Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (3)

Глава 2

Бележки по „Ангелско лице, Дяволско сърце“: роман.

Героинята е стройна, въздушна, грациозна… още някакъв начин да кажа „слаба“? Странно лека за човек, който действително закусва.

Така божествена, че героят остава поразен още щом я зърва. Сини очи, руса коса, всичко й е изящно.

Дантелата излиза на мода? Шивачка на дантели. Провери как се прави дантела. Чуканчета?

Пръв поглед, героят на колене. В дъжда.

Кал.

Определено кал.

— Ваша светлост, някоя си госпожица Карингтън настоява да говори с вас.

За миг Вандър изобщо не разбра за кого му говорят. А после осъзна, че навярно става дума за Миа, злополучната поетеса. Той отбягваше изисканото общество и предпочиташе конюшните, поради което не я бе виждал от години.

— Спомена ли нещо за причината за посещението си?

— Не, Ваша светлост. В утринната стая е, ако желаете да говорите с нея. Или пък мога да й съобщя, че по това време сте зает. Бих искал да добавя, че е дошла без придружителка. Нещо повече, адвокатът ви е в библиотеката. Отдавна чака и става нетърпелив.

Доколкото си спомняше, последния път, когато видя Миа, беше при онзи адски неудобен инцидент, когато бяха на петнайсет.

Какво, по дяволите, си мислеше тя? Защо идваше толкова рано сутринта без придружителка? Защо изобщо бе дошла?

— Ще отида при госпожица Карингтън — реши той и излезе от спалнята си. Дължеше на поетесата една аудиенция, дори и само заради това, че трябваше да се държи по-добре в онази ситуация. Само при мисълта за това потръпна леко. Тогава беше млад и глупав, но така или иначе се държа като магаре.

Той слезе по стълбите, като си оправяше ръкавелите. Името на Миа навярно бе също толкова опетнено, колкото и неговото, от смъртта на родителите им преди една година. Нищо не бе могло да прикрие факта, че херцогинята на Пиндар бе загинала в леглото с лорд Карингтън. Цяла Англия знаеше за повредения димоотвод на печката, който бе довел до смъртта им: този лумнал скандал бе засенчил смъртта на още осем клетници, отседнали в същата странноприемница — списък, в който влизаха братът и снахата на Миа, ако си спомняше правилно. Последната година навярно е била ужасна за нея.

Точно когато стигна до последното стъпало, адвокатът му, Григ, излезе от библиотеката и го атакува. Вандър едва не изстена на глас, докато го слушаше. Очевидно сър Кътбърт бе направил прибързано обещание да финансира археологическа експедиция до Андите.

Тъй като единственият приход на чичо му беше издръжката, която му отпускаше Вандър и която Шишо моментално пръскаше за кадифени палта и бяло испанско вино, той не можеше да изпълни обещанието си. Изглежда, Шишо бе разрешил този малък проблем, като бе надраскал бележка, че херцогът на Пиндар ще финансира експедицията.

Налагаше се да съобщи на чичо си, че средствата му са вложени в конюшните и не може да финансира експедиция до Андите точно в този момент. Всъщност никога.

Основното, което си спомняше за Миа Карингтън, беше, че имаше пухкаво лице и великолепна гръд.

След всички тези години лицето й беше по-слабо. Предполагаше, че гърдите й още са си там, но тя носеше бозава рокля от домашно платно, което прикриваше всичко по-надолу от брадичката й. Приличаше на мисионерка. Може би беше станала такава?

Изпита прилив на съчувствие. Увлечението й по религията, ако имаше такова, навярно бе реакция на поведението на родителите им, които проявяваха открито незачитане към светостта на брака. Макар че ако бе дошла, за да проповядва…

— Ваша светлост — каза тя и направи реверанс. — Много се радвам, че ви виждам пак.

Това в гласа й нотка на сарказъм ли беше? Не бе възможно. Все пак тя беше тази, която бе дошла непоканена в дома му, а не обратното.

Той се поклони. Когато се изправи, установи, че тя го наблюдава, скръстила облечените си в ръкавици ръце на гърдите си. Приличаше на зрител, който наблюдава пиеса в театъра.

Интересно.

— Госпожице Карингтън, какво мога да направя за вас? — попита той.

— Дойдох да ви поискам една услуга.

