Ан Грейси
Мечтата на Джейн (26)

Глава 25

Не е толкова далече, щом имаш цел.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Това беше най-дългото пътуване в живота на Джейн. Макар че жълтите карети бяха прочути с бързината и удобството си, а пощальоните и конете се сменяха редовно, повече от три дни изминаха в практически безкрайно пътуване, преди да стигнат до Уелс. А когато стигнаха в селцето Ландидно, всяка кост в тялото й сякаш бе разместена, а всеки сантиметър от дупето й — натъртен.

Когато пристигнаха, се бе стъмнило и Уилям, вече осведомен за целта на пътуването и неспособен да разубеди Джейн, пое командването. Посредством въпросителен тон и мимики успя да им намери квартира — ханче с изглед към морето, прекалено малко, за да се нарече странноприемница. Повече приличаше на къща с общо помещение на долния етаж и две стаи за наем на горния. Но макар и мъничко, беше чисто и прилично.

Джейн и Поли се настаниха в по-голямата стая. И двете бяха изтощени и след баня и лека вечеря от гореща супа, хляб и сирене се строполиха в леглото и спаха непробудно до сутринта.

Когато Джейн се събуди и надникна през малкия прозорец, слънцето грееше и танцуваше по вълните. Тази гледка я изпълни с оптимизъм.

Поднесоха им обилна и вкусна закуска, по време на която Джейн побъбри с ханджийката, госпожа Прайс. Оказа се, че тя говори добър английски, обагрен с приятен напевен уелски акцент.

Твърдо решена да не събужда подозренията й, като разпитва за Мери Томас и Сесили Астън-Блек, Джейн се вживя в ролята на невинна пътничка.

— Какво красиво място! — възхити се тя. — Една приятелка на по-голямата ми сестра беше от Ландидно и казваше, че било невероятно живописно. Сигурна съм, че средната ми сестра, Дамарис, много би искала да нарисува тази гледка — тя е даровита художничка.

Госпожа Прайс беше закръглена жена с майчински вид, която очевидно с радост се възползваше от всяка възможност да побъбри. Известно време двете си говориха за семействата, сестрите и селото, а после, точно както се надяваше Джейн, госпожа Прайс не устоя на изкушението да я попита как се казва приятелката на сестра й от училище.

— Мери — отговори Джейн. — Не помня как се казваше по мъж — Томлис? Томпсън? Нещо такова. Но сигурно вече не живее тук — мисля, че овдовя и несъмнено се е преместила.

— Това сигурно е Мери Томас! — възкликна триумфално госпожа Прайс. — И не се е преместила — живее ей там, по този път надолу, зад ъгъла и малко по-надолу по хълма — бяла къща с голяма синя саксия със здравец до вратата.

— О, не мисля, че ще иска да ме види — престори се на скромна Джейн. — Тя се познава от училище със сестра ми, а не с мен. Аби е много по-голяма от мен.

Колкото повече се дърпаше, толкова повече госпожа Прайс настояваше.

— Сигурна съм, че ще иска да се видите. Такова мило, хубаво момиче като вас, госпожице — кой не би искал да го посетите? Хайде, отивайте!

И Джейн отиде.

Намери къщата с голямата синя саксия с червен здравец без усилия и почука. Отвори й една стройна, тъмнокоса жена на около трийсет и пет години — Мери Томас. Джейн й каза, че госпожа Прайс й е предложила да се отбие, и както се надяваше, Мери Томас я покани да влезе на чаша чай. Поли остана да чака навън, на слънце.

— Дойдох заради Сесили Астън-Блек — каза Джейн без увъртания, когато седна.

Госпожа Томас се вцепени. Приятелското й изражение се стопи. Тя стана от мястото си.

— Не познавам никаква Сесили Астън-Блек. Дойдохте в дома ми под фалшив предлог. Моля ви, вървете си.

Джейн не помръдна.

— Първо искам да ви разкажа една история. Знам, че тук са идвали хора, които са търсили Сесили, но някой от тях каза ли ви защо я търсят?

Госпожа Томас вдигна рамене.

— Те бяха англичани. Също като вас. Моля ви, вървете си.

