Ан Грейси
Мечтата на Джейн (27)

Глава 26

Човек трябва да знае какво може да го направи щастлив. На вас не ви липсва нищо, освен търпение, или, ако го наречем с по-завладяващо име — надежда.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

— Голям късмет извадихме, че ни насрочиха дело — каза Гил. Зак го знаеше. Гил и Фреди Монктън-Кумс — човек, когото Зак дори не познаваше! — бяха извършили чудеса от храброст, за да го постигнат. Братовчедът Джералд пък бе положил също толкова усилия, за да го предотврати.

Фреди Монктън-Кумс обаче познаваше подходящите хора и пусна връзките си в полза на Зак, а Гил и адвокатът му успяха да събудят достатъчно съмнения, за да накарат един съдия да се съгласи да изслуша показанията и да реши дали има основания за възбуждане на дело.

Изслушването щеше да се проведе в голяма заседателна зала, а не в официална съдебна. Закари седеше на малка маса, а от двете му страни бяха Гил и адвокатът му. На друга маса седяха братовчедът Джералд и неговият адвокат. Джералд твърдеше, че представлява Сесили, жертвата на убийството, като наследник на съпруга й, покойния граф Уейнфлийт.

Отпред седеше съдията — възрастен мъж с ястребово лице и проницателен поглед, надарен с ярка и войнствена интелигентност и малко нещо радикал: от самото начало ясно им показа, че няма да си губи времето с аристократи, които си въобразяват, че могат да извършат убийство и да се измъкнат безнаказано. Или които пускат връзки в подкрепа на приятеля си.

При толкова непочтени съдии в Лондон, на Зак да му се падне един от малкото безукорно честни! Такъв му бил късметът!

Вратите бяха отворени и в залата се изсипа тълпа хора. Зак се изненада. Мислеше, че всичко ще мине почти незабелязано.

— Това е контингентът от Уейнфлийт — измърмори Гил в ухото му, докато поне дузина хора заемаха места отпред.

Зак кимна замаяно, загледан в лицата на хора, които не бе виждал от години, както и онези, които срещна при неотдавнашното си посещение в Уейнфлийт.

— Бях инструктирал моя човек да доведе само хора, които могат да дадат истински показания. Той свел бройката до осем души и другите едва не се вдигнали на бунт.

— Осем ли? На мен ми се виждат повече.

Гил кимна.

— Наложи се да наемем още една карета. Всички искат да заявят пред съда, че не е възможно ти да си убил Сесили. — Той погледна към приятеля си. — Ти изобщо имаш ли представа какво изпитват, като знаят, че си в затвора? Чувствата им са направо феодални.

Зак кимна и в гърлото му заседна буца, докато наблюдаваше как хората от Уейнфлийт влизат един след друг в залата. Неговите хора. Някои лица, като тези на семейство Уилкс, му бяха познати; видя един мъж, за когото си помисли, че може да е Бригс, пазачът на дивеча. Ето го и Сайкс, старият кочияш на баща му, както и много други, за чиито имена не можа да се сети. Гил май беше довел целия персонал на Уейнфлийт.

— Настояхме, че техните показания са много важни. Това беше начин да отложим делото — прошепна Гил. — Не се надявам думите им да помогнат много, но всички те са твърдо решени да се изкажат в твоя подкрепа.

Зак преглътна, трогнат от подобна преданост.

— Още ли не сте открили Сесили?

Гил поклати глава.

Влязоха още хора. За изненада на Зак лейди Биатрис седна в предната част на залата. Придружаваха я три от племенниците й — но не и Джейн — и един строен елегантен джентълмен, за когото Гил каза, че бил Фреди Монктън-Кумс. Той беше пуснал връзките си, за да му издейства това предварително изслушване. Зак кимна на всички. Защо бяха дошли?

И нещо по-важно: къде беше Джейн?

