Ан Грейси
Мечтата на Джейн (9)

Глава 8

Нямам удоволствието да ви разбера.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Обядът беше лек и неофициален: сандвичи с краставица, малко студено пиле и сладкиши с извара и лимон, прокарани с чаши чай. И тъй като момичетата не се бяха събирали заедно от Коледа насам, не им липсваха теми за разговор. Не че някога им липсваха такива теми.

Беше прекрасно, че сестрите й се бяха върнали, и при нормални обстоятелства Джейн не би искала нищо друго, освен да прекара останалата част от деня в разговор с тях и да чуе всичко ново, което им се е случило.

Но умът й продължаваше да се връща към един висок мургав циганин.

„Това е заради кучето“ — каза си тя решително. Трябваше да го измие и да му придаде представителен вид, преди лейди Биатрис да го е видяла. В сегашния му вид — окаляно, окървавено, пребито и пълно с бълхи — нямаше никаква надежда да й позволят да го задържи.

Когато се сдобиеше със свой дом, всичко щеше да е различно. Тогава нямаше да има нужда да иска ничие разрешение, за да осинови куче. Освен на лорд Кембъри. А той обичаше кучетата.

Тя не спираше да поглежда към часовника над камината. Колко време щеше да му трябва, за да стигне до площад „Бъркли“?

— Джейн, момиче, какво ти става, по дяволите? — попита лейди Биатрис, прекъсвайки разказа на Дамарис. — Не спираш да поглеждаш към часовника. Сестрите ти отегчават ли те, или очакваш някого?

Очевидно и през ум не й минаваше за кучето. Хубаво!

— Разбира се, че не съм отегчена — увери ги Джейн, притеснена. — Наистина не съм. Продължавай, Дамарис. Всичко звучи великолепно.

За нейна изненада всички се засмяха.

— Нали звучи великолепно? — подсмихна се Дамарис. — Тъкмо разказвах за премеждията си с прилошаването по време на път. Не исках да ви отегчавам, но Аби попита. И колкото и да беше ужасно, докато пътувахме натам — макар че Фреди беше толкова мил, няма да повярваш! — не съжалявам, че отидохме във Венеция. Фреди беше прав — този град наистина е вълшебен.

Джейн се изчерви.

— Извинявай, Дамарис. Бях се отплеснала.

— Това — каза рязко лейди Биатрис — беше очевидно. Очаквах да проявиш поне малко интерес към родината си.

Челюстта на Джейн увисна. Родината й ли? Сякаш лейди Биатрис не си беше измислила цялата история за това, че са родени във Венеция, когато отлично знаеше, че и четирите са родени в Англия.

Дамарис и Аби се изкикотиха. Дейзи завъртя очи. От всички тя беше тази, която най не одобряваше полетите на фантазията на лейди Биатрис. Често казваше, че от лъжи полза няма.

— Случило ли се е нещо, Джейн? — попита Аби.

— Чака един хубав циганин да й доведе грозен мелез със синя атлазена панделка — отговори Дейзи вместо Джейн.

Аби се засмя.

— Да не си започнала да предсказваш бъдещето, Дейзи?

— Не, вярно е. Взех си куче, но то не е чак толкова грозно — отвърна Джейн. — То е такова, каквото бяхме ние, преди да ни спаси лейди Биатрис — бездомно и без семейство, без никой, когото да го е грижа…

— Колко трогателно наистина! — прекъсна я лейди Биатрис. — Тепърва обаче ще решаваме дали кучето ще остане. Можеш да ми го покажеш и тогава ще видим. — Тя се наведе и вдигна Снежинко от пода. — Да не забравяме котките.

Джейн се помоли нейното куче да обича котки. А котките — да обичат кучета.

— Каква е тази история с циганина? — попита Аби.

— Едни ужасни момчета го измъчваха — обясни Джейн.

— Кого, циганина ли?

— Не, кучето. Циганинът ми помогна да се отърва от момчетата. Ще доведе тук кучето. Помолих го, защото беше прекалено мръсно, за да се качи в каретата.

— Кой, циганинът ли? — попита лейди Биатрис.

— Не, кучето. Цялото беше кално. Всъщност циганинът е доста чист.

Лейди Биатрис изсумтя.

— Когато го видя с очите си, тогава ще повярвам.

Джейн се изправи.

— Преди малко входният звънец иззвъня. Сигурно е той.

