Ан Грейси
Мечтата на Джейн (2)

Глава 1

Но на този свят няма толкова мъже с голямо състояние, колкото хубави жени, които са достойни за тях.

Джейн Остин, „Менсфийлд Парк“

Мейфеър, Лондон, март 1817 г.

— Много беше вкусно, благодаря, Аби — каза Джейн и стисна с обич ръката на сестра си, докато прекосяваха площад „Бъркли“. — Не мога да повярвам, че трябваше да чакам осемнайсет години, за да опитам сладолед!

Аби се засмя.

— През последните няколко месеца си навакса. Остана ли някой сладолед в „Гънтър“, който да не си пробвала?

— Не — призна Джейн, — но още не съм решила кой ми е любимият.

Аби отново се засмя.

— А още дори не е лято.

Дори не беше истинска пролет. Чинарите около площада едва бяха започнали да се разлистват, а единствените цветя, които се виждаха наоколо, бяха няколко рехави туфи кокичета.

Джейн отново стисна ръката на по-голямата си сестра.

— Със или без сладолед, много е приятно да наваксваме — само ти и аз. Знаеш, че обичам Дамарис и Дейзи, но понякога…

Аби кимна.

— Понякога просто имаш нужда да си само с по-голямата си сестра. Знам. И аз се чувствам така. — Тя замълча и погледна към Джейн. — Тревожиш ли се заради началото на сезона? До първия ти бал остават колко, десет дни?

— Две седмици — поправи я Джейн. — И не, не се тревожа. Не съвсем. — Тя поклати глава — Тревожна съм, но по хубав начин. Ако искаш да знаеш истината, нямам търпение. Толкова години в дома „Пилбъри“ носих само сив и кафяв шевиот. Не съм и мечтала — е, само си мечтаех за балове, събирания и разходки, да нося хубави рокли, да танцувам до зори, да ходя по пиеси, концерти и пикници, както мама някога. Но никога не съм вярвала, че наистина ще се случи, че един ден… — Тя прегърна сестра си и направи въодушевен лек подскок. — Толкова е вълнуващо, Аби! Извадих голям късмет!

— Всички ние извадихме късмет — каза Аби и стана малко по-сериозна. — Всички. Ако не беше лейди Биатрис…

— Знам, но тя настоява, че ние сме я спасили, което донякъде е вярно. И наистина, Аби, тя се радва на всичко това толкова, колкото и ние. Дори да й бяхме истински племенници, не би могла да е по-щастлива.

Аби се засмя.

— В такъв случай, добре че се омъжих за племенника й, защото така стана почти вярно.

— Глупости! Бракът ти с Макс няма нищо общо. Ако искам племенници, значи ще ги имам! — прекъсна я Джейн с чудесна имитация на лейди Биатрис и двете се засмяха.

Аби отново преплете ръка с нейната и продължиха да вървят.

— О, Джейн, толкова съм щастлива! Никога не съм си представяла, че е възможно такова щастие! Бракът е… — Тя въздъхна блажено и се изчерви. — Но ти ще го разбереш сама съвсем скоро. Ще срещнеш някой красив млад мъж — може би още другата седмица, на бала — и ще се влюбиш лудо в…

— Как мислиш, дали Дамарис и Фреди са се върнали?

Аби й отправи остър поглед, но не се възпротиви на смяната на темата.

— В последното си писмо Дамарис пише, че очакват да пристигнат в Лондон днес или утре, така че да, може и да са.

— О, колко хубаво! Нямам търпение да я видя. В писмата й от Венеция имаше прекрасни рисунки — наистина прилича на вълшебно място. Питам се дали ще видя някога този град.

— Джейн…

Но Джейн не искаше да говори за любов, а това беше единственото, за което говореше Аби в последно време.

— Внимавай! — предупреди я Джейн и я дръпна назад, когато покрай тях профуча една двуколка. — Вече не си в провинцията, Аби. Не забравяй, че движението в Лондон е натоварено.

Двете прекосиха улицата и се изкачиха по стъпалата на къщата на лейди Биатрис, където все още живееха Джейн и Дейзи.

След женитбата си с Аби Макс беше наел градска къща съвсем наблизо, точно зад ъгъла. Предложи да вземе там Джейн и Дейзи, но лейди Биатрис енергично възрази:

— Искаш да ми откраднеш момичетата? Не стига ли, че ти ми взе Аби, а Фреди — Дамарис? Какво им става на младоженците в днешно време? Не искате ли да сте насаме?

Тази реч беше придружена от пронизващ поглед, подсилен от любимия й лорнет.