— Няма да си тръгна, преди да ми кажете къде е Сесили. Не знам какво си мислите, че са искали онези мъже от нея, но аз съм тук, защото Сесили е единственият човек, който може да спаси живота на мъжа, когото обичам. Когато е бил шестнайсетгодишно момче, той е рискувал всичко, за да спаси Сесили от бруталността на съпруга й — неговия баща, — затова мисля, че е честно сега Сесили да го спаси на свой ред. Защото в този момент той гние в лондонски затвор и очаква да го окачат на бесилото за убийство — убийството на Сесили!

Очите на Мери Томас се разшириха.

— Убийството на Сесили?

Джейн кимна.

Мери Томас седна обратно на мястото си.

— Мисля, че трябва да ми обясните.

Джейн й разказа всичко и когато приключи, за един дълъг миг госпожа Томас остана безмълвна. После й отправи тревожен поглед.

— Бих ви помогнала, стига да можех, но…

— О, моля ви! — извика Джейн. — Нали ви казах какъв е рискът! Ако знаете къде е тя, трябва да ми кажете!

— Дадох свещено обещание, че няма да кажа на никого — отговори госпожа Томас и на лицето й се изписа съжаление. — Разбирам проблема ви и ви съчувствам, но не мога да наруша това обещание.

Джейн отчаяно попита:

— Значи ще го оставите да увисне на бесилото за престъпление, което знаете, че не е извършил?

Госпожа Томас стана.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Няма да го обесят заради нея — аз няма да го допусна! Ще остана тук и ще ви принудя да ми кажете къде е тя.

Госпожа Томас се поколеба.

— Може би трябва да опитате в църквата.

— В църквата ли? — погледна я удивено Джейн, опитвайки се да проумее що за жена би допуснала да обесят невинен човек, вместо да наруши дадено обещание. — Какво ще намеря в църквата? Знаят ли къде е Сесили?

Госпожа Томас поклати глава.

— Не мога да ви кажа какво знаят или не знаят.

— Тогава защо ме пращате в църквата? Какво ще намеря там? — попита Джейн и добави с внезапен ужас: — О, Господи, нали не искате да кажете, че Сесили е погребана в църковния двор?

— Не, жива е — това ще ви го кажа. Но отидете в църквата. Там можете да намерите покой.

И с тези думи, които не носеха особена утеха, Мери Томас избута Джейн от къщата си и здраво затвори вратата зад гърба й.

Поли я чакаше отвън.

— Разбрахте ли нещо, госпожице?

— Не — отвърна горчиво Джейн. — Тя знае, но е обещала да не казва на никого и проклета да е, отказва да наруши обещанието си! Каза ми да отида в църквата, че там съм щяла да намеря покой. — Тя изсумтя. — Покой! Какъв ти покой, когато Закари гние в затвора? А тя може да ни помогне да го спасим, но няма да ни каже нищо!

Двете се затътриха обратно към ханчето. След толкова път да получат такъв разочароващ отговор! Всъщност никакъв отговор! Джейн се почувства напълно обезсърчена.

„Жива е — това ще ви го кажа.“ Ако Мери Томас се закълнеше в това пред съда, можеше да спаси живота на Закари. А ако откажеше да отиде в Лондон и да свидетелства, биха могли да я отвлекат и да я отведат в Лондон насила.

На Уилям обаче това нямаше да му хареса, а без съдействието на Уилям как би могла да отвлече когото и да било?

— Тази църква ли е имала предвид, там горе, госпожице? — обади се Поли и посочи сградата с ръка. На един хълм с изглед към селцето и морето се издигаше малка църква от сив камък.

Джейн въздъхна.

— Нищо няма да загубим, ако пробваме — каза тя. — А и нямаме други възможности.

Двете се заизкачваха по хълма към църквицата. Пътят беше стръмен, но когато стигнаха до билото му задъхани, гледката, която се разкри пред очите им, беше наистина удивителна.

Но не заради нея бяха дошли. Тук не се виждаше никаква къща — очевидно свещеникът не живееше наблизо. Мястото изглеждаше пусто.

Църковният двор беше осеян с надгробни плочи. Джейн изобщо не погледна към тях. Жената беше казала, че Сесили е жива. Може би вътре щяха да намерят някаква следа.

Вратата беше отключена и Джейн надникна в църквата. Стори й се малка, проста и обикновена, със строга красота. Една жена лъскаше дървените части. Джейн усети мириса на пчелен восък.

Жената се обърна, видя я и се приближи, като говореше нещо на уелски. Беше доста хубава.

