Пак този сън. Не се беше връщал от дни насам — откакто прие предложението на лорд Кембъри. Но този път сънят неочаквано се промени и тя започна да се мъчи да избяга от един висок мургав циганин, който я сграбчи и я отнесе в нощта.

Само че всъщност не се мъчеше да избяга, а се беше вкопчила в него…

„Стъпвате по тънък лед, госпожичке.“

Джейн знаеше, че е така. Изобщо не разбираше лорд Кембъри. Що за мъж се разстройваше повече от факта, че я бяха видели да говори с мъж с износено палто, отколкото от това, че я бяха отвлекли и продали в бордей?

Във всеки случай тя щеше да се поучи от грешката си. Очевидно външният вид означаваше много за него — във всяко отношение. Не биваше да застрашава бъдещето си заради няколко часа разговор със Закари Блек.

Нищо че сърцето й започваше да бие по-бързо, когато зърнеше високата му стройна фигура да крачи лениво към нея. Нищо че минутите, прекарани в разговор с него, отлитаха като секунди, а нощем в леглото си преживяваше тези мигове отново и отново, като катеричка, която брои орехите си преди зимата.

Закари Блек не беше човек, за когото можеше да се омъжи. Нямаше нито пари, нито дом, нито работа. Още по-лошо — това сякаш ни най-малко не го притесняваше. И макар да беше сигурна, че Макс ще му предложи работа, ако тя го помоли, съвсем не беше сигурна, че Закари Блек ще я приеме. От историите, които й разказваше, беше ясно, че обича скитническия живот.

Както каза Дейзи, той беше само мимолетна фантазия и Джейн трябваше да е голяма глупачка, ако си мислеше нещо друго.

Нейното бъдеще бе другаде — при лорд Кембъри. Освен това трябваше да мисли за други неща, като например бала довечера — първия бал в живота й.

По-късно сутринта изведе Цезар на разходка в парка. Уилям крачеше като едра, мълчалива сянка три стъпки зад нея. Джейн не очакваше да види господин Блек, но сумтенето и дърпането на Цезар я предупредиха за присъствието му.

Тя спря рязко.

Как смееше Закари Блек отново да я поставя в това положение? Беше му заявила съвсем недвусмислено, че не може — не желае — повече да се среща с него. Рискът беше прекалено голям. Да, но ето го тук — високата му гъвкава фигура прекосяваше парка с онази самоуверена походка, която сякаш беше част от него.

Тя трябваше да се обърне, да прекоси улицата и да изчезне в къщата на лейди Биатрис.

Но коварните й крака — да не говорим за кучето — отказаха да помръднат. „Само още веднъж — обади се едно гласче в главата й. — Само още веднъж.“

Какофония от джавкане от лявата й страна привлече вниманието й. Една едра жена с поръбено с кожа пурпурно палто я гледаше гневно. Лейди Ембъри. Чудесно, няма що.

Безумно въодушевените кучета в краката й се оплетоха в каишките, но лейди Ембъри дори не забеляза. Очите й се присвиха, а едрата й гръд се изду от възмущение.

Джейн почувства как гръбнакът й се сковава. Нямаше да допусне тази жена да я обвинява, било то безмълвно или не. Нямаше да живее под властта на лейди Ембъри — нито сега, нито когато и да било.

Насили се да се поклони учтиво.

Почти чу възмутеното съскане на жената. Какво трябваше да направи? Да се извини, че се намира на обществен площад? Че към нея се приближава мъж, когото не беше молила да идва? Нямаше да го направи.

Скърцането на камъчета зад гърба й показа, че господин Блек се е приближил. Тя се обърна и го поздрави с хладно спокойствие.

— Господин Блек, не очаквах да ви видя пак.

Той изобщо не обърна внимание на кучето, което радостно душеше ботушите му.

— Вие сте сгодена! — Думите му прозвучаха като обвинение.

Гръбнакът й се скова още повече. Не беше смятала да обсъжда тази тема с него, но предположи, че ако той разбере защо му каза, че не могат да се виждат повече, това ще свърши работа.

— Да, но откъде знаете? Все още не е официално обявено.

Той махна рязко с ръка.

— Карат ви насила, нали?

Тя сбърчи вежди.

— За какво говорите? Какво да ме карат?

