Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (33)

Глава 32

Когато каретата стигна до „Любимецът на кралицата“, странноприемницата най-близко до имението на сър Ричард, Миа вече се бе наплакала до изтощение. Сърцето й гореше в гърдите, а гърлото й бе пресъхнало, но нямаше повече сълзи.

Тя се качи в стаята си. В ума й се блъскаха цял куп въпроси. Защо никога не беше достатъчно добра? Баща й, брат й, сега Вандър… и за тримата тя беше благотворителна кауза: лесна за пренебрегване, незначителна. Баща й не разполагаше с много любов, която да отдели за дъщеря си — беше я отдал цялата в извънбрачната си връзка с покойната херцогиня. Брат й беше привързан към нея, но не й повери най-ценното си притежание, своя син.

А Вандър?

Вандър наистина се наслаждаваше на компанията й, особено в леглото. Но така и не се влюби в нея. За него тя беше просто едно женско тяло, придобито за няколко нощи, използвано и захвърлено.

Нямаше да я боли толкова, че го загуби, ако не беше повярвала — истински, — че той започва да се влюбва в нея.

Макар че можеше да бъде честна поне пред себе си.

Нямаше да я боли толкова, ако многократно не беше описвала и пренаписвала Вандър в ролята на герой. В книгите на Лусибела Деликоза Вандър винаги препускаше в галоп да спаси своята дама. Вандър винаги се женеше за шивачка от ниско потекло, след като любовта пожънеше триумф над всички прищевки на съдбата — и това щеше да включва ниската и закръглена фигура на героинята, ако бе създала такава.

От гърдите й се изтръгна тих, горчив смях. Тя се отпусна на един стол.

Истинският Вандър дори не се помъчи да я убеди да остане.

Тя беше глупачка, която трябваше да спре да подхранва мечтите си за романтична любов, която не съществуваше в действителността. Вандър беше прав: нейният баща и неговата майка се бяха впуснали в евтина, долна връзка, която опетни всички наоколо.

В тази връзка нямаше нищо почтено и нищо красиво. В най-добрия случай беше достойна за съжаление, а в най-лошия — за презрение. Годините, които Миа бе прекарала, изливайки любовта си към Вандър в поезия или проза? Също толкова достойни за съжаление.

И за презрение.

Най-голямата ирония бе, че трябваше да напише „Ангелско лице“, колкото и празно и обгорено да беше сърцето й. Трябваше да издържа себе си и Чарли, докато обикалят Бавария.

Тъкмо си миеше лицето, когато един прислужник донесе чантата и ръкописа й заедно с бележка, в която Едуард се извиняваше, че не може да вечеря с нея.

Миа предположи, че замисля нещо срещу сър Ричард. Не можа да призове у себе си дори и капка загриженост за вуйчото на Чарли. Сър Ричард заслужаваше всичко, което щеше да му се случи.

Поръча да й донесат вечерята в стаята й и докато се хранеше, започна да чете ръкописа си, като туткаме зачеркваше по някой ред. Ужасяващо беше да осъзнае до каква степен глупавите й момичешки мечти бяха залегнали в основата на героя. Това й стана пределно ясно, когато Фредерик — на колене — се закле, че обича Флора заради вътрешната й красота.

В продължение на няколко минути Миа си поигра с мисълта да хвърли страниците — всичките си бележки, глави и части от диалози — в огъня.

Но не.

Тя може и да бе загубила вяра в любовта, но читателите се нуждаеха от нейните романи, особено когато бяха тъжни, отчаяни, близо до смъртта или виждаха как някой скъп човек гасне пред очите им.

Те изпитваха нужда да повярват в красивата приказка, в която тя самата вече не вярваше.

След като се нахрани, Миа стовари страниците върху писалището в ъгъла, намести фитила на лампата и се захвана за работа.

Фредерик трябваше да се промени. Беше прекалено деликатен, твърде пасивен. Няколко часа по-късно лампата угасна и Миа позвъни за още масло. По това време вече беше превърнала Фредерик в едър и силен мъж, който обичаше да казва на Флора какво да прави, макар че я обичаше от корените на косата до изящните пети.

