Ан Грейси
Мечтата на Джейн (24)

Глава 23

Още в мига, в който го зърнах, безвъзвратно загубих сърцето си.

Джейн Остин, „Любов и приятелство“

След като Закари Блек си тръгна, лейди Биатрис ги осведоми, че има нужда да подремне, и Джейн й помогна да се качи по стълбите. Лорд Кембъри каза, че ще остане в салона и ще я почака да се върне. Изобщо не изглеждаше доволен от поведението й.

„Много важно“ — помисли си Джейн. И тя не беше доволна от неговото.

Лорд Кембъри не би могъл да избере по-неподходящ момент да ги прекъсне… или момент, който да я раздразни повече. Точно когато Закари Блек се канеше да каже… какво?

Беше толкова мил, така сериозен и изпълнен с разкаяние. Днес изобщо не приличаше на безбожен негодник и макар че тази негова дръзка усмивка я навестяваше твърде често насън, да го види така — без игри, без пакостливост, просто така искрен и сериозен… Никога не беше виждала тази страна от характера му и това проби защитата й.

Какво се канеше да й каже той, преди лорд Кембъри да нахлуе?

Гневът я разкъсваше.

Тя повери лейди Биатрис на грижите на камериерката й и се върна в малкия салон, където я чакаше лорд Кембъри. Федърби го бе снабдил с шери и бисквити.

Лорд Кембъри стана и изтърси трохите от пръстите си.

— Е, госпожичке, какво ще ми кажете?

Без да бърза, Джейн седна до него на канапето.

— Не ми е никак приятно да ме наричате „госпожичке“ — каза тихо тя, — Можете да ме наричате „Джейн“, „госпожице Чанс“ или „скъпа моя“. Но не и „госпожичке“.

Той вдигна вежди.

— И второ — продължи тя, — не ми харесва обвинителният ви тон. — Тя сложи ръка върху неговата и гласът й стана малко по-сърдечен. — Лорд Кембъри — Едуин, ако позволите, — трябва да се научите да ми вярвате. Не може да продължавате да предполагате, че ще ви предавам при всяка възможност.

— Ха! — изсумтя той и отърси ръката й. — Първо ви виждат да си приказвате сладко-сладко с някакъв опърпан никаквец в парка, после ви хващам да се целувате с някакъв мъж на тъмен балкон…

— Нали ви казах, това беше греш…

— А сега, в собствения ви дом, ви заварвам…

— Да говоря с един джентълмен по покана на леля ми.

Той изсумтя.

— С колко още мъже се срещате, без да знам?

Тя се опита да не изпитва възмущение от намека му и отговори уморено:

— Мъжът всеки път беше един и същ.

— Какво? Един и същ? Този Закари Блек?

— Да. Оказа се, че все пак е джентълмен.

— Джентълмен ли? — изсумтя отново той. — Никога не съм чувал за него. От кой род е?

— Не знам, но лейди Биатрис познава семейството му. Дядо му, баща му и покойната му майка. Каза, че дори е присъствала на кръщавката му.

Той се намръщи.

— Но не знаех, че ще идва днес. — Тя забеляза изражението му и добави: — Сигурно сам сте видели колко се учудих, когато влезе.

— Видях как реагирахте — поправи я лорд Кембъри. Тонът му ясно намекваше, че това, което е забелязал, не е било учудване. Джейн се помъчи да потисне изчервяването си. Толкова ли е била прозрачна?

— Вашата постоянна липса на доверие в мен ми се струва леко обидна.

— Видях ви как целувате този човек.

Джейн промълви тихо:

— Вече се извиних за това и обясних, че няма да се повтори. Колко пъти да го казвам?

Той изсумтя.

— Да, но току-що се съгласихте да отидете на разходка с този човек — въпреки изрично изразеното ми възражение.

— Да. Той дойде днес, за да ми каже нещо — нещо важно — и понеже вие нахлухте точно в този момент, така и не успя да довърши.

— И какво беше това важно нещо?

— Не знам. Но искам да чуя какво има да ми каже.

— Това не ми харесва.

— Съжалявам, но няма да допусна да ми нареждате по този въпрос. След като изрека брачния си обет, ще ви се подчинявам във всичко, но още не сме женени.

Той присви очи и кимна, сякаш потвърждаваше нещо сам на себе си.

— Вироглава красавица. Точно това можеше и да се очаква. След като се оженим, ще ви опитомя.

Джейн го изгледа хладно и стана.

