Ан Грейси
Мечтата на Джейн (7)

Глава 6

По онова време не знаех какво е да обичаш.

Джейн Остин, „Разум и чувства“^[1]

Думите му се плискаха над главата й. Джейн се опита да събере разпилените си мисли. Никога не беше виждала такива очи — сиви, но с едва доловим намек за зелено, като листо от градински чай, заровено в калай или излъскана стомана. И ако не го гледаше, ако не виждаше с очите си загорялото лице, тъмната четина по брадичката, прекалено дългата, рошава, гъста тъмна коса, дръзката извивка на носа и избелялото палто от овча кожа с крещяща бродерия, можеше да го сметне… за някой друг. За различен тип мъж.

Той обаче беше циганин и непознат и макар че му беше благодарна за помощта — много благодарна, — се вцепени, когато думите му най-после стигнаха до мозъка й.

— Защо, за бога, си помислихте, че ще ви послушат? Защото сте богата млада дама, а те са просто улична измет?

Нямаше право да й говори така! Да й говори ли? Той направо й крещеше. Тя се намръщи. Този мъж — красивият, смел и благороден циганин, мъжът, който я спаси от ужасен сблъсък с тези противни момчета като герой от роман, а после накара дъха й да секне, а хладнокръвието да я напусне за Бог знае колко време — й крещеше.

О, не високо — гласът му беше тих и настойчив. Но в тези стоманеносиви очи изригваха пламъци, а ръцете му стискаха нейните с такава сила, сякаш искаше да я разтърси.

Фактът, че думите му бяха смущаващо верни — о, не че очакваше онези момчета да проявят и капка уважение към една дама, съвсем не, просто не помисли, преди да действа — само влошаваше положението.

Той погледна към чантичката, която висеше от китката й.

— И как можахте да си въобразите, че това модно пухкаво нещо може да бъде оръжие?

Най-накрая Джейн си възвърна дар слово.

— Обикновено нося в нея торбичка с пенита, но дадох… днес не са у мен. — Тя опита да се отскубне от хватката му, но той не беше свършил.

Дълбокият му глас продължи с тирадата:

— Не е възможно да сте толкова наивна. Дори израсналите под най-дебелия похлупак млади дами трябва да зна…

— Тежестта на пенитата действа като сопа.

— Като сопа ли? — повтори той и стоманените му очи се присвиха. — Значи не сте израснали под похлупак, а? Онзи ритник…

Джейн усети как бузите й отново пламват. Точно това ли трябваше да забележи! Тя вдигна брадичка.

— Не знам за какво говорите.

— Когато го сритахте с коляно в…

— Нищо подобно не съм направила! — прекъсна го припряно тя. Никой джентълмен не би си позволил да спомене подобно нещо, но, разбира се, един циганин не страдаше от такива деликатни скрупули. Тя се извърна настрана. Знаеше, че се изчервява. Пак. Макар и по различна причина. — Грешите.

— Не греша. — Той охлаби хватката си и гневът се отля от лицето му. Изглеждаше почти развеселен, което я ядоса.

— Напротив, грешите. Аз не съм… една дама никога не би… — Усети се и продължи високомерно: — Изобщо не разбирам за какво намеквате.

Дори не се беше замислила какво прави, просто реагира с движение, което научи преди много години, в един друг живот.

Устните му потръпнаха и тя видя, че е готов да спори, но тогава се чу скимтене и тя с благодарност се възползва от открилата се възможност. Обърна се.

— Чухте ли това? Горкото мъниче е още тук.

— Кой?

— Кучето. Защо си мислите, че дойдох? — Докато говореше, Джейн оглеждаше сенчестите ъгли на алеята. — Тези зверове го изтезаваха. Чух как скимти от болка.

— Куче? Рискували сте живота си заради куче! — Зак не вярваше на ушите си.

— Те го изтезаваха. — Сега Джейн оглеждаше боклука в уличката, като се опитваше да не обръща внимание на мръсотията и на миризмата.

— И това означава, че сте постъпили правилно, като изложихте живота си на опасност?

