Ан Грейси
Мечтата на Джейн (20)

Глава 19

Единствената ни възможност е да станем пирати.

„Разум и чувства“, (филм по едноименния роман на Джейн Остин)

Беше последният валс преди свалянето на маските. Над нея падна една сянка. Джейн вдигна глава и видя висок мургав непознат — пират, ако се съдеше по облеклото му. Очите му блестяха през процепите на маската… всъщност това не беше истинска маска, а къс небрежно откъснато черно кадифе, покрил половината от лицето му.

Джейн се напрегна. У него имаше нещо… начинът, по който стоеше там, фигурата му… Стойката му…

Панталонът му беше черен и тесен, прилепнал към дългите му силни бедра.

Джейн искаше да отклони поглед, но не можеше.

Ботушите му бяха високи и черни, до средата на бедрото. Тесният му кръст бе пристегнат с крещящ червен пояс. Под черната му кожена жилетка ризата му беше свободна и бяла, закопчана небрежно почти до врата. Почти. Колкото и да бе скандално, на врата беше отворена.

Джейн виждаше лекото трептене на пулса в шията му. В голата му шия. Загоряла, силна на вид, мъжествена.

Тя преглътна. Не беше възможно да е той. Той не би посмял…

Единственото, което можеше да види от лицето му — с изключение на тези напрегнати, неразгадаеми очи, — бяха гладко избръснатата челюст и квадратната, изваяна брадичка. Никога не го беше виждала без брада, но беше сигурна, че е той.

Устата му беше строга, красива… откъде й хрумна тази мисъл, зачуди се трескаво Джейн.

— Мисля, че този танц е мой. — Гласът му беше тих, дълбок, излязъл право от най-тъмните й и тревожни сънища. Закари Блек.

— Какво правите тук? — изсъска тя.

— Дойдох да танцувам с вас, разбира се. Вие какво си помислихте? — В очите му танцуваше самият дявол. Под маската му за миг проблеснаха бели зъби. — Нали ви казах, че не се сбогуваме завинаги.

— Не ставайте смешен! Това е бал за подбран кръг — много скъп бал! Не можете да идвате тук!

— Да, но съм тук — удостои я той с онази своя бавна, ленива усмивка.

Закари Блек, циганинът, беше красив, интригуващ злодей, но този мъж… този мъж беше красив със своята пиратска гъвкавост и арогантност. Джейн се застави да се съсредоточи.

— Не бива да сте тук. Влезли сте без покана. А за този валс вече съм ангажирана.

— Да, с мен.

Тя провери картичката си за танци.

— Не, пише „Радклиф“ . Познавам господин Радклиф и това не сте вие!

— Тук съм на негово място. — През процепите на маската очите му проблеснаха. Какво си мислеше — че е забавно да идва тук? Натрапник, облечен като пират? Ако някой осъзнаеше, че един циганин е успял да влезе на бала, щеше да избухне страшен скандал. И Закари Блек щеше да бъде… Джейн не бе сигурна какво ще последва — побой, арест? Със сигурност някакви неприятности.

— Това е частен бал. Влиза се само с покана. Как влязохте?

Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха във вълча усмивка под кадифената маска.

— Отмъкнах една.

— Искате да кажете, че сте откраднали покана?

Очите му проблеснаха под дръзката кадифена маска.

— Нали съм пират. Или забравихте?

— Но защо сте сторили нещо толкова налудничаво и опасно? Ако ви разкрият…

— Не се притеснявайте.

Оркестърът засвири встъпителните тактове на валса, той се приближи към нея и лениво протегна ръка. Тя бързо отстъпи назад.

— Не, вървете си! Трябва да си тръгнете! Партньорът ми всеки момент ще дойде!

Той пое ръката й и я поведе към танцовата площадка.

— Престанете! Господин Радклиф…

— … го няма. Тук съм аз.

Ръката му стискаше кръста й в желязна хватка и преди да разбере какво става, Джейн се носеше по площадката. Скандално близо до него.

Трябваше да танцува с него. Нямаше друг избор. Не можеше да се освободи от него, без да направи смущаваща публична сцена.

Той я привлече още по-близо. Тя усети топлината на тялото му — високото му мощно тяло, — усети лекия аромат на мъжкия му одеколон.

— Не мислете за бъдещето — прошепна той. — Не мислете за нищо. Просто затворете очи и се отдайте на музиката.

„И на мъжа“. Изкушението беше неустоимо. Това беше само един танц — няколко мига, през които можеше да се отдаде на фантазиите си. Безобиден танц в присъствието на много хора. Какво значение би могло да има? Джейн спря да се бори с него — и със себе си, — затвори очи и му позволи да продължи да я върти по пода.

В прегръдките му танцът беше нещо, което не бе изпитвала никога преди. Не й се налагаше да мисли, да помни стъпките — стигаше й само да се подчинява на безмълвните, прекрасни команди на този мъжествен, вбесяващ, абсолютно безочлив мъж.

Възхитителни ли? Тя прогони тази мисъл от ума си. Но, о, Боже, той наистина умееше да танцува!