— Това ли е единственото, за което искахте да говорим? Защото ако е така, ме очакват другаде.

Това го лиши от възможността да направи каквото и да било: като истински джентълмен трябваше да стане и да се сбогува.

Джейн се качи замислена на горния етаж. Отношението на лорд Кембъри вече никак не й допадаше. Разбираше защо се дразни и дори я подозира. Закари Блек наистина беше много настоятелен. А никой мъж няма да се зарадва, че друг тича след годеницата му.

Постоянните подозрения на лорд Кембъри обаче започваха да я уморяват, както и често изразяваното му мнение, че понеже е красива и е от нежния пол, положително няма никаква чест.

Вярно, наистина целуна Закари Блек на балкона онази нощ и костите й омекнаха… и това беше неправилно.

Но нито беше уговорила тази среща, нито го беше насърчила по някакъв начин. И макар да трябваше да признае, че отвърна на целувката му — при това към края съвсем безсрамно, — със сигурност не го беше подтикнала.

Фактът, че само за три секунди съпротивата й се стопи и тя се разтопи в ръцете му, беше… злощастен.

Но това не беше престъпление.

А днес помежду им не се случи нищо нередно. Нямаше никакъв физически контакт… Тя докосна китката, която той беше хванал. Почти никакъв физически контакт. Просто изслуша историята му.

Каква история само! Ако лорд Кембъри не беше нахлул точно в този момент…

Лорд Кембъри. Джейн въздъхна.

Открай време предполагаше, че ще обикне съпруга си — че тя ще е любящата страна в брака, макар че този брак ще е сключен само по сметка. Много двойки се научаваха да се обичат след сватбата.

Сега за пръв път си помисли, че може би няма да е способна да обикне лорд Кембъри — или поне, че може да й бъде трудно. По-трудно, отколкото очакваше.

Лорд Кембъри се държеше като ревнив мъж, но без любов не можеше да има ревност, нали така? Тя не разбираше чувствата му, не разбираше него.

Откакто се помнеше, вярваше, че бракът по сметка е точно за нея, че съюз, сключен с честни намерения, основан на уважение и взаимна нужда един от друг и неусложняван от крайни чувства ще бъде добра основа, върху която двама души могат да постигнат удовлетворение, ако не и истинско щастие.

Сега не беше толкова сигурна.

 

 

На другия ден Закари Блек дойде да я вземе точно в уговореното време. Караше лично много елегантен файтон с висока седалка, теглен от два коня с лъскава черна козина.

— Заех целия екипаж от един приятел — каза й той, докато я вдигаше във файтона. — Не се тревожете, вече ги пуснах да препускат. Сега не горят от желание да се раздвижат.

Изглеждаше чудесно с кожения панталон, блесналите черни ботуши и новото, много елегантно тъмномаслинено палто, което подчертаваше леките зелени отблясъци в очите му.

Джейн се намести удобно. Седалката беше много висока и Джейн се почувства изпълнена с дързост и жажда за приключения. Радваше се, че облече любимото си червено палто и си сложи новото боне. През целия ден не спря да чака този миг — не можеше да се съсредоточи върху почти нищо друго.

Какво беше това важно нещо, което искаше да й каже? Мислеше си, че знае, надяваше се да е така. Прилошаваше й, беше въодушевена.

Той гъвкаво се качи във файтона и тя усети топлината на бедрото му, докато сядаше до нея. Седалката не беше голяма — едва побираше двама души. Усещането за близостта му премина през тялото й като огън.

Двамата си размениха обичайните любезности, после замълчаха. Джейн предположи, че той обмисля какво да й каже. Ако се съдеше по изражението му, сигурно беше нещо много важно.

Тя имаше предположения какво може да бъде и от тези предположения пеперудите в стомаха й запърхаха още по-лудо.

Файтонът минаваше по оживените улици към Хайд Парк. Ръцете на Закари Блек стискаха поводите уверено и стабилно. Джейн забеляза, че нищо наоколо не му убягва, забеляза колко сръчно се справя с натоварения трафик, как забави, когато на пътя изтича едно дете, което после спря и хукна обратно, без да забелязва опасността. Видя как той спря, за да пусне един стар събирач на парцали да прекара количката си пред неговия елегантен файтон.

Начинът, по който един мъж караше файтон, можеше да подскаже много за характера му.

Двамата минаха през портите на Хайд Парк и продължиха към една не толкова изискана част на парка, където той накара конете да забавят ход.