Защо семейството й беше дошло, а тя не? Не беше възможно да е болна — в такъв случай леля й и сестрите й нямаше да се появят. И така… сърдита ли беше? Разстроена?

Той огледа израженията на дамите и реши, че изглеждат най-вече водени от чувство за дълг. Никоя не му се усмихна, не му кимна с надежда, за разлика от хората от Уейнфлийт. Да не би да бяха дошли, за да присъстват на падението му? Защото беше разрушил живота на Джейн?

После в залата влезе малка групичка елегантно облечени млади мъже и седна в дъното. Всички кимнаха на Зак; удивен, той разпозна момчета, с които беше ходил на училище, приятели, които не бе виждал дванайсет години, вече пораснали. Той кимна и буцата в гърлото му стана по-голяма.

Всички от неговия свят бяха тук; всички — освен братовчеда Джералд — бяха дошли, за да изразят подкрепата си. Освен Джейн.

Отсъствието й го изпълни с болка. Но не можеше да я обвинява. Като истински глупак я отблъсна. Тя беше повярвала на думите, които й написа: че чувствата му към нея са само приятелски. Но защо тогава беше развалила годежа си? Същите стари въпроси, които не спираха да кръжат в мозъка му…

Изслушването започна. Първо обсъдиха доклада на следователя по смъртни случаи отпреди дванайсет години. После съдията разпита свидетелите от Уейнфлийт един по един.

Пазачът на дивеча, Бригс, започна, като изрази твърдото си убеждение, че младият мастър Адам няма нищо общо с това, че мастър Адам е добро момче и никога не е сторил зло нито на човек, нито на звяр и със сигурност — на никоя жена. После описа как е видял тялото на графинята, заседнало в тръстиките.

Въпросите на съдията заваляха към него като изстрели. Бригс им отговаряше с твърд глас.

— Да, тялото със сигурност беше на графинята. Беше изчезнала три дни, преди да го открият.

— Да, младият мастър Адам наистина беше изчезнал по същото време, но той не може да е…

— Да, сър, черепът й наистина беше разцепен, а тялото й — хвърлено във водата. Но мастър Адам няма нищо общо с това. Той не може да е…

Намеренията на Бригс бяха добри, но показанията му се оказаха изобличаващи. Докато пазачът си сядаше на мястото, Зак му кимна дружелюбно, за да покаже, че не таи лоши чувства, но Бригс не можеше да го погледне.

После разпитаха една от бившите прислужници в къщата. И тя се закле, че тялото е било на графинята. Да, сигурна била. Добре познавала Нейно благородие; прислужвала й в банята. Но и тя беше сигурна, че виновникът не може да е бил Зак, макар да беше вярно, че е изчезнал същата нощ като графинята.

— Той открай време беше такова мило, тихо момче.

Докато жената се връщаше на мястото си, съдията извърна глава и измери „милото, тихо момче“ със суров поглед. Посланието беше ясно: „Губиш ми времето!“

Няколко от прислужниците свидетелстваха, че Зак и баща му често са спорили и че споровете им редовно са завършвали с насилие. Настояха, че насилието било изцяло от страна на покойния граф, но както изтъкна съдията, покойният граф не беше тук и не можеше да се защити.

Докато хората от Уейнфлийт един по един излизаха напред и защитаваха Зак, водени само от вярност — и обич, — буцата в гърлото му стана още по-голяма. Почувства се виновен, задето така дълго бе пренебрегвал тези хора — своите хора, те го показаха пределно ясно — и Уейнфлийт. Осъзна, че обича имението… и го разбра едва сега, когато беше на път да загуби всичко. И да го покрие с позор.

С него беше свършено. Щяха да го обесят. Просто му се искаше да… Не, по-добре да не вижда отново Джейн, не и докато е в затвора. Нито пък на процеса. По-добре да го забрави и да се омъжи за… друг.

В задната част на залата, която бе предназначена само за зрители, настъпи леко раздвижване. Закъснели наблюдатели, пристигнали точно навреме, за да видят как повдигат срещу него обвинение в убийство.