Вместо да броди пеша по уличките на Англия и да търси Флора, докато отслабне и изпосталее от глад, Фредерик препусна след нея в галоп. Дългото му палто плющеше зад него, докато той се привеждаше над шията на великолепния си, черен като нощ кон. Или трябваше да бъде жребец?

Не беше сигурна в какво се състои разликата. „Нещо, което младите дами не би трябвало да знаят“ — помисли си тя. Започна да съставя списък с вулгарни думи, за които искаше да намери определения. „Жребец“, „Пу…а“, „Дирник“, „Путочни сокове“ Имаше доста добра представа какво означава последният израз, но искаше да бъде сигурна. „Любовен яйчен крем“.

Нямаше ли речник на вулгарните думи, съставен от някой си Грос? Очевидно трябваше да си набави екземпляр, за да може да създава реалистични образи.

Тъкмо разравяше паметта си за още думи, забранени в присъствието на млади дами, когато през перваза й ненадейно прекрачи един крак. Преди да успее да издаде звук, останалата част от Вандър последва крака му.

Миа скочи на крака и захвърли перото.

— Какво правиш тук? — попита тя с нисък и свиреп глас. Херцогът я изхвърли като мръсна вода от ваната си; това, че сърцето й заби само като го зърна, си беше чиста глупост.

За миг той не отговори, приковал очи в нея.

— Какво искаш? — попита отново Миа.

Погледът му я разкъса, пламенен, свиреп.

— За Рийв ли си облякла тази нощница? — изръмжа той, без да обръща внимание на въпроса й.

Думите му я удариха с цялата сила на шамар. Сякаш някой минувач на улицата я бе ударил по брадичката или я бе нарекъл курва.

— Тази нощница беше за теб, за моя съпруг. Аз не съм жена, която изневерява.

Искаше да го изкрещи, но гласът й я предаде — прозвуча глухо, предрезгавяло от болка.

Видя, че в очите му проблясва удовлетворение.

Мадам Дюбоа беше ушила нощницата от черна коприна, която прилепваше по всяка извивка на Миа. Обикновено носеше бял памук, поръбен с дантела на дупчици, така че Вандър имаше право.

— Ще ти дам името на модистката, за да поръчаш същата за следващата си херцогиня — отговори Миа, като вложи в гласа си възможно най-ледена нотка.

— Няма да има „следваща херцогиня“ — отговори Вандър, като най-накрая откъсна поглед от тялото й и пристъпи по-близо. — Ти си моята херцогиня, моята единствена херцогиня.

Преди да проумее какво й казва, Миа зърна потъмняващата синина на бузата му и осъзна, че ленената му риза е разцепена с нож. Тя ахна и пристъпи напред, но после се спря.

— Ранен ли си?

Не й изглеждаше ранен — движеше се със същата грациозна сила както винаги.

— Бил си в къщата на сър Ричард! Какво стана? Едуард там ли беше?

Последният въпрос го накара да присвие злокобно очи, но Миа никога не бе треперила пред него и нямаше да започне сега.

— Да — отговори Вандър със стиснати зъби. — Когато го видях за последно, Рийв беше добре.

Хрумна й ненадейна, страховита мисъл.

— Да не си дошъл, защото е станало нещо с Чарли?

— Не. Чарли язди цял ден и си легна изтощен. Дойдох да те видя.

Миа несигурно си пое дъх. Точно така. Паниката й изчезна, заменена от отчаяно желание да се защити. Тя буквално не можеше да преживее още унижения от страна на херцога на Пиндар.

— Тогава защо си дошъл? — все пак успя да го попита.

Вандър отметна потъмнелите от пот кичури, паднали на челото му.

— Няма да се откажа от теб.

Сърцето на Миа подскочи. Да остане с Вандър… да живее с него. Да спи в леглото му, да се люби с него нощ след нощ.

Този образ я накара да дойде на себе си. Къде беше самоуважението й? Дори само това, че разкъсаната риза разкриваше мускулестите му гърди, я караше да копнее за допира му. У него имаше нещо, което й действаше пагубно.

„Това е достойно за съжаление — напомни си Миа, — да искам мъж, който не само не ме уважава, но освен това е и груб.“ Също толкова жалко, колкото всички тези романи, които бе написала за един херцог — Вандър, — макар че му бе дала шест различни имена.