Аби и Макс не възразиха. Фреди пък схвана намека и на свой ред нае за сезона градска къща, до която човек лесно можеше да стигне пеша от площад „Бъркли“.

Входната врата се отвори тихо, преди Джейн дори да е посегнала към звънеца. Федърби, техният иконом, сложи облечен в бяла ръкавица пръст на устните си със загадъчно изражение, отстъпи настрани и ги пусна.

Дейзи седеше по средата на стълбището.

— Дейзи? — попита Джейн.

— Шшт! — замаха им драматично тя да мълчат и Джейн и Аби се спогледаха. За бога, какво ставаше?

Федърби допря пръст до устните си, за да подчертае повторно нуждата от тишина, и посочи към открехнатата врата на салона. Отвътре се разнесоха гласове. Лейди Биатрис и някакъв гост. Мъж. Нищо необичайно. Защо тогава Дейзи и Федърби се държаха толкова загадъчно?

— Какво…. — започна Джейн.

— Шшшшт! — размаха свирепо ръце Дейзи и направи на Джейн знак да се приближи и да пази тишина.

Объркана, Джейн се подчини. Федърби застана пред вратата на салона, та загадъчният посетител да не може да ги види, а Джейн и Аби се промъкнаха покрай него и забързаха безшумно нагоре по стъпалата.

— Какво става? — попита шепнешком Джейн.

— Седни и слушай! — дръпна я Дейзи да седне на стъпалата до нея. — Става дума за теб.

Джейн седна, Аби също. Трите момичета се наведоха към парапета и напрегнато се заслушаха в гласовете, които идваха от салона.

Мъжът, който и да беше той, говореше за себе си:

— Вие, разбира се, познавате семейството ми и сте запозната с общественото ми и финансово положение, лейди Биатрис; няма съмнение, че съм добра партия…

Добра партия ли?

— За какво говори? — попита шепнешком Джейн.

— Иска да се ожени за теб — прошепна Дейзи в отговор.

— За мен? — изписка Джейн, обърна се и впери изумен поглед в Дейзи. — Кой е той?

— Лорд Кембъри.

Джейн я изгледа неразбиращо.

— Кой?

— Лорд Кембъри. Няколко пъти е идвал на сбирките на литературното общество.

Джейн поклати глава. Това все още не й говореше нищо.

— Един такъв дребен, дебел. На трийсет и три или там някъде. Спретнато облечен. Оплешивява. — Дейзи направи движение, сякаш прокарва гребен по гол скалп, и Джейн изведнъж си спомни. Лорд Кембъри.

Лорд Кембъри? Тук имаше някаква грешка. Не беше възможно да иска да се ожени за нея. Не бяха разменили и десетина думи. Тя се наведе още повече и се помъчи да чуе разговора в салона. Но Федърби, който нехайно бе застанал близо до вратата, ненадейно се обърна и настойчиво започна да им маха. Гласът на лорд Кембъри стана по-висок:

— Значи, утре, лейди Биатрис. Нямам търпение.

Тръгваше си. Момичетата станаха и забързаха нагоре по стълбите, за да не ги види.

На площадката Джейн се обърна и предпазливо надникна през парапета. Зърна розово блестящо теме с внимателно сресани тънки кичури светла коса, после Федърби подаде на лорд Кембъри шапката, палтото и бастуна му.

Входната врата се затвори след него и Джейн изпусна дъха, който дори не бе осъзнала, че е задържала.

Федърби вдигна глава и каза с глас, който стигна до горния край на стълбището:

— Да, милейди, госпожица Джейн и лейди Девънам са тук, при госпожица Дейзи. Да ги повикам ли?

Момичетата забързаха надолу.

— Чай, милейди? — попита Федърби, когато наближиха трапезарията.

Лейди Биатрис кимна и рече:

— И нещо по-силно за мен.

Федърби се оттегли, а лейди Биатрис извади лорнета си и изгледа Джейн през него.

— Не спираш да ми поднасяш изненади, моето момиче.

Джейн зяпна от удивление.

— Аз ли?

Лейди Биатрис се намръщи.

— Не го ли очакваше?

— Не съм съвсем сигурна за какво става дума — призна Джейн и погледна Дейзи. — Дейзи каза, че лорд Кембъри бил дошъл да поиска ръката ми. Моята. Да се ожени за мен.

Лейди Биатрис кимна.

— Момичето има отличен слух. Не че ви е работа да подслушвате зад вратите.

В широката усмивка на Дейзи нямаше и капка разкаяние.

— Това е най-добрият начин да разбереш какво става.

— Хитруша такава! — поклати глава възрастната дама и яркочервените й къдрици заподскачаха. — Но си права. — Тя се извърна към Дейзи. — Лорд Кембъри официално поиска ръката ти.