Джейн поклати глава.

— Съжалявам, не разбирам.

Жената се усмихна.

— Извинявайте. Тук не минават много англичани — каза тя на леко скован английски с онзи музикален уелски акцент, който Джейн намираше за очарователен. — Добре дошли в църквата ни. В момента преподобният Уилямс отсъства, но аз съм съпругата му. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не знам — отговори Джейн. — Търся една англичанка на име Сесили Астън-Блек, графиня Уейнфлийт. Мисля, че живее в това село.

Жената застина.

— Вие я познавате — промълви Джейн и сърцето й подскочи.

— Не — отговори жената. — Тя беше тук преди много години, но сега я няма. И не знам къде е. Съжалявам, но нямам време за разговори. Много съм заета. — Тя се обърна и продължи енергично да търка ажурната резба в предната част на църквата.

— Моля ви, много е важно! — промълви Джейн.

— Казах ви всичко, което знам.

Джейн се поколеба. Сигурна беше, че жената знае повече, отколкото казва, но не можеше да сграбчи съпругата на един свещеник в църквата и да я стисне за гърлото, за да я принуди да каже истината. Тя погледна към Поли. Прислужницата сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво можете да направите?“, и Джейн неохотно отстъпи. Излезе от църквата с натежали като олово крака. Трябваше да помисли. Тук имаше някаква загадка и тя бе решена да стигне до дъното й.

Застана в двора на ярката слънчева светлина и се загледа към морето, докато се опитваше да реши какво да предприеме. Чувстваше се глупаво — как можа да дойде тук по такъв мелодраматичен начин, зад гърба на всички, убедена, че може да помогне, поне веднъж да бъде рицарят, а не девойката в беда!

Какво успя да открие? Абсолютно нищо. Но — и тя изпъна гръб — все още не беше свършила. Щеше да се върне при Мери Томас и да настоява да й каже какво знае. И да я попита за жената в църквата.

Тя се запъти към портата на църквата, но отстъпи назад, когато едно куче с черно-бяла козина мина тичешком през портата и се блъсна в нея, като опръска полата й с кал. Засмяна, Джейн се наведе и го погали, като държеше калните му лапи настрана от полата си, а то възприе движението й като чудесна нова игра.

Едно момиченце, което тичаше след него, закова на място, когато зърна сцената, и се заизвинява надълго и нашироко, или поне Джейн предположи, че се извинява с порой от думи на уелски.

— Какъв жизнерадостен дребосък! Избяга ли ти? — попита Джейн с надеждата детето да разбере от тона й, че не е разстроена. Вдигна глава към него, за да го успокои.

И погледът й се прикова в чифт сребристи сиво-зелени очи. Познати очи.

Изражението й навярно бе издало колко е стъписана, защото момичето отстъпи назад и погледът му стана бдителен. Беше младо, може би единайсет или дванайсетгодишно, с дълга, гъста вълниста коса, светла кожа и големи очи с тъмни мигли, които приличаха на посребрени листа на градински чай.

Джейн имаше чувството, че някой я е ритнал в корема.

Дъщерята на Закари Блек.

Да, но той се беше заклел, че между него и Сесили не е имало нищо. Поредната лъжа? От тази нямаше как да се измъкне: детето беше негово копие, само дето беше малко и беше момиче. Закари навярно бе изглеждал точно така на тази възраст — с дълги крака и привлекателна младежка тромавост.

— Как се казваш? — попита Джейн внимателно. — И къде е майка ти?

Момичето направи още една крачка назад. Огледа се наоколо като дългокрака кошута, готова да побегне от ловците, но Поли очакваше това движение и застана между детето и портата, препречвайки пътя за бягство.

— Всичко е наред — увери я Джейн, като внимаваше да говори бавно. Не знаеше дали детето разбира английски, но се надяваше тонът й да покаже какво има предвид. — Никой няма да ти направи нищо. Искам само да се запозная с майка ти.

— Мамоооо! — изкрещя ненадейно момичето с пълно гърло и след секунда жената на свещеника излезе тичешком от Църквата и спря рязко.

— Оставете я, тя не знае нищо — каза тя и заговори припряно на детето на уелски. Момичето бързо кимна и се приготви да хукне.

— Не съм дошла да търся нея, Сесили — каза Джейн. — Вас търся. И преди да се опитате да отречете коя сте, мога ли просто да кажа, че дъщеря ви е абсолютно копие на баща си?