— Лейди Някоя си — вашата настойница, или както там я наричате. Собственичката на къщата, в която живеете. — Той кимна към сградата. — Тя ви принуждава да се омъжите за този човек, нали?

— Не. Лейди Биатрис ме обича. Никога не би ме принудила да сторя как…

— Значи ви оказва натиск — за ваше добро.

— Не! Нали вече ви казах…

— Значи е сестра ви — онази, която е омъжена за нейния племенник.

— Не, разбира се! Никой не ме принуждава — и не ми оказва какъвто и да било натиск — да се омъжа за лорд Кембъри. Всъщност е точно обратното.

— Точно обратното? — повтори той и се намръщи. — Искате да кажете, че те не искат да се омъжите за него?

Джейн със закъснение осъзна, че е крайно нередно да стои в парка и да обсъжда годежа си със Закари Блек.

— Не желая да говоря за това.

— Искате да кажете, че ще се омъжите за него по своя воля?

Тя не отговори.

— Защо, за бога?

Тя го заобиколи и продължи напред, като влачеше изпълнения с нежелание Цезар.

— За бога, защо искате да се омъжите за такъв човек?

Гласът му звучеше толкова ужасено, че я накара да се замисли. Тя се спря и се обърна към него.

— Има ли някаква причина, поради която да не трябва да се омъжа за него?

Последва кратко напрегнато мълчание, след което думите изригнаха от устата му:

— Той не е за вас.

— Попитах за причина, не за непоискано мнение. Можете ли да ми посочите причина? — И тя зачака да чуе по-нататъшното му обяснение.

— Не, доколкото знам — отговори той навъсено, — но…

Тя закрачи напред. Гневът й растеше с всяка крачка. Беше й омръзнало всички да й казват какво може или не може да прави. Какво му влизаше в работата за кого беше решила да се омъжи? Как смееше да се съмнява в избора й? Все пак не смяташе да й предложи алтернатива, нали така? Дори да искаше, не можеше. Как смееше да се изправя срещу нея като някакъв обвинител?

Закари Блек я настигна само с няколко крачки.

— Не можете да се омъжите за него.

Тя вървеше толкова бързо, колкото й беше по силите, без да тича; той сякаш се разхождаше лениво, дяволите да го вземат!

— И защо? Той е уважаван джентълмен от висшето общество, с добра репутация, човек с чувство за дълг пред семейството и…

— Баща ми беше джентълмен от висшето общество с репутация на човек с чувство на дълг пред семейството, но когато се напиеше, ставаше същинско животно и пребиваше жестоко и мен, и съпругата си — може би и двете си съпруги, но аз не помня майка си — каза Зак и млъкна стъписан. Не беше казвал това на никого.

Тя се обърна, гледаше го с разширени очи.

— Баща ви ви е пребивал? Това е ужасно!

Зак не каза нищо. Не беше имал намерение да й го разкрива.

Челото й се сбърчи озадачено.

— Джентълмен от висшето общество? Мислех, че баща ви е бил циганин.

— Истинският ми баща.

Не беше лъжа, но знаеше как ще го изтълкува тя — че баща му го е създал в леглото на някоя циганка.

— О, разбирам.

— Не можете да вярвате на Кембъри — или на когото и да било от така наречените джентълмени — само заради репутацията му.

Тя сбърчи тревожно чело.

— Знаете ли нещо лошо за него? Да не сте чули някакви слухове или… или нещо друго?

Той не отговори, затова тя добави:

— Господин Блек, нима се опитвате да ми кажете, че и лорд Кембъри бие жените? Това ли ми казвате?

Зак се изкуши да излъже и да потвърди, но когато погледна тези големи сини очи, вперени тревожно в неговите, почувства, че не може да я излъже.

— Не, не съм чувал нищо неблагоприятно за него.

Тя стисна устни. В очите й проблесна някакво чувство, което Зак не можа да разгадае.

— Но той не е за вас. Ще ви отегчи до смърт само за една седмица. Не можете да се омъжите за него само защото е богат. Има неща, които са по-важни от богатството, нали знаете?

Тя не отговори — просто продължи по пътя си с високо вдигната глава. Бузите й бяха леко изчервени.

Зак тръгна след нея.

— Слушайте, аз изпитвам… изпитвам чувства към вас и подозирам, че и вие изпитвате към мен. Но няма да преследвам момиче, което не желае да го ухажвам. Ако сега ми кажете в лицето, че не храните нежни чувства към мен, че греша, ще ви оставя на мира.