— Благодаря, че се съгласихте да дойдете с мен — каза той. — Съжалявам, ако съм ви създал трудности с годеника ви.

— Не сте — отговори спокойно Джейн. Лорд Кембъри може и да не беше доволен, но накрая се примири с решението й. — Вчера казахте, че имате да ми кажете нещо важно.

— Да — потвърди той и замълча. Конете продължиха да вървят със сигурен ход и копитата им меко тупкаха по пътя. — Ще ви се стори като огромно нахалство, но… — Той преглътна.

Закари Блек беше нервен, осъзна ненадейно Джейн. Никога не го беше виждала нервен.

— Заради делото ли?

Конете спряха. Той обърна глава и я погледна.

— Не, защото са обявили имената ви в църквата. — Сребристите му очи проблеснаха.

— Имената? За сватбата ми? — Сърцето й заби още по-лудо.

Той кимна.

— Исках да ви помоля да почакате — каза той и замълча. — Ще почакате ли?

— Не съм сигурна какво имате предвид. Какво да почакам?

— Ще отложите ли сватбата си?

Да отложи ли? Какво имаше предвид? Как така да я отложи? Защо просто не кажеше „да отмените“?

— За колко време?

— Докато тази каша, в която съм попаднал, се уреди. Докато свалят обвиненията срещу мен. Докато съм напълно свободен.

Тя си помисли, че знае какво намеква, но искаше да го чуе. Изпитваше нужда да го чуе.

— Свободен за какво?

Той просто я погледна — напрегнат, пламтящ поглед, който я изгори до дъното на душата й.

Тя зачака.

Но той не каза нищо.

— А ако не ги свалят, ако отидете на процес… и се случи най-лошото? Какво според вас трябва да направя тогава? — попита тихо тя.

Той вдигна рамене.

— Забравете ме. Продължете напред, сякаш никога не сме се срещали.

Файтонът леко подскочи, докато конете продължаваха бавно да вървят напред.

Джейн погледна към него, към мрачния му профил и вперения напред поглед, докато той обмисляше бъдеще, което тя можеше да сметне за ненадеждно.

Изведнъж й се прииска да го удари.

Що за глупак би помислил, че тя просто ще чака, че ще остави двама мъже в неизвестност, че ще си оставя отворени вратички, докато чака да чуе присъдата? А после, ако се случеше най-лошото — което означаваше той да увисне на бесилото, — тя просто ще продължи напред? Той наистина ли си мислеше, че тя може просто да подмине всичко случило се, сякаш изобщо не го е срещала?

Осъзна обаче, че не е така. Той изобщо не мислеше трезво. И нищо чудно — над главата му беше надвиснало обвинение в убийство! Какво страховито посрещане след толкова години далеч от Англия!

— Разбирам — промълви тя след малко. — Значи смятате, че просто трябва да кажа на лорд Кембъри, че бих желала да отложим сватбата до края на процеса?

— Да.

Прииска й се да го прегърне; прииска й се да го удари по елегантната глупава глава. Как я мислеше той тази работа? Какво очакваше да каже тя на лорд Кембъри? „Нека отложим сватбата си до края на процеса. А после, в зависимост от изхода, ще реша за кого ще се омъжа.“

— Трябва ми основателна причина да отложа сватбата си — каза тя. — Можете ли да се сетите за такава? — И зачака той да й посочи причина.

Той обаче не го стори, затова тя продължи:

— Аз почти не ви познавам. Срещали сме се може би десетина пъти, разхождали сме се заедно, говорили сме, но сега вие очаквате…

— Пропуснахте „целунахме се“. Целунахме се, ако не сте забравили. И танцувахме заедно.

Пламенният му поглед се спусна към устата й и тя усети тръпката, горещината, допира, властното му притежание в самите си кости.

Наклони глава в знак, че признава за целувката. И за танца.

— И така, въз основа на няколко срещи и една целувка вие очаквате от мен да разваля годежа си, който беше обявен официално и за който вече има изготвени споразумения…

— Не. Не ви моля да разваляте годежа. Само да отложите…

— О, не ставайте смешен! — тросна се тя. — Просто ми дайте дори една причина да чакам.

Тишината се проточи. Той сви юмрук и отклони погледа си.

— Не мога — промълви с дрезгав глас.

Ако не беше чула болката, терзанието в гласа му, Джейн щеше да го удари. За сляпата му невъзприемчивост. Той си мислеше, че проявява благородство. Какъв глупак!

