Ан Грейси
Мечтата на Джейн (23)

Глава 22

Е, щом настоявате, нямам нищо против да чуя.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Майка ми веднъж ме завлече на литературното общество на лейди Биатрис — обърна се Гил към Зак, докато се приближаваха към голямата бяла къща на площад „Бъркли“. — То не е като другите. Пълно е с възрастни дами, които вече не могат да четат ситен шрифт. Момичетата четат книгите на глас, после всички пият чай, момичетата пак четат и всички се разотиват. Понякога дори четат една и съща книга два пъти! — Той поклати глава, леко отвратен.

— Звучи ми безобидно.

— Проблемът е, че всяка от възрастните дами има поне една млада роднина за женене, която се опитва да пробута на някой нещастник — осведоми го мрачно Гил. — Как мислиш, защо майка ми ме замъкна там? Не за да си изкарам приятно, уверявам те.

Позвъниха на вратата и икономът на лейди Биатрис я отвори. Очите му се присвиха: позна ги.

Преди да е успял да каже нещо, Зак му подаде картичката на лейди Биатрис.

— Господин Блек и господин Радклиф за литературното общество.

Икономът погледна картичката, отстъпи назад и ги пусна да влязат, като по някакъв мистериозен икономски начин успя да изрази, че макар да не одобрява неблагоразумното решение на Нейно благородие да покани съмнителен човек като Зак, той, разбира се, ще прояви уважение към картичката. Но ще внимава и в интерес на Зак е да се държи прилично.

Всичко това — предадено без нито една дума. „Удивително!“ — помисли си Зак, докато влизаше вътре, където един едър лакей с ливрея чакаше да поеме палтата, шапките, ръкавиците и чадърите им.

— Добър ден, Уилям.

— Вие!

Уилям нямаше мистериозни икономски сили, затова пристъпи напред, очевидно готов да изхвърли Зак на улицата; икономът обаче прочисти гърло дискретно и многозначително и Уилям се въздържа, макар и с видимо усилие.

Зак отново се възхити на силите на иконома. Подаде шапката си на Уилям.

— Извинявам се, че ви подведох, Уилям. Всъщност не съм циганин. Изпълнявах задача на правителството. — И той се потупа по носа.

Гил си съблече палтото и го подаде на иконома.

— С началото на сезона посетителите са намалели, нали, Федърби? — попита той. — Обикновено врявата се чува оттук.

— Напротив, сър — измърмори Федърби. — Тихо е, защото вие закъсняхте малко. Четенето вече започна.

Докато минаваше покрай все още намръщения Уилям, Зак пъхна в ръката му златна гвинея. Ако се съдеше по изражението на едрия лакей, той май се беше примирил с мисълта, че Зак е влязъл в къщата. Мъничко.

Зак тръгна след Гил, който като че ли знаеше накъде върви. Влязоха в голям салон, където имаше поне петдесет души, насядали на редици столове, наредени в полукръг. Всички бяха с лице към дъното на салона.

Зак забеляза, че посетителите не са само възрастни дами. Имаше и дузина млади мъже, всичките елегантно облечени и седнали на най-предните столове.

На малък подиум седяха три млади жени. Джейн, в средата, четеше на глас. Младите мъже се бяха навели напред и не откъсваха поглед от нея.

„Кутрета такива“ — помисли си Зак. Искаше да им удари главите една в друга и да ги изрита през вратата.

Лейди Биатрис забеляза погледа му и му кимна царствено. Зак й отвърна със същото.

Повечето столове бяха заети, затова с Гил зачакаха до вратата, за да не прекъсват четенето. Зак застана в рамката на вратата, заслуша се и се вгледа в Джейн, седнала с изправен гръб. Четеше усърдно като ученичка.

— Дойде да ме попита дачи би било неразумно от негова страна, ако създаде семейство толкова рано, и дали я намирам за твърде млада. Накратко, дали по принцип одобрявам избора му, защото се опасяваше, че тя заема (особено след като вие направихте толкова много за нея) по-високо обществено положение от него. Останах много доволен от всичко, което ми каза…

Изглеждаше пленително. Гласът й беше ясен, а четенето — леко… сковано.

