Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите Чанс (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Spring Bride, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ан Грейси
Заглавие: Мечтата на Джейн
Преводач: Мариана Христова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Калпазанов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: австралийска
Печатница: „Инвестпрес“ АД — София
Излязла от печат: 14.05.2018 г.
Редактор: Боряна Даракчиева
Технически редактор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0322-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7139
История
- — Добавяне
Глава 2
Хариет, по принцип, когато жената се колебае дали да приеме един мъж, или не, би следвало да му откаже.
Джейн Остин, „Ема“[1]
— Божке, смазана съм! — простена Дейзи и се протегна. С Джейн се приготвяха за лягане.
— Ставаш вулгарна, Дейзи, моето момиче, вулгарна! — произнесе Джейн с акцента на лейди Биатрис. — Обърни се да ти развържа роклята.
Дейзи се засмя и се обърна с гръб, за да може Джейн да развърже корсета й.
— Никога няма да се науча да приказвам като дама, нали? Ще трябва да наема някой да ръководи лъскавия ми магазин. Ако някога го отворя, искам да кажа.
— Ще го отвориш — отвърна убедено Джейн. — Днес направихме много. Завършихме още два тоалета.
Дейзи поклати глава.
— Да, но още има купища работа. — Тя въздъхна и се стовари на леглото. — Честно да ти кажа, не знам как ще успея да се справя с всичко, Джейн.
— Дори с помощта на Поли и Джини ли? — Лейди Биатрис беше дала на две от прислужничките позволение да помагат на Дейзи всеки следобед.
Дейзи кимна.
— Дори така. Май се надцених, Джейн.
— Това са глупости! — отсече Джейн и я прегърна. — Просто си уморена.
Мечтата на Дейзи беше да стане известна модистка — да шие модни тоалети за дамите от висшето общество — и планът беше този сезон роклите й да станат сензация, защото тя бе замислила и ушила всички дрехи за дебюта на Джейн, повечето тоалети на Аби и част от тези на Дамарис — само част, защото Фреди беше завел Дамарис в Париж за медения им месец. Дамарис извинително й писа, че Фреди е настоял да й купи великолепни рокли и две приказни палта, затова нямала сърце да му откаже и се надявала Дейзи да не се обиди.
Дейзи беше признала пред Джейн, че вместо обидена, се чувства малко облекчена — задачата да ушие пълен гардероб за целия сезон и на трите се оказа по-трудоемка, отколкото очакваше. Разбира се, Джейн и Поли правеха всички шевове и подгъви, а Джини, която беше много сръчна във фините бродерии, се занимаваше с това, докато Дейзи кроеше, режеше, правеше проби и се занимаваше с останалата част от бродериите. А когато можеше, и Аби им помагаше.
И все пак дори така беше трудно.
Всички не бяха преценили добре количеството работа, която трябваше да свършат. И колко много място ще им е необходимо.
Точно затова двете момичета споделяха една спалня — стаята на Дейзи беше заета от тоалети в различен етап на завършеност, един дървен манекен с полуготова рокля, задържана с карфици, топове плат, десени, игли, купища ширити, мъниста, дантели, ресни и още какво ли не. „Мойта пещера на красотата“, така го наричаше Дейзи, но леглото й беше толкова затрупано с шивашки материали, че накрая премести и него, и личните си вещи в стаята на Джейн.
„Така е по-уютно“ — помисли си Джейн. Почти през целия си живот беше живяла в обща спалня с други момичета и въпреки че отначало, когато дойдоха при лейди Биатрис, се радваше на лукса да има своя собствена стая, трябваше да признае, че й е приятно да е с Дейзи и да си говорят за събитията от изминалия ден, докато се унасят в сън. Да не говорим за удобството да имаш наблизо някой, който да ти помага да се обличаш и събличаш, без да трябва да викаш някоя прислужница.
— Но стига толкова за мен — каза Дейзи. — Реши ли какво ще правиш с лорд Тънък косъм?
Джейн издърпа роклята през главата си.
— Още не.
Дейзи се намръщи.
— Нали няма да се омъжиш за него? Ти дори не го познаваш.
Джейн въздъхна.
— Най-вероятно няма.