Раменете на Сесили се отпуснаха. Тя кимна примирено.

— Трябва да поговорим — каза Джейн.

— Добре, но насаме — пуснете дъщеря ми.

Джейн кимна. Сесили каза нещо на уелски, но момичето поклати глава.

— Не, мамо, искам да остана — каза то на идеален английски с почти недоловима следа от акцент. А Джейн осъзна, че сега Сесили също говори без акцент.

Сесили поклати глава, отговори на уелски и момичето неохотно се обърна да си тръгне.

— Може ли Поли да отиде с нея? — попита Джейн. Не вярваше на Сесили и дъщеря й — можеше току-що да са скроили план за бягство. — Поли е моята прислужница — добави тя. — С нея дъщеря ви ще е в сигурни ръце.

Сесили се поколеба, но кимна и Поли и детето се отдалечиха. Сесили посочи към една пейка пред църквата и двете седнаха.

— Закари знае ли, че има дъщеря? — попита Джейн.

— Не познавам никакъв Закари.

— Закари Блек.

Сесили отново поклати глава и Джейн понечи да възрази, но тогава си спомни.

— Имам предвид Адам Джордж Закари Астън-Блек, макар че се представя като Закари Блек.

Сесили отвърна с рязък тон:

— Той не е баща на Уини, той й е брат — полубрат.

— О! Разбира се. — Менгемето, стиснало гърдите на Джейн, се разхлаби, макар че нямаше представа защо я тревожи мисълта, че той има дете. Всичко това се беше случило много преди да го срещне.

— Той знае ли, че има сестричка?

— Няма да я получи.

Джейн се намръщи.

— Не разбирам.

Сесили не си направи труда да обяснява.

— Никъде няма да ходя. Все ми е едно колко мъже — или дами — праща графът. Няма да се върна там, дъщеря ми също.

Дейзи беше права: Сесили наистина се криеше от съпруга си.

— Всичко е наред, сега Закари — имам предвид Адам — е графът. Баща му е починал миналата година, доколкото разб… — Джейн млъкна и се намръщи. — Но вие сигурно го знаете — нали казахте, че сте съпруга на свещеника.

Сесили пребледня, заби очи в земята и не каза нищо. На лицето й бе изписано огромно напрежение.

И Джейн разбра. Нищо чудно, че Сесили искаше да запази всичко в тайна и защо беше толкова важно никой да не казва нищо.

— Откога сте женени? — попита тихо тя.

Сесили преглътна.

— Не бива да казвате на никого. Той… моят съпруг не знае.

Съпругът, който в момента отсъстваше.

Джейн се опита да не издаде колко е стъписана. Сесили не само бе встъпила в двубрачие — беше встъпила в двубрачие със свещеник!

— Когато дойдох тук, дори не подозирах, че очаквам дете — обясни тихо Сесили. — Навярно съм заченала точно преди да избягам от Уейнфлийт. А не исках никой тук да разбере коя съм, в случай че съпругът ми се опита да ме намери, затова с Мери се разбрахме да живея под моминското си име. Тя ме представи като своя неомъжена приятелка от училище.

— Сигурно се е получило ужасно неловко, когато сте разбрали, че очаквате дете.

Сесили кимна.

— Осъзнах чак когато започнах да напълнявам. Нямах сутрешни прилошавания, нямах нищо! А месечните ми кръвотечения винаги са били нередовни, така че когато разбрах, бременността ми вече беше напреднала значително. — Тя погледна засрамено Джейн. — Всъщност дори тогава не го разбрах аз — боя се, че бях ужасно невежа. Майкъл ми го съобщи.

— Майкъл?

— Преподобният Уилямс, моят… моят съпруг. Той е добър, мил, състрадателен човек и осъзна преди мен какъв е проблемът. Предположи, че съм наивно момиче, измамено от някой английски женкар. — Тя вдигна глава и се загледа в морето. — Каза ми, че ще имам бебе, попита ме за бащата — аз, разбира се, не можех да му кажа, защото можеше да реши да пише на графа…. Майкъл е толкова добър, дори не подозира колко… зли… могат да бъдат някои мъже. — Стройното й тяло се разтърси от силна тръпка. — Тогава ми каза, че трябва да се омъжа за него и да дам име на детето. — Тя погледна към Джейн. — Аз, разбира се, му отказах, но той продължи да настоява. — Тя прехапа устна. — Знаех, че не е редно, но тогава вече цялото село беше разбрало — наистина беше започнало да ми личи и как само ме гледаха… Беше ужасно!