Тя се поколеба, сякаш искаше да каже нещо, но накрая продължи по пътя си, без да продума.

Думите изригнаха от устата му без подготовка и без да ги е мислил предварително:

— Едно нещо искам да разберете: говоря ви за женитба.

И това не искаше да го казва, но след като веднъж изрече думите, те ненадейно му се сториха правилни.

Джейн закова на място и за миг той си помисли, че ще подмине думите му без внимание. Но тя изпъна рамене и се обърна към него.

— Интересът ви ме ласкае, но не мога да ви окуража. Вече съм сгодена. Преди годежа много внимателно обмислих какво представлява бракът; когато реших да приема предложението на лорд Кембъри, не го направих нито с лекота, нито необмислено. — Изражението й беше решително, но в очите й се четеше тревога.

— Внимателно и обмислено, така ли? — стрелна я той с разпален поглед. — Значи любовта няма никаква роля, така ли?

Тя сякаш се почувства неловко.

— Когато става дума за нещо толкова сериозно и обвързващо като брака, едно момиче в моето положение трябва да вземе предвид много фактори.

— Какви фактори? Искате да кажете пари, имоти, титла — такива неща? — Гневът му нарастваше. Искаше да я сграбчи, да я метне на седлото си и да препусне към залеза.

Тя не го отрече. Изчервяването й беше повече от красноречиво.

Той почувства как устните му се извиват в презрителна усмивка.

— Значи единственото ви намерение е да си хванете богат съпруг.

— Не… да… о, като го казвате така, звучи толкова студенокръвно, а аз не съм такава.

Той се изсмя кратко и неприятно.

— Напротив, точно такава сте. Но все пак заслужавате нещо по-добро от Кембъри.

Тя продължи да върви и Зак я последва.

— Не можете да си позволите да се продадете по този начин…

— О, защо не пораснете! — сопна се тя.

Той остана с отворена уста.

— Какво?

— Казах да пораснете — повтори тя. — От ваша гледна точка всичко е толкова лесно, нали, господин Блек? Гледате ме и виждате красиви дрехи, виждате, че живея в голяма къща в най-хубавия квартал в града, и си представяте, че всичко е идеално, нали?

— Аз…

— Изобщо не можете да си представите — нали, господин Блек? — че може да знам какво е да гладуваш, да умираш от студ, да нямаш сигурно място, където да спиш нощем… — Тя млъкна, пое си дълбоко дъх и опита да се овладее.

— Аз не съм…

— Нямам нищо — нито едно пени, нищо друго освен издръжката, която ми дава лейди Биатрис, — а тя не е длъжна да ми дава нищо. Аз не съм й роднина. Прави го само от доброта — благотворителност, ако предпочитате.

В очите й проблеснаха непролети сълзи. Яростни непролети сълзи.

— Нямам почти никакво образование, никакви умения, нищо друго, с което да изпъкна, освен с лицето си. Лейди Биатрис ми даде възможност да сключа онзи вид брак, който ще осигури бъдещето ми — моето и на децата, които ще имам. И нито вие, нито някой друг ще ме спре, колкото и да ми се иска да… — Тя млъкна и поклати глава. — О, моля ви, просто се махнете! И не се връщайте. Не искам да ви виждам никога вече.

— Джейн…

— Не съм ви позволила да ме наричате по малко име!

Той я хвана за китката.

— Грешите, да знаете. Много грешите.

— Пуснете ме! — задърпа тя яростно ръката си и той я пусна.

— Можете да предложите на един мъж нещо много повече от хубавото си лице и фигурата си — продължи той настойчиво.

За миг тя впери поглед в него, после поклати глава.

— Моля ви, просто ме оставете на мира. Не мога…

— Не се продавайте евтино.

Тя настръхна.

— Да се продавам ли? — Преглътна и попита горчиво: — Дори да се продавам, какво от това? Това не ви засяга, нали?

Твърде късно той осъзна как е изтълкувала думите му.

— Нямах предвид това…

Но беше много късно. Тя му беше обърнала гръб и гневно се отдалечаваше.

Ръцете му се свиха в юмруци.

Уилям излезе на пътеката и застана с лице към Зак. Стойката му показваше, че ако Зак иска да направи проблем от отказа на Джейн, той с радост ще се включи.

