка от виното си и започна да върти чашата си пак и пак.

— Започна да се гневи. Избухваше съвсем неочаквано. Това не беше той, не и в истинския смисъл. Като момче не беше такъв. Винаги беше зад мен, защитаваше ме.

Вандър кимна.

— Значи ти се е нахвърлял?

— Отначало мислех, че аз съм виновен — призна Шишо. — Че ако по някакъв начин бих могъл да бъда по-добър брат, по-тих, по-услужлив и той няма да се гневи. Но той винаги се гневеше. Яростта, ударите се разразяваха съвсем изневиделица.

Вандър отново стана от стола си. Не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Не беше от онзи тип хора, които умеят да утешават другите.

Проклятие, по бузата на чичо му се плъзгаше сълза!

— Изпитах облекчение, когато се ожени и се изнесе от къщата — прошепна Шишо. — Родният ми брат.

— Всеки би разбрал — увери го Вандър, заобиколи масата и сложи ръка на рамото му. — Баща ми не беше с всичкия си. Беше смахнат.

— Той се прехвърли от мен към майка ти — промълви Шишо и насълзените му очи срещнаха тези на Вандър.

Ненадейно херцогът почувства, че застива целият.

— Бях толкова благодарен за освобождението си, но това просто означаваше, че той насочи този гняв към нея. Никога ли не си се питал защо нямаш брат или сестра? Или защо майка ти така и не зачена от лорд Карингтън, след като бяха заедно повече от двайсет години?

Челюстта на Вандър се стегна. Посоката, в която поемаше този разговор, не му харесваше.

— След твоето раждане тя повече не можеше да има деца, защото твоят баща — моят брат — я лиши от тази възможност. — Гласът на Шишо беше тих, измъчен.

Вандър инстинктивно се обърна настрана и се спъна.

— С юмруците си — допълни Шишо и отпи голяма глътка вино.

Стомахът на Вандър се сви и неспособен да се спре, той повърна на пода.

— Проклятие! — измърмори Шишо. — Не биваше да ти казвам.

Той грабна някакъв плат от бюфета и го хвърли над повърнатото.

— Трябваше да се досетя — промълви Вандър и взе от масата чаша с вода. — Как съм могъл да не го забележа?

— Той не искаше да го прави — рече настойчиво чичо му. — Той не беше виновен, момко. Лудостта го завладяваше…

— Давай да се махаме оттук, по дяволите!

Вандър остави празната чаша и закрачи към вратата. В коридора се спря и каза:

— Гонт, повърнах на пода. Моля те, предай извиненията ми на прислужничката, която ще трябва да го почисти, която и да е тя.

— Рибената чорба! — възкликна икономът.

— Не, не, чорбата беше превъзходна.

Шишо го последва в кабинета му, стиснал в ръка бутилката с вино.

— Открай време имаш този навик да повръщаш при лоши новини — отбеляза той и се облегна на рамката на вратата.

Вандър се намръщи. Нямаше никакви спомени от повръщане.

— Ти беше като глашатай на лудостта на брат ми — каза чичо му. — Когато манията го обземеше, знаех, че ще се разделиш с менюто си. Мисля, че един-два пъти това ти спаси живота.

— Не е възможно! — промълви Вандър с хриплив глас.

— Всички се опитваха да те предпазят, разбира се, но ти беше малък, а децата са ужасно крехки, не съм ли прав? Брат ми настояваше да влезе в детската стая, все едно колко лакеи бяха оставени пред вратата. Имай предвид, че той не искаше да го прави. Разбираш ли, той страдаше от заблуди. Понякога мислеше, че е негов дълг да те убие.

Вандър разрови паметта си.

— Помня, че един път ме взе за крадец.

— Така ти казахме.

Гласът на Шишо беше толкова тъжен, че Вандър усети сълзите в него.

— Но той обичаше и теб, и майка ти, мен също.

Вандър си прочисти гърлото.

— Това не е достатъчно — каза той и погледна Шишо в очите. — Може и да ни е обичал, но не ни е защитил. Не се е погрижил да сме в безопасност. Изглежда, е било точно обратното.

Крайчецът на устата на Шишо потръпна. По лицето му се бореха съжаление и срам.

— Радвам се, че ми каза — добави Вандър.

Това беше лъжа.

Шишо кимна и обърна бутилката над чашата си.

— Ще бъда в конюшните — рече Вандър и се измъкна покрай него в преддверието, а после и през предната врата и потъна в сенчестия мрак.