Ан Грейси
Мечтата на Джейн (18)

Глава 17

За същността ни говори не това, което казваме или мислим, а това, което правим.

„Разум и чувства“, (филм по едноименния роман на Джейн Остин)

— Учудвам се, че ме познахте — каза Зак, след като се нахрани. Лекарят — непознат за него — беше дошъл, беше наместил ръката на Робин и си беше тръгнал. Сега момчето беше в леглото, дълбоко заспало, след като го бяха упоили с лауданум заради болката.

Госпожа Уилкс се подсмихна.

— Наследили сте очите на баща си… и на дядо си, милорд.

— Да — съгласи се съпругът й. — Истински двойник на стария лорд Уейнфлийт — дядо ви, имам предвид, не баща ви.

Госпожа Уилкс беше приготвила огромна вечеря, която искаше да поднесе в трапезарията, но Зак нямаше намерение да се храни там в самотно величие. За неин привиден ужас и тайно удоволствие, той седна на масата в кухнята заедно с тях.

— Все пак съм ял тук стотици пъти — напомни й той. Беше забравил, но сега, когато се върна в имението, си спомни, че като малък това помещение беше за него нещо като убежище. Все още се чувстваше така.

Сега, след като се върна, трябваше да разбере някои неща.

— Какво е станало тук след смъртта на баща ми? — попита той. — Доколкото си спомням, в това място винаги кипеше живот.

Уилкс кимна.

— Сега остана само най-необходимият персонал — каза той. — Но всичко ще се оправи сега, когато си дойдохте, мастър Адам. Мислехме, че сте умрял, тъй да знаете.

— Мислехме, че оня ваш братовчед ще стане новият господар — допълни мрачно госпожа Уилкс. — Господин Джералд. Заради него Уейнфлийт западна така, докато той чака.

— Западна така, докато той чака ли? — намръщи се Зак. — Как така?

— Спря парите — обясни Уилкс. — Искаше да поеме контрола още в деня, в който погребахме баща ви, но адвокатите го спряха. Казаха, че трябвало да чака. Да ви потърсят. — Той засмука лулата си и се замисли по този въпрос.

— Взе си свои адвокати — обади се госпожа Уилкс. — Накара ги да… как го нарекоха, татко? Това за имението.

— Да го замразят — помогна й Уилкс. — Да замразят активите, така го нарекоха. Докато се докаже кой е законният собственик. — Той се ухили на Зак и махна с ръката, в която държеше лулата. — Сега това сте вие — новият лорд Уейнфлийт.

— Все пак може той да стане новият собственик, ако ме обесят за убийство — отбеляза Адам.

И двамата го погледнаха стъписани.

— Бог да ми е на помощ, мастър Адам! — промълви госпожа Уилкс. — Вие не сте убили хубавата си млада мащеха — никой тук не го вярва!

— Никой! — съгласи се съпругът й.

— Със сигурност го е направил някой друг — продължи госпожа Уилкс, без да се замисля.

— Сесили не е мъртва — каза им Зак. — Аз я измъкнах оттук. Оставих я с една от старите й приятелки от училище.

Те го погледнаха изумени, затова той добави:

— Когато я оставих, беше жива.

— Не, не е възможно, сър! — обади се след миг госпожа Уилкс. — Ние видяхме тялото й. Беше си мъртва, горкичката, беше се удавила. Само няколко дни след като си тръгнахте. Но никога не сме помисляли, че сте го извършили вие.

— Никога не сме помисляли — повтори съпругът й.

— Видели сте я? — повтори Зак. — И сте сигурни, че е била Сесили?

— О, да! — увери го госпожа Уилкс. — Тя беше, тя. Облечена в оная прекрасна златна рокля, която й купи татко ви. Тя си беше. Роклята беше съсипана. Плевелите и водата я бяха направили на нищо.

Зак се облегна назад, смаян от разкритието. Не беше възможно да е била Сесили. Той я беше оставил в Уелс. Освен ако не се беше върнала… Но защо да го прави? Тя се страхуваше за живота си.

— Кога точно беше това? — попита той.

Двамата Уилкс се спогледаха в безмълвна консултация.

— Три дни след като напуснахте Уейнфлийт — каза госпожа Уилкс. — Нали така, татко?

Уилкс извади лулата от устата си и кимна.

— Да, извадихме я от езерото след три дни.

