Ан Грейси
Мечтата на Джейн (19)

Глава 18

Единственото, с което моят пол ви превъзхожда… е, че можем да обичаме много по-дълго, след като любимият човек или надеждата за него са си отишли.

Джейн Остин, „Доводите на разума“

Глупак такъв! Какво си въобразяваше, че прави, застанал така под дъжда? Джейн остана на разстояние от еркерния прозорец и отправи гневен поглед към арогантната фигура, която стоеше безгрижно на площада срещу нейната къща, без да обръща внимание на дъжда.

Той си смъкна шапката — не, свали я с елегантен жест — и дъждът намокри гъстата му тъмна коса. Дори оттук Джейн видя как тази коса леко се накъдри и полепна по челото му на тъмни кичури, като маслинов венец на главата на победителя.

Той погледна право към нея, сякаш можеше да я види застанала там, а не можеше, Джейн беше сигурна, че не може! И й се поклони с такова изящество, че й се прииска да го удари.

Той се усмихна… и през тялото й премина топла тръпка. Прекалено беше хубав, твърде самоуверен — повече, отколкото му се полагаше. И със сигурност повече, отколкото бе полезно за нея.

Вече нямаше да се среща с него. При никакви обстоятелства.

Как бе посмял да се върне! От дни не го беше виждала. Почти цяла седмица. Мислеше, че най-накрая е в безопасност. Той изобщо не й липсваше. Никак. Ни най-малко. Дори не помисляше за него. Често. Във всеки случай мислите нямаха значение. А и тя мислеше за него единствено с облекчение. Да. Облекчение.

Проблемът бяха сънищата. Мислите си можеше да контролира — донякъде, — но над сънищата нямаше никакъв контрол.

През последните няколко нощи Дейзи я буди на няколко пъти.

— Пак ли кошмар, миличка?

И Джейн, гореща, потна и цялата омотана в нощницата си, се съгласяваше.

Това обаче не бяха кошмари, а… изкушения. Както в старите приказки, в които някое красиво вълшебно същество изкушава иначе разумна девойка… и никой повече не чува за нея.

Очите й се задържаха върху високия силует, застанал в дъжда, гологлав и властен, сякаш площадът беше негов, сякаш дъждът не можеше да го докосне, сякаш Джейн нямаше друг избор, освен да го види. Този глупак щеше да се измокри целият! Защо не си тръгваше?

Не беше възможно да я вижда оттам.

Тази лека, омагьосваща усмивка…

Сега Джейн разбираше защо майка й се е влюбила в баща й и е избягала с него. Това беше нещо като лудост. Неустоимо. Отново потръпна.

„Напротив, мога да устоя без усилия — каза си решително тя, — защото знам до какво води подобно неблагоразумие.“ Ако родителите й знаеха как ще завърши великата им любовна история, никога нямаше да избягат заедно.

Но те сякаш нито веднъж не бяха съжалили за постъпката си — само за условията, в които живееха. Но едното беше довело до другото. Дали накрая си бяха мислили, че си е струвало? Аби твърдеше, че били много щастливи почти до самия край, когато майка им се разболя, а баща им се отчая. Но Аби смяташе, че любовта е най-важното нещо на света.

Джейн потисна тази мисъл. Любовта беше избор, а тя беше направила своя избор. Правилен, разумен избор. Щеше да се омъжи за лорд Кембъри и нямаше дори да помисля за един висок, невъзможно красив циганин, на когото не можеше да се има и капка доверие.

„Англичанин от добро семейство с известно потекло.“

Тя изсумтя. Той променяше историята си със същата честота, с която сменяше палтото си. Какво щеше да й заяви следващия път — че е отдавна изчезнал принц, който живее под чуждо име?

Е, добре, тя нямаше цял ден да стои и да гледа как един вбесяващ мъж подгизва без никаква причина. Приглади палтото си и погледна косата си в огледалото. Беше облечена за излизане. Аби щеше да дойде след малко и да я вземе с каретата. Щяха да посетят лейди Далримпъл. За първи път.

Джейн се надяваше, че няма да е за последен. Наложи се да прибегне до цялата си убедителност, за да уговори Аби да я придружи. Сега всичко зависеше от лейди Далримпъл и от това какво щеше да им каже.

Майката на тяхната майка. Каква ли беше? Джейн се чувстваше едновременно развълнувана и нервна, нетърпелива и тревожна — всичко наведнъж.