— Не се замислих — призна тя. — Просто чух как някакво куче скимти от болка, а тези ужасни зверове се смееха така гръмко и… и аз… аз просто трябваше да ги спра. — Потръпна, когато си спомни как водачът на негодниците я блъсна в стената. И как този висок неизбръснат непознат го отскубна от нея и го хвърли на няколко метра, през цялата ширина на уличката, с такава естествена и отработена свирепост.

— Сам-сама?

Тя преглътна.

— Е, добре, признавам, че беше глупаво. Но не очаквах да станат толкова груби. А и си мислех, че Уилям е зад мен. Обикновено е.

— Кой е…

— А, ето го! — И тя тръгна към една купчина боклук в един ъгъл, от която се подаваше треперещо черно носле.

— Внимавайте! — предупреди я циганинът и тръгна след нея. — Ако е ранено, ще ви ухапе.

Хората казваха, че циганите са опасни и при всяка възможност крадат хора. Този обаче я закриляше. И й заповядваше. И я дразнеше.

Но тези негови очи… Те наистина можеха да откраднат душата на всяко момиче.

Ако не внимаваше.

— Няма да ме ухапе. — Никога не й се беше случвало животно да я ухапе, освен онзи плъх, когато беше малка. — Нали няма да ми направиш нищо, миличко? — изгука тя, докато издърпваше мръсното зебло, в което горкото уплашено създание беше потърсило убежище. Кучето изръмжа, но вяло — по-скоро предупреждение, отколкото нещо друго. — О, погледни се само! Горкичкото!

Изгладняло, с щръкнали ребра и половин дузина рани, от които течеше кръв, кучето приклекна на влажния калдъръм. Трепереше и я гледаше бдително, но не и свирепо или опасно — Джейн го знаеше. С животните беше много по-уверена, отколкото с мъжете.

Зад нея високият мъж погледна кучето и едва чуто възкликна:

— Трябваше да ги пребия всичките.

Джейн беше съгласна, но цялото й внимание беше насочено към животинчето. Тя си свали ръкавиците и ги прибра в чантичката. Още не беше докоснала кучето — даваше му време да свикне с миризмата й. И с гласа й.

— Хайде, хайде, миличко, всичко ще се оправи — прошепна тя. — Вече съм тук. Отсега нататък никой няма да ти направи нищо. Не се страхувай, трябва само да видя докъде са стигнали тези ужасни… — Прецени, че моментът е подходящ, и протегна ръка към кучето.

Циганинът пак я сграбчи, този път за китката.

Джейн подскочи. Кучето потръпна и пак изръмжа.

За миг тя замръзна, втренчена в голямата ръка, която стискаше толкова здраво китката й. Топли, кафяви, силни мъжки пръсти. Ръцете на един циганин трябваше да са груби на допир, но неговите не бяха. Тя се опита да си спомни как тези ръце сграбчиха онези малки разбойници. Той я стискаше силно, но без да й причинява болка.

Тя обърна царствено глава и го изгледа сурово — поглед, който заповядваше: „Пусни ме!“. Поглед, какъвто една дама от висшето общество трябваше да отправи към един циганин.

Този поглед трябваше да го постави на място.

Не се получи.

За един безкраен миг очите им се срещнаха. Сиво-зелени очи без капка извинение, вперени в нейните, и топли корави пръсти, които я стискаха силно. Шумът на града, ужасната воня на уличката и дори кучето — Джейн отново забрави всичко. Толкова интелигентни, сурови, смущаващи очи. Очи, които можеха да откраднат душата й. Тя преглътна и се помъчи да запази спокойствие.

Той беше чужденец, циганин, и то гневен, ако се съдеше по блясъка в очите му. При това я докосваше за втори или трети път, но тя не усещаше никаква заплаха. Е, поне не физическа.

Опасността беше от съвсем друг порядък.

Той беше застанал толкова близо, че тя усещаше топлината на едрото му тяло, виждаше всеки косъм по кожата му, грубата набола четина на брадичката, очарованието на подвижната му уста.

Очарование ли? Какво й ставаше?