Това му се стори ужасно привлекателно.

Докато обръщаше страницата, тя вдигна глава и го видя. Остана с отворена уста, загуби ритъма, пръстите й станаха непохватни и изпуснаха книгата. Хвърли поглед към един мъж, седнал от лявата й страна, и се изчерви. Зак можеше да види само главата му. Пясъчноруса коса и оплешивяващо теме.

Незабавно последва сборичкване: младите контета на първия ред се впуснаха в галантно състезание кой пръв да вдигне книгата и да й я върне.

Зак се интересуваше повече от човека, който бе станал причина за този неспокоен поглед. Възползвайки се от смущението, той влезе в помещението и си избра място в края, където, без да сяда, можеше да вижда добре Джейн. Гил последва примера му.

След онзи пръв уплашен поглед Джейн изобщо не погледна повече към Зак, но именно това му подсказа, че много добре знае къде е застанал. До нея сестрата, с която се разхождаше в парка, го гледаше с изражение, което му подсказваше, че ако го завари увиснал от скала и вкопчил отчаяно пръсти в ръба й, с най-голямо удоволствие ще стъпи върху пръстите му.

Преданост към сестра й. Това му хареса. Той се усмихна и й кимна дружелюбно.

Сега, след като редът се възстанови, Джейн продължи да чете. Лицето й се беше изчервило силно.

Пясъчнорусият обърна глава и отправи към Зак продължителен, суров поглед.

— Това е Кембъри — каза тихо Гил.

Зак и сам се беше сетил. От двата края на претъпкания салон двамата мъже се измериха с поглед.

„Можете ли да й предложите нещо, което все още си няма?“

Въпросът на възрастната дама отекна в главата му и той си помисли за онзи миг, за онази част от секундата, която Джейн спря да се съпротивлява и на свой ред го целуна.

Дали целуваше и Кембъри така? Зак сви юмруци, когато си я представи, стройна и златокоса, в пухкавите ръце на Кембъри. Напъха юмруци в джобовете си.

Джейн млъкна за миг, после гласът й стана по-висок, когато прочете с леко натъртване:

— Един мъж никога не може да разбере защо една жена отхвърля предложението му. Мъжете смятат, че жените са готови да приемат всеки, който пожелае да ги притежава.

Жените сред публиката зацъкаха с език.

Устните на Зак потрепнаха, докато се чудеше към кого насочва това оръжие. Към него, несъмнено. Или може би към всички мъже сред публиката.

Джейн продължи:

— Глупости! Никой мъж не смята подобно нещо. На какво прилича това?! Хариет Смит отблъсква Робърт Мартин! Ако е така, сигурно е някаква лудост, но се надявам, че грешите… — и вниманието на Зак се разсея.

Историята изобщо не го интересуваше. Той оглеждаше обстановката, питаше се как в тази тълпа ще успее да говори насаме с нея. Възрастната дама го бе преметнала. Разговор с Джейн му се струваше почти невъзможен.

Тя довърши страницата и подаде книгата на тъмнокосата млада жена, седнала от дясната й страна, която продължи да чете. За разлика от Джейн, тя имаше истински усет към драматичното.

— Жената на Фреди Монктън-Кумс — сестра й Дамарис — каза Гил в ухото на Зак.

— Мислех, че са четири сестри. Другата няма ли я?

— Дейзи — посочи я с брадичка Гил. — Онази дребничката, седнала в ъгъла ей там, шие. Тя никога не чете.

— Защо?

Гил сви рамене.

— Като за сестри, не си приличат много, нали? — отбеляза Зак.

— Шшт! — обърна се възмутено към тях една дама. — Дамарис чете!

Засрамени, двамата млъкнаха. Джейн все още не беше погледнала към него, не и след онзи стъписан поглед, когато осъзна, че е дошъл.

Зак се надяваше, че това е добър признак. Ако беше безразлична, навярно щеше поне да погледне към него. Най-вероятно.

