Ан Грейси
Мечтата на Джейн (4)

Глава 3

О, Лизи! Не се омъжвай, ако ще е без любов.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Лорд Кембъри пристигна точно в три часа.

„Точността е хубаво нещо“ — помисли си Джейн. Точността показваше, че учтивостта е важна за него и че поне в някои отношения държи на думата си. Докато поздравяваше нея и лейди Биатрис и се настаняваше в салона, Джейн го огледа внимателно.

Беше доста пухкав около талията, само пет-шест сантиметра по-висок от нея и не изглеждаше застрашителен физически. Беше облечен спретнато и елегантно с безупречен светлобежов панталон, с блестящи черни ботуши, шалчето му беше завързано елегантно, но не прекалено сложно, а кройката на палтото му издаваше почерка на майстор шивач.

Косата му беше елегантно сресана така, че да прикрие голото му теме, и задържана на място с помада. „Лорд Тънък косъм.“ Джейн се помъчи да не мисли за коментара на Дейзи. Горкият човек не беше виновен, че оплешивява.

Тримата си размениха обичайните любезности, той отказа освежителни напитки и лейди Биатрис го остави насаме с Джейн. Тя седна, приглади полата си над коленете и се помъчи да изглежда по-спокойна, отколкото се чувстваше.

— Днес сте много хубава — обърна се към нея лорд Кембъри с одобрителна усмивка. — От толкова години съм сред висшето общество, но не мисля, че съм срещал по-красива млада дама, а, повярвайте ми, наистина съм търсил.

Той протегна ръце, сякаш обхващаше лицето й с ръце и преоформяше чертите му.

— Под какъвто и ъгъл да ви погледна, пропорциите ви са съвършени.

Джейн се изчерви и му благодари. Открай време не се чувстваше удобно, когато хората говореха за красотата й.

— Чух, че понякога разхождате кучетата на леля си.

— Да, обичам кучетата.

— И аз. И котките ли обичате?

— Нямам нищо против тях, но нямам котки. От тях кихам.

— Аха.

Настъпи кратка пауза, след която лорд Кембъри каза:

— Миналата седмица дойдох на сбирката на литературното ви общество. Чух ви как четете.

— Да, спомням си.

— Обикновено не чета много. Струва ми се скучно.

— О!

— Но имате много хубав глас. Нямам нищо против да ви слушам.

— Благодаря.

Последва кратко мълчание. Джейн не можеше да се сети какво да каже. Трудно й беше да се преструва, че това е обикновено посещение, когато знаеше каква е истинската причина за него. Беше ужасно нервна.

— Настойницата ви съобщи ли ви каква е целта на посещението ми?

Значи нямаше да има усуквания, опити за флирт, каквито и да било преструвки, че става въпрос за нещо друго, освен за откровено споразумение. Джейн се поотпусна.

— Да, каза ми.

Лейди Биатрис не й беше настойница, не и във формалния смисъл на думата, но това нямаше значение.

И тогава той се впусна в речта, която тя бе дочула донякъде от стълбите вчера. Учтиво го изслуша, докато й обясняваше желанието си да се сдобие с красива съпруга, която да добави към всички други красиви неща, които е събрал през живота си, и деликатно спомена за надеждата си в крайна сметка тя да му роди красиви деца — разбира се, имаше нужда от наследник.

Обясни й каква изгодна партия е той за нея, макар и не толкова подробно, колкото на лейди Биатрис предишния ден. Но й описа в големи подробности трите си къщи и какво има в тях, сякаш Джейн щеше да се омъжи не само за него, а и за къщите му.

Тя реши, че в това има известна истина. Все пак щеше да се омъжи за него, за да се сдобие с дом.

Всичко това беше малко странно, но Джейн изобщо не се чувстваше неудобно с лорд Кембъри. Вярно, той я гледаше настойчиво, но не по онзи начин — по който я гледаха много други мъже и който обикновено я караше да се чувства неловко. Той сякаш виждаше картина или статуя, а не жив човек.