Но не искаше незабавно да отхвърля тази мисъл. Богат човек от добро семейство, за когото никой не казваше нищо лошо, предан племенник, който проявява доброта към животните… В това нямаше нищо тревожно.
Освен това имаше замък. О, тя беше надраснала тази глупава детска фантазия, но… ако утре му кажеше „да“…
Дейзи посегна към връзките на корсета й.
— Видях лицето ти, когато Аби каза, че ще се влюбиш. — Докато говореше, тя погледна към отражението на Джейн в огледалото. — Да, точно така изглеждаше. Е, защо не се вълнуваш, че ще срещнеш някой красив млад джентълмен и ще се влюбиш?
— Би било хубаво да се влюбя — промълви несигурно Джейн. — Но…
— Брей, че стегнат тоя възел! Е, добре, какъв е проблемът? Нали не е зарад бордея? Искам да кажа, те нито те докоснаха, нито нищо.
Така се бяха запознали — Джейн и Дамарис бяха отвлечени и продадени в бордей, а Дейзи, която беше прислужница там, им помогна да избягат с помощта на Аби.
— Не, не е това. Само… Не е толкова просто. Не мога да се влюбя ей така, във всеки. Трябва да съм сигурна, че е подходящ.
Настъпи кратка пауза, след която Дейзи попита направо:
— Имаш предвид богат, нали?
Джейн въздъхна.
— Звучи ужасно, знам, но трябва да разбереш, Дейзи, че момиче като мен, което няма нищо освен издръжката, която милата лейди Биатрис ни дава от добро сърце… ами… Трябва да се омъжа за богат мъж, ако искам да имам… — Гласът й заглъхна.
— Какво? Красиви рокли? Бижута? Много увеселения? Какво?
— Деца.
— Деца ли? — впери Дейзи смаян поглед в отражението на Джейн в огледалото. — Божке, Джейн, не ти трябва богаташ, за да имаш деца!
— На мен ми трябва. — Джейн много добре знаеше последствията от това човек да е прекалено беден, за да храни семейство. Беше живяла с тях и по-скоро би умряла, отколкото да допусне такава участ да сполети нейните деца. — Мисля, че е по-разумно да си избереш съпруг, като се водиш от това, което може да ти предложи, вместо да се надяваш да извадиш късмет да се влюбиш в някой подходящ.
А богат мъж, който се държеше добре с леля си и обичаше кучета, не й изглеждаше неподходящ.
Тя продължи:
— Да се доверяваш на любовта е все едно някое листо да се довери на вятъра, че ще го отвее на сигурно място. Никога не знаеш къде ще се озовеш накрая. Затова изобщо не смятам да се влюбвам. Ще избера съпруга си внимателно и после ще се влюбя в него.
— Не става тъй — поклати мъдро глава Дейзи. — Не и за тебе. Когато настъпи моментът, няма да можеш да се спреш. Ще се влюбиш, тъй както Аби и Дамарис. И те не го очакваха. Готово, свърших.
Джейн издърпа връзките и прекрачи свляклата се на земята фуста.
— Това са глупости. Хората избират дали да се влюбят или не.
Дейзи изсумтя.
— Така е, просто не го разбират — настоя Джейн, сви рамене, за да падне ризата й, и си облече нощницата. — Виждала съм го у другите. Отначало има един период, когато момичето се пита: „Той ли е или не?“ И тогава или намира причини да не го хареса, или започва да си съчинява нереални истории за това колко е прекрасен.
Тя се пъхна в леглото си.
— Хората избират да се влюбят.
И много от хората, които сключваха брак по сметка, се влюбваха — тя го знаеше. Любовта идваше след брака, това беше всичко. Защото решаваха да действат по най-добрия начин.
Дейзи се мушна в леглото си.
— Някои хора може и тъй да мислят. Но ти не.
— Защо пък не? Да не мислиш, че съм коравосърдечна и пресметлива? Може и да съм, но няма нищо лошо в това човек да е амбициозен. Ти си амбициозна — в работата си.