Погледна през прозореца, но площадът беше пуст. Нямаше и следа от висок мургав мъж, застанал гологлав под дъжда. Беше си тръгнал.

Хубаво! Надяваше се, че най-накрая е разбрал.

Глупав човек! Щеше да настине ужасно. Така му се падаше.

 

 

Лейди Далримпъл живееше на улица „Грийн“. Джейн й беше изпратила бележка с въпрос кога ще бъде удобно двете със сестра й да я посетят. Лейди Далримпъл отговори веднага, като ги покани на чай още същия следобед.

Около колелата на каретата се плискаше вода, докато минаваха по мокрите улици. Аби седеше сковано, стиснала чантичката си, бледа и решителна. Въпреки че се съгласи да дойде, съвсем не беше готова да се сдобри с баба им.

— Ще дойда с теб и ще чуя какво има да каже — беше единственото, което обеща на Джейн.

Джейн беше благодарна за присъствието й. Не знаеше какво да очаква, но поне беше обнадеждена.

Аби пъхна ръката си в нейната.

— Недей да очакваш прекалено много от нея, Джейн. Тя вече ни причини достатъчно зло.

Джейн кимна.

— Всичко е наред, Аби. Подготвена съм.

Аби се усмихна тъжно.

— Не си. Просто си по-добра, отколкото ти е полезно.

Каретата ги спря пред малка хубава къща и кочияшът постави стълбичката, за да могат да слязат, и вдигна над тях голям чадър. Входната врата се отвори, преди да стигнат до звънеца, и икономът ги въведе в малък елегантен салон.

Лейди Далримпъл стана да ги посрещне. Елегантно облечена по последна мода в лилава коприна, тя беше дребна и закръглена, с нежно красиво лице с леки бръчици около устата и очите и светлокестенява коса, изящно прошарена със сребърни кичури. Очите й бяха сини, също като на Джейн.

„След четирийсет години — помисли си замаяна Джейн — ще приличам на нея“.

— О, милите ми, милите ми! — възкликна лейди Далримпъл и забърза към тях. — Мислех си, че този момент никога няма да настъпи и ще отида в гроба, без да знам… о! Дайте да ви видя! — Джейн, истинско копие на моята скъпа Сара… о, не мога да повярвам, мое мило, мило момиче — и Абигейл. — Тя се обърна към Аби. — О, мила моя, толкова приличаш на баща си и имаш точно това изражение, което понякога имаше той, клетото момче! Но нека не се натъжаваме в този толкова щастлив ден! — И очевидно без да усеща сълзите, които течаха по меките й, пълни, леко напудрени бузи, тя ги прегърна — първо Джейн, после и Аби, без да спира да говори.

Зашеметена и доста развълнувана от тези излияния, Джейн погледна към Аби, която бе застинала сковано в прегръдките на лейди Далримпъл, за да види как го приема тя.

Изражението на сестра й беше… особено. Джейн нямаше представа как да го тълкува.

— О, чуйте ме само, дърдоря като някоя луда… но трябва да простите на една възрастна дама за вълнението й… на човек не му се случва всеки ден да срещне отдавна загубените си внучки и… о, виж само! Цялата те измокрих.

И без да се смущава, тя извади изящна кърпичка с дантела и избърса сълзите си от бузите на Аби.

Аби изглеждаше полувцепенена и полупаникьосана. До момента нито тя, нито Джейн не бяха казали и една дума — просто нямаха възможност.

Лейди Далримпъл продължи:

— Ето, така е по-добре. О, но какво ми става? Седнете, скъпи мои, седнете до мен и ми дайте да ви видя. А Джарвис ще ни донесе чай и нещо леко за хапване. — Стисна ги здраво за ръцете и ги поведе към едно канапе, като ги накара да седнат от двете й страни. — О, дъщерите на моята Сара, о! — И сълзите й отново рукнаха. — Тц, тц, вижте ме само! На какво ли приличам! А имах толкова добри намерения за тази среща. — Избърса лицето си с подгизналата кърпичка. — Но съм толкова щастлива, мили мои, толкова щастлива! — Тя отправи към Джейн поглед, изпълнен с удивление. — Не мога да повярвам, че си тук! Изглеждаш точно както моята клета скъпа Сара, преди да я загубя, сякаш не са минали двайсет и пет години! В много отношения двете толкова си приличаме! Едно време и аз бях също толкова хубава като Джейн, макар че никой не би повярвал, ако ме види сега.

