Ан Грейси
Мечтата на Джейн (14)

Глава 13

Ала гневът кара човек да оглупее.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Джейн забърза към къщи. Усещаше, че й се вие свят, макар и леко. Лейди Ембъри не беше близка приятелка на лейди Биатрис, но редовно идваше на сбирките на литературното общество и винаги се държеше любезно. А от годежа насам беше станала много сърдечна с Джейн.

Но сега я подмина най-демонстративно. На публично място.

Това можеше да се дължи само на една причина: защото я беше видяла със Закари Блек.

Но какво лошо имаше в това? Намираха се на обществен площад и тя само вървеше и говореше с него, придружена от прислужницата и лакея си.

Не го беше насърчавала.

Е, може би мъничко. Но какво лошо имаше в разходката и разговора? И в това да се държи дружелюбно?

Закари Блек беше много интересен мъж и на свой ред изглеждаше заинтересован от това, което имаше да каже тя. И ако си мислеше за него прекалено често — е, това не беше по нейна вина, нали така? Човек не може да контролира мислите си.

Мислите й бяха тайни, лични, нейната собствена малка… фантазия.

Напомни си, че това, което има значение, са действията, а тя не беше направила нищо непочтено или тайно. Със сигурност не беше сторила нищо, което да застраши годежа й.

Изпи чаша чай, която не й помогна почти никак за топката, заседнала в стомаха й, и се качи при Дейзи на горния етаж. Съединяването на части от дрехи винаги й действаше успокояващо. Нямаше за какво да се тревожи. Просто беше преувеличила. Лейди Ембъри навярно не го беше направила нарочно — просто беше проявила разсеяност.

Два часа по-късно Федърби се приближи към вратата.

— Лорд Кембъри е долу, госпожице Джейн. Иска да говори с вас.

Топката в стомаха й се върна. Тя приглади косата си и опита да си възвърне самообладанието. Нищо лошо не беше направила.

Лорд Кембъри мина направо на въпроса.

— Моята леля казва, че сте били в компанията на някакъв жалък човек тук, на площада. Не мога да го приема, нали разбирате. Не мога да допусна годеницата ми да общува на обществени места с някакви парцаливци. Това е просто проява на лош вкус.

Той зачака обяснението й с мрачно изражение и тя се запита дали е възможно да ревнува. Никога не бе проявявал и най-малък признак, че изпитва някакви чувства към нея, но предполагаше, че е възможно.

Проблемът беше, че не го познаваше много добре. Всъщност изобщо не го познаваше.

— Няколко пъти разговарях с един човек в парка, но ви уверявам, лорд Кембъри, че не се е случило нищо нередно.

Той изсумтя.

— Леля ми ви е видяла с очите си. Говорили сте с този човек и сте се смеели. Какво ще кажете за това, а, госпожичке?

Джейн настръхна. Възнамеряваше да се извини, но мисълта, че леля му я е шпионирала и е разнасяла слухове, я вбеси.

— Не е работа на лейди Ембъри с кого се разхождам на обществен площад, който се намира срещу дома ми. Особено след като винаги ме придружават прислужницата ми и един лакей.

Той се намръщи.

— Леля ми е моето семейство. А това, в какво се забърква годеницата ми, когато мен ме няма, е моя работа.

— „В какво се забърква“? — избухна Джейн. — Аз не „се забърквам“ в нищо!

— Видели са ви да излизате с някакъв проклет дрипльо. И то неведнъж — всъщност всяка сутрин тази седмица.

Джейн се насили гласът й да прозвучи спокойно и овладяно.

— Аз не „излизам“, както се изразихте вие, с никого. Вярно е, че няколко пъти се видях с него, но в нито един от тези случаи нямаше предварителна уговорка. Поведението му всеки път беше съвсем възпитано, а моето — безукорно. — Тя трепереше; не беше сигурна защо. От нерви ли? От възмущение? От чувство на вина?

Той издаде глава напред.

— Казвате, че не е дрипльо?

— Току-що ви казах, че всеки път се държи като джентълмен.

— Като джентълмен ли? — изсумтя той презрително. — Как се казва?