— Да, но между това да си амбициозен и да се влюбиш има огромна разлика. Във всеки случай аз съм корава. Израснах на улицата, знам какво трябва да направя, за да успея, и ще се боря туй да се случи. Наистина, много дами имат амбиции да се омъжат за най-големия богаташ, когото успеят да намерят, но не и ти. На теб сърцето ти е меко кат’ масло.
— Не е! — отвърна възмутено Джейн.
Дейзи се засмя.
— Кой измъкна Дамарис от бордея? Туй можеше да попречи на твойто собствено бягство, но ти отказа ли се?
Джейн се намръщи.
— Това беше различно. Дамарис ме спаси от онзи ужасен търг. Не можех да я оставя там.
— А после оназ котка с котенцата, дето ги донесе, с бълхи и тъй нататък. Без да знаеш какво ще направи лейди Биатрис. Зарад’ теб можеше да ни изрита всичките.
— Щяха да съборят сградата и те щяха да умрат. А и нали махнахме бъл…
— И двете знаем какво правиш с парите…
— Това е раз…
— Приеми го, ти си ужасно мекосърдечна, Джейни. И кат’ те познавам, ще намериш най-невъзможния и неподходящ мъж в цялото висше общество и любовта ще те удари кат’ чук по главата.
— Няма. В никакъв случай няма да направя нещо толкова глупаво! — Тази мисъл я изпълни със странна паника.
— Ха! Няма да имаш избор, както нямаха Аби и Дамарис. Ако има човек, роден за любов, туй си ти. Говори каквото искаш, Джейни, но любовта ще те намери. А сега заспивай. Утре ни чака много работа. Твой ред е да духнеш свещта.
Джейн стана от леглото и я духна, после пак си легна.
„Ще намериш най-невъзможния и неподходящ мъж в цялото висше общество и любовта ще те удари кат’ чук по главата.“
Нямаше да стане така. В никакъв случай.
— Джейн! Джейн, събуди се!
Една ръка я стискаше за рамото и я разтърсваше силно.
— Как… — Джейн рязко седна и се огледа диво. Сърцето й биеше лудо.
— Пак сънуваше. — Дейзи беше седнала на леглото й. — Пак кошмар.
Джейн примигна и бавно събра замъглените си мисли. Погледна към прозореца. Завесите леко се размърдаха и в стаята се промъкнаха няколко ивици от онази сива светлина, която предшества пукването на зората.
— Сега добре ли си? — попита Дейзи.
Джейн кимна.
— Благодаря, Дейзи.
Сънят беше същият както винаги.
Дейзи не помръдна от мястото си.
— Напоследък много взе да сънуваш. Плачеш и викаш насън.
— Извинявай. Не исках да те будя. — Тя се поколеба. — Какво казвам?
— Не разбирам думите, но много мърмориш, мяташ се в леглото и крещиш. Не е там работата. Нали все ти повтарям, от нощния въздух е. Всички знаят, че нощният въздух е вреден, но ти все искаш да спиш на отворен прозорец.
— Не обичам да е затворен — отговори Джейн.
Дейзи стана от леглото и закуцука към прозореца.
— Жалко, защото ей сега ще го затворя. Навън е ледено и остава поне един час, докато се развидели достатъчно за шиене, затуй сега ще си поспя. — Тя дръпна пердетата и подуши одобрително с нос. — Ммм, туй май е източен вятър. Усещаш ли? На източен вятър човек винаги може да подуши хляба от пекарната. Няма по-хубава миризма от таз.
Джейн потисна потръпването си.
— Ммм, много е хубава! Кара ме да огладнявам. — Дейзи пак вдиша дълбоко мириса и дръпна пердетата едно до друго. — Странно — продължи тя, докато се вмъкваше обратно в леглото си.
— Кое е странно?
— Ти май често сънуваш лоши сънища, когато духа източен вятър. Лека нощ. — Тя се засмя. — Или каквото там се казва, когато човек заспива пак сутрин.
— Лека нощ. И благодаря, Дейзи.
Джейн се сгуши обратно в топлите завивки. Знаеше, че няма да заспи пак. След този сън никога не успяваше.
Дейзи никога не питаше какви са кошмарите й. Приемаше за даденост, че всяка си има ужасни спомени от времето, преди да се срещнат.
