Ан Грейси
Мечтата на Джейн (25)

Глава 24

Вие не можете да ме направите щастлива, а пък аз, зная, от всички жени на света съм най-неподходящата за вас…

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Бележката, която Джейн бе написала по-рано, беше адресирана до лорд Кембъри с молба да я посети възможно най-скоро. Той пристигна малко след като господин Радклиф си тръгна. Джейн все още беше на долния етаж.

Докато го чакаше, се чувстваше като на тръни. Знаеше, че постъпва правилно, но все пак…

— Този негодник няма повече да ви безпокои — каза лорд Кембъри със задоволство, докато подаваше шапката си на Федърби. — Жалко, че трябваше да се случи във ваше присъствие, но така е най-добре. Сама видяхте, че този човек е мерзавец.

Нещо в начина, по който го изрече, събуди подозренията й.

— Знаете за арестуването му и къде се е случило? — Оттогава бяха минали само няколко часа. Откъде можеше да знае, че тя е присъствала? Но когато видя самодоволната му усмивка, Джейн разбра. — Вие сте го уредили!

Разбира се! Точно така бяха разбрали, че Закари Блек ще я върне в дома й и по кое време.

— Аз пазя своето.

При тези думи нещо в нея се раздвижи и зае правилното си място.

— Ако обичате, елате в салона — каза тя. — Имам да ви казвам нещо.

— Знаете ли, той е убиец. Излъгал ви е дори за името си. Не е Закари Блек. Казва се Адам Астън-Блек.

Джейн не отговори. Вместо това се обърна към Федърби:

— С лорд Кембъри ще отидем в салона. Моля ви, погрижете се никой да не ни безпокои.

Чувстваше се скована и леко й прилошаваше. Но трябваше да го направи.

— Още отначало знаех, че той не е човек, с когото трябва да общува една дама. Направих го, за да ви предпазя — каза лорд Кембъри, докато влизаше след нея в салона.

— Моля ви, седнете — подкани го Джейн. Ръцете й трепереха. Тя ги стисна здраво.

Той седна. Изглеждаше леко озадачен.

Моментът настъпи. Джейн дълбоко си пое дъх.

— Много съжалявам, лорд Кембъри, но не мога да се омъжа за вас.

— Какви ги говорите, по дяволите? Няма да се омъжите за мен? — Очите на лорд Кембъри щяха да изскочат от орбитите. — Не говорите сериозно!

— Съжалявам, но съм напълно сериозна. — Тя свали от ръката си тежкия диамант и му го подаде.

— Но… всичко е обявено. Свещеникът оповести имената ни.

Тя кимна.

— Знам. Съжалявам, но нищо не мога да направя. Не мога да се омъжа за вас.

— Защо?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Решението ми е окончателно.

За един дълъг миг той не откъсна поглед от нея. После стана и отиде до камината. Взе една порцеланова фигурка на пастирка и я огледа внимателно.

— Толкова години търсих съвършената… — Изруга и запрати малката пастирка в камината. Тя се разби. В салона настъпи ненадейна тишина, нарушавана само от звука от търкалянето на кухата порцеланова глава по мраморната плоча на камината.

Лорд Кембъри се загледа в разбитите късчета. Рязко се обърна и застана пред Джейн.

— Всички ще обвинят вас! Всички знаят колко високи стандарти имам и ще повярват, че вие сте тази, която ме е разочаровала, че сте изтъкана от грешки и недостойна… и проклятие, аз наистина мисля, че сте! Със сигурност сте такава, щом отменяте сватбата след всичко, което ви предложих! И аз няма да ви защитя, бъдете сигурна!

Джейн трепереше, но се чувстваше обзета от странно спокойствие. Отговори с достойнство:

— Трябва да постъпите така, както желаете.

— Проклятие, точно това ще направя! — И той махна сприхаво с ръка.

— А аз трябва да постъпя така, както смятам, че е правилно. Съжалявам, че ви наранявам…

— Да ме наранявате? Аз не съм наранен — аз съм облекчен, безкрайно облекчен, задето разбрах навреме, че сте изтъкана от грешки и недостойна, и съвсем неподходяща… — Той продължи да изрежда всички заблуждения, които бе хранил по отношение на нея, всички причини, поради които я намираше за крайно незадоволителна.