В паузата между главите, докато всички ядяха торта и пиеха чай, лейди Биатрис улови погледа му и властно му махна да се приближи. Старото сбръчкано лице беше безизразно, но в очите й искреше пакостлива веселост.

Тя махна на племенниците си да се приближат и когато те се струпаха около нея, каза:

— Момичета, искам да ви запозная с господин Блек, джентълмен, който наскоро пристигна от Италия.

Зак се поклони елегантно, докато тя ги представяше. Лейди Биатрис завърши с думите:

— Закари е внук на един мой стар приятел. И знаете ли какво още? Той е познавал баща ви, момичета — скъпия покоен marchese di Chancelotto. — Тя се усмихна благо на Зак с изражение на котка, изяла сметаната, и той си спомни предсказанието й, че неговото пристигане ще оживи нещата. — Освен това говори свободно италиански. Какво мислите за това, а, момичета?

Нищо хубаво, ако се съдеше по начина, по който племенниците й се сковаха и се преместиха по-близо до Джейн. Четири чифта очи го приковаха със сурово изражение, предизвиквайки го да посмее.

Той се усмихна през стиснати зъби на пакостливата дърта вещица. Толкова с обещанията й за дискретност.

— Не сте ме разбрали, милейди — каза той с тон, в който не се долавяше и следа от неудобство. — Казах, че тъй като наскоро пристигнах от Италия, е възможно с племенниците ви да имаме общи познати. — Той погледна безизразните им лица и вдигна рамене. — Но може и да нямаме.

Обърна се към Джейн:

— Много се радвам да се видим отново, signorina — каза той на отличен италиански и се извини — все още на този език — за недоразумението, като увери и нея, и сестрите й, че никога не е срещал marchese.

Надявайки се, че ги е успокоил, той остана крайно учуден, когато зърна четири безизразни — и леко паникьосани — физиономии на лицата на три от четирите племенници. Дребничката просто го изгледа, без да се опитва да прикрие яростта си.

Джейн изглеждаше вцепенена. Сестра й Аби бързо каза:

— Ние не говорим италиански, signor Блек.

— Само венециански — добави Джейн.

Зак кимна. Разбира се, венецианците много се гордееха с характерната си култура и история. Той каза на венециански диалект:

— Позабравил съм венецианския, но ако предпочитате него…

Но когато в отговор получи още един неразбиращ и изпълнен с лека паника поглед, осъзна, че възрастната дама го е изиграла. Момичетата нямаха представа какво им казва.

— Аха, значи не желаете да говорите венециански? — попита бързо той на английски.

— Не и на обществени места — отговори Джейн. — Възпитани сме, че е неучтиво да говорим на език, който останалите в стаята не разбират.

— О, но, госпожице Чанс — обади се една дама, — аз много бих искала да чуя разговор на венециански.

— И аз — съгласи се друга. — Учила съм италиански в училище, разбира се, но никога не съм имала удоволствието да разговарям с носител на езика. — Тя погледна към Зак и изпърха с мигли. — Особено пък с толкова чаровен.

Джейн, се намеси:

— Съжалявам, но лейди Биатрис ни е забранила да говорим на венециански. — Тя се обърна към възрастната дама и продължи със стоманен глас: — Нали, лельо Биатрис?

Възрастната дама се усмихна сладко на Зак и потвърди:

— Така е. Трябваше да ви предупредя, господин Блек: италианският е ужасен сам по себе си, но само като чуя венециански диалект, получавам ужасно сърцебиене. За всичко е виновен дожът. Или пък беше marchese! О, забравих… най-красивият мъж на света, с невероятни очи — все едно се давиш в шоколад, скъпи мои! — и едни такива дълги гъсти мигли… Ами фигурата му! Изглежда като излят направо в панталоните си! Колкото до измъкването му от тях — ами… — И от гърдите й се изтръгна дълбока сантиментална въздишка.

На този етап икономът позвъни с малко звънче. Настъпи лека суматоха, докато всички се връщаха на местата си. Джейн измери Зак с поглед, който му показа, че ако никога повече не го види, няма да съжалява ни най-малко.