Аби срещна погледа на Джейн.

— Загубили сте я? — повтори Аби със стоманен глас. Джейн виждаше, че й е трудно да запази спокойствие.

Лейди Далримпъл погледна към Аби и лицето й се разкриви.

— О, мое клето скъпо дете… онези писма, които си написала… кълна се, през целия си живот не съм плакала толкова много, колкото когато ги прочетох. Ти, смело, вълшебно, чудесно дете, как си успяла? Когато ги прочетох, си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. — И тя отново прегърна Аби.

Аби изтърпя стоически прегръдката й и отново погледна Джейн.

Точно в този неподходящ момент влезе икономът, следван от двама лакей с поднос с две канички с чай, чинийки, каничка мляко, парченца лимон, захар и голям поднос на три нива с наистина зашеметяващо разнообразие от торти, бисквити и сладкиши с крем. Освен това донесе малък куп идеално сгънати кърпички с дантела, които безмълвно постави пред господарката си.

Момичетата учтиво изчакаха, без да казват нищо, докато им поднесоха чая и ги поканиха да хапнат. Джейн, която обичаше сладко, си избра един великолепен на вид сладкиш с крем, а Аби, след настойчиво подканяне, неохотно прие едно котешко езиче с бадем. Джейн си помисли, че сестра й изглежда доста бледа.

Веднага щом прислужниците излязоха, Аби остави чашата и недокоснатата си чиния. Джейн бързо се обади:

— Значи сте прочели писмата на Аби.

— Да, намерих ги в писалището на съпруга си — вашия дядо, — след като почина. Писмата на Сара и на клетия ви мил баща, както и на Аби. Те разбиха сърцето ми. Разбираш ли, аз така и не разбрах къде е отишла моята Сара. Не знаех дори, че има деца. — Тя остави чашата и чинията си и силно си издуха носа. После погледна към Аби и забеляза изражението й. — О, милата ми, нали не си си помислила, че… помислила си си! Виждам.

Тя хвана ръцете на Аби и заговори настойчиво:

— Прочетох тези писма за пръв път точно преди една година, няколко седмици… е, по-скоро няколко месеца след като умря Джордж — дядо ви. Само ако знаеш как съжалявах, че не го направих в деня, в който умря! — Тя смачка кърпичката си. — Разбираш ли, аз дори не подозирах, че са там — той никога не ми каза, а аз изобщо не припарвах до писалището му, той беше ужасно придирчив и се дразнеше на такива неща, затова чак след като умря и трябваше да разчистя всичките му документи, и тогава… — Тя поклати глава. — А когато стигнах до онова ужасно място, „Пилбъри“, ти вече го беше напуснала, Джейн.

Очите на Джейн се разшириха.

— Вие сте ходили в дома „Пилбъри“? Търсили сте ме?

— Разбира се, че те търсих. Търсих ви и двете, но Аби отдавна го беше напуснала, а ти беше заминала за Хертфордшър, но онази жена… Бодуин, Бедуин?

— Госпожа Бодкин.

— Да, тя каза, че си изчезнала по пътя — историята беше ужасно объркваща, но накрая каза, че си отишла при сестра си в Лондон. — Тя се обърна към Аби. — Затова, разбира се, отидох там, но онези ужасни хора, за които си работила…

— Семейство Мейсън? — промълви Аби, стъписана.

— Да, ужасни парвенюта — горкото дете, как си издържала да работиш за такива хора? Жената беше плашеща, просто плашеща! И когато разбрах, че са те уволнили без препоръка — моята внучка! — само преди няколко седмици! — За миг ясносините очи просветнаха възмутено, после лейди Далримпъл се смъкна по-надолу на мястото си и въздъхна тежко. — Но теб те нямаше и никой не знаеше къде си. Дори наех един човек да ви намери, но… — поклати глава. — Помислих си, че съм намерила дъщерите на моята Сара, а се оказа, че пак съм ви загубила. — По бузите й се затъркаляха още сълзи.

Настъпи продължителна тишина, после Аби попита с тих, скован глас:

— Значи дори не сте знаели за нас до миналата година?