Значи беше вярно. Джейн я погледна изумена.

— Но… той дори не ме познава.

Опита се да си спомни разговорите си с лорд Кембъри, но се сети само за най-банални неща — веднъж някакъв коментар за времето, а друг път — колко обича сладкиши със сметана.

— Доколкото разбрах, и вие не го познавате — отбеляза Аби.

— Да, но той наистина е отлична партия — отсече лейди Биатрис. — Богат е — казват, че бил богат като Златната топка^[1], но без вулгарността му. Лорд Кембъри много се гордее с изискания си вкус.

Уилям, техният лакей, донесе поднос с голяма кана чай, чиния със сладкиши и други деликатеси. След него влезе Федърби с гарафата с бренди. Под зоркото око на лейди Биатрис той й наля малко чай и много бренди.

Аби сервира на момичетата — само чай с малко мляко. В продължение на няколко секунди тишината се нарушаваше единствено от дрънченето на чаши и лъжички.

— Какво му казахте? — попита Джейн веднага щом Уилям и Федърби излязоха.

— Че ти сама ще решиш, разбира се.

— Това е абсурдно! — отсече Аби. — Сякаш Джейн наистина би се съгласила дори да обмисли подобно оскърбително предложение! Какво като е богат и е лорд? Да не си мисли, че е толкова богат и важен, че няма нужда дори да си прави труда да я ухажва? — И тя погледна към Джейн с очакване.

Джейн не каза нищо.

— Може и да е абсурдно — обади се след миг лейди Биатрис, — но е сериозно постижение за сестра ти. Нямате представа колко момичета са се опитвали да впримчат Кембъри от десет години насам, мили мои, а той поиска да се ожени за Джейн още преди сезонът да е започнал!

Тя пресуши чашата си и направи знак на Аби да я напълни пак, този път само с чай.

— И да го приемеш, и да не го приемеш, скъпа моя, успехът ти сега е сигурен. Какъв сезон ви очаква само! Две от вас вече се омъжиха за блестящи партии, а сега такова великолепно предложение за Джейн, при това не от друг, а от Кембъри!

— Какво знаете за него? — попита Джейн.

В салона се възцари тишина.

Аби остави каничката чай с тътен на масата и се извърна към сестра си.

— Нали не обмисляш сериозно това предложение, Джейн? Нали сама каза, че дори не го познаваш!

— Точно затова попитах лейди Биатрис какво знае за него — отговори Джейн, без да се смути. — Любопитна съм. — Тя погледна към Аби. — Все пак имам право да знам.

Аби прехапа долната си устна.

— Разбира се.

Възрастната дама взе чашата си и за миг измери Джейи със замислен поглед,

— Той е от добро семейство, разбира се — предците им са дошли в Англия заедно с Уилям Завоевателя. Сигурна съм, че бях на кръщавката му. — Тя отпи от чая, намръщи се и направи знак на Аби да добави малко бренди. — Колкото до самия Кембъри — продължи тя, — не съм чувала нищо лошо за него. Леля му, Дора, лейди Ембъри, от време на време идва на сбирките на литературното ми общество.

Момичетата мълчаха и възрастната дама добави:

— Сигурно я познавате. Едра жена, живее от другата страна на площада. Често се облича в пурпурно — цвят, който не препоръчвам за червендалеста жена като нея — и не спира да приказва. Има цял куп джафкащи кутрета.

— О, да, сещам се за кого говорите — спомни си Джейн. Беше виждала кутретата в парка и дори ги беше галила.

Лейди Биатрис продължи:

— Според Дора нейният любим Едуин — Кембъри — е самото съвършенство. Идеалният племенник, родителите му са починали преди години, посещава Дора достатъчно често, за да е доволна, но не е вързан за полите й. От време на време дори разхожда онези пусти кутрета вместо нея. — Тя поклати глава. — Колкото до това с какво се занимава, ако се съди по нейните думи, неговата страст в живота е да колекционира красиви неща. Той ми каза, че се смята за „познавач на красотата“. — Тя изсумтя. — Всъщност точно така се изрази в общи линии и за теб, Джейн — каза, че искал да се сдобие с красива съпруга, за да допълни асортимента от красиви предмети в къщата си. В къщите си — поправи се тя. — Доколкото знам, има три — една в Лондон, една в провинциалното му имение — замъкът Кембъри…

— Замък? — повтори Джейн.

— Да, великолепно имение… и още една къща в Брайтън… той е част от компанията на принц-регента.

