Ан Грейси
Мечтата на Джейн (13)

Глава 12

Разбира се, тя беше прекалено добра за него; но тъй като никой не се противи да получи това, което е прекалено добро за него, той преследваше щастието си най-сериозно…

Джейн Остин, „Менсфийлд Парк“

През следващата седмица Джейн се натъкваше на Закари Блек в парка почти всеки ден. Тези срещи по никакъв начин не бяха планирани, поне не от нейна страна. Тя извеждаше Цезар на разходка всяка сутрин, но никога по едно и също време — имаше други занимания, за които трябваше да намери време. Началото на сезона наближаваше и ежедневието й ставаше все по-натоварено.

Казваха, че събитието, което ще го открие тази година, е балът на херцогиня Ротърмер. Джейн нямаше търпение. Първият й бал! Роклята, която Дейзи й уши за него, беше тайна — тя дори я караше да си слага превръзка на очите по време на пробите. Всичко това бе толкова вълнуващо — а, разбира се, тя имаше безгранично доверие на Дейзи.

Но почти всеки ден, когато и да извеждаше Цезар, Закари Блек по някакъв начин успяваше да се появи. Понякога й носеше малък подарък — не, не за нея, за кучето, отбелязваше той крайно благовъзпитано — заради Уилям — и й се усмихваше леко и дяволито. Това се беше превърнало в тяхна малка шега.

Един ден й подаде малък метален диск с пробита в него дупка.

— В случай че този нехранимайко избяга. Така хората ще разберат, че е знаменито куче, а не някой уличен мелез — каза той, докато й го подаваше.

На едната страна беше елегантно гравирано името „Цезар“, заобиколено от венец от маслинови листа. Джейн се засмя. На другата страна с по-прост шрифт беше гравиран адресът й.

Честите им срещи я изпълваха с удоволствие — всъщност бързо се превръщаха в най-хубавата част от деня й, — но освен това много я тревожеха. О, не че от това щеше да излезе нещо — двамата произлизаха от толкова различни светове, че просто бе невъзможно.

Обществото беше организирано в слоеве и за това си имаше причина — бяха го втълпявали на Джейн през целия й живот — в класната стая в „Пилето“, както и в историята на собствения й живот. Майка й и баща й бяха изхвърлени от него, защото бяха избягали, за да се оженят — и се бяха оказали не само обезнаследени от родителите си, а и прокудени от обществото. А без пари баща й не можеше да живее като джентълмен.

Джейн знаеше от Аби, че баща им отчаяно се е опитвал да си намери работа. Дори си купил специални дрехи, за да изглежда беден. Но в мига, в който си отворел устата, всички разбирали, че е джентълмен, и се държали с него по съответния начин — или не получавал мястото, или го уволнявали, или по една или друга причина го смятали за неподходящ.

Повечето хора просто не се чувствали удобно да дават заповеди на човек, за когото инстинктивно чувствали, че е с по-високо обществено положение от тях. А онези, на които това се харесвало, били грубияни, които се опитвали да накарат горкия им добър баща да плати за всяка обида, която са получавали в живота си. Затова баща им бе прибягнал до онази отчаяна постъпка.

И защото бяха толкова бедни, без приятели и никъде не им беше мястото, след смъртта на родителите си двете изпаднаха в крайна нищета. Ако не беше „Пилето“…

И там усвоиха един урок. „Пилето“ беше пълно с момичета, чиито майки бяха от аристократично потекло, но по една или друга причина бяха пропаднали.

Джейн и Аби получиха като по чудо възможност да се върнат в обществото, към което бяха принадлежали родителите им. Да, Джейн напълно съзнаваше колко е важно човек да се държи по начин, подобаващ на общественото му положение.

Знаеше, че не бива всеки ден да се разхожда в компанията на един циганин — дори напоследък да бе започнал да се облича по-прилично и винаги ги придружаваха прислужничката й и Уилям — по настояване на Федърби.

Федърби, един от онези икономи, които като че ли знаеха всичко, не одобряваше. Джейн беше сигурна, че ако лейди Биатрис разбере, веднага ще прекрати тези срещи.

Дори Дейзи не одобряваше.

Никой друг не знаеше за постоянните й срещи със Закари Блек, дори Аби, а Джейн беше сигурна, че и тя няма да одобри.

Защо тогава продължаваше да се среща с него?