— Не, не и преди да умре дядо ви. А после, когато намерих онези писма, щях да го убия, стига да можех! Как е могъл да не ми каже, когато знаеше как през всички години треперех, тревожех се и скърбях за дъщеря си! Но Джордж открай време беше студен, горд и суров човек… и упорит. Така и не призна, че може да е сбъркал, когато всеки можеше да види колко се обичаха те двамата.

Тя забеляза изражението на Аби и продължи:

— Ако само подозирах къде е дъщеря ми, щях да дойда и да я доведа — да ви доведа всички! — у дома, където ви беше мястото! Когато разбрах какво се е случило… баща ви… такова хубаво, жизнерадостно момче… и че моята Сара е умряла по такъв начин… — Тя млъкна. Чувствата я задушаваха.

Джейн и Аби си размениха продължителен, безмълвен поглед. Очите на Аби бяха овлажнели от сълзи, на Джейн също.

Това беше обяснението, за което копнееха, отговорът на въпросите, които ги измъчваха толкова отдавна.

Лейди Далримпъл избърса очите си, отново си издуха носа и продължи с подновена решителност:

— А сега стига толкова плач — обикновено не съм такава чешма, уверявам ви. Разкажете ми всичко за себе си. Искам да знам абсолютно всичко. Искам да разбера защо се представяте като Чанс, а не като Чантри, искам да знам каква е връзката ви с лейди Девънам — старата лейди Девънам, Биатрис, имам предвид, и, разбира се, умирам от желание да разбера как Аби от гувернантка на онези ужасни граждани^[1] се е превърнала в съпруга на приказно богатия — и красив — Макс Девънам, а тази умна Джейн е успяла да хване най-апетитната риба този сезон — самия Кембъри — жалко, че оплешивява, но няма значение, за какво са шапките? — и трябва да чуя всичко за това — за годежа, имам предвид, не за оплешивяването, горкото момче, — но първо Аби, защото тя е по-голямата.

За един дълъг миг Аби остана загледана в нея, после се засмя с треперещи устни.

— Звучите досущ като мама — промълви тя със задавен глас. — Съвсем като нея. Ако затворя очи, бих си помислила, че е тук, с нас. — И лицето й се сгърчи.

— Тя е тук, милото ми момиче. Разбира се, че е тук, с нас — увери я лейди Далримпъл и я прегърна. — Къде другаде да е, ако не при хората, които са я обичали най-много на този свят?

И тогава и трите се разплакаха.

Малко след това лейди Далримпъл обяви, че й трябва нещо много по-силно от чай, и прати иконома си да донесе шери, както и още кърпички.

— Макар че както беше тръгнало, мили мои, ще ни трябва някоя голяма колкото покривка! Но човек се чувства много по-добре, когато се наплаче хубаво, не съм ли права?

— Все още съм удивена, че сте отишли чак до Челтнъм, в „Пилето“ — каза Джейн. — И то за нищо!

— О, не беше за нищо — увери я лейди Далримпъл. — Така можах да чуя всичко за внучките си от жената, която ръководеше дома. Бодкин — нали така? — не спря да ви хвали.

— Наистина ли? — попита Джейн. Да, госпожа Бодкин със сигурност е хвалила Аби, но Джейн се съмняваше, че би се разляла в похвали към самата нея. Още от самото начало ръководителката на „Пилбъри“ нямаше време за нея.

— О, да. Не спря да говори какво умно и отговорно момиче си била, Аби, и как се е опитала да те задържи в дома като учителка, след като си навършила осемнайсет…

— Опитала се е да ме задържи, така ли? — попита Аби учудена.

— Да, заради Джейн и защото си била чудесна учителка. Но губернаторите — глупави мъже! — не позволили. А ти, Джейн — обърна се тя към Джейн, — за теб ми разказа колко чудесно си се държала с малките деца и било толкова жалко, че не си можела и ти да станеш гувернантка, но с външност като твоята това означавало да си търсиш белята и аз наистина разбирам защо вместо това те е изпратила да станеш компаньонка на възрастна дама, макар че на теб със сигурност ти се е сторило потискащо. — Тя сбърчи нос. — Майка на пастор.

— Мислех, че не ме смята за достатъчно умна — каза Джейн.

— Не, каза, че си прекалено хубава и мекосърдечна. Аби била по-корава.

— Корава ли? — позасмя се Аби. — Искала е да каже, че не съм голяма красавица.