Той завърши речта си, поколеба се, внимателно падна на едно коляно и попита:

— Госпожице Чанс, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

Джейн си пое дълбоко дъх. Това беше решаващият миг. С едно просто „да“ можеше да осигури бъдещето си, както и бъдещето на всички деца, които можеше да има. Тя обаче уважаваше факта, че той не се опита да я забаламоса с неверни обяснения в любов; почувства, че му дължи същата откровеност.

Все пак май щеше да направи нещо прибързано.

— Моля ви, седнете, лорд Кембъри — чу се как изрича тя. — Има някои неща, които трябва да уточня, преди да отговоря на вашия ласкателен въпрос.

Той се намръщи, стана със съвсем лек намек за усилие, изтърси си панталона и седна.

— Благодаря ви за предложението — каза му тя. — Оказвате ми голяма чест.

— Но?

— Но трябва да узнаете нещо за мен, преди да ми зададете отново този въпрос.

Той се намръщи още повече, а тя продължи с леко разтреперан глас:

— Вие помолихте госпожица Чанс да стане ваша съпруга. Аз… аз не съм госпожица Чанс. Чанс е име, което си измислихме — аз и сестрите ми, — когато бяхме в беда и бягахме от един зъл човек, който искаше да ни навреди. Истинското ми име е Джейн Чантри.

Изражението му не се промени.

— От рода Чантри от Хъртфордшър.

Джейн не разбра дали това е въпрос, но реши да го приеме за такъв.

— Така мисля, но със сестра ми Аби никога не сме поддържали връзка със семейството на баща ми.

Родът Чантри от Хъртфордшър никога не бе признал съществуването на Джейн и Аби — нито когато се родиха и татко писа на родителите си, нито когато убиха татко и мама им писа, нито когато мама умря и дванайсетгодишната Аби им писа, за да им съобщи, че със сестричката й сега са осиротели и живеят в крайна бедност. Родът Чантри от Хъртфордшър не им предложи никаква помощ и не прояви никакъв интерес.

— Никога не сме поддържали връзка и със семейството на майка ми, Далримпъл. Родителите ни починаха, когато бях шестгодишна, и с Аби отидохме в сиропиталище.

— Сиропиталище?

Джейн вдигна брадичка.

— Да, домът „Пилбъри“ за дъщери на изпаднали в нужда дами. Живях там дванайсет години.

Пясъчнорусите му вежди се надигнаха.

— А каква е тази история за marchese di Chancelotto^[1]?

Тя преглътна.

— Боя се, че той е плод на въображението на лейди Биатрис. По някакъв начин тази измислица привлече вниманието на обществото и то я прие за факт. Не можем да я отречем публично, без да притесним лейди Биатрис, затова си мълчим. Дължим й всичко и за нищо на света не бихме искали да й причиним и най-малко неудобство — обясни тя, макар да се съмняваше, че на този свят има нещо, което би могло да притесни лейди Биатрис.

Възрастната дама си съчини тази възмутителна история на една вечеря не заради друго, а заради дяволитото си желание да подразни своя племенник, Макс. На никого и през ум не му мина, че някой ще я приеме сериозно, но измислицата се разпространи и всички я приеха за истина, което доставяше безкрайно удоволствие на лейди Биатрис.

Той се намръщи.

— А лейди Биатрис е…

— Наша безкрайно скъпа приятелка, но не ни е кръвна роднина.

— Да, но вашата сестра се омъжи за племенника й. Той знае ли за това?

— Да.

Лорд Кембъри се облегна в креслото си със замислено изражение.

— Разбирам. А другите ви сестри?

— Те също са ни безкрайно скъпи, но не са роднини на мен и Аби. Но сме отдадени една на друга. Ние сме сестри в сърцата си и нищо на този свят не е в състояние да ме накара да се отрека от тях — заяви категорично Джейн.

— Разбирам.

Не, не разбираше. Имаше нещо още по-лошо. Тя си пое дълбоко дъх и отново прокара по полата си леко треперещите си ръце.

— Трябва да ви разкажа как се запознахме, но преди това искам да ми дадете думата си на джентълмен, че няма да го повторите пред никого, защото тайните, които ще ви разкрия, не са само мои.

Той я изгледа внимателно, присви устни, но кимна отсечено и й даде думата си.