— Надут глупак! Не ме интересува от коя компания е част или колко къщи има, или колко го обожава леля му! — обади се разпалено Аби. — Джейн заслужава нещо повече от мъж, който дори не си направи труда да я опознае, преди да поиска ръката й, мъж, който иска да я прибави към колекцията си от красиви предмети! Никога не съм чувала нищо по-възмутително! И се надявам, че сте му го казали, лейди Биатрис.

Възрастната дама махна неопределено с ръка.

— Не е моя работа да казвам за кого ще се омъжи или няма да се омъжи Джейн. Тя сама трябва да реши. Кембъри ще се върне утре в три часа, за да говори с нея.

— Добре. Значи Джейн ще може да му го каже сама. — Аби се извърна към сестра си: — И се надявам, че ще го накараш да избяга така, сякаш го гони самият дявол! Каква арогантност само!

Джейн не отговори. Не можеше да мисли трезво. Очакваше — е, надяваше се — да получи предложение от някоя изгодна партия, но не и преди сезонът да е започнал. И със сигурност не от човек, с когото бе разменила едва няколко думи. Или от човек, който е толкова… богат. Със замък.

— Джейн? — попита Аби и се намръщи. — Нали ще го изгониш?

Джейн продължаваше да мълчи. Не знаеше какво ще направи. Усещаше, че всички я гледат.

— Винаги си казвала, че искаш точно това, нали, скъпа? — попита след миг лейди Биатрис. — Да сключиш изгоден брак с богат мъж?

— Това беше преди — възрази Аби. — Когато бяхме бедни, изнемогвахме и бяхме ужасно отчаяни. Тогава всички щяхме да се съгласим да се омъжим за някой непознат само за да имаме покрив над главата си и да знаем, че няма да умрем от глад.

— И да сме на сигурно място — добави Джейн.

— Точно така. Но сега положението ни е съвсем различно. Нищо не ни липсва. А аз и Дамарис сме омъжени и толкова щастливи — повече, отколкото смеехме да мечтаем. — Гласът й секна.

Джейн не се съмняваше в щастието на сестрите си. Аби буквално грееше от любов и радост, както и Дамарис, когато след Коледа с Фреди заминаха на меден месец във Венеция.

Аби продължи:

— Така че няма нужда нито ти, нито Дейзи да сключвате брак по сметка. Всичко е уредено за дебюта на Джейн и през следващите няколко месеца тя ще срещне десетки подходящи и красиви млади мъже. Просто знам, че ще се влюби в някой от тях и ще бъде по-щастлива, отколкото някога е мечтала.

Джейн се усмихна. Знаеше какво иска сестра й. Аби искаше сестра й да получи това, което имаше самата тя — всичко, за което копнее сърцето й. Но Джейн беше различна.

— Как мислите, дали е добър човек? — обърна се тя към лейди Биатрис. Струваше й се, че е такъв, щом разхождаше кучетата на леля си вместо нея. Харесваше кучета, това беше благоприятен знак.

— Джейн, не е възможно да приемаш това предложение сериозно! — избухна Аби.

— Защо? Той нали го е направил сериозно?

— Но… започна Аби.

— Стига, Аби! — обади се предупредително лейди Биатрис.

— Но тя обмисля дали да приеме! — не отстъпи Аби и отново се обърна към сестра си: — Ами любовта, Джейн? Не можеш да се омъжиш без любов. Просто не можеш. Не можеш да си представиш колко е прекрасно, Джейн, да си влюбена и да знаеш, че ти отвръщат с любов.

Джейн преглътна и отклони погледа си.

Аби я погледна с присвити очи, после тонът й се промени.

— Виж, няма нужда да решаваш сега — има предостатъчно време да срещнеш подходящия мъж и да се влюбиш. Ще получиш десетки привлекателни предложения, само почакай, и ще видиш. Нали така, лейди Биатрис? Започне ли веднъж сезонът, тя ще бъде обкръжена от обожатели, които ще правят всичко възможно да привлекат вниманието й.

Джейн не каза нищо. Не искаше да я обкръжават обожатели. Самата мисъл за това я караше да се чувства неудобно. Мъжете като че ли винаги искаха нещо от нея — тя така и не разбра какво точно.

Не искаше десетки мъже да правят всичко възможно да привлекат вниманието й. Искаше само да се чувства… защитена. И да разполага с удобства.

До съвсем скоро очакваше сезона си с такова нетърпение! Искаше да носи хубави рокли, да ходи на балове, събирания и концерти — след дванайсет години в дома „Пилбъри“, през които носеше старите дрехи на по-големите момичета, коя млада жена не би го искала? С нетърпение очакваше да танцува с цял куп красиви млади мъже. Не беше мислила много какво ще стане после.

