Ан Грейси
Мечтата на Джейн (5)

Глава 4

Смея ли да запитам дали тези любезности, за които споменахте, идват като моментно вдъхновение или са плод на предварително обмисляне?

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Сър?

Един чиновник подаде глава в дискретния кабинет на почитаемия Гилбърт Радклиф в Уайтхол. От външния кабинет Закари Блек го наблюдаваше, леко развеселен от извънредната му предпазливост. Не бе възможно да изглежда чак толкова опасен, нали?

— Да, Евънс, какво има? — Радклиф звучеше разсеян, зает.

— Един човек иска да ви види. — Чиновникът понижи глас. — Настоява да ви види.

— И какво?

— Работата, сър, е, че е циганин.

— Циганин ли?

— Да, сър. Мръсен и ужасно опърпан. Щях да го изгоня, но той ви потърси по име, сър, настоя, че ще искате да го видите, и отказа да приеме „не“ за отговор. — И той добави със съмнение: — Мога да наредя да го отстранят, ако настоявате, сър, но е доста едър и се боя, че ще е… трудно.

— Значи, опасен, така ли? Е, добре, пуснете го. Аз ще се оправя с него.

Чиновникът се обърна към Зак и отстъпи, за да го пусне да мине.

— Внимавай как се държиш, циганино. Господин Радклиф може да е джентълмен, но няма да търпи глупости.

Зак му смигна и влезе спокойно в кабинета, където каза с груб акцент:

— Един жентълмен ми даде писмо за някаква там важна клечка, господин Гилбърт Радклиф — туй вий ли сте? Каза да го дам само на него, пък господин Радклиф щял да ми даде златна гвинея.

Почитаемият Гилбърт Радклиф се облегна назад в креслото си и изгледа посетителя си с присвити очи. Погледът му се плъзна по покритата с тъмна четина брадичка, по износените чуждестранни дрехи, по калните ботуши, по опърпаното палто от овча кожа с избеляла, но необичайна бродерия… и по най-издайническия признак от всички — малката златна обеца.

— Златна, а? За такъв негодник като теб?

— Златна, тъй ми обеща — потвърди Зак и направи малка крачка напред. — И само златна ще приема.

Гилбърт Радклиф сбърчи нос.

— Пфу! Как миришеш само… Да не си нощувал в някоя плевня?

Устните на Зак потръпнаха, но той заропта театрално:

— Дълъг път изминах с туй писмо, много дълъг!

— Да повикам ли някого да изгони този нещастник, сър? — попита Евънс от вратата.

— Не, не! — отговори Радклиф и му махна да излезе. — Донеси ни кана чай и две чаши.

Чиновникът го изгледа невярващо.

— Чай ли, сър?

— Може ли и малко бисквити? — попита с надежда Зак. — С джинджифил?

Чиновникът го изгледа злобно и погледна към Радклиф, който кимна.

— Да, и бисквити — джинджифилови, ако има. И затворете вратата след себе си.

След като Евънс си тръгна, Радклиф погледна към Зак и поклати глава.

— Сигурно очаква да откраднеш лъжиците.

Зак отвърна възмутено:

— Държа да знаеш, Гил, че не съм крал никакви лъжици от… о, от седмици!

Гил се разсмя, стана и отвори един прозорец.

— Нали знаеш, че миришеш на овце?

Зак се ухили.

— Знам. От палтото е. — Той с гордост посочи опърпаното палто от овча кожа, покрито с избеляла, някога зловеща, а сега замърсена от старост и износване бродерия. Увенчано по краищата с влажни туфи мазна вълна, от него все още се излъчваше лек мирис на овце. — Заради дъжда е. Когато се измокри, eau-de-sheep^[1] се засилва. Изсъхне ли, миризмата на практика не се забелязва.

— Да, но точно сега е ужасяваща.

— Ужасяваща? Как можа да изречеш подобно нещо? Държа да знаеш, че това палто ми струва цели два шилинга. Два!

Гил потръпна.

— А жилетката от котешка кожа? За това няма извинение.

Зак погали с обич одеянието.

— Нали е ужасна?

Гил поклати глава.

— В училище беше доста елегантен. Сега едва те познах.

— Той протегна ръка. — Но толкова се радвам да те видя, Ад…

Зак го прекъсна:

— Не отговарям на това име.