Джейн остави яростната му тирада да се лее над главата й. Чувстваше се странно отдалечена от всичко, което се разиграваше в този момент. Можеше да се омъжи за този човек щеше да се омъжи за него. Той щеше да бъде баща на децата й. Тя потръпна, докато си мислеше за това, за невъзможните стандарти, които щеше да им поставя той. За изискванията. За натиска.

И страховете, които бе таила толкова дълго, ограниченията, които я притискаха, отслабнаха.

Тя погледна към този дребен надут мъж с изисканите му дрехи и грижливо сресаната коса и изпита прилив на състрадание.

Под всичките му заплахи и претенции се криеше самотен, тъжен мъж. Лорд Кембъри си мислеше, че може да си купи красива съпруга, така както си купуваше другите части от колекцията си. А Джейн си мислеше, че неговото богатство може да я предпази от опасността да се влюби. Оказа се, че и двамата много са сгрешили.

— Не можете да продължавате така — каза тя, когато той млъкна, за да си поеме въздух. — Ако продължите по същия начин, никога няма да сте щастлив.

— Какви ги говорите, по дяволите?

— Вие очаквате съвършенство, колекционирате неща, които смятате за съвършени, обграждате се с красиви предмети. Но те никога няма да ви направят щастлив.

— Вие бяхте готова да им позволите да направят вас щастлива.

— Знам и сгреших. Сега знам, че не стигат. Не и за мен. Вече не.

Очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Не стигат ли? Аз ви предложих богатството си, къщата си — къщите си, — бижута…

— Това са само вещи — каза благо Джейн. — И не искам да изглеждам неблагодарна. И аз не ви предложих достатъчно.

Той впери поглед в нея, объркан и раздразнен.

— Но вие сте най-красивото момиче, което съм виждал от години насам! Всеки сезон търсех и след почти десет години се появихте вие — абсолютното съвършенство.

Тя поклати глава.

— Извинявайте, но това са просто глупости.

— Глупости ли?

— Това, за което говорите, това, което наричате „съвършенство“, е така нетрайно! Един ден ще остарея и ще се сбръчкам, а преди това предполагам, че ще напълнея.

— Ще напълнеете ли? — Той изглеждаше ужасен.

Изражението му едва не я разсмя.

— Ако приличам на баба си по майчина линия, лейди Далримпъл — а това ми се струва много вероятно, — с времето ще стана най-малкото пухкава. Но каквото и да се случи, възнамерявам да остарея като лейди Биатрис.

Той се намръщи.

— Но тя е стара и грозна!

— Точно тук мненията ни се различават. Аз мисля, че е красива.

— Красива? — Тонът му показваше, че смята тази мисъл за абсурдна.

Джейн кимна.

— Тя е преживяла трудности, тормоз, скръб и болест, но лицето й не показва и следа от горчивина. Все още изпитва страст към живота, а сърцето й е пълно с любов. Любовта, мъдростта, опитът — всичко това е там, във всяка една бръчица. С възрастта характерът и красотата й просто стават по-силни и по-фини. Точно такава искам да бъда. Искам да имам деца и внуци, използвано докрай тяло и изживян докрай живот. И бръчки.

Той я гледаше така, сякаш виждаше луда жена.

— Всички остаряват и се сбръчкват и точно затова вашето определение за съвършенство е неправилно.

— Неправилно? В какъв смисъл неправилно?

Джейн внимателно подхвана:

— Защото и вие не сте съвършен, защото дълбоко в себе си се притеснявате, че не сте достатъчно добър. Затова колекционирате изящни предмети и се заобикаляте с красота, и сте всепризнат със съвършения си вкус. И се надявате, че тази отразена слава и съвършенство ще прикрият собствените ви недостатъци.

— Как смеете!

— Не го казвам с лошо. Не разбирате ли? Всичко красиво и човешко има слабости. Именно слабостите са тези, които правят всеки от нас неповторим, правят ни хора и достойни за любов.

— Любов! — изсумтя презрително той. — Вулгарни дрънканици на средната класа!

— Любовта е нещо, за което си заслужава да умреш — каза Джейн. — И със сигурност — да живееш. Знаете ли, аз бях готова да пожертвам своя шанс за любов — както и вашия, — в името на това да имам деца, да имам удобство и сигурност… Не, мислех си, че мога да избегна любовта. Исках да я избегна. Мислех, че любовта е някаква неконтролируема сила, която ще ме тласне към несигурност и опасност. И ще застраши всичко, което искам от живота.