Проклятие! Пусто да остане! Беше дошъл с намерението да оправи положението с Джейн, а вместо това с италианско-венецианската си грешка го беше влошил още повече. Той погледна към възрастната дама и я изруга под нос. Беше цяло чудо, че е оцеляла толкова дълго, без някой да я удуши.

Тя му се ухили като някое улично хлапе. Ликуването и абсолютната й липса на разкаяние бяха така очевидни, че Зак почти се засмя.

Погледна я и наклони глава, признавайки победата й. Хитрата дърта вещица! Как само го подведе! Несъмнено това беше наказание, задето беше излъгал Джейн в началото. Изпълнението й беше много впечатляващо.

Той погледна към Гил, за да разбере дали е видял представлението. Приятелят му отново се тресеше от тих смях. Зак се запъти обратно към края на стаята. „Не всичко е загубено“ — каза си той. Все още се намираше тук, в къщата, в която живееше Джейн. Все трябваше да има някакъв начин да я види, да обясни. Да се извини.

Той отстъпи назад, за да направи път на една дама, и получи за любезността си здраво сръчкване в ребрата от едно остро лакътче.

— Ох!

Обърна се, разтривайки ребрата си. Виновницата стоеше насреща му — дребничка, елегантно облечена млада жена. Четвъртата сестра, Дейзи.

— Извинете — каза тя. Изобщо нямаше разкаян вид. Този лакът беше прицелен нарочно. Несъмнено и тя искаше да го накаже, задето беше говорил на италиански.

Тя кимна към вратата.

— След мен, циганино.

„Циганино“? Заинтригуван, той я последва. Тя го поведе по коридора и Зак с изненада видя, че видимо накуцва. Освен това го изненада акцентът й: тя говореше на чист кокни, който по нищо не приличаше на говора на Джейн.

— Старата дама ми каза, че трябва да чакаш в тоз салон тук. — Тя отвори вратата и го въведе в малък елегантен салон. — Когато свършат с четенето, ще прати Джейн да говори с теб.

— Благодаря… — започна той.

Тя го прекъсна:

— Недей благодари на мен, туй е къщата на старата дама и тя може да води в нея когото си иска. Аз не съм съгласна, но туй не зависи от мен. Обаче — изгледа го мрачно тя, — ако нараниш или засрамиш сестра ми Джейн, ще те изкормя кат херинга, ясно ли е, циганино? С ръждив нож.

Малка фурия! Зак кимна.

— И Струва ми се честно. Кълна се, нямам подобни намерения. Всъщност е точно обратното.

Тя изсумтя, без да се трогне.

— Сладки думи от един изтупан джентълмен, но веднъж вече я разплака — отсече и добави яростно: — Просто не го прави пак, ясно? — И закуцука към вратата.

Зак се ухили. Това момиче му харесваше, харесваше му начинът, по който бе готова да защити сестра си и заплашваше да изкорми мъж, два пъти по-едър от нея. Джейн имаше добро семейство.

Колкото до възрастната дама — един Бог знае какво бе намислила. Навярно бе разигравала дядо му до безкрай. Или може би той я беше разигравал и сега тя си отмъщаваше на внука му. Каквито и да бяха мотивите й, той се надяваше, че наистина смята да изпрати Джейн да говори с него. Времето щеше да покаже.

Зак се настани на едно канапе и зачака. Не беше изключено проклетата старица да „забрави“ да съобщи на Джейн, че той е тук, и да го остави да чака.

 

 

За негово учудване, след като шумът от изпращането на гостите заглъхна, вратата на салона се отвори и Джейн застана на прага, откъдето го изгледа с хладна неприязън.

— Помолиха ме да чуя какво имате да кажете — започна студено тя. — Не знам какви лъжи сте наговорили на лейди Биатрис, за да я убедите да…

Той стана от канапето.

— Не съм я лъгал.

— И защо така? Мен ме излъгахте.

— Не. Подведох ви, признавам, но никога не съм ви лъгал.