Случайно срещнат циганин на една малка уличка. Груб. Корав. Заплашителен. Нехайната свирепост, с която се отнесе към тези момчета, трябваше да я ужаси.

Вместо това я заплени.

Трябваше да изпитва към него единствено отвращение.

Да, но не изпитваше. Нито капка. У него имаше нещо, което я караше да усеща някакво странно привличане. При тази мисъл някъде дълбоко в нея припламна предупредителна искра.

— Какво си мислите, че правите?

Тя откъсна поглед от лицето му и погледна многозначително към ръката му — учудващо чиста, загоряла, но с чисти и грижливо изрязани нокти. Освен това не миришеше на мръсно. От него се излъчваше миризма на дим, влажна вълна, стари листа, а под всичко това аромат на… не знаеше какво, но беше силен и мъжествен и някак… съблазнителен.

Той помръдна и през тялото на Джейн премина още една вълничка заради близостта му.

— Не го докосвайте. Уплашен е и е ранен. Може да освирепее.

Гласът му беше тих, но суровият му сребрист поглед накара всичките й защити да рухнат.

— Не е свиреп и няма да ме ухапе — заяви Джейн и внимателно освободи ръката си от неговата. — Благодаря ви, но знам какво правя.

Тя се наведе над кучето, но през цялото време усещаше погледа на непознатия. Очите му се плъзгаха по нея.

Беше свикнала мъжете да я гледат — случваше й се постоянно, дори като дете. Обикновено й беше ужасно неприятно. Мразеше начина, по който я зяпаха, мразеше разгорещените им натежали погледи, изпълнени с очаквания, които я караха да се чувства… нервна. Притеснена. И понякога уплашена.

Но това… Не можеше да каже какво точно чувства сега.

Интензивността на този твърд сребрист поглед я караше да изпитва… не точно неудобство, колкото усещане за близостта му. Под тези очи се чувстваше жива. Задъхана. Настръхнала.

Глупости! Това беше просто естествена реакция след разправията с тези ужасни момчета. Вече не беше свикнала да вижда насилие. Само от време на време, в сънищата си.

До нея той се размърда и тя отново усети лекия екзотичен мирис. И най-вече мирис на човек, който живее на открито. Мирисът на забраненото. Наситен, вълнуващ. Опасен. Тя потръпна.

Колкото по-бързо се махнеше от него, толкова по-добре.

Зад гърба им се чуха стъпки, той я пусна и се обърна, стиснал юмруци в готовност.

— А, ето те и теб, Уилям! — обади се бързо Джейн. Не беше сигурна какво изпитва, дали облекчение или разочарование. — Знаех си, че накрая ще дойдеш. Казах и на този джентълмен, че си наблизо.

Ето пак! Наричаше циганина „джентълмен“.

Изражението на Уилям показа, че и на него обръщението му се струва абсурдно.

— Този човек притеснявали ви, госпожице Джейн?

— Съвсем не. Всъщност ме спаси от нежелания интерес на група извънредно неприятни млади мъже — каза тя и се извърна пак към кучето.

Уилям надникна над рамото й и изсумтя.

— Кутре. Трябваше да се сетя.

— Горкото мъниче е пострадало жестоко — каза Джейн и посегна към кучето.

— Недейте! Ако е ранено, ще…

— Госпожица Джейн знае какво прави — обърна се Уилям към циганина и добави многозначително към Джейн: — Макар че много бих искал да знам какво прави на мръсна уличка с мръсен циганин и мръсно улично куче, когато би трябвало да е в каретата с другите дами.

— Тихо!

Тя остави кучето да подуши пръстите й и леко го погали. Когато то се поотпусна, тя нежно прокара ръце по тялото му. То потръпна, няколко пъти се стегна и веднъж изскимтя, но изтърпя докосването й общо взето спокойно. А когато тя приключи прегледа, се опита да я близне по ръката.

Джейн обърна глава и каза на циганина:

— Виждате ли? Нали ви казах, че не е свирепо. Има няколко дълбоки рани и ожулвания — и дори изгаряния, какви зверове само! — но не мисля, че има нещо счупено. Може да има едно-две пукнати ребра, още не мога да кажа, но съм сигурна, че ще се оправи.