О, знаеше, че целта на всичко това е да си намери съпруг, и искаше да се омъжи. Разбира се, че искаше: една жена трябва да е омъжена, за да има деца, а Джейн искаше деца повече от всичко.

Но всичко това беше малко неясно в съзнанието й. Смътно си представяше, че ще срещне някой симпатичен, подходящ джентълмен, той ще й направи предложение, тя ще приеме и в края на сезона ще се омъжи.

И тогава животът й — истинският й живот — щеше да започне. Щеше да има съпруг и дом и се надяваше скоро да бъде благословена и с дете. Това беше единственото, което бе искала някога — собствен дом и деца. А, разбира се, всичко това можеше да стане възможно само ако имаше съпруг.

Но десетки обожатели… които да я гледат… и да правят всичко възможно да привлекат вниманието й…

— Джейн… — започна отново Аби, но лейди Биатрис вдигна властно ръка.

— Тихо, Аби! Знам, че искаш най-доброто за сестра си — всички ние го искаме, — но Джейн е тази, която трябва да вземе това решение, и сега има нужда да помисли. На спокойствие.

Аби се усмихна разкаяно.

— Разбира се. Съжалявам, миличка. — Тя стана и прегърна Джейн. — Не исках да ти казвам какво да правиш. Това е един от лошите навици на по-големите сестри — понякога забравям, че вече си на осемнайсет и си пораснала. Знам, че ще постъпиш правилно.

Джейн отвърна на прегръдката й, благодарна, че не трябва да дава обяснения, докато в мислите й все още цареше хаос.

— Трябва да тръгвам — каза Аби. — Обещах на Макс да се видим в четири и вече закъснях. — Тя целуна Джейн. — Не прави нищо прибързано, малка сестричке.

— Няма.

Дейзи също стана.

— Имам работа, така че и аз ще тръгвам. Ще се видим ли горе, Джейн?

Джейн кимна.

— Само няколко минути. — Искаше да разговаря насаме с лейди Биатрис.

Аби прегърна всички и си тръгна, а Дейзи забърза към горния етаж. Джейн отново седна и се обърна към лейди Биатрис. Настъпи кратка тишина, докато тя подреди разхвърляните си мисли. Лейди Биатрис отпиваше от „чая“ си и отхапваше деликатно от едно котешко езиче с бадеми.

— Никога не съм получавала предложение — промълви най-после Джейн. — Малко е плашещо. Значи имам време до утре да взема решение?

— Съвсем не. Той може да поиска да му отговориш бързо, но ако го направи и те накара да се почувстваш неудобно, кажи му да се обърне към мен. Няма да позволя никой да те притиска да вземеш решение. Бракът е нещо много сериозно, скъпа, и това решение ще се отрази на целия ти живот. Затова мисли колкото е нужно.

— Но ако той се върне утре…

— Можеш да му кажеш, че ти трябва още време да помислиш. За мъжете е полезно да ги караш да чакат — колко пъти да ви го казвам? Мъжете искат това, което не могат да имат. По природа са ловци и колкото повече им се изплъзва плячката, толкова повече я ценят. Да ги караш да чакат и да правят догадки е част от играта.

Джейн я погледна тревожно.

— За мен това не е игра.

Лейди Биатрис се пресегна над масата и я потупа по ръката.

— Знам, че не е, скъпа. Всичко е много сериозно, нали? Права си, като не искаш да бързаш, а да помислиш много внимателно. Дори и да решиш да откажеш на Кембъри, репутацията ти изобщо няма да пострада, когато се разбере, че вече си получила предложение.

— О, но аз никога не бих казала на никого…

— Глупости! Кой говори за казване? — сви весело рамене възрастната дама. — Такива неща често се разчуват — представа нямам защо, — но те уверявам, няма да ти се отрази зле, ако се разбере, че Кембъри е поискал ръката ти още преди началото на сезона. — Тя се усмихна широко. — Всички момичета за женене — както и майките им — ще са готови да ти издерат очите. Вече не помня колко бяха зашеметяващите красавици, които се помъчиха да уловят Кембъри… и загубиха. Затова и да приемеш, и да не приемеш, това си е триумф!

Тя се подсмихна ликуващо, но тревожният поглед на Джейн я накара да добие сериозно изражение.

— Но стига, не искам да те притискам, скъпа. Всичко зависи само от теб. Ако не го искаш, кажи му го, а ако не си сигурна, просто му кажи, че ти трябва повече време.

— Но ако го накарам да чака, може да си промени решението.

Възрастната дама я изгледа проницателно.

— Вярно. Това ще те разстрои ли?

Джейн прехапа устна. Това беше проблемът: не знаеше.