Тя го изгледа скептично.

— Не може хем така, хем иначе. Вие просто си играете някакви игрички с мен, с лейди Биатрис, с всички нас.

— Разбирам защо мислите така — призна Зак. — У мен има лекомислена жилка, която и преди ми е навличала неприятности, признавам. И в известен смисъл може да се каже, че всичко започна точно така… но не беше игра.

Тя изсумтя, без да се трогне, и се отправи към вратата. Той я хвана за китката.

— Моля ви, просто седнете и ме изслушайте.

Тя погледна многозначително към ръката му и Зак я пусна с известна неохота.

— Защо да вярвам дори на една ваша дума? Вие сте хамелеон, блуждаещ огън. Лъжец.

— Лейди Биатрис знае кой съм — кой съм наистина. Познавала е дядо ми, а казват, че много приличам на него. Освен това е присъствала на кръщавката ми, когато съм бил дете.

Тя вдигна вежди.

— Бебетата се променят. Може да сте кой ли не.

— С Гил Радклиф сме приятели от училище. От осем години работя за него, събирам информация за британското правителство. В момента съм отседнал при него. И той ще потвърди кой съм.

Тя го гледаше със скръстени на гърдите ръце, потропваше с крак и обмисляше твърденията му. Той добави:

— Онази вечер взех поканата на Гил, за да вляза на маскарада. Аз написах името му на вашата картичка. Но не го обвинявайте — той не знаеше нищо, разбра чак после.

За миг тя се замисли, но после се обърна към вратата.

— Ще говоря с лейди Биатрис. Искам да чуя и от нея нещата, които ми казахте.

— Защо? Нали видяхте как се държи с мен. Каза на всички, че ме познава.

— Тя каза и нещо друго: че сте приятел на баща ми, венецианския marchese, а такъв човек изобщо не съществува. Тя го измисли.

— Тя ли? — До този момент Зак предполагаше, че историята е измислица на момичетата. А после изведнъж разбра защо посрещнаха така враждебно италианския му. Джейн, разбира се, беше предположила, че Зак се опитва да я притесни.

— Не знаех, че не говорите италиански… или венециански — каза бързо той. — Извинявам се. Лейди Биатрис ме подведе — намекна, че говорите. — Тя все още не му вярваше и той добави: — Наистина. Изобщо не подозирах, че ще създам някакво неудобство за вас или за сестрите ви. Дойдох, за да изясня всички недоразумения помежду ни — наистина ли мислите, че нарочно бих се саботирал сам, особено пред всички? Наистина не исках да ви притесня.

Тя се замисли и неохотно кимна.

— Ние много обичаме лейди Биатрис, но понякога тя проявява… несериозно отношение към истината. — Тя отвори вратата. — Но никога не би ме излъгала за нещо важно и все още смятам да проверя твърденията ви.

Тя излезе, като го остави да кръстосва салона. Щеше ли изобщо да се върне?

Трябваше да я убеди, да я накара да му повярва. И да го чака.

След десет много дълги минути Джейн се върна в стаята и седна.

— Лейди Биатрис гарантира за вас; аз все още не съм убедена. — Тя скръсти ръце в скута си като скромна, сдържана ученичка. — Твърди, че дори името ви не е Закари Блек. — Тя саркастично вдигна вежди. Гласът й беше всичко друго, но не и сдържан. — И твърдите, че никога не сте ме лъгали?

— Кръстен съм Адам Джордж Закари Астън-Блек. Когато на шестнайсет години напуснах дома на баща си и се заклех никога да не се върна, бях бесен. Промених си името на Закари Блек. Това е името, под което живях през последните дванайсет години. — Той я остави да осмисли думите му и добави: — Да, подвеждащо е, но не е истинска лъжа.

Тя сви устни.

— Много добре. А историята за циганина?

Той й разказа, че навремето е бил самотно момче, запленено от циганите, които си правели лагер в имението на баща му, и как по-късно е съумял да използва тази връзка в работата си. Че е живял и пътувал с циганите.