Раменете на Вандър се отпуснаха. Тази мисионерка навярно бе постъпила в мисията в опит да изкупи греховете на разпътния си баща. Искаше дарение. Той беше свикнал с такива молби: буквално всеки един човек в живота му, с изключение на приятеля му Торн в един или друг момент му беше искал пари. Това беше неразделна част от живота на всеки херцог.

Едно дарение щеше да бъде идеален начин да се освободи от последните остатъци от неприятната вина, която изпитваше, задето преди години нарани чувствата й.

— С удоволствие ще ви помогна — каза той. — Желаете ли да седнете? Ако искате, ще позвъня за чай.

Миа о стана неподвижна като дърво. Само ръцете й се преплетоха една в друга.

— Когато чуете искането ми, може да нямате желание да проявите великодушие.

— Дори и само затова че ви познавам от детинство, ви уверявам, че ще се съглася да ви предоставя помощта, която искате, каквато и да е тя.

Отправи й премерена усмивка. Чудеше се колко ли бързо ще може да се отърве от нея. Секретарят му спокойно можеше да й даде лирите.

— Каква сума бихте желали?

Тя имаше доста изящна челюст. Забеляза го, защото въпросната челюст видимо се стегна, сякаш Миа бе стиснала зъби. Като дете приличаше на дебел гълъб, с малко коремче и крачета, които фучаха през моравата, докато се опитваше да не изостава от него.

Не че някога бе успяла да го настигне.

— Госпожице Карингтън — подкани я той, когато тя не отговори. — Доколкото разбирам, събирате дарения за благотворителна институция и ви уверявам, че ще ви подпомогна.

— Не — отговори Миа и челюстта й отново се стегна. — Дойдох да ви помоля за нещо съвсем друго.

— С удоволствие ще ви помогна — увери я херцогът и съзнателно остави в гласа му да се прокрадне нотка на нетърпение.

— Женитба — изтърси Миа и си пое глътка въздух.

Възцари се абсолютна тишина. Вандър я изгледа смаяно.

— Бих искала да се ожените за мен.

Изрече го бързо и думите се сляха.

Той се намръщи.

— Моля?

— Предлагам ви брак — отсече Миа и затвори уста.

Вандър трябваше да потисне импулса си да поклати глава, за да се увери, че е чул правилно. Тази жена навярно не беше наред с главата, макар че тази болест се предаваше в неговото семейство, а не в нейното.

Но така или иначе, със сигурност беше луда, защото го гледаше с очакване, досущ така, сякаш смяташе, че има възможност той да приеме предложението й сериозно.

Херцогът прочисти гърло.

— Ами, много мило, че ми предлагате.

Това беше някаква уловка, нали? Със сигурност.

— Но със съжаление трябва да ви информирам, че в този момент нямам никакво намерение да се женя.

По лицето й премина някакво чувство. Разочарование? Възможно ли беше?

— Предполагам, ме смятате за луда. Боя се, че наистина е така, поне малко.

— Разбирам.

Противно на всякакви очаквания, Вандър започваше да се забавлява. Все пак нейното семейство беше унищожило неговото. Баща й съблазни майка му и това направи херцогинята на Пиндар за посмешище на цялото висше общество.

А сега дъщерята на Карингтън имаше наглостта да смята, че той би обмислил възможността да се ожени за нея? На това семейство наистина не му липсваше смелост.

Дори на жените.

— Значи си търсите съпруг — подхвана той с любезен тон. — И си помислихте: „Ехо, защо да не се пробвам с някой херцог?“

— Това не е никак мило от ваша страна — каза Миа и присви очи.

Бяха с удивителен зелен оттенък, обградени от гъсти мигли. Не че цветът им я правеше привлекателна. Съвсем не. Всъщност обратното. Вандър предпочиташе жени с нежни сини очи. Очи като лятно небе.

— Трябва да настоя да седнете — каза той. — Ухажването е уморителна работа, не мислите ли?

След една дълга секунда Миа се премести в креслото срещу неговото и проклятие, предприе нов опит!

— Ще се ожените ли за мен, Ваша светлост?

— В никакъв случай. — Думите излетяха от устата му като куршуми. — Като се има предвид историята между двете ни семейства, вие сте последната жена, за която бих се оженил. Всъщност смятам, че преди години и вие изразихте подобни чувства към мен и не мога да си представя какво може да е променило мнението ви.

Тя беше умопобъркана. Нямаше друго обяснение една жена да направи предложение на херцог, а камо ли да си представи, че той би приел. Тя страдаше от самозаблуждения.