— Толкова бързо ли си промени мнението? — попита тя и се постара гласът й да прозвучи безгрижно. — Утре пак ли ще го промениш? Никога не съм те смятала за човек, който се води от капризи.

Челюстта му се стегна.

— Не се водя. Всъщност аз съм настойник на Чарли и не смятам да се отказвам от него.

По гръбнака на Миа пропълзя огнена следа на неверие. Обгорените й дробове си поеха въздух.

— Искаш да остана омъжена за теб заради Чарли?

Унижението я прониза като нож: дори нейният осемгодишен племенник беше по-ценен от нея. Никога не се бе чувствала по-отблъскваща.

— Не просто това — каза рязко Вандър. А после през погледа му премина някакво друго чувство. — Виж, въпреки това, което направи майка ми, баща ми никога не спря да я обича, през всички тези години, дори докато беше в лудницата.

С известно облекчение Миа установи, че яростта й позволява да наблюдава сцената някак от разстояние, сякаш бе влязла по средата на някоя пиеса.

— Не разбирам това какво отношение има към нашия брак — отбеляза Миа. — Щом ще говорим за родителите си, мисля, че има нещо друго, много по-съществено: когато описах моя баща и твоята майка като хора, които се обичаха, ти отвърна, че баща ми е копеле, което е прелъстило твоята майка и нещо повече, намекна, че и аз съм същата. Че ябълката не пада по-далеч от дървото.

Последва нов миг на тишина.

— Не съм казал това.

— Каза го.

— Не съм искал да прозвучи така.

— Ти каза това, което мислеше в момента! Каза тези неща, които вярваше!

— Проклятие!

Думите се заизливаха от устата му така, сякаш нишката на самоконтрола му най-накрая се бе скъсала.

— През целия си живот вярвах, че майка ми е предала баща ми — каза Вандър и направи нова крачка към Миа. — Но после разбрах, че той я е биел.

Миа потръпна.

— Нямах представа. Аз… съжалявам.

— Увредил я толкова лошо, че след моето раждане повече не можела да има деца.

Нещо в гласа му й подсказа, че никога досега не е изричал тези думи на глас и може никога повече да не ги изрече.

— Това е ужасно — отговори внимателно Миа. Оказа се права за всички онези стъклени животни. Трябваше да изпрати някого в дома на Вандър, за да прибере в кутии всички крехки малки майки и кристалното им потомство.

— Когато Рийв пристигна тази сутрин, единственото, за което можех да мисля, беше, че съм се оженил за жена, която обича друг мъж, така, както майка ми обичаше друг.

— Аз.

Той направи една последна крачка и обви ръце около предмишниците й. Погледът му потърси нейния.

— Оставих те да си отидеш. Проклет вечен ад, отблъснах те, защото бях така убеден, че обичаш друг мъж! Но в мига, в който каретата ти се изгуби от погледа ми, осъзнах истината. Бях сгрешил. Ти не го обичаш, нали, херцогиньо? Ти обичаш мен.

Миа ахна и отвори уста, за да отрече пламенно думите му, но той наведе глава и я целуна с такава страст, че навсякъде по кожата й запълзя горещина. Само някакъв слаб инстинкт за самосъхранение й даде сила да се отскубне.

— Колкото и нещастна да е историята на родителите ти, боя се, че това не променя нашата ситуация — каза тя и изрече всичко, което не бе спряла да си мисли цял следобед. — Ние с теб не сме един за друг. Ти си прекалено избухлив и твърде… — Не можа да се сети за подходяща дума. — Аз направих с теб неща, които не би трябвало да прави никоя дама, а когато си изпуснеш нервите, ти говориш неща, които не мога да простя.

— Мога да се променя! — В очите на Вандър се четеше свирепа настойчивост.

Миа поклати глава.

— Не е само това. Когато те изнудих да се ожениш за мен, аз загубих достойнството си. Загубих още повече, когато… ъъъ… е, знаеш какво имам предвид. Ако останем женени, с времето ще загубя и малкото самоуважение, което ми е останало.

Грубоватите черти на Вандър изразяваха непоколебима решителност.