Настъпи кратка тишина, след което той добави тихо:

— От дванайсет години насам съм Закари Блек и не виждам причина да променям това. Как си, Гил?

Стиснаха си ръцете.

— Е, добре, радвам се, че си получил съобщението ми, и още повече се радвам, че дойде, но мога ли да попитам защо се преструваш точно на циганин?

— Защото не се сещам за по-лесен начин да прекосиш границата — отговори Зак. — Никой не забелязва циганите, особено ако пътуват в група, както пътувах аз. — Забеляза изражението на Радклиф и добави: — Като момче играех с циганите часове наред — грешни часове, разбира се. Сега съм почетен член на племето. Това неведнъж се е оказвало много полезно.

— Успя ли да намериш доказателствата?

Вместо отговор Зак извади от един вътрешен джоб изтъркан пакет от намаслена кожа и го метна на бюрото на Гил.

В тишината, която последва, Гил отвори пакета и заразглежда документите вътре.

Зак беше получил бележката на Гил преди девет дни — мръсно парче хартия, предавано от ръка на ръка. В нея Гил му казваше да донесе лично доказателствата и подчертаваше, че присъствието му в Англия е наложително. Воден от тази бележка, той остави унгарците сами да се оправят с политиката си и се устреми към Лондон, където пристигна за рекордно време.

Такива бележки — винаги написани лично от Гил и с шифър, който само Зак можеше да разбере — управляваха живота му от осем години. Те носеха инструкции от този неугледен офис в помещенията на Конната стража в Уайтхол към онази част на континента, в която Зак работеше във въпросния момент. За краля, за родината.

За пръв път от дванайсет години се връщаше в Англия. Чувстваше се странно.

Чиновникът се появи с чая и бисквитите и остави подноса, без да каже нищо. Погледна първо към Гил, а после и към Зак, леко озадачен, но Гил беше погълнат от документите пред себе си. Зак само му смигна и посегна към бисквитите, а Евънс си тръгна, обзет от безгранично, но незадоволено любопитство.

Зак си наля чай, добави две бучки захар и започна да отпива бавно, наслаждавайки се на вкуса. Английски чай. Откога не беше пил? Беше на втората си чаша и четвъртата джинджифилова бисквита, преди Гил най-накрая да вдигне глава.

— Чудесно! Точно както подозирахме. А сега разполагаме и с доказателството. Няма да те питам как си се сдобил с тези…

— Добре, защото няма да ти кажа. Сега ми кажи, Гил, защо, по дяволите, настоя да ги донеса лично? Спокойно можех да ги пратя по обичайния начин. Както винаги, на моите хора може да се разчита. Нямаше нужда да се връщам в Англия.

Гил посегна към каната с чай и си наля една чаша.

— Всъщност имаше.

— Защото баща ми почина? Това го разбрах още преди месеци, но то не променя ни…

— Променя, ако искаш някога отново да заживееш в Англия.

Зак се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Не беше сигурен, че иска да живее в Англия.

Гил добави мляко и бучка захар в чая си и го разбърка.

— Чух един слух.

— Ти винаги чуваш слухове, това е част от занаята ти.

— Въпросът е, че не знам всички подробности — и не, познаваш ме достатъчно добре и знаеш, че не бих те занимавал с непотвърдени слухове, — но по-добре иди в „Смит, Ентуисъл и Кромби“…

Зак се намръщи.

— Адвокатите на семейството ми?

Гил кимна.

— Те несъмнено ще могат да ти обяснят. А и това тук може да ти потрябва. — Той извади от едно чекмедже голям избелял плик и го подаде на Зак. — И, Ад… Зак, ако бях на твое място, нямаше да губя време.

Намръщен, Зак взе плика. Беше го оставил на Гил преди дванайсет години, в случай че… не беше сигурен какво. Обърна го. Печатът беше невредим.

— Такъв вид проблеми, а?

Гил кимна.

— Имаш ли къде да отседнеш?

— Мислиш ли, че в „Пълтни“ ще ме приемат в този вид? — попита Зак и се засмя, когато видя изражението на Гил. Хотел „Пълтни“ беше най-елегантният в Лондон. — Е, аз съм само с това на гърба. Не смятах да оставам в Англия повече от ден-два.

Гил въздъхна.