Лейди Биатрис властно вдигна ръка.

— Стой си на мястото, момиче. Добре възпитаните млади дами не отварят вратата, още по-малко на цигани. А циганите знаят, че не бива да припарват до входната врата на къщата на един джентълмен.

— Но…

— Във всеки случай няма нужда лично да говориш с човека. Защо изобщо имаме прислужници, ако не могат да се справят с подобни банални задачи? Федърби или Уилям ще му платят, задето си е създал главоболия, и въпросът ще приключи. Довърши си обяда и чуй какво имат да ти разкажат сестрите ти. Кажи ми, Дамарис, във Венеция запознахте ли се с дожа?

Разочарована, Джейн се облегна в стола си, докато Дамарис отговаряше, че не са, но са се запознали с много венециански аристократи. После описа няколко от тези срещи.

Джейн положи всички усилия да се съсредоточи. Разбира се, че искаше да чуе какво имат да им разкажат сестрите й, разбира се, че се интересуваше, наистина, но Венеция се намираше много далеч, Джейн никога не беше чувала за нито един от тези хора, а кучето й и Закари Блек щяха да пристигнат всеки момент, ако не бяха вече тук.

Щеше да е възпитано да му благодари лично, нали? Усети проницателния поглед на Дейзи и се постара да си придаде заинтересовано изражение. Опита се да не се върти и да не мисли за сребристозелени очи, блеснали на загоряло лице. И как пулсът й подскочи, когато той я докосна.

Най-накрая обядът свърши. Лейди Биатрис позволи на Аби да й помогне да се качи по стъпалата, където щеше да полегне за кратък „отдих“, преди по-късно да дойде да надзирава урока им по танци. Дамарис и Дейзи забързаха за проба на една рокля, която Дейзи почти беше довършила, и Джейн остана свободна да потърси кучето си.

Закари Блек със сигурност вече си беше тръгнал, което я разочарова, макар и само защото искаше да му благодари лично, както си каза тя. Да прояви любезност. Наистина нямаше търпение да види кучето си.

Надникна в преддверието, но там нямаше никого. Несъмнено прислугата беше завела кучето в кухнята. То със сигурност беше гладно. Тя мина през покритата със зелено сукно врата и влезе в помещенията на прислугата.

— Има нещо странно у този циганин — казваше Федърби на Уилям.

Джейн се отдръпна назад и се заслуша.

— Ама разбира се, че е странен — нали е циганин! — отговори Уилям.

— Наистина ли? Това е въпросът.

— Естествено, че е, Хюит — отговори Уилям. — Нали му видя палтото!

Федърби кимна.

— Видях го — потвърди той и сбърчи нос. — Подуших това палто, но все пак…

— Но все пак какво? Щом прилича на циганин, вони като циганин и се държи като циганин, какъв друг може да бъде?

— Не съм сигурен — потърка Федърби замислено брадичката си. — Отначало си помислих, че може да влезе със сила, но веднага щом споменах, че това може да притесни госпожица Джейн… — Той поклати глава. — Прие го почти като… като джентълмен. А освен това отказа да използва входа за търговците, сякаш подобно нещо е под достойнството му.

Уилям изсумтя.

— На мен не ми звучеше като джентълмен. Акцентът му е ужасно груб.

Джейн се намръщи. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се уверяваше, че когато говори с нея, Закари Блек нямаше никакъв акцент. Но когато се обърна към онези малки негодници и после към Уилям… звучеше различно.

Но какво толкова? И тя, и Аби можеха да говорят с различен акцент: с акцента, който ги заобикаляше, докато растяха, акцента на улицата — всъщност така, както говореше Дейзи — не акцента на мама и татко, който много приличаше на говора на лейди Биатрис. Мама и татко ги поправяха винаги щом ги чуеха да говорят като деца от улицата.

Аби се справяше с уличния акцент по-добре от Джейн, която едва си спомняше тези ранни дни. Беше шестгодишна, когато постъпи в „Пилето“, където всички трябваше или да говорят като дами, или да си понесат последствията.

Но понякога, когато беше с Дейзи, се хващаше, че подражава на нейния кокни акцент. Може би и с циганина беше така — може би и той подражаваше на акцента на човека, с когото се намираше в момента. Нещо като защитна окраска. Като хамелеон.