— В това, което направихме заедно, няма нищо, повтарям, нищо, от което трябва да се смущаваш. Това, което направихме заедно, беше дар, херцогиньо. И аз няма да приема никоя друга херцогиня.

— Няма да ми казваш какво да чувствам! Нито пък можеш да ме захвърляш и после да ме поискваш обратно. Това, което се случи помежду ни, не е достатъчно, за да поддържа един брак.

Тя отстъпи на една страна и посочи към прозореца.

— Моля те, тръгни си по същия път, по който дойде.

Очите на Вандър потъмняха и без да й отговори, той отново я привлече в обятията си. Като проблясък на светкавица тази опасна топлина отново се разля в тялото й. Когато отвори уста да възрази, той я завладя.

В продължение на няколко дълги минути Миа така и не можа да си възвърне разума. Когато дойде на себе си, установи, че трепери, вкопчена в съпруга си, с омекнали колене. Вандър ругаеше под нос, а ръцете му се плъзгаха по тялото й.

Пак се беше поддала на най-низките си импулси! Пак се опозоряваше. Една дама никога не се държеше по подобен начин.

Тя го бутна с всичка сила по гърдите.

— Трябва да си вървиш — промълви Миа и гласът й се прекърши. — Не мога да го направя. Ти не можеш да ми го причиниш. Заслужавам съпруг, който ме уважава!

— Аз те уважавам — заяви Вандър.

Погледът му накара тялото й да запулсира от нужда. Миа обаче успя да прочисти главата си.

— Ти ме искаш, а това не е същото. Не ме уважаваш, не така, както един джентълмен трябва да уважава жената, за която се е оженил. Героите в моите книги никога не биха казали тези неща, които ми наговори ти. Дори не биха си ги помислили. Ти обаче ги помисли. Преди минута ме попита дали съм облякла тази нощница за друг мъж, въпреки че знаеш историята на родителите ни и какво струва тя и на двама ни. Многократно си изразявал ниското си мнение за мен, каквото и да казваш сега.

Тя се дръпна още по-далеч от него, сякаш физическото разстояние помежду им по някакъв начин щеше да й помогне да го обича по-малко.

— Истината е, че за теб аз съм само една титла — една титла и едно тяло, което върви към нея.

Гневът отново започна да засилва смелостта й, положи помежду им слой дебел лед.

— Ти даваш ли си сметка, че през целия ни кратък брак нито веднъж не ме нарече по име? За теб аз съм винаги „херцогиньо“. По едно време не бях сигурна, че изобщо си спомняш името ми. Последното доказателство? Вчера вие двамата с Едуард предоговорихте нашия брак, без да си направите труда да ме попитате за моите чувства, нищо, че аз стоях между двама ви в стаята.

— Не си разбрала. Не беше така.

— На нито един от вас и през ум не му мина да ме попита дали бих предпочела да остана омъжена за теб или да се омъжа за Едуард.

Вандър не можеше да понесе изражението й: изразителните й черти бяха безжизнени, цялата й радост и страст заключени някъде вътре, така че вече не светеха в очите й.

Неговата съпруга стоеше пред него и му казваше да си върви, но той нямаше да си тръгне. Тя беше негова. С тази мисъл Вандър я вдигна на ръце, без да обръща внимание на ахването й, занесе я до леглото и легна след нея. В мига, в който тялото му се отпусна върху нейното, той почувства прилив на неимоверно облекчение.

— Когато съм с теб, съм си у дома — прошепна Вандър и я целуна по носа, а после и по скулата.

Не намери повече думи, затова превзе устата й.

И тялото й. Когато плъзна крак между краката на Миа, тя вече беше влажна. След секунда очите й станаха стъклени и Миа го привлече към себе си. Вандър се плъзна в тясната й топлина, съчета се с нея като животно, полудял от вкуса и аромата й.

Беше грубо и великолепно, а не бавно и нежно. Но след като я доведе до върха три пъти и се претърколи настрана, Миа все още отказваше да го погледне в очите. А когато седна в леглото, сърцето на Вандър се сви.

— Това не е правилно — каза тя.

— Херцогиньо…

Миа се завъртя към него с бързината на светкавица.

— Виждаш ли? Дори сега не използваш името ми.