— Не сме представени един на друг. — Не беше лъжа.

— Леля ми каза, че го е видяла да ви предлага ръка.

— Да, но…

Той я прекъсна ужасен:

— Вие сте го докоснали? Можеше да хванете бълхи. Или нещо още по-страшно!

— Не ставайте смешен! — тросна се тя, вече сериозно раздразнена. — Както се канех да ви кажа, не съм приела ръката му — и съм сигурна, че леля ви е видяла това, — но само защото не сме представени един на друг. Той е толкова чист, колкото вие или аз.

Лорд Кембъри изсумтя пак.

— Съмнявам се. Парцалив, така каза леля ми. Старомодни износено палто, небръснат. Имал нужда от подстрижка.

Джейн се намръщи.

— Да, дрехите му са доста износени, но какво общо има това с…

— Виждате ли? Значи е парцалив. — Доволен, че са го разбрали, той се облегна в креслото си.

— Не виждам какво общо има тук едно старомодно палто.

Той изпъна гръб, очевидно стъписан.

— Да опустее дано, има, и още как! Помислете за репутацията ми!

— Вашата репутация?

Той я изгледа невярващо.

— Мили боже, момиче, самият принц-регент се съветва с мен за всичко, свързано с вкуса и красотата. Какъв смисъл има да съм сгоден за най-красивото момиче в Лондон, ако виждат годеницата ми на обществени места с някакъв парцалив нехранимайко? Това, с какви хора общувате, се отразява и на мен.

Джейн не вярваше на ушите си. Това, срещу което възразяваше той, не беше толкова фактът, че тя се срещаше с друг мъж — проблемът беше облеклото на Закари Блек и въздействието на това облекло върху собствената му репутация. Предположи, че според него някой изискано облечен злодей би бил за предпочитане.

— Отсега нататък ви забранявам да се виждате с този негодник.

— Ще се опитам, но не мога да обещая…

— Не можете? Не можете? По-точно не желаете! — Очите му щяха да изскочат от ярост. — Какво твърдоглаво момиче сте вие! Вече се канех да изпратя до „Морнинг Пост“ съобщението за годежа ни, но винаги мога да си променя решението, нали знаете. Още не сме оповестили нищо.

— Да си про-промените решението ли? — заекна Джейн, смаяна от безразсъдството, с което го бе предизвикала. Откакто прие предложението на лорд Кембъри, нито веднъж не беше сънувала онзи сън. Не можеше да загуби всичко, не и заради няколко часа приятен разговор с мъж, който може и да я бе запленил плашещо много, но не би могъл да й предложи нещо повече. — Не… моля ви, вие не разбирате! Аз никога не съм насърчавала този мъж да се среща с мен, никога не съм се уговаряла с него. Лично аз съм готова да обещая, но дали той ще се съобрази…

Лорд Кембъри се наведе напред.

— Ха! Този човек безпокои ли ви? Ако е така, ще се оправя с него.

— Ще се оправите ли? Какво имате предвид?

— Един добър бой, който да му покаже къде му е мястото.

— От вас ли? — Не можеше да си го представи. Ниският закръглен лорд Кембъри никога не би могъл да надвие мъж с телосложението на Закари Блек.

— Разбира се, че не! Не бих се принизил дотолкова. Ще пратя хора да го направят, разбира се.

— Умолявам ви, недейте! — промълви тя, ужасена.

— Умолявате ме, така ли? — намръщи се той. — Какъв ви е този човек, че да ме умолявате?

— Никакъв — излъга тя. — Но веднъж ми направи голяма услуга и от елементарно възпитание не можете да пратите някого да го пребие.

— Каква услуга?

— Спаси кучето ми от банда разбойници, които го измъчвала и искаха да го убият.

Той изсумтя пренебрежително.

— Онова грозно нещо? Жалко, че не го е оставил да умре.

Челюстта на Джейн увисна.

— Мислех, че обичате кучета.