И нещо още по-важно: защо той продължаваше да се връща? Той знаеше не по-зле от нея, че нямат общо бъдеще. Нямаше ли си други занимания?

— В момента не — отговори той, когато един ден тя го попита. — Точно сега съм свободен.

— Но нямате ли някаква работа? — попита го тя друг път.

— В момента не — отговори той, очевидно без да се тревожи, макар че очите му проблеснаха, сякаш безпокойството й за него го забавляваше. После смени темата и докато крачеха по площада, в плен на радостта да върви до Закари Блек и да говори с него, Джейн забрави и да се чуди, и да се тревожи.

А после, особено нощем, когато лежеше, без да може да заспи, се чудеше за много неща, свързани със Закари Блек. И сериозно се тревожеше.

Кой беше той? Около него имаше толкова много несъответствия. Постоянно й разказваше забавни истории и тя можеше да слуша този дълбок глас до безкрай, но няколко пъти, когато просто вървяха мълчаливо — при това без Джейн да се чувства неловко, както понякога се чувстваше с лорд Кембъри, — тя погледна към Закари Блек и видя в очите му някакъв особен израз, сякаш се взираше в празнотата. В нищото.

От този израз я заболя сърцето. Той изглеждаше толкова сам, така самотен.

Но после, точно когато тя вече усещаше порив да го докосне, да го увери, че не е сам, той обръщаше глава и това затворено, отчаяно изражение изчезваше и той казваше нещо забавно или подхващаше някаква жизнерадостна история, и тогава Джейн се питаше дали не си е въобразила онази безнадеждност.

Тази безнадеждност намираше отклик в сърцето й. Нощем, когато лежеше будна и се опитваше да прогони от ума си мислите за един висок циганин, не можеше да се отърси от мисълта, че въпреки така нареченото си циганско племе той е човек, който винаги е сам.

Сам… и притеснително красив. Никога не беше мислила за някой мъж като за красив. Хубав — да, грубовато привлекателен — със сигурност, — дори хубавичък. Беше срещала неколцина хубавички млади мъже, но никой от тях не й се стори особено мъжествен.

Закари Блек излъчваше красота, която беше чисто, абсолютно мъжествена. И тази красота я държеше будна, неспокойна и разтреперана до късно през нощта. Не от студ.

 

 

И лорд Кембъри посещаваше Джейн всеки ден и колкото по-често се срещаха, толкова повече Джейн си мислеше, че с него би могла да се чувства приятно.

Той идваше всеки следобед, водеше учтив разговор на най-различни общи теми и оставаше предписаните двайсет минути, преди да си тръгне.

Посещенията му караха гостенките им от нежния пол да се споглеждат многозначително, но никой не казваше нищо, а те нямаше да обявят годежа, преди да приключат преговорите около предбрачното споразумение.

На няколко пъти той придружи Джейн на бавна разходка в Хайд Парк в часа, в който хората от обществото ходеха там. През няколко минути се покланяше на различни познати и се спираше да побъбри с този или онзи. Всичките му познати бяха доста по-възрастни от него и значително по-възрастни от Джейн, но всички бяха много мили и я отрупваха с ласкателства. Освен това забеляза, че компанията му възпира мъжете, които я зяпаха било втренчено, било многозначително, и оцени този факт.

Той дойде и на двете срещи на литературното общество през тази първа седмица и заспа само веднъж, но не когато беше ред на Джейн да чете. Когато беше неин ред, той сядаше изправен, усмихваше й се благосклонно и слушаше с престорен интерес — Джейн знаеше, че е престорен, тъй като после от разговорите им ставаше ясно, че не е запомнил нищо от историята.

Оказа се, че интересът му бил към картината, която представлявала тя, със следобедната светлина, която падала върху нея по диагонал. Каза й, че след като се оженят, ще поръча да я нарисуват точно в тази поза.

Винаги беше любезен, възпитан и се грижеше за удобствата й. И макар че компанията му не беше особено вълнуваща, той я караше да се чувства в безопасност, което беше много приятно. И ако понякога темите му на разговор й се струваха малко скучни, тя сама си беше виновна — трябваше да разбере повече за нещата, които го интересуваха, това беше всичко.

А и когато се оженеха, всичко щеше да се промени. Тя щеше да е заета с домакинството и… и с други неща. А той щеше да спре да говори толкова често за външността й. Точно това я караше да се чувства най-неудобно. Но беше сигурна, че ще премине, когато той свикне с нея.