— Глупости! Каза, че си била корава и умна. — Възрастната жена изгледа възмутено Аби. — И наистина е безобразно да казваш, че не си голяма красавица — ти притежаваш онази елегантност и достолепие, които само ще нарастват с възрастта. Това е по линия на баща ти, макар че преди малко видях в очите ти израз, който ми напомни за покойния ми съпруг — и той беше много достолепен. — Тя въздъхна. — А също така и горд, упорит, твърдоглав и безкомпромисен — чудовищно безкомпромисен. Като си помисля само за онези писма и че ако само ги бях намерила по-рано…

Джейн сложи пръсти върху малката пълничка ръка на лейди Далримпъл.

— Нека не задълбаваме в миналото.

Баба й кимна.

— Права си, скъпа моя. Съжаленията са нещо ужасно, а освен това от тях няма полза. Никой не може да промени миналото. А сега кажи ми как върви сезонът ти? Онази рокля, която носеше вечерта, когато те видях за първи път — неземно красива беше! Трябва да разбера коя е шивачката ти.

През целия следобед трите продължиха да си говорят и да се смеят, и от време на време да се просълзяват. Все още имаше много неща, които момичетата не й бяха казали — например защо Джейн не беше отишла в Херефорд или как се бяха запознали с Дейзи и Дамарис, или че Аби скоро щеше да я направи прабаба — но за всичко това щеше да има време.

Преди да си тръгнат, лейди Далримпъл покани Джейн да се премести при нея и много внимателно Джейн отклони предложението.

— Лейди Биатрис направи толкова много за нас — дължим й всичко! Не мога да я изоставя.

Лейди Далримпъл въздъхна.

— Сигурно си права.

— Но често ще ти гостувам — обеща Джейн, забелязала разочарованието, изписано на лицето на възрастната дама. — Нали не мислиш, че ще се измъкнеш от задълженията си на баба? Имаме да наваксваме толкова години.

— О, мое мило дете! — въздъхна лейди Далримпъл и отново посегна към кърпичките.

По време на обратния път с каретата Аби каза:

— Благодаря, че ме накара да дойда, сестричке. За нищо на света не бих искала да пропусна този следобед.

— Имаме си баба — промълви Джейн и я прегърна. — Наистина ли звучи досущ като мама?

Аби кимна.

— Направо е свръхестествено — гласът й, мелодичността му, ритъмът… и това, че не млъква и постоянно прескача от тема на тема. — Тя се засмя. — Когато мама го правеше, татко се шегуваше, че била точно като майка си.

Джейн се усмихна и склони глава на рамото й.

— Значи си й простила?

Аби кимна.

— Невъзможно е да не й прости човек.

— Знаеш ли, тя сигурно ни е изпуснала съвсем за малко. С една-две седмици.

— Знам. — За миг двете замълчаха, опитвайки се да си представят как щеше да се развие животът им, ако лейди Далримпъл беше намерила Джейн в „Пилето“ и беше спасила Аби от дома на семейство Мейсън.

— Не съжалявам — каза Джейн точно когато Аби заяви:

— Изобщо не съжалявам.

И двете се засмяха.

— Не мога да си представя какъв би бил животът ни без Дамарис, Дейзи и лейди Биатрис — продължи Джейн.

— Наистина, а аз никога нямаше да срещна Макс — каза тихо Аби и сложи ръка върху леко издутия си корем. — Началото може и да беше страшно, но в крайна сметка всичко се разви идеално за нас, нали?

Джейн прогони от ума си всякакви мисли за една висока мургава фигура със завладяващи сребристи очи.

— Идеално — съгласи се тя. Думата прозвуча леко неискрено.

Аби я погледна.

— Добре ли си?

Джейн кимна.

— Просто малко уморена след всички тези емоции. Слава богу, че маскеният бал е утре вечер! Днес едва ще събера сили да се пъхна в леглото.

 

 

— Изглеждаш великолепно!

Джейн щеше да отиде на маскения бал като пастирка, с рокля от светлосиня коприна, набрана на няколко места около подгъва, за да разкрие дантелените бели фусти отдолу. Всъщност това беше една от старите преправени рокли на лейди Биатрис, което беше разярило възрастната дама.

— Искаш да облечеш момичето в моя стара рокля? На маскения бал на сезона? Където ще я видят всички видни хора?

Дейзи обаче не отстъпи:

— Няма да хабя нов плат за нещо, което после ще се хвърли. Това ще свърши чудесна работа и ще ми спести време и пари.