— Трябва да ми дадете нещо, Закари — каза тихо тя. — Трябва ми причина.

Но той не каза нищо. Двамата направиха пълна обиколка на парка и излязоха през портите. Мълчаливо потеглиха през натовареното движение, но сега мълчанието им съвсем не приличаше на предишното.

Защо просто не й каже какво се таи в сърцето му?

Защо тя не можеше да стори същото?

Файтонът излезе на площад „Бъркли“ и спря пред къщата. Двамата все още не си бяха казали нищо. Конярят скочи долу, хвана поводите на конете, а Закари Блек заобиколи файтона и помогна на Джейн да слезе. Сложи ръце на кръста й, хвана я и бавно я спусна, като я плъзна по тялото си като бавно изгарящ пламък.

Сребристозелените очи пламнаха в изумрудено и тя се опита да прочете в тях думите, които той не искаше да изрече. Но той я пусна на земята и отстъпи назад, без да й даде никаква причина да чака, да се надява.

— Адам Джордж Закари Блек, арестуван сте.

Един дребен слаб мъж, заобиколен от двама яки стражници, пристъпи напред. Двамата хванаха Закари за ръцете. Той не каза нито дума, не се опита да окаже съпротива.

Над главите им пламтящият му поглед се впи в този на Джейн.

— Изчакайте — изрече само с устни той.

Застанала на улицата, Джейн проследи съкрушена как качват Закари Блек в карета и го откарват.

Той я беше предупредил, че това може да се случи, но сега, толкова скоро, точно когато…

О, как би могла просто да чака? Какво искаше той от нея — да отвори сърцето си за него… а после да чака да разбере дали ще го признаят за виновен?

Очевидно точно това искаше.

Ами ако го признаят за виновен… и го обесят? Какво очакваше от нея да направи той тогава? Да пренастрои чувствата си и да се омъжи за лорд Кембъри? Сякаш нищо не се е случило?

Невъзможно!

За Джейн най-страшното вече се беше случило. Тя се съпротивляваше срещу него още от самото начало, толкова време се опитваше да го отрече, но сега, докато гледаше как го арестуват и го повеждат към затвора, може би за да го обесят за убийство, което тя беше сигурна, че не е извършил, трябваше да го признае: за добро или за лошо, тя се беше влюбила в Закари Блек.

 

 

Гил беше на работа, когато получи съобщение от адвоката на Зак, че са закарали приятеля му в затвора „Нюгейт“. Веднага забърза нататък. И той имаше новини — лоши.

Бяха затворили Зак в малка мрачна килия заедно с още няколко джентълмени. Гил отлично знаеше какви са условията в „Нюгейт“ и беше дошъл подготвен; един солиден подкуп скоро осигури на Зак малка, но чиста килия с легло, маса, стол и още няколко дребни удобства.

Когато най-накрая въведоха Гил в новата килия на приятеля му, Зак кръстосваше напред-назад като тигър в клетка.

— Арестуваха ме пред нея, пред очите й! — възкликна той при самото влизане на Гил. — Проклети да са, защо не можаха да проявят малко дискретност — да изчакат да си влезе вкъщи! Изражението на сладкото й личице… Пусти да останат! — Той продължи да крачи. — И откъде, по дяволите, са знаели, че ще ме намерят там? Те ме чакаха, Гил. Точно пред вратата й. Точно когато се очакваше да се върна.

Гил каза нещо успокоително и извади бутилка бренди. Беше донесъл две — първата отиде при тъмничаря на Зак, за да им осигури сътрудничеството му. Гил извади от джоба си две чашки и ги напълни със златистата течност.

— Сядай — обърна се той към приятеля си. — Нося новини.

Зак спря да кръстосва стаята, но не седна. По изражението на Гил разбра, че новините не са добри.

— Сесили?

Лицето на Гил беше мрачно.

— В Ландидно няма и следа от нея. Моят човек се върна днес.

Зак изруга.

Гил продължи:

— Разпитал е Мери Томас, както и много други хора, и всички те упорито твърдели, че никога не са виждали Сесили. Разпитал ги е на уелски и английски — и да, това е била точната Мери Томас. Говорела английски и признала, че се познава със Сесили от училище. Но се заклела, че оттогава не я е виждала.

Зак се отпусна тежко на стола.

— Не разбирам. Ясно е, че лъже, но… — Той погледна към Гил. — Поне ти можеш да свидетелстваш, че си ми препращал писмата на Сесили.