— Тогава по-добре остани при мен. Ето ти адреса. — Той написа нещо на една картичка и я подаде на Зак. — Покажи го на прислужника ми. Той ще ти даде бръснача ми и ще ти намери някакви свестни дрехи. — Погледна стария си приятел и присви очи. — Това ужасяващо палто и особено това… — погледна към жилетката от котешка кожа и потръпна — … извращение никога повече не бива да се мяркат в близост до мен, ясно ли е?

Зак печално поклати глава.

— Гилбърт, Гилбърт, а аз си мислех, че обичаш котки.

— Обичам ги. Точно това е проблемът.

Зак се засмя.

 

 

Главният чиновник в кантората на господата Смит Ентуисъл и Кромби, адвокати, остана също толкова възмутен от външността на Зак, колкото и Евънс. Един истински клиент би подал на служителя визитна картичка, но от шест години Зак не носеше със себе си никакви документи за самоличност, камо ли визитна картичка на джентълмен. Циганите нямаха такива, шпионите също. А докато не разбереше за какво става въпрос, нямаше намерение да се обяснява, особено на някакъв дребен надут чиновник.

— Предполагам, че Смит е вътре.

Погледът на чиновника се стрелна за миг към една от вратите в кабинета му.

— За такива като теб не е.

— Значи е вътре, нали така? Хубаво.

Преди служителят да успее да реагира, Зак го заобиколи и мина през вратата най-вдясно. Затвори я и я залости здраво.

Един строен мъж на трийсетина години с вече посивяваща коса стана иззад бюрото си и се намръщи.

— Какво означава това натрапване?

— Съжалявам, господин Смит! — провикна се чиновникът от другата страна на вратата. — Не можах да го спра.

— Вие ли сте Смит? — Зак очакваше да види по-възрастен човек.

— Да, но както казах…

— А, вие сигурно сте синът. Очаквах баща ви, но предполагам, че вече се е пенсионирал. — Зак седна, като си избра най-удобния стол.

— Вижте сега… — започна Смит.

Чиновникът заблъска по вратата и изкрещя:

— Да повикам ли стражник, господин Смит?

— На ваше място не бих го направил — обърна се благо Зак към адвоката. — Ще се получи много неудобно. Особено за вас. — Той се облегна и кръстоса крака, без да обръща внимание на чиновника, който продължаваше да крещи и блъска по тежката дъбова врата.

Смит видимо се поколеба.

— Господин Смит? — отново изкрещя чиновникът. — Да доведа ли помощ?

— Не, всичко е наред, Григс — провикна се Смит.

От другата страна на вратата настъпи кратка тишина.

— Сигурен ли сте, сър?

— Напълно.

Лъжата беше толкова очевидна, че Зак не можа да потисне усмивката си.

Смит се намръщи, сякаш изведнъж му хрумна нещо, наведе се напред и се вгледа напрегнато в посетителя си.

— Да не би да сме се срещали?

— Само веднъж, отдавна. Казвам се Закари Блек.

Смит поклати глава.

— Имам отлична памет за имена. Не познавам никакъв Закари Блек.

— Когато се видяхме за последен път, косата ви беше черна.

Ръката на Смит за миг се прокрадна към косата му и той се намръщи.

— Срещата продължи съвсем кратко. Вие дойдохте в Уейнфлийт заедно с баща си — предполагам, че ви е повикал моят покоен баща.

— Уейнфлийт? — промълви Смит и впери в него невярващ поглед. — Вашият покоен… не е възможно да имате предвид… мили Боже! Не, вие не може да сте… — Сега го гледаше смаяно. — Но вие сте мъртъв!

— Така ли? Сигурен ли сте? — попита сухо Зак.

— Ами, разбира се, че не съм… искам да кажа… мили Боже! Трябваше да ви позная дори и само по очите! — Смит шумно се тръшна в креслото си. — Ама наистина се появявате в последния момент, нали? Делото е след две седмици.

— Дело ли?

— За да ви обявят официално за мъртъв — поясни Смит и се намръщи, когато видя изражението на Зак. — Не знаехте ли? Братовчед ви Джералд е… от смъртта на баща ви насам той е…

— А, Джералд! Открай време иска всичко, което е мое.

Това било, значи.