— Туй е нормално, нали? — каза веднъж тя. — Но ние сме издръжливи и си плащаме за издръжливостта с лоши сънища.
Тази философия беше много утешителна. Сънищата са плашещи, докато човек ги сънува, но в крайна сметка не могат да го наранят.
А Джейн наистина беше издръжлива.
Лондон, 1805 г.
Върху вратата се стовари юмрук. Силно. Три шумни удара и вратата се разлюляваше при всеки от тях.
— Хайде, малко момиченце, отвори вратата!
Тишина. Джейн не помръдваше. А освен това вече не беше малко момиченце. Беше шестгодишна.
— Знам, че си там вътре, малко момиченце.
Тя не смееше да си поеме дъх.
— Нося ти торбичка със сладки. Просто отвори вратата и ще ти ги дам.
Сладки ли? Тя обичаше сладки, беше ги опитвала само няколко пъти през целия си живот, но все пак не помръдна. Сладки или не, хазяинът господин Морисън я плашеше.
А и не биваше да отваря на никого — така й каза Аби. На никого. Само на Аби.
Навън, в коридора, гласът на господин Морисън стана по-тих. С него имаше още някого. Джейн се промъкна до вратата и притисна ухо към нея.
— Тя е там вътре, знам, че е там. И е сама — сестра й работи в пекарната и няма да се върне още няколко часа.
— Тогава отвори тая проклета врата! Нямам на разположение цял ден.
Джейн замръзна. Колкото и тих да беше този глас, тя го позна. Това беше Онзи човек. Онзи човек. Разтрепери се. Онзи човек вече се беше опитвал да я вземе. О, къде беше Аби? Тя захапа кокалчетата на пръстите си и впери поглед във вратата.
Първия път той просто я сграбчи на улицата, но Аби беше там, дръпна я обратно и Онзи човек си отиде.
Втория път тя си играеше на улицата с другите деца и едно момче се приближи към нея. Ядеше портокал. Не го беше виждала преди, но то се приближи право към нея и й даде едно парче и, о, колко беше вкусно! Толкова сладко и сочно! И момчето каза, че имало един човек, който раздавал на децата портокали, без да им иска нищо. Джейн просто трябваше да отиде зад ъгъла.
Само че, когато отиде зад ъгъла, се оказа, че там стои Онзи човек… и я чака. Нахлузи на главата й една торба и щеше да я отвлече, но тя изкрещя и другите деца — мама ги наричаше улични разбойници, но те бяха приятели на Джейн — се втурнаха към тях на цяла тумба и се нахвърлиха върху Онзи човек. Той я пусна и така тя избяга и изтича към дома, при мама на сигурно място.
Но сега мама беше мъртва и Джейн беше сама.
На вратата отново се почука, този път по-тихо, и господин Морисън се обади с глас, който трябваше да прозвучи дружелюбно, но тя усети, че е ядосан:
— Не ставай глупава, момиче! Нали ме познаваш. Никой няма да ти направи нищо.
В ключалката изскърца ключ и дръжката се завъртя. Разтреперана, Джейн я наблюдаваше така, сякаш виждаше змия. Миналия месец мама накара Аби да сложи резе на вратата. Господин Морисън не знаеше за резето. Но дали то беше достатъчно здраво, за да спре Онзи човек?
Вратата издрънча, но остана затворена. Господин Морисън изруга.
Онзи човек беше идвал тук веднъж, докато мама беше още жива. Мама очакваше господин Морисън да дойде за наема и каза на Джейн да се скрие в гардероба като мишница, да държи вратата затворена и нито да помръдва, нито да излиза — каквото и да чуе, — докато мама не я повика.
Беше господин Морисън, но със себе си беше довел Онзи човек. Джейн го видя през един процеп във вратата на гардероба. Чу го как казва на мама, че можел да осигури на Джейн добра работа, добър дом и много храна и че бил готов да плати на мама десет лири за нея — десет лири! Но мама се ядоса, започна да кашля и каза на Онзи човек да се маха и че нямало да му даде да пипне и с пръст дъщерите й. Онзи човек обаче каза, че не искал другата — само Джейн.