Зак не направи проблем. Щеше да изпита голямо облекчение, ако раздадеше един-два удара, но тя му каза да порасне.

Джейн се върна в къщата на лейди Биатрис потресена от избухването си, но и изпълнена със странно облекчение. „Така му се пада“ — каза си тя, докато водеше Цезар към задната част на къщата и отново пълнеше купичката му с вода.

Загледа се как кучето лочи водата. Какъв глупав, непоносим, арогантен мъж! Как смееше да й казва как да живее?

Тя взе една четка и започна да разресва козината на Цезар.

— Циганите би трябвало да разбират суровите факти от живота, не мислиш ли? — обърна се сърдито тя към кучето. — Но не! Очевидно не! Ние с теб знаем истината, нали, Цезар? — За миг тя спря да го реши и се загледа пред себе си. В ума й изплуваха думите на Закари Блек: „Можете да предложите на един мъж нещо много повече от хубавото си лице и фигурата си.“

Звучеше много хубаво, но след него дойде онзи шамар.

— Да се продавам ли? — обърна се тя към Цезар. Той наостри уши.

Вярно беше.

— Не, не е вярно — увери тя кучето. — Това е… размяна, сделка. И аз, и лорд Кембъри ще получим това, което искаме. Това е същността на брака.

Повече или по-малко.

— Глупав мъж!

Нямаше предвид лорд Кембъри.

После въздъхна.

— Знам… и аз съм също толкова глупава. Защо се чувствам така? Не искам, но…

Той я изкушаваше — прекалено много, — но и двамата знаеха, че е невъзможно да избере него.

Открай време знаеше, че влюбването е нещо безразсъдно и опасно. Беше сигурна, че може да го предотврати, убедена, че може да се застави да се влюби в мъжа, за когото ще се омъжи. Много хора го правеха — сключваха разумни бракове, основани единствено на уважение и доброжелателство. А след сватбата започваха да се обичат. Научаваха се да се обичат.

Това беше много по-разумен и предпазлив начин да си изградиш живот на сигурност и задоволство. И Джейн възнамеряваше да прояви точно този вид разум.

Вместо това си позволяваше да мисли — и мечтае — за човек, който по нищо не приличаше на онзи тип мъж, за когото трябваше да се омъжи. Само защото, като го видеше как върви към нея, усещаше приятна тръпка по цялото тяло, сякаш под кожата й леко бълбукаше шампанско.

Играеше си с огъня и ако се беше изгорила… е, така й се падаше. Стигаше само той да я погледне, за да се задъха. Как бе възможно само разходките и разговорите с някого в парка да я карат да се чувства толкова… жива? Когато беше с него, когато слушаше разказите му и се смееше на пакостите му, когато вървеше до него, а той съобразяваше крачката си с нейната, щастието просто бълбукаше в нея като планински извор от чиста хладна вода, който не спираше да ромоли.

Да ромоли по най-глупашки начин. Единственото, което искаше Джейн, беше да се смее, да се върти, да танцува и да се радва. Защото точно така се чувстваше в неговата компания.

Но това беше невъзможно. Абсолютно, безнадеждно невъзможно.

Знаеше, че това е илюзия, че животът не е такъв. Не на всеки бе отреден щастлив завършек като от приказка — не и на нея. Трябваше да е разумна… И да порасне.

Дейзи се оказа права. „Ще намериш най-невъзможния и неподходящ мъж в цялото висше общество и любовта ще те удари кат’ чук по главата.“

Само дето той дори не беше член на висшето общество.

— Безнадеждно — измърмори тя.

„Едно нещо искам да разберете: говоря ви за женитба.“

Цезар я погледна укорително.

— Не ме гледай така! — отговори тя. — Знам, че го смяташ за чудесен, но умът ти е също толкова замаян и непретенциозен, колкото моят. Но не се тревожи, няма да допусна някой от нас да пострада само заради моята погрешна преценка.

Кучето я побутна по ръката и тя продължи да го реши. Заговори със суров тон:

— Няма да живея в цигански фургон, да готвя на открит огън, да отглеждам децата си в калта и да скитам безспир по света.

И все пак… начинът, по който я гледаше той, начинът, по който накланяше глава към нея и слушаше — наистина слушаше, сякаш си заслужаваше да чуе какво има да му каже. Сякаш се вълнуваше от мислите и чувствата й…

Освен това не можеше да отрече колко привлекателни са едрото му гъвкаво тяло, дълбокият му глас, силните му кафяви ръце с дълги пръсти, способни да раздават бърза и брутална справедливост и същевременно да бъдат толкова нежни с нея. И с Цезар.