Тя се изправи. Циганинът и Уилям едновременно протегнаха ръка да й помогнат. Циганинът се оказа пръв. За четвърти път я докосваше. Стисна ръката й в сигурна, силна хватка и пулсът на Джейн се ускори.

Уилям настръхна, но преди да успее да реагира на тази оскърбителна фамилиарност, непознатият пусна ръката й.

— Искате ли да го разкарам, госпожице Джейн? — попита Уилям.

— В никакъв случай. — За да прикрие объркващата реакция, предизвикана от допира на циганина, Джейн изтърси полата си и се намръщи, когато видя едно кално петно. — Както ти казах, той много ми помогна.

Уилям изсумтя, не беше впечатлен.

— Да, Уилям — съгласи се циганинът. — Много й помогнах. Което беше чудесно, защото ти беше прекалено зает с пакетите, за да забележиш, че господарката ти е в беда.

Уилям настръхна и погледът му стана по-свиреп.

С усмивка, в която се четеше чиста и отработена наглост, циганинът оправи несъществуващите си ръкавели.

Мъже! Бяха като две кучета, които се обикаляха настръхнали, горящи от желание да се сбият. Джейн реши да прекрати сценката, преди да се е стигнало дотам.

— Дай на човека един шилинг за помощта, Уилям.

Самодоволната усмивка на циганина се стопи.

— Един шилинг ли?

Черните му вежди се сбърчиха и той погледна към Джейн първо с изненада, а после с… това развеселеност ли беше? Сивите очи проблеснаха и зеленото в тях сякаш нарасна.

Един шилинг не беше ли достатъчен? Или му беше предложила прекалено много? Нямаше много опит с бакшишите — това беше грижа на мъжете. Тя погледна към Уилям, но той не изглеждаше изненадан, а по-скоро недоволен, че изобщо трябва да дава нещо на непознатия, макар да знаеше, че когато се приберат, Джейн ще му върне парите. Той я погледна и се намръщи. Упоритото му изражение й предаде безмълвно съобщение, което тя разбра чудесно.

Уилям обаче не разбираше, че ситуацията, от която я беше спасил циганинът, бе наистина ужасна. А Джейн не искаше да обяснява на лакея си — всъщност на никого — колко глупаво и безразсъдно се е държала.

— Уилям? — подкани го тя.

С очевидна неохота лакеят извади един шилинг и намусено го подаде на циганина, който подхвърли монетата във въздуха, ухили се и я прибра в джоба си.

Уилям вдигна палец.

— А сега се омитай.

Циганинът се облегна на стената.

— Тук ми е много добре, благодаря.

С видимо усилие Уилям му обърна гръб и каза:

— Трябва да тръгваме, госпожице.

Джейн не му обърна внимание, беше заета да сваля синята атлазена панделка, която служеше като колан на палтото й.

Объркан, Зак се загледа в действията й. Панделката минаваше под гърдите й и набираше плата на палтото, подчертавайки стройната й фигура. Именно тя придаваше форма на палтото. Колкото повече я дърпаше, толкова по-безформено ставаше то.

— Съсипвате палтото — изтъкна Зак.

— Да, нямам каишка.

— Каишка ли? — попита Зак и премести поглед към кучето — пребито кафяво създание на тъмни ивици с кривогледи очи, тъпо носле и муцуна, която сякаш беше само бръчки. Никога не беше виждал по-грозен мелез. — Искате да кажете, че ще го вземете?

Според досегашния му опит изисканите дами имаха изящни пухкави кутрета от чисти породи, а не… — отново погледна към кучето — … каквото и да беше това. Беше сигурен, че в родословното дърво на това създание има стафордшърски териер или булдог. Както и още десетина породи. А може би и африкански глиган. Във всеки случай това не беше куче, подобаващо за дама.

— Значи ще вземете това нещо за домашен любимец?

— А защо не?

— Защото никога не съм виждал по-грозно мелезче.

Тя се обърна и го стрелна с възмутен поглед.