— Просто имам някакво чувство — настоя Федърби. — Ти обаче непременно отиди с госпожица Джейн, когато излезе на площада.

— Мислиш, че още чака?

Сърцето на Джейн подскочи. Той още беше тук? Чакаше я? Дъхът й изведнъж секна.

— Готов съм да заложа и последната си гвинея. Прилича ми на човек, който не се отказва лесно.

Уилям изсумтя.

— Трябваше да ме оставиш да го ударя, Хюит! Щях да го накарам да се откаже на мига.

— Вулгарно сбиване в жилището на една дама, така ли, Уилям? Не и докато аз ръководя нещата.

— Сякаш не знам, че не бива! — отвърна Уилям обиден. — Щях да го направя навън, разбира се. Зад ъгъла.

— Никого няма да удряш — обади се Джейн и пристъпи напред. — А сега, ако обичате, къде е кучето ми?

— Циганинът настоя да ви го предаде лично, госпожице. Казва, че има инструкции за вас. — Уилям изсумтя. — Инструкции! Какво нахалство! Ще му дам аз едни инс…

Федърби го прекъсна елегантно:

— Човекът ви чака от другата страна на пътя, на площада, заедно с животното, госпожице Джейн.

— Много добре, отивам. Кучето ще има нужда от баня, преди да го вкараме вътре, затова може ли да пратите някого с ламаринената вана, гореща вода и кърпи в задната градина, ако обичате?

— Нима смятате лично да го изкъпете? — попита Федърби, стъписан.

— Разбира се — отговори Джейн. — Това ще бъде моето куче, а освен това има рани, за които трябва да се погрижа.

Федърби не показа неодобрението си, но абсолютно безизразното му лице й даде да разбере, че това му струва голямо усилие.

— Преди да излезете, Поли ще ви донесе друго палто. Нещо не е наред с това, което носихте тази сутрин.

Той позвъни и се обърна към появилата се прислужница:

— Палтото на госпожица Джейн, Поли, ако обичаш. Топлото — вятърът доста се засили. Ще придружиш госпожица Джейн до парка. Уилям, и ти ще отидеш, само че никакви юмруци, разбираш ли? И, госпожице Джейн, когато тръгнете, ви моля да излезете през главния вход, а не през входа за прислугата.

 

 

Докато чакаше, Зак си запълни времето, като купи още два месни пая от един амбулантен търговец. Даде единия на кучето, което го изгълта на две шумни хапки.

— Нямаш никакви маниери — отбеляза Зак. — Ще трябва повече да се стараеш, щом ще живееш с дама, нали знаеш. Те не обичат лапането.

— Господин Блек.

Нежният женски глас прозвуча толкова отблизо, че Зак се стресна и изтърва остатъка от пая си. Как така не бе забелязал приближаването й?

Шумно премляскване в краката му показа, че паят не е останал пренебрегнат.

Тя сякаш сияеше с червеното вълнено палто и синята кадифена шапка в съвсем същия оттенък като очите й.

— Много ви благодаря, че ме изчакахте, господин Блек. Съжалих, когато си помислих, че може да сте си тръгнали, без да съм ви благодарила. — Тя погледна към него с лека свенлива усмивка, при която мозъкът на Зак просто отказа да работи.

— Джейн — успя все пак да измънка той. Какъв оратор само!

За щастие я придружаваха една прислужница и едрият лакей.

— Ей, циганино, не така фамилиарно! — изръмжа лакеят и Зак отново си възвърна ума и отмести поглед от лицето й.

— Уилям — каза той с изражение на абсолютно удоволствие. — Колко ми липсвахте!

Едрият мъж го изгледа кръвнишки.

— Уилям, би ли изчакал ей там заедно с Поли? — каза Джейн и посочи към една пейка, която се намираше наблизо, но достатъчно отдалечена, за да не могат да ги чуват.

Едрият лакей неохотно тръгна натам и Джейн отново се обърна към Зак. Бузите й бяха порозовели.

— Не съм ви позволила да използвате името ми, сър.

Кожата й изглеждаше мека като на бебе. Устните й бяха влажни.

— Изобщо не сте ми казали името си — изтъкна той. — Така че нямам друг избор, освен да ви наричам Джейн.

Тя се поколеба.

— Госпожица Чанс.

— Малшанс? — усмихна се Зак. — Аз не бих се изразил така. Според мен срещата ни е златен шанс.