— Не спира, нали? — отбеляза един ден Дейзи, след като лорд Кембъри се беше присъединил към тях за част от разходката им и им изнесе лекция за различни творби на изкуството, които притежавал, и как Джейн приличала на тях и ги допълвала.

— Има добри намерения — въздъхна Джейн. Напоследък Дейзи не излизаше много, затова ценеше разходките си в парка и мразеше някой да ги смущава. А лорд Кембъри често се държеше така, сякаш тя не съществуваше.

— Всички тия приказки как си била някакво красиво украшение — точно те ме подразниха — каза Дейзи. — Внимавай, Джейн! Ожените ли се, той сигурно ще те сложи на някоя полица или в стъклена витрина.

Джейн се засмя.

— Е, добре, ако го стори, мила Дейзи, ще разчитам на теб редовно да се отбиваш и да ме избърсваш от праха.

— Аз ли? — изсумтя Дейзи с престорено възмущение. — Имам си достатъчно работа. Бърши се сама, мързелива краво!

И двете се засмяха, но после Джейн попита:

— Ти го харесваш, нали, Дейзи?

Дейзи вдигна рамене.

— Не бих казала, че го харесвам, но нямам нищо против него. Май прилича на добряк. Просто приказва много за неща, които не разбирам, туй е всичко. Но не те виня, че го грабна. — Тя се ухили. — Когато станеш изискана богата дама, ще мога да ти шия цели купища красиви скъпи дрехи, нали тъй?

Джейн се засмя.

— Ами ако бях бедна?

— О, пак щях да ти шия купища хубави дрехи, но печалбите ми щяха да са ужасни!

 

 

Беше малко след пладне в хладен, ясен, съвършен пролетен ден и макар че Джейн закъсня, Закари Блек я чакаше на площада, висок и неподвижен, до един от разлистващите се чинари. Сърцето на Джейн леко подскочи, а по гръбнака й пробяга тръпка на радостно очакване.

Цезар започна да скача и както обикновено я повлече към него. Задъхваше се и пухтеше от нетърпение и едва не се удуши на червения нашийник.

— Господин Блек — каза Джейн, като се опитваше да не показва колко се радва да го види. Предишния ден, докато разхождаше Цезар по площада, напразно се оглежда за един висок, зле облечен силует, и разочарованието, което изпита, когато осъзна, че го няма, я стъписа.

— Вчера имах работа — каза той, сякаш го бе помолила да обясни отсъствието си — и тя наистина се беше зачудила къде е, но само наум.

Джейн не знаеше как да отговори. Знаеше, че не бива да го насърчава, но…

— А как е този нехранимайко? — попита той, приклекна и погали енергично кучето.

— Уби още един плъх в задната уличка и готвачката вече му е напълно предана — отговори Джейн и добави: — Но постоянно се опитва да изгони момчето на касапина, което не му печели обичта на прислугата.

Той се засмя.

— А котките?

— Още са нащрек, но май са се разбрали с него. Той като че ли наистина ги харесва — не само ги търпи, а ги харесва. Обикновено кучетата не се държат така, но аз съм много благодарна.

— Дали да не се поразходим? — попита той.

Тръгнаха напред, като пазеха половин метър разстояние един от друг. Един продавач на закуски, който буташе ярко боядисана количка и размахваше звънче, ги подмина на пътя, който минаваше покрай парка.

— Циганските фургони, за които споменахте онзи ден — каза тя. — Изглеждат много хубави и цветни, но сигурно са много малки… за семейство, имам предвид. — И за мъж с неговия ръст. — Вашите хора наистина ли живеят в тях? През зимата и тъй нататък?

— През зимата и тъй нататък — отговори той.

Тя се намръщи.

— Но вътре не е ли ужасно студено?

На устните му изгря бавна усмивка.

— Гушкаме се един до друг.

— О! — промълви Джейн и почувства как лицето й пламва. — Да, предполагам, че е така.

— Ами вашата къща? Не тази — посочи той към къщата на лейди Биатрис, — а къщата на мечтите ви — онази, в която смятате да живеете някой ден. Каква ще бъде тя?

— Искам дом, а не просто къща.

Той я погледна изненадан.

— Каква е разликата?