С тих глас и без да го поглежда, тя обясни как в същия ден, в който напусна „Пилето“, я упоиха и отвлякоха, как се събуди в бордей и как Дамарис, която също бе наскоро отвлечена и заведена там, я спаси от търга за девствеността й, като й забърка отвара от билки, от която Джейн се разболя така, че не можеха да я продадат.

Разказа му как Дейзи, която работеше в бордея като прислужница, ги измъкна с помощта на Аби и как неволно трите станаха причина Аби да загуби мястото си като гувернантка. Разказа му и как се заклеха никога да не се разделят, като истински сестри, и да се грижат една за друга, и завърши, като описа как дойдоха — по покана на лейди Биатрис — да живеят с нея като нейни племенници.

Когато млъкна, лорд Кембъри дълго време не продума.

Джейн чакаше тревожно. Нямаше представа какво си мисли той — лицето му беше непроницаемо, — но когато най-накрая проговори, го направи, за да поиска бренди.

Джейн позвъни за Федърби и след като той донесе една гарафа на Негово благородие, тя попита:

— Бихте ли желали да ви оставя известно време сам, лорд Кембъри? Знам, че това, което ви казах, е трудно за възприемане.

Той пресуши чашата, остави я внимателно и я прикова с нетрепващ поглед.

— Още ли сте девствена?

Този прям въпрос я изненада малко, но тя отговори спокойно:

— Да. В бордея никой не докосна нито мен, нито Дамарис. — Лицето й пламна и тя се насили да добави: — И макар че ме изложиха пред купувачите почти гола, мисля, че никой не гледаше лицето ми.

— Хмм. — Той си наля още едно бренди, по-малко, и отпи. Гледаше я и обмисляше чутото. — Дори когато се изчервявате, пак сте красива.

Джейн примигна. Това ли само имаше да каже?

— Предполагам, че сега ще оттеглите предложението си.

— Хмм, това пък какво означава? Не, честно казано, възхищавам се на честността ви. Не очаквах да си признаете.

— Да си призная ли?

— Вече знаех повечето от нещата, които ми разказахте — като начало, за италианския marchese. — Той забеляза изненадата й и поясни: — Проучих миналото ви. Знаех, че това е лъжа. Знаех и че не сте роднина на лейди Биатрис и така наречените си сестри. Знаех и за Чантри и Далримпъл. — Той се намръщи. — За бордея обаче не знаех. Откровено казано, това си беше неприятен шок.

— И за мен беше неприятен шок — промълви Джейн.

В стаята се възцари продължително мълчание. Лорд Кембъри изглеждаше замислен.

— Още сте девствена, така че нищо фатално не е станало. И сте красива. И сте от добро потекло — иначе не бих ви поискал. Семействата Чантри и Далримпъл се ползват с голямо уважение.

„Не и от мен“ — помисли си Джейн. Всеки, който можеше да изостави две осиротели момиченца на произвола на съдбата само защото родителите им бяха избягали и се бяха оженили тайно, не заслужаваше нито уважението й, нито дори честта да го нарича свой роднина. Но не му възрази.

— Искате да кажете, че предложението ви още е в сила, така ли? — попита тя внимателно.

— Двете причини да се спра на вас бяха доброто ви потекло и съвършеното ви лице. Това не се е променило. Трябва да призная, че откровеността ви също ми допада — не очаквах честност от красива жена. Приятна изненада. — Той допи брендито и остави чашата, която изтрака на масата. — Така че да, предложението още е валидно.

Той извади от джоба си кутийка, в която имаше пръстен — с диамант, огромен и по-пищно украсен, отколкото би избрала Джейн. Сложи го на пръста й и тя му благодари възпитано. Пръстенът й се стори много тежък върху ръката й.

„Защото още не съм свикнала“ — каза си тя.

 

 

Джейн съобщи новината на лейди Биатрис скоро след като лорд Кембъри си тръгна. Възрастната дама се намръщи.

— Значи вече си го приела? За бога! Исках да ти кажа да ме повикаш, преди да си тръгне. Исках да поговоря с него, да се споразумеем за някои неща. Мътните да го отнесат!