— Обичам — тези от прилични породи, а не грозни мелези. Всъщност смятах да говоря с вас по този въпрос. Мислех да ви купя подходящо куче, след като се оженим. Ако се оженим. — Той й отправи продължителен, мрачен поглед, който й подсказа, че съвсем не е уверен в това.

Топката в стомаха на Джейн нарасна. Тя се насили да се съсредоточи върху настоящия проблем.

— Той — джентълменът от парка — ме спаси и от нежелания интерес на същите тези улични разбойници.

— Така ли? Хмм.

— Да, бяха много груби и ужасни и се уплаших за живота си. Но той ги прогони и ме спаси. Затова се държа любезно с него, когато случайно се срещнем в парка. — Тя го гледаше внимателно, но не можа да се досети за мислите му. — Затова да, наистина ви умолявам да не изпращате хора да го пребият. Това не е нито почтено, нито справедливо. — И добави отчаяно: — А знам, че сте човек на честта.

Той я изгледа продължително и мрачно.

— Аз пазя своето, госпожичке.

Джейн кимна.

— Да, разбира се, и аз… аз наистина го оценявам. — Цялата трепереше.

Той стана и си взе ръкавиците, готов да се сбогува.

Тя също стана.

— Лорд Кембъри?

— Да?

— Годежът?

Той я измери с продължителен поглед и кимна навъсено.

— Днес ще изпратя съобщението.

Облекчението я заля с такава сила, че трябваше пак да седне.

Той си сложи ръкавиците.

— Винаги е трудно с красавиците. Чувал съм, че било част от чара им. Но стъпвате по тънък лед, госпожичке, много тънък. Имам титла и репутация и ще направя всичко необходимо, за да ги предпазя. Разбирате ли ме?

Тя кимна.

— Ще бъдете ли на бала на херцогиня Ротърмер за началото на сезона?

Тя го погледна, учудена от внезапната смяна на темата.

— Да, разбира се, но…

— Значи ще се видим там. Запазете ми два танца, става ли? Един преди вечеря и един валс. — Погледът му се изостри и той я потупа с два пръста по ръката. — Тц, тц! Не се мръщете! Нали не искате да ви излязат бръчки?

Той си тръгна, а Джейн остана в креслото си, разтърсена, но облекчена. Едва не пропиля шанса си за бъдеще — за дом и щедро обезпечаване на нея и децата й. Само заради фантазиите си — своите глупави, безотговорни фантазии — за един красив циганин.

 

 

— Какво ти става, по дяволите? — попита Гил по-късно същата вечер. — Цяла вечер не откъсна поглед от дъното на чашата си и не спря да се мръщиш.

— Нищо. — Зак просто искаше да удуши нещо или някого. За предпочитане една стара кучка с тъмночервено лице и две джавкащи топки козина. Тази проклета харпия разстрои Джейн без никаква причина.

Поне доколкото той знаеше.

„Отсега нататък не мога да се виждам с вас. Рискувам да загубя прекалено много.“

Какво означаваше това, да го вземат дяволите? Какво „рискуваше да загуби“?

— Нали не си получил лоши новини от адвоката? — настоя Гил.

— Не. Кажи ми, Гил, какво лошо има един мъж да се разхожда в обществен парк с едно момиче?

Гил се намръщи.

— Какво момиче? Имаш предвид онази Чанс?

— Няма значение коя. Да не би в Лондон да е станало скандално едно момиче да се разхожда с мъж — без да се докосват — в обществен парк, следвани от прислужница и лакей?

— Не, разбира се.

— Ха! — възкликна Зак и удари с юмрук по дланта си. — Знаех си! Защо тогава оная дърта вещица я подмина така?

— Каква вещица?

— Лейди… лейди Някоя си. — Той изсумтя. — По-скоро харпия! Лейди Елбъри, Ендбъри… не, Ембъри. Това беше — лейди Ембъри!

— Лейди Ембъри? О, започва да става интересно!

Зак се наведе напред.

— Знаеш нещо. Какво?

— Ами, дочух слух, че лорд Кембъри бил…

— Не Кембъри — Ембъри — поправи го нетърпеливо Зак.