— Да, но… о, Боже… вие не разбирате. Не е само братовчед ви, има и други… усложнения. — Смит извади една кърпичка и избърса челото си, макар че в стаята съвсем не беше горещо. Пое си дълбоко дъх и това сякаш го успокои донякъде. — Съжалявам, просто ме изненадахте. Дайте да караме по важност. Можете ли да го докажете?

— Да докажа какво? Че съм жив?

— Че вие сте Адам…

— Вече не се наричам така. От дванайсет години не съм използвал това име — откакто напуснах Уейнфлийт. Оттогава съм Закари Блек.

Смит се наведе към него през бюрото си.

— Но можете ли да докажете, че сте син на баща си?

— Толкова, колкото всеки син може да докаже кой е баща му. — Зак извади плика, който му даде Гил, и го метна на бюрото на Смит. — Всичко е тук.

Смит отвори плика и огледа документите вътре. Не бързаше, проучи ги най-внимателно един по един. Зак се облегна назад. Значи щяха да го обявят за мъртъв, така ли? Щеше да е почти забавно, само че тогава братовчедът Джералд щеше да получи всичко, а той никак не харесваше братовчеда Джералд. Никога не го беше харесвал.

Той видя как адвокатът проверява и препроверява документите, как търси някаква слабост в доказателствата. Накрая вдигна глава.

— Някой може ли да удостовери истинността им?

— Искате да кажете, има ли някой, който да се закълне, че съм този, за когото се твърди в тези документи? Да, разбира се. — Зак изброи половин дузина имена, предимно на бивши съученици, и добави: — А Гил Радклиф, от Конната стража, може да свидетелства с какво съм се занимавал през последната война.

Смит, който припряно записваше имената, се зарадва.

— През последната война? Значи сте били войник?

— Не точно.

— О! Някакъв шпионин, предполагам.

Неодобрението в гласа му показа много неща на Зак.

Смит беше като мнозинството англичани, които смятаха шпионската дейност за неподходяща за един джентълмен. Джентълмените се биеха открито, човек срещу човек, лице в лице. Шпионите се таяха в мрака и се занимаваха с лъжи и тайни.

Този живот много допадаше на Зак. А и джентълмени или не, шпионите рискуваха живота си за информация, която спасяваше стотици, а понякога и хиляди хора. Той се усмихна леко — нито потвърждаваше, нито отричаше.

— Баща ви също може да удостовери кой съм, ако паметта му си е на мястото. При последната ни среща бях още момче и несъмнено съм се променил много, но сме се срещали няколко пъти.

Смит кимна.

— Аз не изпитвам съмнения. Сега знам кой сте. Не приличате много на баща си, но приликата ви с покойния ви дядо е огромна, особено в очите. Баща ми беше принуден да се оттегли заради влошеното си здраве, но умът му е остър както винаги. С радост ще ви идентифицира.

Зак добави мрачно развеселен:

— Несъмнено братовчедът Джералд също ще ме идентифицира, макар и не с радост, опасявам се.

Смит сви устни.

— Настоятелно го посъветвах да изчака, докато юридическите формалности приключат, но…

— Той винаги е бил алчен малък червей. Е, това ли е всичко? Можете ли да спрете делото, или трябва да се появя и да докажа кой съм?

— Ще опитам, но мисля… всъщност сигурен съм, че братовчед ви ще настоява делото да продължи. Както знаете, минаха дванайсет години, откакто напуснахте Англия, и той… ами…

— След като се е смятал за собственик на всичко мое, сега със сигурност ще оспори претенциите ми — довърши Зак вместо него. — Е, да продължава докогато иска — и като познавам Джералд, със сигурност ще го направи, — но фактът, че съм жив и здрав, е неоспорим. Е, добре, това ли е всичко? Мога ли да оставя всичко във вашите ръце? — И той стана от стола си.

— Ъъъ, не. — Ако това изобщо беше възможно, сега Смит изглеждаше още по-притеснен, отколкото при влизането му. — Има едно… — преглътна той — … усложнение.

Зак седна обратно.

— Усложнение ли?

— Нещо много по-сериозно.

— Така ли? — измърмори Зак и зачака.

— Според мен ще докажете кой сте без никакви трудности, сър, но това само по себе си е проблемът.

— Не ви разбирам.

— Проблемът е… — започна Смит и дълбоко си пое дъх. — В мига, в който докажете самоличността си, ще ви арестуват.

Настъпи кратко мълчание.

— По какво обвинение?

— В убийство.