Каза на мама, че и без това не й оставало да живее дълго и че рано или късно щял да се добере до Джейн. Ако не той, щял да го направи някой друг, защото ако попаднела в подходящите ръце, Джейн щяла да струва много пари и ако му я продадяла сега, мама можела да си купи лекарства и храна за другата си дъщеря.
Мама го нарече мръсен сво… нещо си и му каза да се маха! Да се маха! И да стои далеч от дъщерите й! Колкото по-ядосана и разстроена ставаше, толкова повече кашляше и Онзи човек се разсмя, защото накрая тя едва можеше да говори — така силно кашляше.
Но спря да се смее, когато мама изкашля кръв отгоре му. Тогава изруга и се дръпна назад.
Хората се плашеха, когато мама кашляше кръв. Джейн и Аби бяха свикнали. След като Онзи човек си отиде, Джейн донесе кърпата и купата с вода, даде на мама няколко капки от синьото шишенце и скоро мама пак утихна.
Тогава Джейн я попита защо Онзи човек иска нея, а не Аби. Аби беше по-силна, по-бърза й много по-умна от Джейн. Аби беше на дванайсет и можеше да чете, да пише, да прави всичко. Вече дори имаше работа, в пекарната. Джейн беше на шест и в нищо не я биваше много.
— Защо, мамо? — попита тя. — Защо искаше мен, а не Аби?
Мама обхвана бузата на Джейн с тънката си бяла ръка и промълви с тъжен глас:
— Защото си красива, миличката ми. Защото си красива.
Тогава й каза, че Онзи човек е много лош и зъл и че трябва винаги да се пази от него, да стои настрана от него и когато мама си отиде, Джейн не бива да се отделя от Аби.
Мама умря миналата седмица, но не позволиха на Джейн да ходи на работа със сестра си. Началникът на Аби каза, че нямало да пусне малко дете като Джейн в пекарната, защото щяла само да пречи и да се вре в краката на хората, колкото и Аби да му обещаваше, че Джейн няма да направи нищо подобно. Затова, докато Аби беше на работа, Джейн трябваше да стои тук, в малката стаичка, която беше техен дом. Аби казваше, че тук било по-сигурно, отколкото да играе по улиците.
Джейн изобщо не се чувстваше на сигурно място. На улицата поне имаше други деца.
Вратата пак издрънча.
— Веднага отвори вратата! — изкрещя господин Морисън.
— Ох, за бога, просто я разбий! — чу Джейн гласа на Онзи човек. — Аз ще платя щетите.
Джейн трескаво се огледа наоколо. Нямаше къде да се скрие. Те със сигурност щяха да погледнат в гардероба. Единственият начин да излезе беше през вратата. Дори прозорецът беше закован с дъски отвън, откакто се счупи толкова отдавна.
Прозорецът! През лятото Аби разхлаби няколко от гвоздеите, за да може в стаята да влиза чист въздух. Тряс! Вратата потрепери. В средата се появи цепнатина.
Джейн се хвърли към прозореца. С треперещи пръсти извади разхлабените гвоздеи. Едната от дъските се люшна надолу и остави след себе си тесен процеп. Джейн видя света навън, видя слънчевата светлина.
Тряс! Това беше шум от разцепващо се дърво, но Джейн не изчака да види какво ще стане. Само след секунда вече се провираше през дупката между дъските. Едвам се събра.
Зад гърба си чу как вратата се разцепи, чу крясък и стъпки.
Заизвива се трескаво, усети как нещо се разпаря, после някой я сграбчи за крака, но тя ритна назад и падна на паважа. Едната й обувка липсваше.
— Върни се тук, малка кучко! — кресна господин Морисън, но Джейн не изчака да я настигнат.
Надигна се, хукна и не спря. Тичаше, без да си поеме дъх, без да се интересува, че има само една обувка и усеща бодежи под ребрата. Не спря, преди да стигне до пекарната. Заобиколи тичешком и видя Аби, облечена с престилка, която й беше прекалено голяма, и покрита с брашно. Хвърли се към нея.
— О, Аби, Аби, Аби!
Аби я прегърна.
— Какво се е случило, Джейни? Какво правиш тук? И къде ти е обувката?