— Тогава не е възможно да е била Сесили — въздъхна Зак с известно облекчение. — Отне ни повече от три дни да стигнем до къщата на приятелката й в Уелс, а после аз отидох до Лондон и се върнах в Уелс и тогава пак я видях — навярно са минали поне две седмици, откакто напуснах Уейнфлийт. А тя продължи да ми пише писма години наред. Последното дойде по Коледа.

Настъпи кратка тишина.

— Но ние я видяхме — възрази госпожа Уилкс.

Съпругът й я побутна и настоя:

— Но никой от нас тук, в Уейнфлийт, не вярваше, че сте я утрепали вие, мастър Адам — милорд, искам да кажа.

— Благодаря. Наистина оценявам верността ви — каза Зак. — Всичко това е загадка, но съм сигурен, че ще го изясним. — В гласа му звучеше по-голяма увереност, отколкото чувстваше.

Трябваше да има обяснение за мъртвото тяло — обяснение, което да няма нищо общо нито с него, нито със Сесили. Покойната трябваше да е някоя друга. Сесили трябваше вече да е пристигнала в Лондон и да е на сигурно място в ръцете на Гил.

— А сега — каза той, когато свършиха с вечерята, — разкажете ми какво става в последно време с имението. И още по-важно, кажете ми какво трябва да се свърши. Забелязах, че нито е орано, нито е правена пролетна сеитба.

Двамата Уилкс се спогледаха.

— Нямаше смисъл — отговори мъжът. — Господин Джералд каза, че ще изгони повечето арендатори, ще събори къщите и ще превърне всичко в един голям имот. Смята, че така ще изкарва повече пари.

Зак се намръщи.

— А какво ще правят арендаторите? — Някои от тези семейства, като Уилкс, бяха част от имението от поколения.

Уилкс сви рамене.

— Предполагам, че ще си намерят работа другаде.

— В ония фабрики от големите градове — обади се мрачно госпожа Уилкс. — И несъмнено ще живеят в коптори. Чувала съм, че тъпчат цели семейства в една стая.

Двамата продължиха да споделят тревогите си за бъдещето, а Зак ги слушаше.

В промяната на начина на управление на имението имаше логика. Методите за обработване на земята имаха нужда от модернизиране, а земята — от пресушаване. Всъщност цялото имение си плачеше за обновление. Зак обаче нямаше никакво намерение да гони предани, трудолюбиви арендатори от земята, която те и предците им бяха обработвали стотици години. Тяхната работа, тяхната рента бе в основата на благоденствието на неговото семейство. Зак нямаше да ги изостави в този момент.

Сега осъзна каква дълбока любов изпитва към Уейнфлийт; през последните дванайсет години просто бе погребал тази мисъл дълбоко в себе си.

Тук наистина го чакаше работа. Имаше цел, и то достойна. Можеше да изгради бъдеще — за себе си и за хората от имението.

По-късно той обиколи къщата. Стъпките му отекваха в пустите стаи. И днес сградата му се стори също толкова студена и неприветлива, колкото я помнеше, и дори повече, защото след смъртта на баща му повечето стаи бяха затворени, а мебелите — покрити с плат.

Но спомените на Зак бяха белязани със студенината и жестокостта на баща му.

Също като имението, и тази къща можеше да се промени — да се превърне в дом. Трябваше й само подходящата жена.

Той даде на семейство Уилкс колкото пари имаше — за да покрие част от неизплатените им надници — и отиде да се срещне с предишния управител на имението и отново да задвижи нещата. Вече нямаше смисъл да пази самоличността си в тайна — селската клюкарница скоро щеше да разпространи слуха, че се е върнал, а и така или иначе до делото оставаха само няколко седмици.

Нямаше да напусне отново Англия. Обвинен в убийство или не, щеше да остане и да се бори за бъдещето си — бъдещето си в Уейнфлийт и бъдещето си с госпожица Джейн Чанс.

 

 

— Какво искаш да кажеш? Как така я няма? — попита Зак и впери удивен поглед в Гил. Беше пристигнал в Лондон едва преди половин час. — Знам, че пътят до Северен Уелс е дълъг, но досега със сигурност…

— Човекът на адвоката се върна вечерта на същия ден, в който ти замина за Уейнфлийт — отговори Гил. — Говорих с него. Твърди, че не е успял да открие нито Сесили, нито какъвто и да било знак, че някога изобщо е била там.

— Какво? — попита Зак, смаян. — Но нали е отишъл в Ландидно? Не в някое друго село?