— Защо не обяснихте?

— Не можех. Ами ако някой беше решил да пише на графа?

Джейн й съчувстваше, но все пак си помисли, че Сесили е можела просто да каже, че е овдовяла. Тя обаче беше от нежните, безпомощни жени и несъмнено мисълта да отгледа сама детето си — сред селяни, които навярно и бездруго щяха да подозират, че то е незаконородено — й се е струвала ужасно мъчителна.

Сесили продължи:

— А после в селото тръгна слух, че очаквам дете от Майкъл. Беше ужасно нечестно — Майкъл е толкова мил, нежен и грижовен…

И тогава Джейн разбра.

— Били сте влюбена в него.

Сесили кимна.

— Знаех, че не е редно и е смъртен грях — и престъпление, — но го направих. И почти дванайсет години бяхме толкова щастливи. Той е чудесен баща за Уини — обича я, а тя го обожава. — Тя погледна отчаяно към Джейн. — Той не знае, а аз съм готова по-скоро да умра, отколкото да му кажа.

— Не вие, а Закари — Адам — ще умре, ако продължите да се криете.

— Какво? — извърна се Сесили към нея, смаяна. — Какво искате да кажете?

— Не знаете ли? Той е в затвора и навярно ще го обесят за убийство — вашето убийство!

— Моето убийство?

Джейн кимна.

— Трябва да дойдете в Лондон и да докажете, че е невинен. — Тя се намръщи. — Как мислите, защо са дошли онези мъже да ви търсят?

Сесили изглеждаше засрамена.

— Всъщност не знам. Мери ме предупреди, че някакъв човек е дошъл в селото по работа на граф Уейнфлийт, и аз изпаднах в паника. — Тя прехапа долната си устна. — Казахме на всички, че е дошъл събирач на данъци от Англия, който ме преследва, затова те се престориха, че не говорят английски, и той си тръгна. Когато дойде вторият, вече знаехме — или си мислехме, че знаем — какво иска, затова направихме същото. Този беше по-умен от първия и когато накрая си тръгна… аз си помислих, че вече съм в безопасност.

— И двамата ги е изпратил Закари, защото трябва да докаже, че не ви е убил и не е откраднал бижутата ви.

— А вие дойдохте, защото…

— Защото го обичам. И защото знам какво е да бягаш от зли мъже.

— Не от Закари! — промълви ужасена Сесили.

Джейн се засмя.

— Не, не от Закари — каза тихо тя. — Той е спасител на жените, не е насилник. — Тя погледна към Сесили. — И така, Сесили, ще дойдете ли с мен в Лондон, за да докажете, че е невинен?

Сесили се поколеба. Изглеждаше много притеснена, но точно когато Джейн смяташе да я заплаши, че ще я завлече там насила, ако се наложи, тя кимна.

— Да, разбира се, ще дойда. В момента Майкъл го няма. С малко късмет ще успея да стигна до Лондон и да се върна преди него.

Приоритетите на Сесили не допаднаха на Джейн, но стига да спасеше Зак от палача, можеше да запази тайните си.

Двете се отправиха към селото. Мълчаха. Джейн беше изцяло погълната от проблема как да отведе всички до Лондон. В бързината си да стигне дотук не се замисли за тази част. Наемната карета можеше да побере двама души — трима, ако се посместеха, а освен това беше заминала обратно сутринта след пристигането им. Човек не можеше да държи карета под наем, без да я използва, не и ако средствата му бяха ограничени.

Щеше да се наложи да изпрати Уилям в най-близкия голям град, за да им наеме карета.

Стигнаха до главната улица на селото точно навреме, за да видят как пред ханчето спира елегантна пътническа карета с четири коня. Един коняр се втурна да поеме поводите. Кочияшът, висок джентълмен с прашен елегантен костюм, палто на много пластове, кожен панталон и прашни черни ботуши, скочи на земята и закрачи към тях.

Беше небръснат, уморен и разярен.

Сесили нервно стисна ръката на Джейн.

— Кой е този?