— Така е. Точно това ще се случи. И вече се случи.

Тя се усмихна.

— Може да се окажете прав. Знам, че в този живот няма нищо сигурно. Но си мислех, че любовта може да се купува и продава като… — тя погледна към малката счупена пастирка — … като тази прекрасна малка статуетка. Но не може. Любовта трябва да се грабне в кратките мигове, да се цени, да се подхранва като пламък на вятъра, който може всеки момент да угасне. Любовта е опасна и несигурна.

Помисли си за Закари Блек, заключен във влажен, мрачен затвор, изправен пред възможността да го обесят за престъпление, което не е извършил. Бъдещето му не би могло да бъде по-несигурно, но нейните чувства — любовта й — бяха силни и истински, горяха като пламък в мрака. И затова бе готова да поеме риска. Нямаше друг избор, освен да го обича и да посрещне това, което щеше да им донесе бъдещето.

Тази мисъл я изпълни със странно опиянение.

— Някога мислех, че родителите ми са сгрешили, като са избягали заедно и са се отказали от два разумно уредени брака. Мислех, че тяхното нещастие — и трудностите, които преживяхме със сестра ми като деца — са наказание, задето са нарушили правилата, задето са били недалновидни, задето са мислели, че само любовта има значение. Да, парите наистина са важни, както и финансовата сигурност, и безопасността на семейството ти, но без любов всичко това е… всичко това е празно като… — Тя погледна към малката счупена пастирка. — Като това. Наглед красиво, съвършено отвън, но при първото изпитание се оказва кухо. Празно.

Той се намръщи, а Джейн добави почти на себе си:

— Дори когато живеехме в най-ужасни условия, мама наричаше татко своя принц. А тя винаги беше неговата принцеса и… И аз искам да бъда нечия принцеса.

— Какво? Какъв принц, пусто да остане? Английски? Чуждестранен? Тиара ли искате?

Тя се засмя треперливо.

— Закари Блек е моят принц. Знам толкова малко за него — и нито едно от нещата, които си мислех, че са толкова важни, за да бъда щастлива. Вие ми предложихте всичко, което си мислех, че искам, но не вярвам, че бихме могли да бъдем щастливи, нали? А днес, когато видях как онези хора отвеждат Закари Блек, знаех, че го обичам. И че приличам на мама повече, отколкото ми се иска. От толкова отдавна се боря с любовта си към него. Той наистина е невъзможен.

— Така е! И не ви заслужава — той е убиец!

— Не, той е невинен. Колкото до „заслужаването“, любовта наистина трябва да се спечели, но същевременно трябва и да се отдаде свободно.

— В това няма никаква логика.

— Не е нужно да има логика. Просто е така. — Джейн едва не се засмя на изражението му. Чувстваше се замаяна от облекчението, което изпитваше. Това беше лудост — току-що отхвърли най-изгодното предложение, за което можеше да мечтае едно момиче, любовта на живота й беше в затвора по обвинение в углавно престъпление, а тя все пак изпитваше облекчение. — Прав сте — боя се, че ме е обзела някаква лятна лудост.

— Но сега не е лято! Едва започва пролетта! — възрази той раздразнено.

— Знам. И това е още една причина, поради която не си подхождаме — объркваме сезоните. — Той изглеждаше озадачен и тя се премести и седна до него. — Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, лорд Кембъри, и се надявам, че накрая ще ми простите. — Тя хвана ръцете му. — Но още повече се надявам да спрете да търсите у бъдещата си съпруга физическо съвършенство, както и да престанете да се обграждате със студени красиви вещи. Вие сте добър човек, мил и почтен и обичате животните, но… грешите за толкова много неща. Престанете да се страхувате от това у вас, което се опитвате да скриете, каквото и да е то. Вие имате нужда да обичате някого, а не да колекционирате вещи.

Тази дързост го накара да примигне.

— Но аз ви търсих години наред.

— Не, вие търсихте въображаем идеал, а не мен. Не искахте мен, а само лицето ми. Но за да опознаете някого, за да го обикнете, трябва да погледнете под повърхността. И да го обичате, идеален или не. Поемете този риск, Едуин, и се научете да обичате несъвършенствата. Научете се да обичате — позволете си да се влюбите. Това чувство е прекрасно… и ужасно.