Проклятие, защо беше развалила годежа си с Кембъри? Той може и да беше ужасно скучен, но поне щеше да се грижи за нея.

После повикаха перачката, но вместо нея висок, елегантно облечен мъж с кожен панталон и високи ботуши арогантно си проправи път към предната част на залата. Съдията се намръщи раздразнено.

— Да? Какво има? Ако искате да дадете показания, можете да си изчакате реда. — И му махна да се дръпне.

Високият мъж обаче никак не се трогна.

— Аз съм лорд Девънам и смятам, че ако доведа така наречената жертва на убийство, жива и здрава, това доказателство е по-важно от всички други.

Всички ахнаха, после цялата зала затаи дъх, а лорд Девънам оповести:

— Сесили Астън-Блек, графиня Уейнфлийт, не е мъртва.

Това изявление, изречено със спокоен авторитетен глас, предизвика истинска сензация.

Зак се изправи на стола си. Сърцето му биеше лудо. Той огледа претъпканата зала, но половината публика беше на крака, всички сновяха напред-назад и проточваха врат в опит да разберат какво става и той не можеше да види нищо.

Ястребовото лице беше единственият човек в залата, който не се впечатли. Вместо това призова за тишина и попита:

— Предполагам, че имате доказателства за това ексцентрично твърдение?

Високият мъж наклони глава.

— Най-доброто доказателство на света — самата така наречена жертва, лично Сесили Астън-Блек, графиня Уейнфлийт.

Ноктите на Зак се забиха в дланите му. Той зачака с пресъхнало гърло и туптящо сърце. Молеше се това да не е поредната хватка на Гил. Ако беше намерил някоя жена, която да се престори на Сесили…

Погледна към приятеля си, но Гил изглеждаше също толкова учуден, колкото и всички останали.

В задната част на стаята настъпи тишина. Една жена бавно пристъпи напред — бледа, хубава млада жена със светла къдрава коса и уплашени сини очи. Сесили!

Разтреперана като листо, тя се запъти към предната част на залата. Никой не помръдна; никой не каза нито дума.

Наистина беше тя! Зак усети, че отново може да диша. Надеждата, която бе потискал толкова дълго, се отприщи, първо като струйка, а после като порой. Сесили беше тук. Той беше спасен.

Съдията махна с ръка и един от служителите му донесе стол за Сесили. „Ястребовото лице може и да не обича аристократите — помисли си Зак, — но не е неуязвим за силата на едно хубаво лице.“

Сесили се обърна с лице към зрителите и седна. През залата премина вълна от шепот.

За тези дванайсет години, откакто Зак я видя за последен път, тя се беше променила малко — беше понапълняла и повече приличаше на матрона, но наистина беше Сесили. Как я бяха открили? Къде? Облекчението го заля като порой.

Нямаше значение как и къде — важното беше, че са я открили. Беше тук. Зак дължеше живота си на Девънам.

Стаята утихна. Сесили скръсти ръце в скута си и зачака.

— Как се казвате?

— Сесили Астън-Блек, предишната графиня Уейнфлийт — отговори тя почти шепнешком. Сред зрителите премина вълна от приглушен шепот.

— Може ли някой тук да потвърди самоличността ви?

Сесили безпомощно се огледа, стана и погледна към група жени на третия ред.

— Ти ли си, Джоан? И Мери? И… струва ми се… Мабел, ти ли си?

— Кои са Джоан, Мери и Мабел? — попита Ястребовото лице.

Трите жени се изправиха.

— Моля ви, Ваша чест — обади се едната. — Ние бяхме прислужнички в Уейнфлийт, когато Нейно благородие беше там.

— Познавате ли тази жена?

И трите кимнаха енергично.

— Това със сигурност е графинята — отговори едната. — Жива и здрава да сте, милейди, всички мислехме, че сте мъртва. — По лицето на жената потекоха сълзи.