Това значи бил валсът! Изобщо не беше както по време на уроците й. Сега сякаш се рееше, като листенце, понесено от бурен вятър и отвяно… кой знае къде.

Танц на чисто, вълшебно съблазняване…

Последните звуци на мелодията замряха.

Джейн остана в прегръдките на Закари Блек. Ръката му продължаваше да обгръща кръста й много по-плътно, отколкото беше редно, а пръстите му не пускаха нейните. Тя дишаше учестено, и то не само от усилието от танца. Сърцето й биеше лудо; устата й беше пресъхнала.

Танцът беше свършил. Джейн искаше да се наведе към Закари Блек, да затвори очи, да притисне буза до широките му гърди и за няколко минути просто да продължи да се преструва. Нейната тайна фантазия. Пепеляшка на бала. Искаше тази фантазия да продължи завинаги. Не се интересуваше коя е тя и кой е той. Искаше двамата да бъдат просто един мъж и една жена, понесли се в една мечта, в блажен сън, от който не искаше да се събужда.

Но в далечината чуваха възклицания и смях. Свалянето на маските започваше.

Бавно, неохотно тя отвори очи.

И впери поглед право в неговите, блеснали и напрегнати през процепите на черното кадифе — неговата маска.

— Време е за сваляне на маските — прошепна тя. — Хората ще ви видят. Трябва да си вървите.

Тя вдигна ръце и понечи да свали маската от лицето си, но той я изпревари. Дългите му пръсти сръчно развързаха връзките и нехайно пуснаха маската да падне. През цялото време очите му жадно я разкъсваха.

Тя не помръдна — не можеше. Просто не можеше да се застави да помръдне и на сантиметър. Едва успяваше да диша.

Той остана без маска. Очите му проблясваха на отразената светлина на балната зала. По кожата й премина лека тръпка, когато нощният въздух охлади кожата, която маската й допреди миг пазеше топла. Смаяна, тя осъзна, че се намират на открито — на един от малките балкони на балната зала, с изглед към терасата на десетина стъпки под тях, а отвъд нея — към градината.

Един бърз поглед й показа, че са сами. Френските прозорци, които водеха към балната зала, бяха затворени, а балконът беше малък и в тъмнината, която ги обгръщаше, създаваше усещане за интимност.

В тъмнината ли? Когато Джейн пристигна на бала, цялото място — терасата, градините и, разбира се, балната зала — пламтеше в ослепителна светлина. Ярко оцветените фенери, наредени на терасата и закачени между колоните, на това балконче бяха угасени.

Тук, където Джейн стоеше заедно със Закари Блек, имаше само сенки, които изглеждаха още по-дълбоки заради ярката светлина, която ги заобикаляше. Никой не можеше да ги види.

Това я стъписа, върна я към действителността. Сега тя вече не беше обикновена пастирка без име, свободна да флиртува, да танцува и да се забавлява, а Джейн Чанс, момиче със задължения. И очаквания. И годеник.

А той беше самозванец, промъкнал се тук чрез кражба и безчестие. Ако го разкриеха, все още можеше да избухне скандал.

Той навярно бе подготвил всичко отрано: беше угасил фенерите, беше замислил всеки ход. Скандалът беше почти неизбежен. Присъствието му — и фактът, че се е появил без покана — можеше ужасно да я компрометира. Джейн незабавно трябваше да се върне в балната зала.

— Трябва да си вървите! — повтори тя. — Опасно е да стоите тук. Ако ви открият… — Последствията и за двама им щяха да бъдат много неприятни.

Той не помръдна от мястото си.

— Дойдох, за да говоря с вас. А също и да танцувам с вас — каза й той. — Вие не пожелахте да се видим в парка, не пожелахте да отговорите на бележката ми — прочетохте ли я?

— Да. — Джейн погледна към вратите, които водеха обратно към балната зала. Започваше да се притеснява. Лорд Кембъри сигурно я търсеше. — Трябва да вървя.

Тя направи крачка към вратата. Той застана на пътя й и едрото му стройно тяло й препречи пътя за бягство.

— Значи знаете, че съм джентълмен, но има още някои неща, които трябва да ви обясня…

— Казах ви, че трябва да тръгвам!

Тя опита да го заобиколи, но той я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Дойдох да говоря с вас.

И с тих, припрян глас той й обясни, че е джентълмен с голямо имение и състояние — „не толкова голямо, колкото на Кембъри, но достатъчно“. Каза й, че е живял в чужбина дванайсет години, че е напуснал Англия едва шестнайсетгодишен и се е върнал в деня, в който се е запознал с нея. Обясни й, че по време на отсъствието си е работил на различни места, събирайки информация за правителството на Негово величество и е натрупал опит в заблудите.

Докато той говореше, гневът на Джейн бавно се надигаше. Само като си помислеше, че беше сънувала този мъж! Как си бе позволила да се увлече по този… този шарлатанин?

Той свърши речта си и млъкна.

— Предполагам, че се питате защо продължих да създавам впечатлението, че съм циганин.