— Така каза. Твърди, че е отишъл на адреса, който си му дал, но Сесили не само не била там, а и жената, която му отворила — госпожа Томас, нали така? — Зак кимна и Гил продължи: — Казала, че никога не е чувала за Сесили.

— Глупости! Били са съученички.

— Казала му, че е прекарала целия си живот в това село и никаква английска дама никога не е стъпвала там. — Той добави: — Говорела само уелски. Изобщо не разбирала английски.

— Глупости! Аз се запознах с нея. Преди дванайсет години отседнах в къщата й. Говори свободно английски. — Той прокара пръсти през косата си, озадачен от чутото. — С когото и да е говорил този човек, не може да е била Мери Томас. Или е била някоя друга Мери Томас. Това име е много разпространено в Уелс.

Гил сви рамене.

— Само повтарям това, което ми каза той. Каза, че трябвало да използва преводач, за да се разбере с хората от селото.

Зак поклати глава. Нищо не разбираше.

— Не проумявам. Ландидно е малко село с около хиляда жители, не повече. Как е възможно никой да не е забелязал Сесили в такова малко селце?

— Човекът казва, че е проверил всички къщи на тази улица, както и още няколко на различни места в селото. Всички му казвали едно и също: никаква английска дама никога не била идвала в Ландидно.

— Глупости! — избухна Зак и раздразнен удари с юмрук по масата. — Или е некомпетентен, или лъже. Аз оставих Сесили там, пусто да остане… и когато след две седмици се върнах с парите, които получих за бижутата й, тя още беше там. Живееше при Мери Томас и беше безкрайно щастлива. А освен това ми писа оттам — десетки писма. Пусто да остане, нали самият ти ми ги препращаше!

— Знам.

Зак стана и закрачи из стаята.

— Изобщо не трябваше да се доверявам на този проклет адвокат. Лично ще отида в Уелс и ще я намеря!

— Няма нужда, вече изпратих един от моите хора — каза спокойно Гил. — Тръгна преди три дни, така че скоро трябва да ни съобщи какво е открил. Добър е и уелският му е роден език. Освен това му казах да намери свидетели, които да се закълнат, че Сесили е била жива, след като са открили тялото. Ако е напуснала Уелс — което изглежда много вероятно, — трябва да докажем, че удавницата не е тя.

— Благодаря — измърмори Зак и седна на мястото си с известно облекчение. — Нейната приятелка Мери Томас — тази, която говори английски, — може да се закълне, че съм завел Сесили там, жива и здрава. Ами съдържателите на странноприемниците, в които отсядахме по пътя? Дори пощальоните. Все някой ще си спомни една притеснена млада жена с насинено лице, придружавана от шестнайсетгодишно момче, дори да е било преди дванайсет години. И изпрати някого в Уейнфлийт — трябва да разберем коя е мъртвата.

Гил кимна и извади бележник и молив.

— Дай ми подробностите и ще пратя хора да разпитат. Ще ти струва пари, но ти няма да имаш нищо против.

Зак му даде информацията и започна да отпива от брендито си, докато Гил записваше. Може би ситуацията не беше чак толкова ужасна, колкото му се беше сторило.

Гил прибра бележника си и изгледа замислено приятеля си.

— Би било разумно да съставиш резервен план, в случай че се наложи да напуснеш страната. Искаш ли аз да уредя нещата?

Зак изсумтя.

— Проклет да съм, ако се измъкна и оставя оня мой алчен, противен братовчед да заграби наследството ми. Знаеш ли, че вече е запечатал имението с юридическа лента и никой не може да направи нищо? Никой от прислужниците не е получавал заплата от смъртта на баща ми насам. Цялото място запада. И той смята да го съсипе.

— Значи ще останеш и ще рискуваш да те съдят за убийство?

— Ще остана — потвърди Зак и на устните му се изписа иронична усмивка. — Рискувал съм да загина за родината си десетки пъти. Заслужава си да поема риск в името на бъдещето си, не смяташ ли?

— И след като всичко свърши — ако предположим, че завърши добре и останеш на свобода — и уредиш нещата в Уейнфлийт, смяташ ли да се върнеш към предишния си живот в чужбина?

Зак го изгледа хладно.

— Не се прави на хитър, Гил. Не ти подхожда. Много добре знаеш какво смятам да правя.

— Момичето?

Зак кимна.

— Ако ме приеме.

— Радвам се да го чуя, макар че от професионална гледна точка ще се престоря на разочарован.

Зак кимна и сложи още въглища в огъня. Разбърка ги замислено с ръжена. Взирането в огъня винаги му помагаше да мисли.