А когато се усмихнеше с онази своя бавна усмивка…

Да, но беше глупав, арогантен, сляп и досаден, напомни си тя раздразнено. И невъзможен!

„Баща ми ме пребиваше жестоко…“.

Затова ли скиташе без дом, без корени, сам?

Стига! Напомни си сурово, че няма смисъл да се пита. Нали му каза, че никога повече не иска да го види.

„Внимавай какво си пожелаваш.“

Искаше той да изчезне от живота й. Наистина го искаше. Не й трябваше това… това мъчение.

Мъчение ли? Колко глупаво! Просто не беше възможно да го има и толкова.

Но той щеше ли да стои настрана?

— Съмнявам се — обърна се тя към Цезар и за последен път прокара четката по козината му. — Досега не е стоял. Макар че сега, когато знае, че съм сгодена… — Тя остави четката. — Може да накарам Уилям да те разхожда в близките дни, за по-сигурно.

Трябваше да мисли за бъдещето си и в него определено не влизаха високи мургави мъже с пронизващи сребристозелени очи. Трябваше да си го избие от главата.

— И ще го избия — увери тя кучето. — Той беше само мимолетна фантазия. Не означава нищо за мен. Нито за теб, чуваш ли ме?

Фактът, че бе взела решение, я накара да се почувства по-добре. Тя доля купичката с вода на Цезар, погали го за последен път и забърза по стълбите към стаята за шиене.

Дейзи седеше с кръстосани крака на малкото канапе пред прозореца, пришиваше мъниста и тихо си тананикаше под нос:

Що са за мен къща, земи?

Що са за мен много пари?

Що е за мен съпругът ми млад?

Със циганин тръгвам —

на песни богат.

— Престани, Дейзи!

Дейзи учудено вдигна глава.

— Какво да престана?

— Тази песен.

— Какво… о! — И Дейзи се ухили, когато си припомни какво пееше. — Улучих болно място, а? — Но после забеляза изражението на Джейн и лицето й веднага стана сериозно. — О, не! Това ли е, миличка?

— Н-не — промълви Джейн, но гласът й потрепери.

Дейзи стана от канапето и й донесе кърпичка.

— О, миличка, знаех си, че така ще стане! Открай време си с меко сърце и обичаш да приютяваш бездомни животни.

— Той не е бездомно животно.

Дейзи въздъхна.

— Знам. Но все едно че е. Не можеш да вържеш циганин на едно място. А когато е висок, мургав и безобразно хубав… тоз голям, хубав нехранимайко. Какво е направил?

— Аз… аз му казах, че не искам да го видя никога вече.

Дейзи я прегърна през кръста.

— Така е най-добре, нали?

— Знам. — Сълзите, които се мъчеше да спре, потекоха по бузите й и тя ги избърса енергично с кърпичката. — Няма да плача за него, няма!

— Точно така, миличка! Никой мъж не заслужава да плачеш за него.

— Той е арогантен, дразнещ и се меси навсякъде.

— Точно така — съгласи се Дейзи, която дори не беше говорила с него.

— Надявам се, че никога вече няма да го видя.

— Хубаво — отвърна отсечено Дейзи. — Сега върви и си измий лицето — и ръцете, и отдолу под ноктите, ако си пипала това пусто куче — и се върни. Имаме няколко часа, преди да започнеш да се приготвяш за бала. Можеш да направиш някой подгъв или един-два шева.

За миг Джейн остана загледана в нея, после се засмя с разтреперени устни и я прегърна.

— О, Дейзи, прекрасна си! Винаги си така земна и практична!

Дейзи се ухили.

— Налага се. Ако аз не се погрижа за себе си, няма кой друг.

„Точно навреме ми го напомни“ — помисли си Джейн, докато отиваше да измие лицето и ръцете си.

Дамата от песента… о, несъмнено щеше да бъде щастлива със своя циганин през първите няколко седмици или дори през първите няколко месеца, но когато се родеше първото бебе… тогава какво? Тогава щеше да съжали, че е загубила прекрасното си пухено легло и къщата си. Бебетата трябва да живеят на топло и сухо. И сигурно.