Лейди Биатрис, Дамарис и Аби сами се бяха заели с осигуряването на костюмите си — Дамарис и Аби държаха своите в тайна, — но Дейзи беше твърдо решена да ушие всяка дреха, която Джейн щеше да облече този сезон. Или да умре с иглата в ръка.

Джейн започваше да се притеснява, че ще се случи второто, но не го каза. Все пак това си беше мечтата на Дейзи.

— Да ти спести пари? — Лейди Биатрис се ужаси от самата мисъл за това.

Но Джейн и Аби цял живот бяха носили преправените дрехи на други хора и разбираха необходимостта от икономии, особено икономии на време.

— Съгласна съм с Дейзи — каза Джейн. — Ще облека тази рокля само веднъж, освен това ще изглежда възхитително старомодни и толкова красива.

— А и никоя пастирка няма да се облече по последна мода, нали? — добави Аби.

Възрастната дама изсумтя.

— Никоя пастирка няма и да си сложи обръчи.

— Пастирките носят коприна, тъй ли? — попита Дейзи. — Как ли не!

Лейди Биа вдигна лорнета си и я изгледа.

— Ти, ужасно момиче такова! Наистина ли искаш да облечеш Джейн в дрипи? Само за да изглежда по-автентично! — Тя произнесе последната дума с деликатно отвращение.

Дейзи се засмя.

— Не се обиждайте. И когато свърша, няма да има нужда от някакви… да, да, знам… няма да има нужда от никакви обръчи.

— Предполагам, че може да бъде някоя от пастирките на Мария Антоанета — отстъпи неохотно лейди Биатрис. — Кралицата и дамите й постоянно се правеха на пастирки, млекарки и тем подобни, горкичките!

Така че преправиха роклята и всички обявиха, че я смятат за задоволителна, с изключение на една подробност.

— Как ще разберат хората, че Джейн е пастирка? — зачуди се Дейзи. — Не прилича на някоя от пастирките, които съм видяла някога.

— „Никоя“ и „виждала“ — поправи я разсеяно лейди Биатрис.

— Можем да намерим някое сладко агънце на пазара — предложи Джейн.

— Глупости! Ще се привържеш към пустото животно, ще забравиш, че предназначението му в живота е да се превърне във вечеря, и съвсем скоро ще се сдобием с огромна глупава овца, която ще обикаля из цялата къща и ще блее — отвърна сурово лейди Биа. — Освен това човек не може да взема добитък на бал, Джейн, дори и маскен. Просто не е редно.

В крайна сметка постигнаха желания ефект, като Дамарис изряза сладки малки агънца от бял филц, а Джейн ги приши по подгъва на роклята си. Овчарска гега, боядисана в бяло и червено и украсена със синя панделка, маска от бяло кадифе, поръбена с дантела, и красива сламена шапчица a la bergere^[2] допълниха тоалета на Джейн и когато потегли към бала, тя се чувстваше много доволна от външността си.

Джейн, лейди Биатрис, Аби и Макс пътуваха в една карета. Лейди Биатрис изглеждаше великолепно в ролята на добрата кралица Бес от златен и пурпурен брокат и с великолепна яка, а Аби бе облечена като русалка, със зелена маска с пайети и подобна опашка, която започваше изпод разпенените й зелени поли и завършваше в удобна извивка върху ръката й.

Макс уж беше маскиран като бог Нептун с тризъбеца — уж, защото въпреки тризъбеца и черната си кадифена маска беше облечен с обичайните си официални панталони до коляното и жакет. Над тях носеше тъмнозелено домино, за което им съобщи, че символизира морето.

— Не съм почитател на костюмите — каза той, докато се качваше в каретата.

— Никога нямаше да се сетя — отвърна благолюбящата му леля.

На входа на балната зала Джейн спря за миг и се наслади на гледката. В полилеите над главите им горяха стотици свещи и пламъчетата им се отразяваха и уголемяваха през хилядите кристали. Така сцената отдолу сякаш трепкаше и танцуваше.

Пред новопристигналите се разстилаше море от фантастични и екзотични създания — египетски царици, млекарки, крилати феи, клоуни, гръцки и римски богове и богини и много други. Разбира се, не всички носеха костюми — много от гостите просто бяха сложили домино над обичайното си официално облекло и бяха закрили лицето си с маска. Маските варираха от простите парчета черно кадифе, предпочетено от много джентълмени, до елегантни и сложни творения, носени от дамите.