Вандър мразеше този неин суров, застинал поглед. Седна и обхвана лицето й с длани, сякаш можеше да я стопли с докосването си.

— Миа, ти си моята херцогиня. Това е най-големият дар, който мога да ти дам. Името ми, титлата ми, всичко, което е мое.

Миа затвори очи и пак ги отвори.

— Имам нужда от…

Гласът й заглъхна и тя започна отново.

— Това не е достатъчно. Необходимо ми е уважение, Вандър. Ти дори не подозираш колко много ми е необходимо. Трябва да се уважавам и да бъда уважавана. Това е единственото нещо, което моето семейство не можа да ми даде. Ти също не го изпитваш.

— Не е вярно — възрази Вандър, като овладя гласа си и запази спокойствие.

Тя зачака, но подходящите думи така и не изплуваха в ума му. Сещаше се само за недообработени фрази.

— За теб аз не съм жена, която е достойна за любовта ти — въздъхна най-накрая Миа. — Не че мога да те обвинявам. Аз написах онази ужасяваща поема; изнудих те; когато ме докосваш, си загубвам ума. По-скоро бих… След време ще загубя самата себе си.

Тя стана, без да поглежда към него, и си облече пеньоара.

— Сега си тръгвай, Вандър. Моля те.

Вандър тръгна след нея и я завъртя към себе си. Жестът не беше нежен.

— Всичко, което говориш, е невярно. Това са абсолютни глупости.

Миа се изсмя пресекливо.

— Предполагам, че наистина мислиш така.

Отскубна се от него и вирна брадичка. Сега поне не изглеждаше изпразнена и вдървена. Сега всяка частица от нея пламтеше с жар и решителност.

— Моите чувства не са абсолютни глупости, херцоже. Само защото ти не си съгласен, това не означава, че моите чувства са невалидни. Всъщност ти току-що потвърди това, което вече ти казах: дълбоко в себе си ти мислиш, че моето мнение, моите чувства са маловажни. И ако останем женени, твоето мнение винаги ще е на първо място, по един или друг начин.

Болката в гласа й превръщаше всяка дума в игла, която пронизваше кожата му.

— Не мисля така — каза Вандър. Мъчеше се да обясни на тази пламенна бунтовна жена, която бе наранил, че… че какво? Никога не му се бе налагало да прибягва до красноречие — той си плащаше за удоволствията. Но Миа заслужаваше красноречие.

— Върви си. Просто ме остави на мира. Моля те.

Сега лицето и гласът й отново бяха безизразни, онези чар и сила, които бяха извикали отклик у всички, от Шишо до Джафер, бяха изчезнали.

Вандър направи още един опит.

— Знам как се казваш, Миа, и не искам да живея без теб. Приятно ми е да съм женен за теб. Ти си моя — моя съпруга.

— Аз не съм собственост на никой мъж! — избухна тя. — Аз съм самостоятелна личност, Вандър. Винаги. И искам развод.

Той се загледа напрегнато в нея и осъзна едно нещо. Миа беше права.

Той не я уважаваше така, както би я уважавал един герой от някой роман. Не искаше да падне на колене и да я помоли за ръката й — искаше отново да я повали на леглото и да направи с нея какви ли не непочтителни неща. Искаше да прекара целия си живот в спорове с нея за едно или друго, в предаване и целувки, докато и двамата забравят за разногласието си.

Искаше да я притежава, да я изяде, да я чука, да живее с нея, да умре с нея. Да излее семето си в нея и да създаде деца — не защото му трябваше наследник, а защото искаше двамата заедно да създадат дете.

Така че в Англия, в неговото имение винаги да живее някой с неговите очи и нейната интелигентност. Така че в жилите на бъдещите херцози на Пиндар да тече част от нейната кръв, за да балансира лудостта в неговата.

Той кимна рязко, обърна се и си тръгна.

Едва когато вече бе обратно в каретата си и завиваше по алеята, водеща към Ръдърфорд Парк, с прилив на отчаяние осъзна, че подобният на светец Фредерик никога не би говорил за „изливане на семето си“ във Флора.

Като стана дума за това, Фредерик нямаше да иска и да я чука.

Това не беше романтично. Не беше това, което искаше Миа.

Наистина нищо на този свят не можеше да спаси брака му.