Тя не отговори и той продължи:

— На път съм да получа наследството си, но има една… пречка, юридическо затруднение. Всъщност е абсолютна глупост, но ме посъветваха да се спотайвам, докато се уреди въпросът, и да не използвам нито истинското си име, нито титлата си. Положението е деликатно и ще ви помоля за дискретност…

— Няма нужда, защото не желая да чувам нищо. Искате ли да знаете защо? — И Джейн отметна глава назад. — „Калайджия и шивач, и войник, и моряк, богаташ или бедняк, просяк ли, или крадец“^[1] — колко от всички тези неща сте вие, господин Блек? Първо твърдите, че сте циганин, после пират, след това шпионин… а тази вечер сте дошли тук с открадната покана, така че със сигурност сте крадец! А сега твърдите, че сте джентълмен! Джентълмен с титла? Лорд, който живее под чуждо име заради някакво мистериозно затруднение, което изисква да се обличате като циганин? За толкова наивна ли ме мислите? Това е просто още една от вашите прекрасни приказки. — Тя изсумтя. — Вие сте просто един голям лъжец и нищо повече! — С всяка дума тя забиваше пръст в широките му корави гърди. — Вие май си мислите, че животът е само игра, но за мен моето бъдеще не е игра! За мен това е нещо много сериозно и аз не желая да слушам повече вашите лъжи, затова ме пус… ммм!

Думите й бяха прекъснати от безмилостна целувка. Той я привлече към себе си, притисна я в прегръдка, корава като желязо.

Джейн го натисна по раменете веднъж, два пъти, опита се да го отблъсне, но вкусът му, силното мъжествено нападение на устните му над нейните, безжалостно и така властно, бавно изсмукаха волята от тялото й. Езикът му проследи очертанията на устните й, натисна между тях и тя ахна. Устата й се разтвори под неговата и той я завладя. Властният му мъжествен вкус изпълни всичките й сетива и я замая.

Дългът й започна да се бори с желанието и желанието победи.

Копнежът по него, който бе отричала толкова дълго, сега се надигна. Опиянена от този прилив на усещания, Джейн стисна раменете му по-силно и се притисна към него.

Той се раздвижи и тя се озова между студена каменна стена и този топъл, корав мъж. През тялото й запулсираха тръпки и тя го стисна още по-силно. С дълбок стон той намести едрото си топло тяло над нейното, притисна я силно към студената стена, установи властта си над нея без усилия. Умело. Всяко желание да избяга от него отдавна се бе стопило.

Джейн усещаше пламенната, безмилостна нужда, която го тласкаше. Силата на това чувство бе почти плашеща.

Почти. След шока от завладяването, докато парливият му наситен вкус навлизаше в кръвта й, Джейн бе завладяна от тази всепоглъщаща страст, от тази кипяща нужда от нея, Джейн, от частицата в нея, която оживяваше при допира му и караше тази… тази огнена вихрушка от копнеж да се надига.

Тя отвърна на целувката му. В тялото й се развихри отчаяна нужда, която не търпеше отлагане, искаше още, копнееше да получи още… от него. Той издаде някакъв дълбок гърлен звук — ръмжене от жажда и одобрение. Тя се притисна към него, обзета от нуждата да се доближи още повече. Устните му бяха твърди и уверени, езикът — тъмно кадифен като маската му и този език я галеше, съблазняваше, възбуждаше…

Целувките ставаха все по-пламенни. Тя се вкопчи в него. Усети овладяната сила в начина, по който той проучваше устата й, обсипваше бузите й, клепачите й, шията й с целувки и постоянно се връщаше да похити устата й в настойчив ритъм, който събуждаше за живот нещо диво и първично в нея.

Джейн усещаше жаждата му, усещаше колко е овладяна. Самата тя беше ненаситна; без да знае, през целия си живот бе копняла точно за това. За това. За него.

Тя плъзна ръка в отворената яка на ризата му. Усети срещу трескавите си пръсти хладината на ленения плат, а после топлината, горещината на кожата му. Мъжка кожа, толкова различна от нейната.

Мъжки мирис. Тя погълна аромата му, на чист плат, примесен с аромата на мъж — лека миризма на мускус и на желание, както и на някакъв остър одеколон.

Беше се превърнала в пленница на целувките му. Ръцете й трескаво го изучаваха, галеха силната му шия, ясните стегнати очертания на челюстта му, леката грапавина по наскоро обръснатите места. Пръстите й, дланите й пламнаха при допира. Трескавите й ласки разместиха кадифената му маска и тя се понесе към пода незабелязано. Джейн прокара пръсти през гъстата му тъмна коса, чиста, мека и наскоро подстригана. И през цялото това време целувките не спираха, не спираха…

Ослепяла от желание, тя започна да се извива и да потръпва срещу него. Искаше още. Езикът й се преплете с неговия. Тя искаше да се покатери по тялото му като котка и по някакъв начин, с нокти и зъби, да навлезе по-дълбоко в него.

Не знаеше колко дълго е стояла там, притисната в прегръдките му, изцяло отдадена на мъжа и на мига, когато някакъв звук проби стената на блажената й замаяност. Френските прозорци от лявата й страна дрънчаха. Някой викаше името й.