— Не е малшанс — госпожица Чанс^[1] — каза тя сериозно. — Фамилията ми е Чанс.

— А, разбирам. Чанс. Хубаво име. Като госпожица Щастие, Късмет или Съдба. Ако тогава си бях събрал ума, щях да се представя като Закари Късмет и щяхме да бъдем братовчеди.

— Глупости! — Очевидно беше, че момичето се чувства неловко. Нищо чудно. Зак говореше като някой умопобъркан.

— Права сте — каза той. — Изобщо не ми се иска да ви бъда братовчед.

Тя се изчерви още повече и отклони погледа си.

— Много сте непочтителен, сър — отсече тя, насочи вниманието си към кучето и за пръв път забеляза нашийника. — О, купили сте му нашийник! И повод. Благодаря ви. Трябва да ви платя…

— Не — отсече твърдо Зак. — Това е подарък.

— Но аз не мога да приема…

— Подарък за кучето.

— О! — промълви тя, сведе поглед към кучето и се помъчи да преглътне усмивката си. — В такъв случай ви благодаря. Сигурна съм, че и то е много благодарно. Нашийникът е много хубав. Червеното му отива.

— На вас ви отива червено — каза тихо той.

Тя не отговори. Вместо това нежно почеса кучето зад ушите.

— Виж се колко си мръсен! Когато се приберем, ще те изкъпя. Искаш ли?

— Което ми напомня, че ви нося нещо. — Зак извади от джоба си снопчето изсушени билки, увити във вестник, и гърненцето с капаче, които беше купил от пазара.

Тя не посегна към тях.

— Какво е това?

— В пакета има лечебни билки. Накиснете ги в гореща вода и след като изкъпете кучето, го изплакнете с нея. После намажете раните с мехлема. Това ще помогне да заздравеят.

Тя обаче продължаваше да се колебае.

— Това са стари цигански лекове. Много са полезни.

Тя взе пакета и внимателно го подуши.

— Лавандула ли усещам?

— Да, тя действа почистващо. И невен, зарасличе и още билки. Нищо вътре няма да му навреди, уверявам ви.

— И сестра ми Дамарис разбира от билки. — Тя свали капачето на гърнето и подуши мазилото вътре. — Мирише малко силно, но е хубаво. Мисля, че и тук има лавандула.

— Да, в мехлема е малко повече. Помислих си, че малко по-сладък аромат ще ви дойде добре — погледна той надолу към кучето — след силния аромат на eau-de-dog.

Тогава тя се засмя и смехът й му заприлича на диаманти, по които танцува слънчева светлина. Очите й заблестяха и дъхът на Зак секна. Стоеше и я гледаше, без да може да мисли. Тя отвърна на погледа му.

Тишината се проточи.

— Госпожице Джейн? — Беше лакеят.

Тя се сепна, изчерви се и се обърна.

— Да, Уилям?

— Време е да се връщате. — И той отправи към Зак стоманен поглед.

— А, да, урокът! Почти бях забравила. — Все още изчервена, тя се обърна към Зак. — Упражняваме валс — сподели му тя. — Трябва да вървя. Благодаря, че доведохте кучето ми, господин Блек.

— За мен беше огромно удоволствие — измърмори Зак. Тя го погледна сърдечно, изчерви се още повече и мозъкът на Зак пак отказа.

— Ето, циганино. — Уилям застана между тях и подаде на Зак една монета. — Надявам се, че няма да те видим повече.

Зак беше забравил обещанието й да му плати, когато й заведе кучето. Сега взе шилинга и се ухили.

— Човек никога не знае, Уилям. Съдбата е така непредсказуема, нали?

Уилям се намръщи.

Зак се обърна към Джейн и я удостои с просташки поклон.

— Няма да казвам сбогом, госпожице Чанс, а adieu. Може би ако сутрин излизате да разхождате кучето си — да кажем, някъде около десет часа, — случайно ще се срещнем.

Тя се поколеба и поклати глава.

— Съжалявам. Довиждане, господин Блек, и отново ви благодаря за помощта.

Тя се обърна, стиснала каишката, и поведе кучето. Лакеят и прислужничката завършваха процесията.

Зак я проследи с поглед как прекосява площада и се усмихна. Истинска дама! Беше му наредила да се маха, в това нямаше и капка съмнение.

Проблемът беше, че Зак открай време не обичаше да му заповядват.