— Какво си мислите? Че ще го оставя тук пак да го тормозят ли? Само защото не е хубав? Той не е виновен, че е грозен. А търпението, с което понесе прегледа ми, ми казва за него повече от външния му вид. Във всеки случай е почти умрял от глад — погледнете само ребрата му! — и е ранен. Няма да оставя едно животно в такова състояние. Очевидно е, че никой не се грижи за горкото мъниче. Затова ще дойдеш у дома с мен, нали, миличко? — Тя завърза синята атлазена панделка на врата на кучето и стана.

Кучето разтърси козината си, размаха жалкото си подобие на опашка — което включваше разтрисане на цялото му тяло — и седна върху крака й с маниер на собственик. Тя се засмя и го погали по главата.

— Какво смело мъниче си ми ти!

Зак ги наблюдаваше развеселен. Красавицата и Звяра!

— Госпожице Джейн, не можете да го направите! — изрече задъхано едрият лакей. — Не и това… създание. Никога не съм виждал подобно… — Копринените вежди на госпожица Джейн се вдигнаха, едрият мъж млъкна и продължи умолително: — Моля ви, госпожице! Лейди Биа никога няма да го допусне.

— Ще го вземем, Уилям! — отсече твърдо госпожица Джейн. — Лейди Биатрис има нужда от куче пазач.

Уилям погледна към кучето и издаде гърлен звук.

Зак се ухили.

— Котките няма да са доволни — настоя немощно Уилям.

— Ще свикнат — не отстъпи тя. Кучето енергично се почеса.

— Има бълхи — промълви Уилям с вид на човек, който и преди е бил побеждаван.

— Ще го изкъпем. Ще видиш, от него ще излезе чудесно попълнение на домакинството.

— Как ще го наречете? — попита Зак. — Брут?

— Ти още ли си тук? — изръмжа лакеят.

— Както виждаш, тук съм — отговори Зак.

— Брут ли? Не — заяви сериозно тя. — С име като това хората ще очакват от него най-лошото. Но аз съм сигурна, че има прекрасен характер. Хората прекалено много държат на външността.

„Интересни думи от устата на разглезена светска красавица“ — помисли си Зак.

— Например Уилям — добави тя.

— Уилям ли? — погледна Зак към едрия грозен мъж, който изглеждаше нелепо с изисканата ливрея. Беше готов да се обзаложи, че се е боксирал професионално, с това карфиолено ухо и многократно чупения нос. — Да, виждам приликата.

Лакеят изръмжа предупредително.

Госпожица Джейн продължи невъзмутимо:

— Понякога Уилям плаши хората с външността си, нали разбирате, но…

— Трябва да тръгваме, госпожице Джейн — прекъсна я лакеят. Ушите му бяха леко порозовели.

— Но наистина, той е най-милият, благ и добродушен човек на света…

— О, стига вече, госпожице Джейн! — измърмори лакеят и лицето му придоби лек червеникавокафяв оттенък.

— Не знам какво щяхме да правим аз и сестрите ми без Уилям — довърши тя сърдечно.

— Искате ли да го кръстите Розово цветче? — предложи Зак в последвалата тишина. — Кучето, искам да кажа, не Уилям. В чест на прекрасния му характер. На кучето, не на Уилям.

Лакеят го изгледа кръвнишки и предупредително сви и отпусна месестите си юмруци.

— Розово цветче ли? — сбърчи нос госпожица Джейн и го изгледа сурово. — Не, за бога! Той не е женствено куче. Име като Розово цветче само ще го смущава.

Зак погледна кривокракото куче със стърчащи зъби и тяло като гюле и със сериозен вид се съгласи, че не е от женствените.

— Но аз не мисля, че се смущава лесно — добави той. Всъщност, като гледаше ентусиазма, с който животното душеше собствените си гениталии, се съмняваше, че думата „смущение“ я има в речника му.

Едрият лакей прочисти гърло.

— Госпожице Джейн, ако си мислите, че лейди Биа ще пусне това животно — с всичката му мръсотия, бълхи, кръв и един Бог знае какво още — в хубавото си ново ландо…

Госпожица Джейн се намръщи.