Очите й бяха непроницаеми, а изражението — неразгадаемо.

— Пиратството?

— Каперство. Наистина бях капер, но това беше законно, а и излязох в морето само веднъж. Страдам от ужасна морска болест.

— Ами всички тези истории, които ми разказвахте за пътуванията си — казаците, такива неща?

— Истина са, от първата до последната дума.

За един дълъг миг тя не каза нищо.

— Защо тогава просто не ми казахте кой сте? Защо продължихте да ме заблуждавате? Защо трябваше да бъдете толкова потаен? И… и опърпан. — Гърбът й беше изправен, но очите й бяха разширени, невъзможно сини и изпълнени с болка.

„Опърпан ли?“ Зак преглътна. Сега като се замислеше, му се струваше, че се е отнесъл с нея наистина ужасно.

— Много се извинявам, наистина. — Той дълбоко си пое дъх. — Държах се като пълен глупак — призна той. — Да се правя на циганин, да играя игри, когато през цялото време е трябвало…

— Да ми кажете истината.

Той кимна.

— Бяхте права, когато ми казахте да порасна. Тези игри, стратегии и прикрития бяха целият ми живот от осем години насам; измамите и лъжите бяха похвати на професията ми. Когато пристигнах в Англия — в деня, в който ви срещнах, — не мислех да оставам. Мислех да дойда в Лондон, да предам документите, които искаше от мен моето правителство, и после — разпери той ръце — да се върна към живота си в сенките.

— Какво ви накара да си промените решението?

— Две неща. — И той й разказа за наследството си и за това, че братовчед му възнамерява да издейства да го обявят за мъртъв, а после й обясни как откри, че над главата на Адам Джордж Закари Астън-Блек виси обвинение в убийство, което усложняваше въпроса с получаването на наследството му. — И затова ви заблудих — завърши той. — Трябва да запазя истинската си самоличност в тайна, докато се освободя от обвинението в убийство.

— Кого казват, че сте убили?

Той обясни. Джейн седеше тихо и слушаше историята на едно шестнайсетгодишно момче, помогнало на уплашено момиче да избяга от съпруга си насилник. Как Зак отвел Сесили да живее с една своя овдовяла приятелка от училище в Уелс. И за тялото, открито в езерото в Уейнфлийт и идентифицирано като нейното.

Той разказваше, а тя го наблюдаваше, гледаше как светлината в очите му се променя, вслушваше се в тембъра на дълбокия му глас.

— Кълна се — завърши Зак, — оставих Сесили в Уелс, жива и здрава. През целия си живот не съм наранил нито една жена.

Джейн не се съмняваше, че й казва истината. Знаеше, че умее да измисля истории, но за това му вярваше.

Знаеше, че е способен на насилие — начинът, по който се справи с онези грубияни в деня на първата им среща, го доказа. Но въпреки всичко се запознаха, когато той й се притече на помощ — на нея, една непозната.

И преди беше срещала опасни мъже и Закари Блек може и да беше опасен в едно отношение — със сигурност застрашаваше вътрешното й спокойствие… и сърцето й… — но тя знаеше, че за нищо на света не би й навредил физически.

— Защо ми разказвате всичко това, господин Блек? Струва ми се, че сте положили много усилия да го запазите в тайна, и то от доста време.

— Защото искам да знаете истината за мен. Защото скоро ще чуете някаква изопачена версия, а искам да знаете истината. Делото по обявяването ми за мъртъв започва другата седмица. Надявам се дотогава да са свалили обвинението в убийство, но ако не са…

— Защото срещате трудности с откриването на Сесили.

— Ще я намерим — увери я той. — Гил е пратил хора, които я търсят из цялата страна.

— Ако не успеете да я намерите, как ще докажете невинността си?

Той не отговори, а я изгледа с любопитство.

— Няма ли да ме попитате дали съм виновен?

— Не.

Той се усмихна.

— Смятате, че съм невинен.

Тя го изгледа хладно. Още не му беше простила докрай.

— Не ви познавам достатъчно добре, за да предполагам каквото и да било.