— Къщата е сграда, а домът е мястото, където живее семейството — място, което е топло, удобно и… — Тя млъкна, защото й се стори, че това, което се канеше да каже, ще прозвучи глупаво. И смущаващо.

— И какво? — подкани я той.

— Където децата могат да си играят и да растат.

— Не това се канехте да кажете.

— Не.

Двамата продължиха да вървят, завиха зад ъгъла, поспряха се и се загледаха как едно момченце бута обръч към по-малката си сестричка. Тя постоянно го изпускаше и събаряше, но момченцето нито веднъж не загуби търпение — отново и отново й показваше как се прави.

— Всички деца трябва да бъдат такива — каза тихо Джейн.

— Търпеливи?

— Не, щастливи. Безгрижни. — Тя усети погледа му. — И в безопасност. Разликата между къщата и дома — добави тихо тя — е любовта.

Продължиха да вървят. За изненада на Зак думите й го трогнаха — и думите, и начинът, по който наблюдаваше момченцето и сестричката му. В очите й се четеше дълбок копнеж, който го учуди. Досега си мислеше, че Джейн е била от децата, които са получавали всичко без никакво усилие.

Но пък той самият бе израснал с всички материални неща, за които можеше да мечтае едно дете, но според нейното определение никога не беше живял в дом. Дори когато беше на годините на това момченце. Никога не се беше чувствал в безопасност, никога не се беше чувствал обичан. Не и когато баща му си беше у дома.

Или пък беше? Баща му при всички случаи беше грубиян. В най-добрия случай — непредсказуем.

Зак замина да учи в пансион на седем години, но преди това навярно беше имало хора, които го бяха обичали? Поне прислужниците. И положително един-двама от тях се бяха грижили за него не само защото им се плащаше, нали така? Дали не ги беше заличил от паметта си, както се бе опитал да заличи всички мисли за някогашния си дом?

Сега той беше отговорен за тези хора. Тази мисъл го подразни. Не искаше да бъде отговорен за никого.

Бавачката взе децата и Зак и Джейн продължиха да се разхождат. Той си помисли за изражението, с което тя наблюдаваше малките. И се запита…

— Кажете ми нещо — обади се той и отстъпи назад, за да й даде възможност да заобиколи една локва. — Когато се запознахме, вие използвахте чантичката си вместо сопа.

Тя се напрегна и го стрелна с предпазлив поглед. Зак се престори, че не го забелязва.

— Така ли? — попита тя с небрежен тон. — Не помня. — И след миг добави: — Всъщност какво е сопа?

Зак потисна усмивката си. За момиче с измислен венециански произход, никак не я биваше в лъжите. Не си направи труда да й обясни. Тя много добре знаеше какво е сопа, но тази преструвка засили любопитството му.

— Казахте, че обикновено носите в кесийка цял куп пенита. Защо пенита?

— О, сигурно съм имала предвид просто монети. О, погледнете, това катеричка ли е?

„Не, опит да ми отвлечеш вниманието“ — помисли си Зак.

— Тогава се изразихте съвсем конкретно. Казахте „пенита“.

Тя вдигна рамене и отклони погледа си.

— Но казахте, че сте ги раздали всичките.

— Не съм. Не съм казвала нищо подобно.

„Тук има нещо“ — помисли си той.

— Не, права сте. Спряхте по средата на изречението, сякаш бяхте на път да издадете някаква тайна.

— Глупости!

Продължиха да вървят още малко.

— На кого давате пенита? — попита тихо той. Мислеше, че знае, но не разбираше защо й е да крие подобно нещо. И защо конкретно пенита?

Тя спря и се обърна към него.

— Не разбирам за какво говорите. А и не е ваша работа как си харча парите. — Тя дълбоко пое въздух и продължи с решителен глас: — Раните на Цезар зарастват много добре, не мислите ли? Онзи мехлем, който ми дадохте, изглежда много ефективен.

— Питам се защо пенита. Защо не полупенита, фартинги, монети от три пенса, от шест пенса или дори шилинги? Вие казахте „пенита“.

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Казах ви, не помня. А един джентълмен никога не настоява да се говори по тема, от която една дама ясно е показала, че не се интересува.

Изражението й го накара да се усмихне.

— Да, но аз не съм джентълмен. Аз съм циганин, не помните ли? А когато ви видях за пръв път, вие бяхте заобиколена от деца, израснали на улицата.