— Нали знаете, че ще го обесят?

— Не и ако мога да го предотвратя. Пазете се, Едуин. Довиждане.

Тя го целуна леко по бузата — за пръв път го целуваше — и излезе забързано от стаята. Той остана загледан след нея и на лицето му се изписа странно изражение.

 

 

Вечерята беше неформална — само сестрите на Джейн, Макс, Фреди и лейди Биатрис. Джейн почти не хапна. Започна с новината, че току-що е развалила годежа си с лорд Кембъри.

Както изтъкна лейди Биатрис, сега щяха да започнат какви ли не отвратителни клюки и нито една от тях нямаше да бъде благосклонна към Джейн, затова трябваше да се приготвят.

— Но защо? — попита Аби след отшумяването на първоначалната изненада. — Мислех, че той е точно това, което искаш.

Джейн направи гримаса.

— И аз така мислех, но…

— Правиш го заради циганина, нали? — попита Дейзи.

Джейн тъжно кимна.

— Какъв циганин? — попита Аби — тя познаваше Закари Блек само като дразнещ мъж, който преследваше Джейн в парка, а после се появи на сбирката на литературното общество и ги притесни, като заговори на италиански. И на венециански диалект.

Мина доста време, докато сестрите на Джейн останат доволни от обясненията й, но след като приключи, след като ги убеди… Над стаята се спусна продължително мълчание.

— Значи най-накрая се влюби, сестричке? — попита тихо Аби. На лицето й бе изписана огромна обич и на Джейн изведнъж й се доплака.

— Но ще го обесят.

Лицето й се сгърчи и сълзите й отново потекоха.

 

 

След вечеря мъжете отидоха в клуба си да потърсят Гил Радклиф и да видят какво могат да направят, за да помогнат на Закари Блек — или Уейнфлийт, както го наричаха те. Защото, както изтъкна Макс, Зак всъщност беше граф Уейнфлийт от мига, в който баща му бе починал, каквото и да казваше братовчед му или който и да било. Разбира се, той все още не беше получил официално титлата и имението, но Макс отбеляза и нещо друго: че ще бъде значително по-трудно да обесят граф Уейнфлийт, отколкото обикновения господин Закари Блек.

Джейн се надяваше, че е прав.

Лейди Биатрис си легна, а момичетата се събраха на горния етаж. Настояха Джейн да им разкаже всичко за Закари — от мига на първата им среща до въпросите, които й бе задал, докато се разхождаха с файтона. Искаха да се убедят, че е достатъчно добър за Джейн. И че наистина не е убил Сесили.

— Още откога полудя по него! — обърна се към тях Дейзи.

— Правеше се, че не е, ама аз разбрах. А и той е много по-добър от оня надут пуяк, лорд Тънък косъм. — Тя ги стрелна с дяволит поглед. — Оня ден го ръгнах с лакът.

Аби я погледна с отворена уста.

— Кого, лорд Кембъри?

— Не, циганина. Ръгнах го хубаво и здраво в ребрата и знаете ли той какво направи?

— Не.

— Нищо. Прие го кат’ мъж. А после заплаших да го изкормя с ръждив нож, ако нарани Джейн, пък той… — тя ги огледа всички една по една — … той ми обеща, че ще се държи добре с нея. Хич не ми се ядоса. Повечето мъже не обичат да им говорят тъй, особено някоя дребна женичка, новобогаташка от бедняшките квартали — пък той да е лорд, нали тъй се оказа, — но той знаеше, че се е държал кат’ глупак, затуй го прие както трябва. — Тя кимна отсечено. — Тоз мъж ми харесва.

Джейн я прегърна.

Дамарис се обади:

— Въпросът с изчезналата му мащеха още не е решен. Не разбирам защо, ако наистина я е оставил в Ландидно, никой там не я помни.

Настъпи дълго, потиснато мълчание. Никой не можеше да отговори на този въпрос.

Повториха всичко поне дузина пъти, но макар че ставаше късно, не постигнаха никакъв напредък нито по въпроса със Сесили, нито с идеята за някакво бъдеще за Зак.