— Лейди Ембъри е леля на лорд Кембъри — обясни спокойно Гил. — Ти искаш ли да ме чуеш, или не?

Зак се намръщи и пак се тръшна на стола си.

— Давай.

За миг Гил се загледа в него, после се ухили.

— Това момиче наистина ти е влязло под кожата, а? Не мисля, че съм те виждал такъв заради друга жена.

Зак отвърна рязко:

— Лейди Която и да беше демонстративно я подмина просто защото се разхождаше в парка с мен. Става въпрос за това да се поправи една несправедливост.

— О, пак го раздаваш рицаря на бял кон, а? — ухили се Гил. Зак измърмори нещо грубо и той се засмя. — Е, добре, клюките гласят, че след като години наред е търсил из средите на аристокрацията несравнима красавица, лорд Кембъри най-после е открил идеала си.

Зак го погледна неразбиращо.

— И какво?

— Лорд Кембъри колекционира красиви предмети. Чух, че търсел изключителна красота и у бъдещата си съпруга.

— Това какво общо има… о, Боже… нали не искаш да кажеш, че…

Гил кимна.

— Говорят, че е направил предложение на онова момиче Чанс и семейството й го е приело.

Настъпи кратко, смаяно мълчание. Зак сведе поглед към ръцете си и внимателно разтвори стиснатите си юмруци.

— Тя сгодена ли е? — попита той с, както се надяваше, равен тон. — Не вярвам.

Гил вдигна вежди.

— Няма нищо чудно — тя е млада, изключителна красавица и историята за миналото, която си е съчинила, подсказва, че се стреми да си намери богат съпруг. Очевидно е на брачния пазар.

Зак не беше в състояние да измисли подходящ отговор. Юмруците му отново се свиха. От устата на Гил всичко звучеше толкова… толкова разумно, но той отказваше да повярва, че е възможно.

— Не. Ако беше сгодена, щеше да ми каже.

Веждите на Гил се вдигнаха още малко.

— Да ти се довери ли? За годеж, който още не е официален? За един от най-богатите аристократи в цялото кралство? — В очите му танцуваше дяволито пламъче, но той продължи със същия изумен тон: — Просто съм смаян. Нямам представа защо не ти е съобщила незабавно — на теб и на всеки друг циганин, когото е срещнала случайно в някоя тъмна уличка или парк. Крайно необяснима тайнственост от нейна страна.

Отново последва кратко мълчание. Зак изгледа свирепо приятеля си.

— Всичко това ти харесва, нали?

— Безкрайно много.

— Отвратителен си.

— Още бренди? — попита Гил и доля чашите им.

Зак вдигна своята и мрачно започна да върти брендито вътре, загледан в златистите му дълбини, в които се отразяваше огънят.

— Какъв е той — този Кембъри?

— От компанията на регента. Точно такъв, какъвто очакваш — богат, с много земя, безупречно положение в обществото…

— Да, да, но какъв е?

— В действителност ли?

— Да. Чаровен ли е? Хубав?

— Нисък, оплешивява и е доста закръглен.

— Аха. — Това му хареса. — И какво още? Да няма цял куп любовници? Бие ли ги? Налива ли се с алкохол? Пристрастен ли е към залаганията? Хайде, Гил, знаеш какво те питам! Какви са мръсните му малки тайни? Какво казва прословутият ти нос?

Гил сбърчи прословутия нос и замислено потърка брадичката си. После сви рамене.

— Скучен е.

— Скучен ли?

— Като застояло езерце. Дори по-лош, защото в застоялите езерца от време на време поне се появяват попови лъжички и жаби. Той е скучен, отегчителен, изумително, приспиващо скучен.

— Нещо мръсно? — попита Зак с надежда.

Гил поклати глава.

— Никога не съм чувал да има любовница или нещо друго. Членува във всички обичайни клубове, предан племенник е, редовно ходи на църква, пие, но умерено — всъщност всичко прави умерено, с изключение на огромните суми, които пръска за произведения на изкуството. Колекционира такива творби и предмети. Изпитва страст към тях и не спира да говори за изкуство и красота, ad infinitum, ad nauseam.^[1]

— Добре, стига толкова латински. Значи пилее пари?