— О? — подметна тя в опит да демонстрира нехайство, който не можа да го заблуди.

— Да, и след няколко секунди децата изчезнаха. Дали сте им пенита, нали? Затова кесията ви беше почти празна по-късно, когато се опитахте да я използвате вместо сопа. Изобщо не ви осъждам за милосърдието, но ми е любопитно да разбера защо събирате и им давате пенита, вместо някакви други монети, които ще са им по-полезни.

Тя се поколеба, преди да отговори леко сприхаво:

— Е, добре, щом толкова държите да знаете: защото ако им дам монета от шест пенса или нещо повече от пени, някой по-голям ще им я вземе, ето защо. Една медна монета не си струва сбиването, но с пени човек може да си купи самун хляб или половин самун и сирене или… — и тя махна с ръка — … нещо подобно. С едно пени те няма да гладуват. Не е кой знае колко, но все е нещо. И това е единственото, което имам да кажа по въпроса.

— Добре, няма повече да ви притискам — обеща той, заинтригуван и немалко впечатлен от разсъжденията й. Като цяло младите дами от висшето общество нямаха представа от реалностите, свързани с живота на улицата. Повечето смятаха уличните деца просто за неудобства, които трябва да избягват. Но госпожица Джейн Чанс очевидно беше мислила много за положението им. И беше реагирала учудващо практично.

Продължиха да вървят и докато се връщаха към къщата на леля й, към тях се приближи една едра, закръглена жена със закопчано догоре пурпурно палто. Пред нея на бели кожени каишки подтичваха две бели топчици козина.

Жената ги видя и закова на място. Погледът, който отправи към Джейн, беше видимо скандализиран. Топчиците козина истерично заджавкаха и залаяха, очевидно също толкова скандализирани да видят Розово цветче в своя парк, колкото господарката им да види Джейн.

— Лейди Ембъри — усмихна се сърдечно Джейн на жената. — Много се радвам да ви видя. Не обръщайте внимание на Цезар, той няма да нарани и муха.

Цезар излая няколко пъти към джавкащите топчици, но не можа да излъже никого, тъй като опашката му нито за миг не спря да се върти. Зак обаче трябваше да признае, че наистина изглежда страховит, дори в поздрава си.

Жената не обърна никакво внимание на поздрава на Джейн. Погледът й измери Зак от главата до петите с величествено презрение. Той незабавно свали шапката си и й направи просташки поклон.

Тя настръхна, изгледа свирепо Джейн, демонстративно извърна глава и ги подмина, като влачеше след себе си пухкавите топчици.

Джейн се загледа след нея с изненада. И смущение.

— Коя беше тази дърта вещица? — попита Зак.

— Една съседка. Приятелка на леля ми. Тя е леля на… — но Джейн не довърши.

— На кого е леля?

Джейн само поклати глава, цялата пребледняла. Очевидно инцидентът я беше разстроил.

— Понякога идва на сбирките на литературното общество на леля ми. Не мога… не мога да се сетя за нито една причина да прояви такова презрение. Трябва… трябва да си вървя. — И тя забърза през площада към къщата на леля си.

Зак тръгна след нея.

— Стана заради мен, нали? Тази проклета вещица ви подмина заради мен.

Проклятие! Знаеше, че Джейн няма да получи горещо одобрение, ако я видят да се разхожда с човек като него, но това, че приятелка на леля й се държи така, на обществено място… Зле прикритата тревога на Джейн го вбеси.

— Нали няма да позволите тази жена да ви разстрои?

Тя не отговори.

— Не сте се държали неприлично. Вярно, аз не съм идеалният компаньон за разходка, но бяхме на обществено място, за бога, а не на тайна среща, както би могъл да си помисли човек от поведението й. И ви придружаваха прислужница и лакей. — Той посочи към Уилям и Поли, които вървяха безстрастно след тях.

Джейн не му обърна внимание.

— Съжалявам, господин Блек, трябва да вървя. — Тъкмо се канеше да пресече пътя, когато изведнъж спря и се обърна към него. Лицето й беше бледо, а зъбите — решително стиснати. — И много съжалявам, но трябва да ви помоля да не се връщате. Отсега нататък не мога да се виждам с вас. Рискувам да загубя прекалено много. — Погледът й беше извинителен, но думите — пределно ясни. — Сбогом, господин Блек.