Джейн разбираше, че сестрите й се мъчат да гледат позитивно на нещата, но просто не могат да се радват, че се е влюбила в мъж, запътил се към бесилото. Не можеха да прикрият колко се тревожат за нея.

Джейн се тревожеше само за Закари.

Всички бяха в потиснато настроение, когато Аби и Дамарис я целунаха за лека нощ и й пожелаха да спи добре. И да не се тревожи.

Лесно беше да се каже.

Джейн се пъхна в леглото и угаси свещта.

— Лека нощ, Дейзи.

— Лека нощ.

Джейн се опита да заспи, но макар и изтощена от всички събития от изминалия ден, не можеше. Лежеше и премисляше нещата отново и отново. Напразно.

А после Дейзи ненадейно се обади:

— Каза, че баща му биел Сесили.

— Да, и Закари.

Настъпи продължителна тишина. Джейн си помисли, че Дейзи се е унесла, но после тя пак проговори:

— В бордея имаше едно момиче… Дъртакът на сестра й я пребиваше ужасно. Така и не успя да се измъкне от него — все я намираше и я връщаше. И пак я пребиваше. Затова един ден дойде и се скри при нас, в бордея — преди това дори не беше говорила със сестра си — беше от тия, почтените. Но беше отчаяна, затуй дойде.

— Какво се случи?

— Той опита всичките обичайни места и накрая дойде да я търси в бордея и да разпитва. И ние всичките лъгахме на поразия, кълняхме се, че не знаем за какво приказва. — Тя се засмя тихичко. — На някои момичета им беше забавно — задаваха му наистина неудобни въпроси защо почтена жена като неговата ще бяга от него и защо, за Бога, си представя, че ще дойде в бордей. Натриха му носа хубавичко и той избяга.

Джейн седна в леглото.

— Мислиш, че приятелката на Сесили е излъгала, за да я предпази?

— Не знам, но… е възможно, нали? И ако са пратили мъже да я търсят… ами, жените, дето са мъчени… таквиз жени не вярват на мъжете, нали тъй?

Това наистина беше възможност. Джейн се отпусна обратно в леглото и загледана в мрака, усети пламъче на надежда.

 

 

Призори вече беше готова с плана си. В мига, в който Дейзи се събуди, Джейн й го обясни в най-големи подробности и я помоли да следи за евентуални пропуски. Дейзи изреди безброй възражения.

— Не ставай глупава — старата дама няма да те пусне. Нито пък Аби, Макс и другите.

— Знам. Няма да им кажа. Ще кажа, че ще поживея при лейди Далримпъл, докато скандалът с разваления ми годеж отшуми малко.

— Но не можеш да отидеш толкова далеч сама! Кой очакваш да дойде с теб?

— Не се тревожи, няма да моля теб. В момента си толкова заета, че няма да мислиш за нищо друго освен за работата, която се трупа в твое отсъствие. — Дейзи изглеждаше облекчена и Джейн продължи: — Не мога да помоля Аби, не и докато очаква дете, а на Дамарис й става лошо в карета и макар да знам, че би дошла, за да ми помогне, никога няма да я помоля. Знам, че не мога да отида сама, затова не ме гледай така, сякаш съм пълна глупачка. Ще взема Поли. И Уилям.

— Уилям?

— Няма да го водя в селото, но имам нужда от него за пътуването. За закрила. И преди да ме попиташ, ще изпратя Поли да вземе карета под наем. Те са най-бързите.

— И най-скъпите.

— Мисля, че имам достатъчно пари. Хората все ми дават „пари за дреболии“, за да мога да си купувам всичко, което искам, за сезона.

— Защо непременно ти? Защо не пратиш някой друг? Наеми някоя жена или нещо таквоз.

— Защото полудявам, като знам, че не мога да помогна с нищо. И защото мога да направя поне това. А и за каква жена говориш? Откъде мога да съм сигурна, че мога да й се доверя за нещо толкова важно?

Най-накрая възраженията на Дейзи се изчерпаха, но идеята все още не й харесваше. Джейн и не очакваше друго: Дейзи мразеше лъжите и измамите.

— Когато разбере, възрастната дама ще припадне. Аби и Дамарис също. А ако разстроиш Аби, Макс ще те удуши.

— Няма да се притеснят, стига да мислят, че съм с лейди Далримпъл. Ще се учудят, но се надявам да не заподозрат нищо.