Това, че човекът на адвоката не беше успял да открие никаква следа от Сесили, беше изключително странно. Несъмнено ставаше дума за някой глупак, който бе объркал селото. Имената на уелските села понякога изглеждаха непонятни за непосветените.

Всеки инстинкт в тялото му крещеше да отиде в Уелс и лично да намери Сесили, но нямаше време. Гил беше казал, че е пратил добър професионалист, а Зак имаше доверие на приятеля си. До делото не оставаше много време.

Дали това време беше достатъчно, за да се представи на госпожица Джейн Чанс — не като циганин, а като този, който беше? Мъж, който може да й предложи желаното от нея бъдеще? Може и да не беше богат като Кембъри, но поне имаше къща, титла и щеше да се погрижи тя никога повече да не познае студ, глад или страх.

При това бракът им нямаше да е само хладнокръвна уговорка.

Дали това време щеше да му стигне, за да я убеди да… какво? Да развали годежа си с Кембъри? Не, колкото и да му се искаше, не можеше да я помоли за подобно нещо, не и докато все още беше затънал в тази каша.

Докато нещата с обвинението в убийство не се уредяха, можеше да се надява най-много да я убеди да погледне на него като на една възможност. И за да го постигне, трябваше да говори с нея, да й обясни защо я остави да вярва, че е циганин… И че скоро около името му ще избухне скандал, свързан с убийство.

А после да я помоли да му вярва и да чака.

Този разговор нямаше да е от лесните.

Той разбърка за последен път въглените и се изправи, при което се озова лице в лице с портрета на някакъв прародител на Гил, окачен над камината. Беше ужасно грозен. Гил изобщо не приличаше на него.

Навсякъде в златната рамка имаше забучени покани. Все още замислен за проблемите си, той ги огледа разсеяно. Забелязвайки, че една от тях е за увеселение, което беше минало преди няколко седмици, той я извади и я хвърли в огъня. После намери още една стара и изгори и нея.

— Никога ли не ходиш на такива събития?

— Не. И недей да сменяш темата. Винаги можеш да докажеш самоличността си — няма да е трудно и ако го направим както трябва, няма да има нужда да ходиш на делото — и да заминеш за континента, преди да са те арестували.

— Какво? И да се спотайвам в Париж или някъде другаде, докато ти намериш доказателствата за невинността ми, така ли? — изсумтя Зак. Никъде нямаше да ходи. Не и докато Джейн Чанс все още беше свободна и неомъжена.

— Не мисля, че съм споменавал нещо за криене. Просто се опитвам да ти спася врата от разтягане.

Зак поклати глава.

— Престани да се тревожиш. Знам, че в момента нещата изглеждат черни, но все пак съм невинен. Ще остана и ще се боря с обвинението.

Той огледа поканите и хвърли още една в пламъците. Видя я как се нагъва, почернява и пламва.

Сутринта щеше да говори с Джейн, да й каже истината за всичко — за обвинението в убийство и всичко останало. Да се остави на нейната милост. Да я помоли да му има доверие. Да чака.

Ако не откриеха Сесили навреме, следващата седмица щеше да избухне страшна буря и вместо да остави Джейн да чуе за това от клюките и любителите на скандалите — а един Бог знае колко изкривена щеше да бъде версията, която щеше да стигне до ушите й, — трябваше сам да й каже истината.

И да се извини за измамата.

 

 

На следващата сутрин той отиде на площад „Бъркли“ и зачака в парка. Точно в десет часа тя излезе, грейнала в синьото си палто. Смееше се и укоряваше Розово цветче, който както обикновено се опитваше да скъса каишката. Уилям трополеше след нея.

Когато Зак я зърна, сърцето му подскочи. Той застана на пътеката пред нея и зачака.

Тя го видя и закова на място. Смехът се стопи от лицето й. Розово цветче също го видя и полагаше всички усилия да се удуши на каишката си в стремежа си да го поздрави. Но не и Джейн.

Тя каза нещо на Уилям — Зак не чу какво, — обърна се и закрачи обратно по пътя, по който беше дошла. Гърбът й беше скован и изправен. Влачеше горкото куче зад себе си като самун хляб — много тежък самун хляб с четири крака, които се съпротивляваха на всяка крачка.

Уилям стрелна Зак със самодоволен поглед и последва Джейн.

Жена, куче и лакей влязоха обратно в къщата на лейди Биатрис и изчезнаха от погледа му. Изглежда, кучето бе единственото, което съжаляваше — не спря да отправя дълги мъченически погледи към Зак, докато Джейн го влачеше обратно към къщата.