Зак я разбираше как се чувства.

Ястребовото лице насочи дългия си костелив пръст към една от прислужничките.

— Вие казахте пред всички преди няма и десет минути, че сте видели как изваждат от езерото „клетото й удавено тяло“. Че това със сигурност била графинята.

Жената изглеждаше готова да се разплаче.

— Бях сигурна, милорд, но… — тя погледна към Сесили — … това със сигурност е графинята. Не разбирам, но това наистина е тя.

Госпожа Уилкс се изправи.

— И аз гарантирам за нея. Наистина е Нейно благородие и това е така сигурно, както че сега стоя пред вас. Слава на Бог, милейди.

И един по един всички прислужници от Уейнфлийт станаха и се заклеха, че това наистина е загадка, но пред тях несъмнено стои Сесили, графиня Уейнфлийт. Не можеше да има съмнение.

Отвратен, Ястребовото лице им махна да седнат и ги изгледа мрачно.

— Тогава, щом това е графиня Уейнфлийт, коя е жената, която сте извадили от езерото?

Той погледна към Бригс, пазача на дивеча, който изглеждаше озадачен и поклати глава.

— Защо решихте, че е графинята?

— Беше дребна, стройна и светлокоса, също като Нейно благородие — отговори Бригс. — А Нейно благородие беше изчезнала.

— Не може да не сте погледнали лицето! — изръмжа Ястребовото лице.

Бригс извинително вдигна рамене.

— След три дни в езерото от лицето не беше останало почти нищо, Ваша чест.

Една от прислужничките вдигна ръка.

— Да?

— Беше заради дрехите, Ваша чест — дрехите на графинята. Носеше новата си рокля. — Тя се обърна към Сесили: — Нали помните, милейди? Оная хубава златиста рокля с атлазени панделки, която графът ви купи специално?

Сесили потръпна.

— Не я исках. — Бащата на Зак често й правеше скъпи подаръци след някоя особено ужасна нощ. — Подарих тази рокля на Джийни за сватбата й — моята камериерка, Джийни Кар. Тя щеше да се омъжи на следващия ден. Много харесваше роклята, а с нея имахме подобна фи… — Гласът й секна, а ръцете й се стрелнаха към устата, когато осъзна какво всъщност казва. Ужасена, тя завърши шепнешком: — С нея имахме подобна фигура. Подарих й златистата рокля, за да я облече на сватбата си.

Последва вълна от тихи догадки. Накрая една прислужничка се обади:

— Мислехме, че Джийни е избягала от Боби Лукър, че го е оставила да чака пред олтара… а през цялото време… — Тя избухна в шумни ридания.

— Дори и мъртвата да е Джийни Кар — каза Ястребовото лице, — това не променя факта, че е било извършено убийство. Трябва да има разследване.

Сайкс, старият кочияш на бащата на Зак, се надигна мъчително от мястото си.

— Мисля, че знам какво се е случило с нея — каза той. — От години все си мисля за това, а после забравям, но… — Той тревожно се почеса по главата. — Не бях сигурен и не исках да разбулвам тая история.

— Давайте, човече! — изръмжа Ястребовото лице.

— Когато Негово благородие разбра, че младият мастър Адам е избягал с господарката, побесня. Той си беше избухлив, но никога не го бях виждал толкова бесен. Беше пил доста — продължи той и погледна извинително към Зак. — Настоя да тръгне след вас с двуколката, макар че вече се беше стъмнило. И беше решен сам да кара… ами, нали знаете какъв беше, мастър Адам.

Зак кимна. Когато баща му беше пиян и разярен, и самият дявол не можеше да му влее разум.

Лицето на възрастния човек се разкриви под напора на чувствата.