— Просто не очаквай от мен да ги лъжа. Ако ме питат, ще им кажа, и толкоз.

— Разбира се, но просто… опитай се да избегнеш въпроса, моля те, мила Дейзи.

Дейзи подсмръкна, но кимна неохотно. Джейн позвъни за Поли и обясни какво иска. Отначало прислужницата също не хареса идеята, но Джейн я увери, че няма да си загуби мястото, че тя самата ще поеме цялата вина. Това, както и обещанието за пет гвинеи, когато се върнат от Уелс, й осигури енергичното съдействие на Поли.

Прислужничката се зарече да пази тайната и забърза да събере една чанта с багаж и да уреди наемането на каретата. Щяха да кажат, че бабата на Джейн, лейди Далримпъл, е пратила каретата да я вземе, затова Поли трябваше да се измъкне незабелязано и да уреди наемането в тайна.

Седнала на леглото, Дейзи проследи с поглед Джейн, която на свой ред събираше багажа си.

— И да не си забравиш блесналия нож — отбеляза иронично тя.

Джейн я погледна объркано.

— Какво да не си забравя?

— Нали каза, че искаш да си рицарят, а не девойката в беда, не помниш ли?

Джейн се засмя.

— Да се надяваме тогава, че няма да се наложи да убивам дракони.

 

 

В девет без четвърт Джейн беше готова да потегли. Лейди Биатрис още не се беше събудила. Джейн се молеше да не се събуди. Остави на Федърби бележка за нея, в която казваше, че ще остане в провинцията с баба си за една-две седмици, за да избегне най-ужасната част от скандала.

Икономът се притесни, а и прояви подозрение към тази нейна ненадейна потребност да посети бабата, която почти не познаваше — и по-важното, която самият той още не познаваше и бе изпратила за Джейн карета под наем. Той беше приятел на момичетата много преди да стане иконом на лейди Биатрис, но когато Джейн му каза, че иска Уилям и Поли да я придружат за по-голяма сигурност, както и за благоприличие, спря да възразява, макар че очевидно не беше доволен.

Незабавно изпрати Уилям да свали ливреята си, да се преоблече и да си приготви багажа.

Жълтата карета пристигна, както беше наредено, точно в девет часа и Джейн си помисли, че това е добра поличба. Тя прегърна Дейзи, сбогува се с нея и се качи в каретата заедно с Поли, докато Уилям товареше чантите в багажника. Времето беше хубаво и Уилям щеше да пътува на откритата седалка отзад на каретата. Това идеално устройваше Джейн, тъй като смяташе да го държи в неведение за истинското им направление, докато не станеше прекалено късно за възражения от негова страна.

Тя изрече наум бърза молитва пътуването им да е бързо, сигурно и най-важното — успешно, и каретата потегли.

 

 

— Какво искаш да кажеш? Как така е развалила годежа с Кембъри? Не й ли даде писмото ми?

Гил кимна.

— Мисля, че точно затова го развали.

Зак го погледна смаяно.

— Но аз й казах да се омъжи за него!

Гил вдигна рамене.

— Моят опит с жените гласи, че те не обичат някой да им казва какво да правят. И особено за кого да се омъжат.

— Но ако ме осъдят? Какво ще прави тогава? — И защо Джейн така упорито мълчеше? Той очакваше поне да отговори на писмото му. Да му изпрати някакво съобщение. Не това… мълчание.

То го изнервяше. Мълчанието винаги го караше да си мисли най-лошото.

Отново започна да кръстосва из стаята. Да не би да му беше сърдита? Въпреки думите на Гил Зак беше сигурен, че Кембъри я е изоставил, а не тя него. Безчестна свиня такава! Кембъри беше накарал да го арестуват. Защо, щом е смятал да развали годежа? За отмъщение?

И какво правеше Джейн? Добре ли беше? Абсолютно ли беше опозорена? Беше ли се превърнала в център на скандал и мишена за злобни клюки?

В ума му се въртяха безброй възможности. Той продължи да крачи и дори не забеляза как Гил безшумно излезе.

Веднъж като момче беше уловил една пчела в бутилка. Насекомото се блъскаше в стената, без да спира да бръмчи — блъскаше се и отскачаше отчаяно, лишено от всякакъв разум. Сега Зак се чувстваше точно така.