Зак остана разочарован, но я разбираше: все пак тя го мислеше за циганин и му беше казала да я остави на мира. Той се върна в жилището на Гил и се замисли с какви възможности разполага.

Трябваше да говори с нея. Тя трябваше да разбере, че лорд Кембъри не е единственият й шанс. Всъщност разбира се, че имаше възможности — на практика всеки джентълмен от висшето общество с радост щеше да поиска ръката й, макар че тя не беше заможна.

Джейн обаче трябваше да разбере, че и той е възможност — истинска, — или поне, че ще се превърне в такава, ако — когато! — пребори това пусто обвинение. Не можеше да й позволи да се хвърли на врата на някакъв богат празноглавец, който гледаше на нея като на поредния предмет за колекцията си от красиви вещи.

Тъй като тя отказваше да говори с него, нямаше друг избор, освен да й пише и да й обясни. Той седна на бюрото на Гил, взе лист хартия, наостри перо, потопи го в мастило и започна:

Уважаема госпожице Чанс,

Простете ми за начина, по който…

Не, не биваше да започва със самоунижаване. Захвърли този лист и започна отново.

Уважаема госпожице Чанс,

Тъй като е невъзможно да се свържа с вас по никакъв друг начин…

О, да, не би могъл да измисли по-добро начало, щом искаше да си я върне. Глупак такъв! Зачеркна написаното и избра друг лист.

Уважаема госпожице Чанс,

Не ви обвинявам, задето ме отбягвате…

Не беше вярно, обвиняваше я. Всичко това беше ужасно вбесяващо. Започна отново.

Уважаема госпожице Чанс,

Има някои въпроси, към които бих искал да насоча вниманието ви…

Сега звучеше като чиновник, който й пише във връзка с водосточните тръби или нещо подобно.

Уважаема госпожице Чанс,

Моля ви, дайте ми възможност да ви обясня. Има някои неща…

Боже, ето че пак се връщаше към самоунижението! Чиновник, натоварен с обяснения за водосточните тръби, който пълзи в краката й.

Уважаема госпожице Чанс,

В беда съм, но…

Не, това звучеше като просия. Не към съжалението й се стремеше.

Най-накрая й написа кратко и директно съобщение:

Уважаема госпожице Чанс,

Обстоятелствата в живота ми се промениха и трябва да говоря с вас. Както може би вече сте се досетили, аз всъщност не съм циганин, а англичанин от добро семейство с известно потекло. Искам да се извиня, че ви излъгах, и да ви обясня причините за това. Моля ви единствено да ми отделите няколко минути от времето си. Моля ви, нека се срещнем на площада пред дома ви.

Искрено ваш,

Закари Блек

Изпрати да доставят на ръка писмото и зачака на площада. Започна бавно да ръми. Зак наклони шапката си, за да предпази лицето си, вдигна яката на палтото си и зачака. Знаеше, че Джейн си е у дома — беше я видял да наднича през еркерния прозорец скоро след като й предадоха бележката му.

Ръменето се засили. Дъждът обаче не вълнуваше Зак. Тя знаеше, че той е тук, навън, и щеше да й покаже, че ще остане, все едно дали вали. Всъщност дъждът изобщо не му пречеше той само подчертаваше твърдата му решимост.

Чака около двайсетина минути, преди Уилям да излезе от къщата с чадър в ръка. Лакеят закрачи право към Зак с широка усмивка.

— Госпожица Джейн ви праща поздрави — каза той и метна на Зак късчетата хартия, които стискаше в шепа. Те затрепкаха във въздуха и паднаха на земята като цветчета. — Схвана ли какво имам предвид, циганино?

Зак схвана. Погледна към измокрените останки от бележката си. Мастилото бавно се разтичаше и оставяше петна по парченцата хартия, като болест по цветята. Дали изобщо го беше прочела?

Отново погледна към еркерния прозорец. Сега там нямаше и следа от нея, но той знаеше, че гледа.

Свали си шапката и за миг остана гологлав на дъжда. После направи елегантен поклон. Стори му се, че мярва някакво движение, и се усмихна, защото му дойде на ум една нова идея.

— Още ли не разбираш, циганино — попита Уилям. — Няма смисъл да гледаш нататък. Тя ти казва „довиждане“ и „прав ти път“.

Зак се засмя.

— Знаете ли, Уилям, мисля, че току-що предизвикахте съдбата.