— Все още.

— Моля?

— Все още. Все още не ме познавате достатъчно добре. — Той се наведе към нея и добави с дълбок глас, натежал от обещания: — Ще ме опознаете много по-добре.

Тя посрещна тези думи с вдигнати вежди, макар че сърцето й започна да бие малко по-бързо, когато видя напрегнатото изражение, с което изрече думите.

— Така ли?

— Готов съм да заложа живота си — каза тихо той с поглед, който стигна право до сърцето й.

С цялото спокойствие, което успя да призове, Джейн му напомни:

— Казахте, че две неща са ви накарали да промените намерението си и да решите да не напускате Англия. Кое беше второто?

— Вие — отговори той. — Запознах се с вас и всичко се промени.

Ненадейно Джейн почувства, че не може да си поеме въздух. Настойчивото му изражение, гласът му… смееше ли да му повярва? Той вече я бе заблудил толкова пъти!

— И понеже съм глупак, ми трябваше прекалено дълго време, за да осъзная…

— Какво да осъзнаете? — подкани го тя, когато той не довърши изречението.

— Какво означавате за мен.

В помещението се възцари тишина, която продължи дълго. Джейн се зачуди дали той може да чуе силните удари на сърцето й.

— И какво означавам за вас, господин Блек?

Вратата се отвори със замах. Лорд Кембъри застана на прага със зачервено лице.

— Значи е вярно!

Джейн стана и се намръщи.

— Кое е вярно?

— Че сте останали насаме с мъж! Леля ви го намекна!

— Нищо подобно не съм намекнала, лорд Кембъри, и вие го знаете. — Лейди Биатрис влезе след него в стаята, тежко облегната на бастуна си. — Казах ви пределно ясно, че Джейн разговаря с друг джентълмен в предния салон — нещо, на което има пълно право в моя дом, с мое разрешение. Това момиче още не ви е съпруга!

В очите й проблесна дяволито пламъче. Тя добави:

— Познавате ли господин Блек? Лорд Кембъри, мога ли да ви представя господин Закари Блек? Някога дядо му ми беше много скъп приятел.

Зак беше готов да я удуши. Какви игри играеше сега проклетата старица? Тя беше замислила цялата сцена, но Зак нямаше представа защо. Просто му се искаше да беше изчакала пет минути, преди да разбърка котела си.

Под блесналия й поглед двамата мъже се ръкуваха и измърмориха учтиви и неискрени поздрави.

— Добри момчета! — похвали ги тя, сякаш бяха ученици, които се сдобряват след скарване. — А сега, господин Блек тъкмо си тръгваше, нали, скъпо момче? — Тя отправи пронизващ поглед към Зак и признавайки, че мигът е пропилян и днес няма да има друга възможност — със сигурност не и пред тази публика, — той се обърна към Джейн.

— Благодаря, че ме изслушахте, госпожице Чанс. Може би ще ми окажете честта утре да се разходим с файтон в парка? В два часа?

Тя се поколеба.

— Важно е — продължи Зак. Не го интересуваше дали изглежда отчаян. Наистина беше отчаян.

— Нищо подобно няма да правите, госпожице Чанс! — изръмжа лорд Кембъри и се обърна към Зак: — Няма да ходи никъде с такъв като вас!

Джейн вдигна вежди, изгледа многозначително лорд Кембъри и каза спокойно:

— Благодаря ви, господин Блек. Ще ми бъде много приятно.

— Но… — започна Кембъри.

— Дали да не го обсъдим насаме, милорд? — попита тя с глас, сладък като мед и хладен като лед.

Негово благородие я зяпна, объркан, раздразнен и ако се съдеше по изражението му, леко впечатлен.

Зак се възползва от тази възможност да си тръгне.

— Чудесно се справи, Кембъри — измърмори той, докато минаваше покрай него. Надутият отказ на Кембъри от нейно име беше нещо, което никое момиче с малко дух не би търпяло. Кембъри на практика бе тласнал Джейн в ръцете на Зак и това почти накара Зак да го хареса. Почти.