Гил поклати глава.

— Толкова е богат, че изобщо не му се отразява. Съжалявам, приятелю, но човекът е абсолютно безобиден.

— Безобиден ли? — По някакъв начин самата безобидност на Кембъри обиждаше Зак.

Гил кимна.

— Като се вземат предвид всички обстоятелства, той е чудесна партия за твоето момиче.

— Тя не може да се омъжи за него!

— И защо?

Въпросът остана без отговор в продължение на цяла минута.

— Защото… — Зак изгледа гневно чашата си и се помъчи да намери отговор. — Защото не може, затова.

— О! Е, в такъв случай… — Гил се усмихна леко и се облегна удобно в креслото си.

Зак го изгледа гневно.

— Не можеш да приковеш добросърдечно, жизнерадостно момиче като нея към човек, който е престъпно скучен!

— По-добре престъпно скучен, отколкото търсен за „убийство“.

— Колко пъти да ти повторя, че е станала някаква глупава грешка! — Зак грабна ръжена и ядосано разбута въглените в камината. Навсякъде се разхвърчаха искри.

— Има ли новини от човека на адвоката? — попита Гил.

Зак поклати глава.

— Още е рано. Не може да е стигнал до Уелс и да се е върнал. — Той впери поглед в огъня, обзет от мрачен размисъл. — Проклятие, Гил, какво да правя?

— За Сесили ли?

— Не за Сесили — там всичко е напълно ясно. В мига, в който доведем Сесили, проблемът е разрешен. Какво да правя с госпожица Чанс?

Гил помълча малко.

— Кажи й кой си. Ако й кажеш… тя все пак си търси богат съпруг…

— Не мога да поискам от нея да се откаже от нещо сигурно като Кембъри, докато в моите дела цари такава неразбория. Не и докато съм — поне технически — търсен човек.

А освен това не искаше да се превърне просто в поредния потенциален богат съпруг в очите й.

Гил се намръщи.

— Разбирам те. — Погледна го замислено и попита: — Как мислиш, дали Кембъри знае, че произходът на момичето е измислен?

— Съмнявам се.

— Това е един начин да осуетиш годежа…

Зак се замисли над предложението. Звучеше изкушаващо, много изкушаващо. Кембъри изглеждаше точно като онези сковани, надути мъже, които щяха да се откажат, ако около бъдещата им съпруга се появи и намек за някакво съмнително минало.

Но не можеше да го направи. Ако Кембъри беше този, когото Джейн наистина искаше, тогава Зак нямаше да провали желанието й. Колкото и да се изкушаваше. Не можеше да извърши подобно предателство. Дори за нейно добро.

Той гаврътна брендито и си наля още една чаша. Тогава му хрумна нещо.

— Ами ако Кембъри не е неин избор?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако тази жена, с която живее — лейди….

— Лейди Биатрис.

— Да, нейната така наречена настойница. Ами ако старата дама — или сестрата — я принуждават да приеме този човек заради богатството му? Това ми звучи много по-логично.

Сега, като се замисли за това, всичко му се стори повече от ясно. Тя беше най-малката от сестрите. Те бяха дошли в Лондон, за да впримчат богати съпрузи. Две от сестрите вече бяха успели — сигурно не им е било трудно да преметнат Девънам и Монктън-Кумс. А сега по-големите сестри принуждаваха Джейн да се омъжи за ужасяващо скучен мъж само заради парите му, проклети да са!

Гил се замисли, после поклати глава.

— Лично аз не мога да си го представя. Изобщо не е в стила на старата дама.

Зак не възрази. Сега всичко придобиваше смисъл. Принуждаваха я.

— Мен ако питаш, можеш само да се надяваш Кембъри така да я отегчи, че тя да се откаже — каза Гил.

— В такъв случай, добре че не те питам — каза сухо Зак.

— Е, добре, какво друго можеш да направиш? — попита Гил, пресуши чашата си и я остави настрана.

Това беше въпросът, който не даде покой на Зак до края на тази безсънна нощ.