Разтреперана, задъхана, Джейн едва успя да промълви:
— Той дойде, Аби… Онзи човек… с господин Морисън и аз не им отворих вратата, точно както ми каза, но той хлопаше толкова силно и тогава Онзи човек му каза да разбият вратата и… и… — Тя млъкна и се разплака.
— Тихо, миличка, всичко е наред — успокои я Аби. — Сега си с мен. В безопасност си.
— Избягах през прозореца — продължи Джейн, погледна към единствената си обувка и потръпна. — Някой ме хвана за крака, докато пълзях навън. Обувката ми остана у него, Аби. Онзи човек ми взе обувката.
— Да, но теб не те е взел — каза твърдо Аби, — Само това е важно.
— Не можем да се върнем там, Аби. Той плати на господин Морисън, за да го пусне вътре.
— Какво прави тук това дете? — изгърмя някакъв дълбок глас. — Нали ти казах, че не искам деца!
Беше пекарят, дебел и червендалест, с огромна брада.
— Чакай тук — каза Аби, сложи Джейн да седне върху едно обърнато ведро и забърза към пекаря. Джейн не можеше да чуе какво си говорят, но мъжът няколко пъти се обърна и я погледна. Мръщеше се.
В мига, в който Аби се върна, Джейн се обади:
— Няма да се върна, Аби. Той ще…
— Тихо. Аз ще отида, когато свърша работа, но само за да взема нещата ни.
— Ами аз? — попита Джейн и погледна нервно към пекаря.
— Каза, че през деня можеш да стоиш в двора — отговори Аби.
— Ти ми каза, че в двора има плъхове. — Джейн се боеше от плъховете. Като малка я ухапа плъх и белегът още личеше.
— Има две котки и едно кутре. Плъховете се страхуват от тях — каза й Аби. — Това ще ти хареса, нали?
Джейн кимна. Обичаше животните, освен плъховете.
— Гладна ли си?
Джейн кимна. Тя винаги беше гладна.
— Ще ти донеса едно хубаво топло хлебче — обеща Аби и наистина го донесе. Това беше най-хубавото в работата на Аби в пекарната: винаги имаше стар хляб, който носеше вкъщи. През повечето време ядяха само това.
— Аби, сега къде ще живеем?
Настъпи кратка тишина. Аби погледна към пекаря, който вадеше тави с хляб от пламтяща фурна.
— Каза, че една-две вечери можем да спим в бараката, на чувалите с брашно, докато си намерим друго жилище. Не се тревожи, ще измислим нещо. Ще пиша на няколко души. Не можем да продължаваме така — каза Аби.
— Както пишеше мама? — Мама постоянно пишеше писма, но така и не получи отговор.
Аби въздъхна.
— Знам. Но какво друго можем да направим?
Джейн лежеше свита в леглото и мислеше за миналото.
„Не прави нищо прибързано“, каза й Аби.
Но представата на Аби за нещо прибързано не съвпадаше с тази на Джейн. Според Аби би било прибързано Джейн да приеме мъж с добра репутация, от добро семейство и с прилично състояние само защото не го познаваше много добре. Защото не го обичаше.
Но когато мама и татко умряха, Аби беше на дванайсет години. Имаше спомени от времето, когато са били щастливи. Аби вярваше в любовта. Освен това извади късмет.
Джейн нямаше почти никакви спомени от тези дни. Спомняше си най-вече глада, студа и постоянните неудобства. И страха. Беше прекарала почти целия си живот сама, без семейство.
Да вярва в любовта? Да се надява да извади късмет в любовта?
Мама и татко бяха извадили късмет и виж какво им се случи — в отчаянието си татко стана разбойник по пътищата и го застреляха, мама си изкашля дробовете от туберкулоза, а децата им, едното на дванайсет години, а другото на шест, останаха сами и в крайна нищета.
Това, че вече не живееха в мизерия, беше чиста случайност. Най-големият късмет на света.
Дължеше се на късмет, на Дейзи… И на лейди Биатрис… И на поредица от случайни щастливи събития… Но човек не можеше вечно да разчита на късмета.
През процепа между завесите се промъкна розовата светлина на зората. Джейн се уви по-плътно в топлите завивки. Не, нямаше да направи нищо прибързано.