— Не мога дори да си представя скандала, който би предизвикала женитбата ни — добави Вандър.

— Осъзнавам, че нашият съюз ще породи какви ли не предположения — съгласи се Миа с вид на човек, който говори за времето. — Опитвам се да не допускам клюките да ме безпокоят. Освен това започнах да гледам на връзката на родителите ни като на един вид злополучна трагедия.

— О, да, наистина трагедия — отговори провлечено херцогът. — Онова копеле, баща ви, съблазни майка ми, превърна я в уличница и опозори името на семейството ми.

Ръцете й стиснаха по-здраво облегалките на креслото й, но Миа не прояви никакъв друг признак на уплаха.

— Нашите родители се обичаха, Ваша светлост. Техният съюз не беше одобрен от обществото, но доколкото мога да кажа, той беше улегнал, дори скучен. Ако не беше злополуката, която отне живота им, сигурна съм, че щяха да прекарат заедно следващите четирийсет години.

Вандър едва не потръпна. Беше ненавиждал Карингтън така, както никого другиго. Беше носил тази омраза в себе си толкова дълго, че му беше станала удобна, и нямаше никакво желание да премисля положението й.

Години наред полагаше адски усилия да прави така, че двамата с Карингтън никога да не остават под един покрив, дори ако това означаваше да спи в конюшните.

Което означаваше, че не беше виждал майка си месеци наред преди смъртта й.

Прилив на вина направи гласа му по-суров, отколкото възнамеряваше.

— Госпожице Карингтън, не мога да си представя защо смятате, че бих обмислил искането ви, а камо ли защо бих го приел. Когато — ако — реша да се оженя, ще избера съпругата си сам и ще й направя предложение, а не обратното.

По дяволите, това беше абсурдно! В момента нямаше любовница, но ако имаше, всеки в Англия би могъл да се досети, че въпросната дама не е ниска, закръглена и облечена като мисионерка.

— Защо, по дяволите, дойдохте точно при мен с това предложение? — попита той с искрено любопитство. — В Англия има един милион мъже, за които можете да се омъжите, щом сте решили, че трябва да тръгнете срещу обичая и вие да ухажвате избраника си, а не обратното. Макар че, ако трябва да съм напълно откровен, според мен идеята не е добра.

Предполагаше, че под тази своя ужасна рокля е също толкова пищна, колкото когато беше на петнайсет. Дори чувствена. Ако изложеше природните си дадености на показ, навярно можеше да се омъжи почти за всекиго, за когото пожелаеше. Той може и да предпочиташе високите слаби жени, но познаваше предостатъчно мъже, които предпочитаха дребнички Венери.

Освен това не нейната майка беше прелюбодейка. За мъжа, който бе превърнал една херцогиня в своя любовница, срамът беше далеч по-малък.

— Имате зестра, нали? — попита Вандър, тъй като тя не отговори на предишния му въпрос. Земите на семейството й граничеха с неговите, така че щеше да е чул, ако имаше очевидни проблеми. Доколкото знаеше, сър Ричард Магрудър управляваше имението, защото наследникът на Карингтън беше малолетен. Той не беше човек, към когото Вандър изпитваше особено възхищение, но навярно се справяше прилично.

— Имам зестра.

За миг Миа се поколеба, а после си пое дълбоко въздух и извади от чантичката си лист пожълтяла хартия, сгънат многократно, докато се бе превърнал в малък квадрат.

— Разполагам и с това.

— Проклет вечен ад! — простена Вандър. — Не и още една поема. Аз не съм литературен тип, госпожице Карингтън. Не можете да промените решението ми със стихове.

Бузите й пламнаха в изненадващо красив оттенък на червеното.

— Аз никога не бих… — Но се усети и започна отначало. — Не, не е поема. Писмо е.

Той присви очи и по гърба му пропълзя капка лед, когато осъзна какво става.

— Смятате да ме изнудвате ли? Предполагам, че това са някакви противни любовни излияния, които моята майка е адресирала до баща ви.

Той стана, направи крачка напред, наведе се и подпря ръце върху креслото.

— Публикувайте и бъдете проклета, госпожице Карингтън! Публикувайте и вървете по дяволите!

Миа се взираше в ръцете си. Изобщо не го погледна, макар че той се бе навел толкова близо, че челата им почти се докосваха. Херцогът долови деликатния полъх на орлови нокти — неочакван аромат за жена, цялата увита в черна вълна.