— Аз споменах за споразумения — каза Джейн. Споразуменията бяха жизненоважни за бъдещата й сигурност — те бяха свързани с финансовите и други обезпечавания, които трябваше да се направят за нея и децата й, в случай че овдовее. Без такива споразумения тя и децата й можеха да останат без нищо.

Лейди Биатрис засия.

— Така ли? — попита тя, но после лицето й помръкна. — Предполагам, че ти е казал да не тревожиш хубавата си главица с такива неща. Мъжете все си мислят, че ние, жените, сме безмозъчни глупачки.

Джейн се усмихна. Очакваше от него да каже нещо подобно, но беше обмислила всичко предварително.

— Казах му, че съгласието ми зависи от това дали ще постигне задоволително споразумение с Макс. Надявам се, че няма да има проблеми. Все пак Макс ми е зет.

— И е истинска акула в деловите си начинания — грейна в усмивка лейди Биатрис. — Умно момиче си ми ти! Справила си се блестящо. Макс с удоволствие ще се заеме и ще се погрижи да те осигурят добре, можеш да си сигурна. Трябва да призная, учудвам се, че си така…

— Користолюбива?

— В никакъв случай! — отвърна възмутено възрастната дама. — Думата, която търсех, е „практична“. Изобщо не е користолюбиво да искаш да подсигуриш бъдещето си, както и това на децата си. Твърде много момичета мислят само за любов и изобщо не се замислят за бъдещето си.

— Знам. Точно това са направили майка ми и баща ми.

За миг се възцари тишина. Лейди Биатрис потупа Джейн по ръката.

— Вярно е, миличка, вярно е. Сега разбирам. — Тя се оживи. — Е, кога ще обявим годежа?

— Съгласих се да позволя на лорд Кембъри да го обяви веднага щом подпишем споразуменията. Той иска да се оженим в края на сезона.

— Пролетна невеста, значи? — повдигна лейди Биатрис изящно оскубаните си вежди. — Всемогъщи небеса! Навярно е напълно запленен.

— Не, не мисля — отговори Джейн. Всичко мина забележително спокойно и прямо. Делово. По някаква причина това я успокои повече от всичко друго.

Тя показа пръстена на лейди Биатрис.

Възрастната дама го огледа и кимна.

— Виж ти, виж ти! Май държиш всичко под контрол. Трябва да призная, скъпа моя, че дори не подозирах, че зад това твое хубаво лице се крие такъв чудесен практичен ум. — Тя придърпа Джейн в прегръдките си. — Толкова се гордея с теб, Джейн! Кембъри, при това преди сезонът изобщо да е почнал! О, когато разберат, котките ще наточат нокти, помни ми думата! — И тя се подсмихна, обзета от радостно очакване.

 

 

Джейн съобщи веднага на Дейзи, а на останалите от семейството — когато се събраха на вечеря. Дамарис и Фреди се бяха върнали и всички ги посрещнаха с голяма радост. Цялото семейство — включително господин Патрик Флин, който беше близък семеен приятел — се беше събрало на масата.

Както Джейн очакваше, имаше протести, най-вече от страна на Аби, но тя беше подготвена за тях. Не се поколеба и отказа да дава обяснения за решението си — знаеше, че причините й ужасно ще разстроят Аби, която щеше да започне да вини себе си, а Джейн не искаше това.

Лейди Биатрис и — което я изненада — Флин, Макс и Дейзи застанаха на нейна страна и напомниха на Аби, че животът си е на Джейн и решението също трябва да е нейно. Дамарис не взе страна — просто силно прегърна Джейн и й пожела да бъде щастлива. Фреди я поздрави и й каза, че Кембъри е малко скучен, но навярно ще й бъде нелош съпруг. А накрая Аби реши, че като спори, само ще отблъсне сестра си от себе си, затова я прегърна и със сълзи на очи й пожела цялото щастие на света.

Тази вечер Джейн се пъхна в леглото и придърпа завивките около себе си. Беше го направила. Беше почти сгодена за богат мъж с добър характер и от добро семейство.

Отсега нататък нямаше да я грози опасността да се влюби.