Гил поклати глава.

— Няма да помогне. Това бяха просто някакви писма, адресирани до теб. Мога да заявя, че на тях беше написано нейното име, но не мога да докажа, че ги е изпращала тя.

— Успя ли да откриеш хората, които ни видяха, докато пътувахме?

— Още не. Но не сме се отказали.

Зак обмисли положението си.

— Нещата не изглеждат добре, нали?

Гил се огледа и снижи глас:

— Време е да напуснеш страната. Мога да те измъкна оттук. Охраната е слаба.

— Не. Няма да бягам. Така все едно признавам, че съм виновен, а аз не съм, да опустее дано! Ще остана и ще се боря.

— Правиш го заради момичето, нали? — попита Гил след миг. — Заради нея оставаш и ще се бориш с това обвинение.

Момичето. Джейн. Ако не успееха да открият Сесили… да опустее дано! Зак премисли положението си от всеки ъгъл. Не виждаше как би могъл да се измъкне.

— Не, положението се промени — каза сухо той. — Не мога да я забърквам в тази каша. Тя е направила план за живота си и аз няма да го съсипя, не и когато нямам бъдеще. Ще трябва да я пусна.

— Е, тогава защо, по дяволите, не напуснеш страната? Няма логика — възрази Гил с нисък, настоятелен глас.

Зак поклати глава.

— Няма да бягам. Когато отидох в Уейнфлийт, осъзнах, че след смъртта на баща ми всички там са изпаднали в някакво неопределено положение. Имение като това има нужда от собственик, който да го управлява. Собственик, който да е там. Ако се скрия в Европа, те ще останат в това положение. По-добре ще бъде тази ситуация да се разреши веднъж завинаги. Или аз, или братовчед ми.

— По-добре за кого? Не и за теб, ако ти разтегнат врата.

— Разчитам на това, че невинността ми все трябва да струва нещо — успокои го Зак и вдигна чашата си в ироничен тост. — За английското правосъдие! — Изпразни я на един дъх, потръпна, когато огнената течност премина през гърлото му, почувства как горещината на алкохола засяда в празния му стомах и попита: — Носиш ли хартия? Трябва да напиша едно писмо.

 

 

Джейн проследи с поглед как каретата със Закари Блек завива зад ъгъла и изчезва, а после забързано влезе в къщата и намери лейди Биатрис.

— Арестуваха го! Карат го в затвора! — И тя избухна в плач.

След като се наплака в прегръдките на старата дама, се почувства изцедена докрай, но по-спокойна. Докато лейди Биа пишеше бележки, с които отменяше ангажиментите им за вечерта и викаше семейството на спешна вечеря, Джейн се качи на горния етаж, изми си лицето и започна да мисли какво ще прави.

В мислите й цареше хаос, но в едно беше сигурна. И трябваше да го направи сега, преди смелостта да я е напуснала. Тя седна и на свой ред написа една бележка.

— Господин Гилбърт Радклиф моли да го приемете, госпожице Джейн — каза Федърби няколко часа по-късно.

Джейн полетя по стълбите към салона, където я чакаше господин Радклиф. Изглеждаше много сериозен, почти мрачен.

— Той добре ли е? — попита спонтанно Джейн веднага щом го зърна.

Посетителят примигна, тя се овладя и каза с по-спокоен тон:

— Господин Радклиф, много мило, че се отбивате. Какви новини имате за господин Блек?

Той й подаде парче сгъната хартия. Изглежда, се чувстваше неловко.

— Нося ви писмо, госпожице Чанс.

— От господин Блек? — попита тя и взе хартията. Позна дръзкия почерк, с който бяха изписани черните думи, и ненадейно се притесни. Каква причина имаше Закари Блек да й пише? Бяха го отвели съвсем наскоро. Двамата бяха заедно само преди няколко часа.

— Е, добре, аз ще тръгвам — измърмори господин Радклиф и направи крачка към вратата.

— Не, моля ви, почакайте! — спря го тя, като разчупваше кръглото печатче^[1]. — Може би ще трябва да отговоря.

Господин Радклиф определено се чувстваше неудобно.

— Той не очаква отговор.

— Ще ви бъда много благодарна, ако изчакате. — Джейн позвъни и помоли Федърби да донесе на господин Радклиф нещо освежително.

След като се погрижи приятелят на Закари да се чувства удобно, тя разгърна писмото и зачете.