— Докато излизахме от имението, точно под моста, блъснахме нещо. Помислих, че е овца, честна дума — чух, че нещо изблея тихо. Когато на сутринта се върнахме, отидох да проверя — не обичам да оставям животните да страдат. Но не намерих нищо, така че просто забравих за това. Но сега, като се замисля… Предполагам, че може да е блъснал младата Джийни, докато е отивала да се срещне със своя Боби, облечена с най-хубавите си дрехи…

В залата настъпи тишина, докато зрителите си представяха радостната младоженка, която излиза от имението в тъмното, облечена с красивата си нова златиста рокля, и отива да се срещне с бъдещия си съпруг, само за я блъсне двуколка, карана от един пиян луд… и да се удави.

Представиха си как на сутринта младоженецът чака пред олтара и как бавно го обзема отчаяние, докато минутите минават и накрая той осъзнава, че невестата му е избягала. А въпросът „защо“ така и не е получил отговор… до този миг. Каква трагедия!

Ястребовото лице си записа това и каза отсечено:

— В такъв случай установявам, че няма основания за дело. Сесили Астън-Блек е жива и здрава, а смъртта на прислужницата Джийни Кар намирам за случайна и тъй като човекът, карал двуколката, вече не е на този свят, това слага край на въпроса. Лорд Уейнфлийт, свободен сте.

За миг настъпи пълна тишина, след което избухнаха ръкопляскания и радостни викове. Зак стана. Не можеше да повярва на късмета си, но беше и опиянен от радост. Беше свободен! Свободен да си изгради нов живот. Сега трябваше само да намери момичето, с което искаше да го изгради…

В дъното на залата една красива млада жена се изправи. Усмивката й грейна като ослепително слънце сред морето от щастливи усмивки. Зак си помисли, че сърцето му ще се пръсне от радост.

Все пак беше дошла. Чакаше го. Джейн беше дошла.

 

 

Джейн стоеше в дъното на залата и от всички страни я бутаха хора, които искаха лично да поздравят Закари, затова не можеше да стигне до него.

Погледът й срещна неговия през залата. Сребристозелените му очи блестяха. Тя отвърна на усмивката му, готова да се разплаче — от радост. Все пак дойдоха навреме. Тя намери Сесили, доведе я в Лондон и Закари Блек — лорд Уейнфлийт, макар че тя винаги щеше да мисли за него като за Закари — беше свободен.

Една малка ръка се плъзна в нейната. Беше Уини.

— Сега всичко ще се оправи, нали, Джейн? Брат ми е свободен? Мама каза каквото трябваше и го освободи?

Джейн я прегърна.

— Да, миличка, свободен е! Майка ти го освободи.

Сесили все още стоеше в предната част на залата близо до Зак. Цялото това внимание очевидно я ужасяваше, но изглежда, Макс се грижеше за нея. Щеше да й се наложи да даде някои обяснения, но не тук и сега — този миг беше за празнуване.

Джейн наблюдаваше Зак, заобиколен от доброжелатели. Ръкуваше се с всички и се усмихваше. Уини доверчиво се облегна на нея и Джейн я погледна. Отначало хареса детето заради приликата му със Зак, но през тези дълги дни в каретата се научи да обича Уини заради самата нея.

— Виждаш ли онзи висок, красив мъж ей там? — обърна се тя към малката.

— Искаш да кажеш брат ми?

— Точно той. Той още не знае, но аз ще се омъжа за него.

Слабото личице на Уини грейна.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Но още недей да казваш на никого. Това е тайна.

— Обещавам. — Очите на момичето блестяха. — Това означава ли, че ще ми станеш сестра?

— Да — увери я Джейн и я прегърна. — Винаги съм искала да имам по-малка сестричка.

— И аз винаги съм искала да имам сестра — довери й Уини.

— Е, добре, сега ще имаш четири, защото моите сестри ще станат и твои: Аби, Дамарис и Дейзи. — Тя посочи към тях. Подозирам, че може да получиш и леля — виждаш ли онази възрастна дама? Това е лейди Биатрис.