Зак се влачеше по улиците, без да забелязва нищо наоколо. В мислите му цареше хаос. Тя щеше да се омъжи за един ужасяващо скучен дребен дебелак по сметка. По сметка!

И като абсолютен глупак той й каза, че се била продала. И макар че нямаше предвид онова, което заключи тя, беше вярно.

Тя се беше продала най-хладнокръвно — макар и в брак — за пари. И той не можеше да я вини.

Тя знаеше какво е студ, знаеше какво е глад, за бога — едно момиче от висшето общество! — и знаеше какво е „да нямаш сигурно място, където да спиш нощем“.

Как? Кога? Защо?

Какво, по дяволите, се беше случило, за да накара едно мило, сърдечно, великодушно момиче, красавица с връзки в обществото, да си мисли, че не може да изпъкне с нищо друго освен с лицето си? Да си помисли, че трябва да се омъжи за пари?

Когато очевидно копнееше за… нещо повече.

Спомни си как Джейн погледна към онези деца и каква нежност се изписа в очите й.

„Защо не пораснете?“, попита тя. И беше взела възможно най-зрялото решение. Предполагаше, че не може да я вини, че знае какво иска. „Онзи вид брак, който ще осигури бъдещето ми — моето и на децата, които ще имам.“

Да, това беше то — спокойствие, сигурност и деца. И дом.

Не можеше да я обвинява. Това правеха всички жени — свиваха гнездо. Превръщаха къщата в дом. Отглеждаха деца. Пазеха ги.

Продължи да крачи, без да вижда. Джейн Чанс знаеше точно какво иска от живота. А той дори това не знаеше.

Какво искаше? Сещаше се само за едно: Джейн Чанс.

И ако искаше да има някакъв шанс да я получи, трябваше да порасне!

Какъв глупак беше само! Какво й беше предложил досега, за да я отклони от заможния й, дебел, нисък глупак с титла? Няколко часа флирт — разговор в обществен парк — с мърляв, опърпан циганин. Какво изкушение!

Тя искаше да постигне нещо — нещо достойно: да си изгради живот, по-добър от… от това, което бе преживяла в миналото си, каквото и да беше то.

А какво правеше той? Носеше се по течението. Играеше игрички — същите, с които не беше преставал от осем години. Открай време му доставяше удоволствие да мери ума си с този на другите, да преминава от една самоличност към друга, а рисковете — рисковете бяха голяма част от забавлението.

О, тези игри бяха сериозни — в служба на Негово величество и под зоркия надзор на Гил, но какво беше постигнал все пак? Още по-важно: какво го очакваше в бъдеще? Събирането на информация беше важно, но сега, след края на войната, важността му не беше ли намаляла? Шпионирането не беше ли се превърнало в… подло занимание сега, когато линиите не бяха така ясно очертани?

Унгарската история беше оставила горчив вкус в устата му. Беше направил това, което се искаше от него, и го беше направил добре, с обичайния си нюх. Но документите, които беше донесъл в Англия, щяха да разрушат човешки животи — животи на хора, които познаваше… а някои от тях дори харесваше.

Не беше убеден, че неговото правителство изобщо трябва да се набърква в политическите дела на друга страна. Знаеше, че тази намеса ще продължи въпреки мнението му, но трябваше ли и той да участва?

Беше прекарал далеч от Англия дванайсет години и през осем от тях беше работил тайно за правителството си… Наистина ли искаше да продължи да живее по този начин — в сенките, постоянно да сменя името си, самоличността си, външността си, когато се наложеше, и да продължи да пътува, винаги да пътува? Без да създаде близост с никого?

Помисли си за жените, с които беше лягал. Поредици от краткотрайни връзки. Винаги държеше жените на разстояние: при работа като неговата емоционалната обвързаност беше опасна и той се стараеше да избягва жените, които искаха нещо повече от тялото му за кратко време. Внимаваше нещата да си останат необвързващи — практична връзка, изгодна и за двете страни, срещи в леглото тогава, когато беше удобно, мимолетно привличане. Нищо сериозно.

Помисли си за две големи сини очи, ясни като гръцкото небе през лятото, и за усмивка, която приличаше на утринна светлина, затанцувала по водата.

Беше на двайсет и осем години. Мръсните тайни на чуждите правителства винаги щяха да съществуват и винаги щеше да има хора, които се опитват да ги изкопчат. За такива като него винаги щеше да има работа. Ако се наложеше, можеше да продължи с този занаят още години наред.