Уважаема госпожице Чанс,

Най-напред трябва да се извиня за смущаващото положение, в което се озовахте, като ме арестуваха във ваше присъствие. Това навярно е било ужасно преживяване за една деликатна и чувствителна дама и аз най-искрено се извинявам.

Освен това искам да се извиня за, както ми се струва, възникналото недоразумение помежду ни. Замислих се за неотдавнашните ни разговори и тогава осъзнах, че навярно сте разбрали погрешно намеренията ми. Както ви обясних, очаквам да ме признаят за невинен в убийството на Сесили Астън-Блек, графиня Уейнфлийт, но след това категорично възнамерявам да напусна Англия и да се завърна към предишните си занимания в служба на родината си.

Когато ви помолих да отложите сватбата си с лорд Кембъри, го направих просто от желание да мога да присъствам, защото знаех, че настоящото ми юридическо положение може да се окаже спънка. Вярвам, че в краткото време, откакто се познаваме, двамата с вас станахме приятели, и бих искал да присъствам на венчавката ви просто като приятел.

Сега обаче осъзнах, че е егоистично да очаквам такова забавяне само заради мен. Моля ви, не обръщайте внимание на нищо в думите ми, което може да ви е навело на други мисли. Продължете с подготовката за сватбата, омъжете се за вашия лорд Кембъри, а аз ви желая всичко най-хубаво. Бъдете много щастлива.

Искрено ваш,

Закари Блек

Джейн прочете писмото два пъти. Когато го остави, разсеяно забеляза, че ръцете й треперят. Господин Радклиф я наблюдаваше като мишка, която гледа котка — бдително, с всички признаци на човек, който от все сърце желае да избяга оттук.

— Знаете ли какво пише в това писмо? — попита тя.

На лицето му се изписа неудобство. Той махна с ръка — движение, което с малко въображение можеше да се приеме за отрицание. Ако не знаеше със сигурност, поне подозираше.

— Даде ми благословията си да се омъжа за лорд Кембъри.

— Аха. Много възпитано от негова страна — отговори господин Радклиф със задавен глас.

— Много възпитано, как не! — Гласът на Джейн трепереше. Отново беше готова да се разплаче. Тя си пое дълбоко дъх в опит да се успокои и продължи: — Пак се опитва да се прави на благороден. В парка отказа да ми обясни защо ме моли да отложа сватбата си, отказа да ми каже какво изпитва, а сега твърди, че каквото и да съм си мислила, че е имал предвид, съм сбъркала.

Господин Радклиф не каза нищо.

Джейн продължи:

— Положението сигурно е много тежко, щом ми връща свободата по този начин. — Тя се поколеба. — Права съм, нали? Нещата изглеждат зле за него?

Господин Радклиф кимна.

— Не сте открили Сесили?

— Не. Няма и следа от нея в Ландидно, където Зак се кълне, че я е оставил. А Мери Томас, старата й приятелка от училище, твърди, че оттогава не я е виждала.

— Разбирам. Значи Закари очаква да го осъдят и да го обесят. — Разбира се, че точно това очакваше. Затова й беше написал такова благородно, безценно, безумно глупаво писмо. За да не се чувства обвързана с него. Само че беше закъснял.

Господин Радклиф отново кимна.

Джейн стана и започна да кръстосва стаята.

— Нищо ли не мога да направя? Да направим? Съпрузите на моите сестри могат да помогнат.

Господин Радклиф поклати глава.

— Правим всичко по силите си. Разпратил съм хора из цялото кралство, за да търсят някаква следа от Сесили, както и свидетели, които са я видели със Зак, след като са избягали от Уейнфлийт. Погрижих се да му намеря добър адвокат, както и най-добрата килия в „Нюгейт“. Уредих да получава всичко, от което има нужда, докато е в затвора. Не мога да се сетя за нищо, което някой друг да може да направи.

Джейн се свлече на един стол. Господин Радклиф звучеше доста… песимистично.

— Нали ще се борите?

Господин Радклиф кимна.

— С всички средства, с които разполагаме — зарече се той. — Ще има предсъдебно изслушване, но ако мине зле — а без Сесили как иначе може да мине? — това ще бъде процес, на който ще го съдят негови равни. В Камарата на лордовете.

— Все трябва да има нещо, което мога да направя! — промълви тя отчаяно.

— Има — потвърди мрачно той и когато тя го погледна с очакване, допълни: — Молете се.