— Разбирам какво имаш предвид. Уилям, предполагам, че няма да искаш да го заведеш пеша у дома вместо мен?

— Не, госпожице, не искам — отсече Уилям с вид на човек, изтръгнал победата в последния момент от ноктите на поражението. — Това животно несъмнено ще…

— Аз ще го заведа у вас — предложи Зак.

— О, не, няма! — започна Уилям.

— Чудесно! — възкликна госпожица Джейн и озари Зак с ослепителна усмивка. — Много ви благодаря.

„Това — помисли си замаяно Зак — е истинска усмивка.“ Госпожица Джейн му подаде края на синята атлазена панделка и той го пое.

— Какъв е адресът?

— Площад „Бъркли“, номер…

— Госпожице Джейн, не може да давате адреса си на всеки нещастник, когото срещнете на улицата!

— Но, Уилям, аз не съм обикновен нещастник — възрази Зак, който се забавляваше неимоверно. — Аз съм нещастникът, който спаси госпожица Джейн от група негодници, докато нейният лакей се занимаваше с пакети.

Уилям го изгледа страшно.

— Вярно е — обади се госпожица Джейн. — И съм сигурна, че ще се грижи чудесно за кучето.

— Повече от чудесно — увери я Зак.

Тя му даде адреса си.

— Дай му още шест пенса, Уилям. До площад „Бъркли“ има доста път. Уилям или Федърби, нашият иконом, ще ви дадат още един шилинг, когато им предадете кучето — увери тя Зак.

— Но… — започна Уилям.

Зак веднага протегна ръка. Беше толкова смешно да получи бакшиш от един лакей! Досега все той даваше бакшиши на лакеите. Но промяната щеше да му се отрази добре. Повечето монети в джоба му бяха чуждестранни.

Уилям извади монета от шест пенса и му я подаде с кисело изражение и поглед, който подсказваше, че ако Зак иска да си запази кожата, нито той, нито кучето трябва да припарват до къщата на площад „Бъркли“.

— Хайде, госпожице Джейн. Лейди Биатрис ви чака.

Госпожица Джейн обаче не беше свършила.

— Благодаря ви, господин…

— Блек, Закари Блек, на вашите услуги — поклони се леко Зак и макар да знаеше, че е крайно невъзпитано да пита една дама за името й, в момента го играеше нещастник, така че добави: — А вие сте…

— На такива като теб не им трябва да й знаят името! — изръмжа лакеят, преди тя да успее да каже нещо.

Тя подари на Зак една от онези ведри безлични усмивки, за които, изглежда, смяташе, че ще го сложат на място. Пак. Той се ухили многозначително.

Усмивката й се стопи. Тя се огледа наоколо и леко сбърчи вежди.

— Нали ще се грижите за кучето ми, господин Блек?

— Ще се грижа — увери я Зак, хванал синята атлазена панделка, завързана на врата на най-грозното куче в цял Лондон.

Проследи я с поглед как върви към чакащото ландо и се качва леко с помощта на едрия лакей. Зак и кучето тръгнаха по-бавно и стигнаха до главната улица точно когато каретата се отдели от тротоара. Госпожица Джейн беше седнала с лице в другата посока, но обърна глава и погледна към него. Той не можа да разгадае изражението й.

Каретата зави зад ъгъла. За миг Зак остана неподвижен, загледан право пред себе си към оживената улица. За своя изненада започна да си мисли за малки лилави цветя, скрити сред сърцевидни тъмнозелени листа. Теменуги? Защо, за бога, си мислеше за гори и теменуги? Насред оживена лондонска улица?

И тогава осъзна. Парфюмът й. Ароматът на теменуги.

До ноздрите му стигна миризма, която по нищо не приличаше на аромат на теменуги. Той погледна надолу към кучето.

— Пфу! И предполагам, че пърденето не ти е най-лошият навик, а? Момичето очевидно е малко смахнато, щом иска да вкара в къщата си такова грубо създание, но кой съм аз да се оплаквам, щом имам извинение пак да я видя? Хайде, Розово цветче, да те заведем на площад „Бъркли“.