Но вече не му се налагаше. Не можеше да заличи годините на тъмното си минало, не можеше да премахне петното от нещата, които бе извършил — човек не можеше да върне времето, — но можеше ли да започне отначало? Може би.

Вероятно не можеше да й предложи дом, но имаше къща.

Това беше някакво начало. Въпросът беше в какво състояние се намира тази къща. И можеше ли да построи от нея бъдеще? Бъдеще, което да изкуши момиче, твърдо решено да се омъжи по сметка?

На закуска на следващия ден Гил посочи едно съобщение в „Морнинг Пост“.

— Вече е официално.

Зак хвърли един поглед и кимна отсечено. Съобщението за годежа на госпожица Джейн Чанс и лорд Кембъри.

— Знам.

— Говори се, че ще се оженят преди края на сезона — осведоми го Гил. — Пролетна сватба и тъй нататък.

Зак изсумтя. Не искаше да мисли за това.

— Напускам града за няколко дни — обърна се той към Гил.

Приятелят му се намръщи.

— Към Уелс ли тръгваш?

— Не. Само ще си загубя времето. Сесили сигурно вече пътува към Лондон. Най-вероятно ще се разминем по пътя, без изобщо да разбера. Ще отида да хвърля едно око на Уейнфлийт. Да видя от какво има нужда там. Какво? — попита той, забелязал учуденото изражение на Гил. — Нали знаеш, че си имам отговорности.

— Знам. Просто не очаквах да ги приемеш толкова бързо.

— Да, но ги приемам. Време ми е да порасна.

Настъпи кратко мълчание.

— Ами ако те познаят? — попита Гил.

— Няма да е официално посещение — просто ще се повъртя там и ще проуча тихо. Ще добия представа как вървят нещата.

Той стана от масата.

— След няколко дни се връщам. Ако Сесили пристигне в Лондон преди мен, нали ще се погрижиш за нея?

Гил се съгласи и Зак се зае да си събира багажа. Изпрати бележка на адвоката с инструкции в негово отсъствие да се обръща към Гил и напусна Лондон.

Щеше да стигне до Уейнфлийт след по-малко от ден. Валеше, затова взе една от жълтите карети под наем. Смяташе да измине с нея почти целия път, а когато стигне до местната странноприемница, в която щеше да отседне, да наеме кон за последните няколко мили. И да проучи какво става наоколо.

Дългите часове, които прекара в каретата, му дадоха предостатъчно време за размисъл.

Мислеше Джейн за разглезена и раснала в пашкул, без да има представа колко е труден животът, и разкритията й го стъписаха. Това, че познаваше глада и студа… И че не беше имала сигурно място, където да спи? Сигурно място, където да спи? Умът му запрехвърля безброй възможности, всяка по-тревожна от предишната.

Тя изглеждаше толкова… невинна.

Той обаче не се съмняваше, че всяка дума е истина, при това не само заради страстната убеденост в гласа й. Противоречията, които забеляза у нея, сега придобиваха смисъл.

Тя знаеше какво е бедност. Тежка, ужасяваща бедност.

Нищо чудно, че искаше богат съпруг. И свой собствен дом. Зак не можеше да я вини за това.

Един-два пъти за своя изненада почувства, че се усмихва, когато си спомни с каква ярост го нападна тя. Малка кавгаджийка! Но той си го заслужаваше. Точно от това имаше нужда.

Когато се спусна здрач и кочияшът спря да запали фенерите, Зак се замисли за това, че Джейн навярно се подготвя за първия бал в живота си. Спомни си как цялото й лице грейна от въодушевление, докато му разказваше за уроците си, за роклята, която щеше да носи и която до този момент дори не й бяха позволили да зърне…

Малки, невинни удоволствия. Тя не приемаше нищо за дадено.

Ако не беше такъв глупак, ако не изпитваше такова удоволствие да се преструва на циганин, ако не беше послушал малоумния съвет на адвоката да се спотайва, можеше тази вечер да я покани на първия й валс.

„Ще има и други балове“ — каза си той.

Не му помогна.

Към следващата част или към съдържанието

Ан Грейси Мечтата на Джейн (15)

Метаданни

Данни

Мечтата на Джейн

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 14

Ан Грейси
Мечтата на Джейн (15)