— Зет ми — отговори Джейн, доволна, че проблемите им с транспорта се разрешиха толкова лесно. — Макс, каква изненада! И колко бързо пристигна! Да ме вземеш ли дойде? — И тя се подготви да посрещне унищожителната му критика.

— Заслужаваш направо да те удуша! — изръмжа Макс и я привлече към себе си в силна, облекчена прегръдка. — Как можа така да уплашиш Аби! А лейди Биатрис просто не е на себе си.

Джейн се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Но аз бях в абсолютна безопасност. Поли и Уилям бяха с мен през цялото време. И виж — заслужаваше си! — Тя придърпа Сесили напред. — Това е Сесили, предишната графиня Уейнфлийт. Сесили, моят зет, Макс, лорд Девънам.

Макс примигна.

— Значи си я намерила!

— Да. И тя се съгласи да дойде с нас в Лондон и да даде показания, че все пак не е мъртва. — Джейн не можеше да сдържи широката си усмивка. Беше готова да запее, да затанцува и да закрещи. Закари Блек беше спасен!

 

 

— По дяволите, защо просто не ме помоли да те докарам? — попита Макс, докато обядваха. Беше решил да даде на мъжете два часа отдих и още същия ден да тръгнат към Лондон. Джейн беше съгласна. Колкото по-скоро заведяха Сесили в Лондон, толкова по-скоро Зак щеше да излезе от затвора.

— Не мислех, че ще се съгласиш — отговори тя. — Щеше ли?

— Сигурно не — призна той.

— Аби и лейди Биа наистина ли се разстроиха?

— Много — изгледа я злокобно той. — Но се поуспокоиха, когато разбраха, че си взела Уилям.

— Как успя да ме намериш толкова бързо?

Той сухо отговори:

— Ако пак решиш да отидеш при баба си в провинцията, не забравяй да напомниш на въпросната баба да не идва на посещение на площад „Бъркли“.

— О!

Устните му потръпнаха.

— Не беше трудно да се досетим накъде си тръгнала.

— Мислех, че Дейзи ще ви каже — тя така се опитваше да ме разубеди.

Той се ухили.

— Именно нетипичното мълчание на Дейзи разтревожи толкова много лейди Биатрис. Горкото момиче едва не се пръсна в опитите си изобщо да не говори. — Той вдигна вежда. — Обещала ти е да не те издава, а?

Джейн кимна.

 

 

След бързия обяд се качиха в каретата на Макс и потеглиха. Беше доста тясно — Сесили беше взела дъщеря си Уини. Оказа се, че Уини винаги е знаела, че Майкъл Уилямс не е истинският й баща — макар че предупредителният поглед на Сесили показа на Джейн, че детето не знае нищо друго — и сега, когато бе разбрала, че има голям полубрат, нямаше търпение да се запознае с него.

Сесили беше оставила писмо за Майкъл, че трябва да замине за Лондон по семеен въпрос и двете с Уини ще се върнат след десетина дни.

По време на пътуването Джейн можа да опознае по-добре сестричката на Закари. Уини беше срамежливо, но много мило дете и нямаше търпение да разбере всичко за брат си. Сесили се оказа от хората, които също като Поли можеха да се качат в каретата и да спят по време на цялото пътуване. Джейн не беше от тях, затова с удоволствие се зае да разказва на Уини за брат й — преразказваше някои от историите, които беше чула от него.

В края на пътуването двете вече бяха станали добри приятелки.

Каретата на Макс возеше по-меко от наемната, но дори така пътуването бе уморително и изцеди силите им. Макс сменяше конете на всеки трийсет километра и пристигнаха бързо — преди обяд на третия ден вече бяха на площад „Бъркли“.

Федърби навярно беше чакал до прозореца, защото още преди да сложат стълбичката на каретата, за да могат дамите да слязат спокойно, той хукна по стъпалата пред къщата и с настоятелен глас заговори нещо на Макс.

Макс лично отвори вратата на каретата.

— Имате десет минути да се освежите — каза той и погледна към Джейн. — Фреди и Гил Радклиф са успели да издействат на Уейнфлийт предварително изслушване — съдията ще изслуша показанията срещу него и ще реши дали има основания да се образува дело в Камарата на лордовете. Вече са започнали, така че бързайте!

Те се втурнаха в къщата, освежиха се набързо и след по-малко от десет минути вече си проправяха път през натовареното движение към мястото, на което се провеждаше изслушването.