Уини погледна към лейди Биатрис, която, тежко облегната на бастуна си, наблюдаваше сърдито тълпите, които й пречеха да излезе. Възрастната дама хвана Гил Радклиф за палтото и му каза нещо. Той кимна и й отвори път.

— Изглежда малко страшна — прошепна Уини, докато възрастната дама куцукаше към тях.

— Да, но има най-доброто сърце на света — увери я Джейн. — Наистина.

— Хайде, тръгваме си! — обяви лейди Биатрис. — Не издържам повече този шум. Фреди ще вземе Дамарис и Дейзи, а Макс ще се погрижи за Аби.

— Но… — започна Джейн. Искаше да говори със Закари.

— Казах на младия Радклиф да го доведе по-късно. И двамата ще дойдат на вечеря. — Тя изгледа Джейн и се намръщи. — Ти какво, нали не си решила, че можете да водите личен разговор тук, пред очите на цялата тази тълпа? По-добре се разберете в салона вкъщи. Не се тревожи, момичето ми: той си има задължения към арендаторите си, но ще дойде. Няма сила на този свят, която да го задържи настрана от теб сега, когато името му е очистено.

Джейн погледна към Зак и му изпрати мълчаливо съобщение — посочи към лейди Биатрис и направи знак, че трябва да тръгва. Той кимна и изрече беззвучно: „Скоро.“ Тя му изпрати въздушна целувка, а от другия край на залата той я гледаше с пламнали очи — безмълвно обещание, от което устата й пресъхна, а сърцето й препусна лудо.

Лейди Биатрис проследи цялата сцена, засмя се и погледна към Уини, която все още стоеше вкопчена в ръката на Джейн.

— Е, добре, кого си имаме тук?

— Това е Уини Уилямс, лейди Биатрис. Тя е дъщеря на лейди Уейнфлийт и полусестра на Закари. И — добави Джейн, като привлече Уини към себе си — аз тъкмо й казвах, че може да се сдобие с нова леля.

Очите на лейди Биатрис светнаха.

— Ха! Нова племенница, казваш? Отлично! Хайде, ела, малка Уини, Макс — моят племенник — ще доведе майка ти, затова не се тревожи. След всички тези вълнения имам нужда да пийна нещо и предполагам, че ти ще искаш торта и лимонада, нали така?

Уини срамежливо кимна и все още вкопчена в ръката на Джейн, последва възрастната дама към чакащата карета.

 

 

Беше невъзможно Зак да се отскубне бързо от доброжелателите си, а и, честно казано, сърце не му даваше да ги отпрати, макар че единственото, което искаше, беше да отиде при Джейн.

Но тези добри хора бяха предприели пътуване, което за повечето от тях беше най-дългото в живота им, само за да изразят подкрепата си и той им беше благодарен. Повече от благодарен — беше дълбоко трогнат.

Затова покани всички — своите хора от Уейнфлийт, тези, с които се познаваше от училище и дори братовчеда Джералд — да отидат в близката кръчма, където през следващите два часа не спря да купува питиета.

След като раздадоха първите чаши и след като никой в помещението не остана без питие, той държа реч, в която им благодари за подкрепата и вярата им в него. На приятелите си от училище обеща вечеря в клуба на Гил, който скоро щеше да стане и негов, а на хората от Уейнфлийт — истинско първомайско празненство в имението, за да ознаменуват завръщането му в Англия…

— Направо от мъртвите, милорд! — провикна се някакъв шегаджия и всички се засмяха.

— И, надявам се, началото на нова ера — епоха на процъфтяване за всички в Уейнфлийт — завърши Зак. — За бъдещето. — И всички пиха.

Зак погледна към вратата. Трябваше да остане поне още един час. Започна да вдига наздравици, шегуваше се, смееше и говореше оживено. През цялото време в ръката му имаше чаша, но той не отпи и капка.

В този момент искаше едно-едничко нещо: Джейн.