— О, колко ми се иска Дейзи да можеше да види това! — промълви Джейн.

— Можеше да дойде — бях го уредила, — но е толкова упорита! — отбеляза лейди Биатрис. — Каза, че трябвало да работи. Да работи! — изсумтя тя. — Според мен работи прекалено много, така да знаете.

Джейн не каза нищо. Знаеше, че Дейзи се пребива от работа, но това не беше единствената причина за отказа й. Дейзи умееше да се възпира да не желае нещата, които знаеше, че не може да има. За разлика от Джейн.

Понякога да опиташ нещо беше по-ужасно, отколкото да не получиш нищо. Ако не знаеш какво представлява то, не можеш да жадуваш за него.

За Закари Блек, например.

Ако никога не го беше срещнала, ако никога не беше усетила допира на ръката му, ако никога не се беше взряла в тези блестящи сребристи очи… Не. Нямаше да мисли за него.

— Виждам няколко млекарки, но нито една пастирка — каза Аби, като погледна над главите на движещото се множество.

— Със сигурност нито една с удобно прикрепено стадо овце — съгласи се язвително лейди Биатрис.

— О, вижте! — възкликна Джейн. — Това са Дамарис и Фреди… и са облечени като китайци. Не са ли прекрасни? — Тя им махна и Дамарис й махна в отговор. Беше великолепно облечена с екзотична рокля в китайски стил, а Фреди се бе издокарал като мандарин с дълги увиснали мустаци и пищно бродирана китайска роба.

Аби се обади:

— А това не е ли… да, това е господин Флин, облечен като… — Тя отправи към Флин продължителен, замислен поглед. — Бихте ли казали, че е облечен като пират? Златната обеца и черната кърпа за глава и кръстосаните кости май показват точно това, но според мен облеклото му е много… цветно. Но пък предполагам, че точно той знае как наистина се обличат пиратите. Костюмът му сигурно е достоверен.

Лейди Биатрис я измери с унищожителен поглед.

— Пак достоверност, а? — изсумтя тя. — На маскен бал човек трябва да прояви фантазия, а не да търси достоверност.

Флин ги видя и направи бърз, наперен поклон. Носеше тесен червен панталон, черни ботуши до коляното, жилетка с много цветове, които се биеха помежду си, бяла риза и палто от пурпурен и златен брокат. В черния му кожен колан беше забучена къса закривена сабя.

— Хубав мъж е господин Флин, но се надявам, че тази сабя не е истинска — отбеляза лейди Биатрис, докато наблюдаваше как той си проправя път през тълпата, за да стигне до тях. — Проверете, преди да се съгласите да го удостоите с танц, момичета. Ако роклите ви се закачат на нея, ще станат на парцали за секунди. Мъжете никога не мислят за такива неща.

Флин не беше единственият забелязал пристигането им. Към тях бързаха още неколцина млади необвързани джентълмени.

— Виж ти, виж ти! Вече забелязаха Джейн. Ето ги партньорите ви за танц, момичета.

Лорд Кембъри, който се появи облечен като Гай Юлий Цезар, с бяла роба и маслинен венец на главата, бе запазил своите танци предишния ден — първия валс за вечерта и последния преди вечерята — един народен танц — и Джейн вече бе записала името му на картичката си. Сега към нея се стече тълпа от джентълмени и след няколко минути всички танци бяха запазени — повечето от мъже, които Джейн не позна и които написаха на картичката й имена като „Хенри VIII“, „Луцифер“ и „Аполон“.

Следващите няколко часа преминаха в щастлив водовъртеж от смехове и танци. Лорд Кембъри я заведе на площадката за своите два танца, после и на масата за вечеря, след което отиде в стаята за карти да играе пикет до свалянето на маските и остави Джейн да танцува колкото й душа иска. И тя направи точно това.

Маските насърчаваха джентълмените към абсурдни флиртове — хилеха се преувеличено към пришитите овце на роклята й и казваха, че им се иска да са се маскирали като големия лош вълк. Повечето от тях бяха още момчета, не много по-възрастни от Джейн, и тя не биваше да ги приема сериозно. И понеже тази вечер не беше госпожица Джейн Чанс, а най-обикновена пастирка, Джейн можеше да отвръща на тези флиртове без капка притеснение. Забавляваше се великолепно.