— Предполагам, че смятате да ме заставите да се оженя за вас?

Той говореше през стиснати зъби, разярен от обезпокоителния начин, по който тялото му реагираше на близостта й.

— По дяволите! Непременно се постарайте да получите премия, от който драскач на Граб Стрийт^[1] купи това писмо, защото ви предупреждавам: ще ви съсипя.

— Не искате ли преди това да прочетете документа? — попита Миа и най-накрая го погледна в очите.

— Отблъскващата природа на майка ми на практика гарантира, че писмото е пълно с празни дрънканици. Лунни лъчи и перли, предполагам?

Миа потръпна и лицето й побледня още повече. Но беше точно толкова смела, колкото я помнеше. Прочисти гърлото си и отново го погледна право в очите.

— Това писмо не е написано от майка ви, а от баща ви — поправи го тя.

Това го изненада, но Вандър каза:

— Баща ми прекара почти целия си живот като зрял човек като пациент в частна лудница — факт, който ви е известен също толкова добре, колкото и на мен. Съмнявам се, че ще изкарате повече от пет лири, ако публикувате някое от налудничавите му излияния.

За миг се възцари тишина.

— Ваша светлост — каза Миа. — Умолявам ви да прочетете писмото.

Вандър остана загледан в нея още един миг, а после взе хартията, изправи се и направи крачка назад.

Това писмо определено беше от покойния херцог — Вандър би познал почерка му навсякъде. Беше датирано дълго преди официално да обявят баща му за душевноболен, но почеркът беше в противоречие с това обстоятелство.

Когато покойният херцог страдаше от пристъп на лудост, писането му отразяваше душевното му състояние. Думите летяха по страницата, а буквите изглеждаха така, сякаш ги бе довял бурен вятър. Понякога имаше седмици, в които от лудницата пристигаха писма от двайсет-трийсет страници и всяка страница от тях беше настоятелна, изискваща… непоследователна.

Вандър прочете писмото.

После го прочете още три пъти, преди внимателно да го сгъне.

— Ако публикувате това, ще ми отнемат титлата и имението.

Погледът й беше сериозен, без капчица триумф.

— Мисля, че сте прав.

Вандър почувства, че му се завива свят.

— Значи баща ми е бил изменник към Короната.

Когато майка му умря в обятията на Карингтън, Вандър си помисли, че семейството му е стигнало до дъното; оказа се, че може да пропадне още повече. Лудост, изневяра, а сега и държавна измяна.

— Така изглежда.

— Съмнявам се, че би могъл да убие краля, дори и да е бил приел това предложение. Баща ми нямаше достъп до двора. Доколкото разбирам, всички са го избягвали още в училище — чувствата му са били прекалено необуздани и непредсказуеми и не е бил приятна компания.

Умът му кипеше от неочаквания удар. Херцогската му титла беше ключът към всичко, което имаше значение в живота му: конюшните му, имението му, арендаторите му. Всичко щеше да бъде конфискувано от Короната. След ужаса, който представляваше детството му, и скандалите, пред извиквани от родителите му, неговите коне бяха неговият живот.

От устата му потекоха думи, които не се подчиняваха на волята му — ругатни, груби псувни, които никога досега не бе използвал в присъствието на дама.

Но тя дама ли беше?

Не. Тя беше проклета изнудвачка.

Миа стисна устни, макар да се преструваше, че не го чува.

— Въпреки това писмо не е възможно да мислите, че ще се съглася да се оженя за вас!

За миг самообладанието му се разклати, но той отново се овладя. Проклет да е, ако заплаши жена, та дори и такава, която се опитва да го подчини на волята си!

Не че гостенката му показваше и най-лек признак на страх.

Съвсем не. Миа Карингтън приличаше на амазонка, ако това племе от жени-воини имаше поделение от дребнички стрелци. Това му се стори странно предизвикателно.

Той обаче се чувстваше като лакей, призован в спалнята на господарката си, за да й достави удоволствие, а това беше прекалено.

— Преди години се заклехте, че няма да се омъжите за мен, дори да съм последният мъж на земята. По дяволите, госпожице Карингтън, какво се е променило? С изключение на факта, че сега репутацията на родителите ни е още по-скандална, отколкото когато бяхме млади? Защо, за бога, се излагате така?