Ан Грейси
Мечтата на Джейн (6)

Глава 5

Изненадите са глупаво нещо. Удоволствието не става по-голямо, а неудобството често пъти не е никак малко.

Джейн Остин, „Ема“

— Убийство ли? — попита спокойно Зак. През живота си беше убил петима души, от първия до последния врагове на родината му и убити при изпълнение на дълга му. По време на война. И макар че беше непряко отговорен за смъртта на още неколцина — отново в чужбина и в служба на родината си, — нито едно от тези действия не можеше да се нарече убийство.

— Да, убийство. — Смит като че ли изпитваше нужда да подчертае думата, да наблегне на това колко е сериозна ситуацията.

— Ако обичате, бихте ли ми казали кого се предполага, че съм убил?

Смит изглеждаше удивен, че на Зак изобщо му се налага да пита.

— Майка си, разбира се.

— Майка си? — повтори Зак и го изгледа внимателно. — Предполагам, че това е някаква шега.

— Шега ли? — повтори стъписан Смит. — Никога не бих си позволил да се шегувам с убийство.

— Тогава е просто смешно да ме обвинявате, че съм убил майка си.

— Значи не сте убили майка си, така ли, сър? — Смит изглеждаше облекчен.

— Предполагам, че в известно отношение съм отговорен за смъртта й — призна Зак и нехайно сви рамене. Беше гладен и искаше да приключи с тази глупост.

Смит стисна зъби.

— Но никой не може сериозно да ме обвини в това — продължи Зак. — Не ми казвайте, че вече са започнали да обвиняват бебетата в убийство?

— Младеж на шестнайсет години не е бебе! — възрази шокиран Смит.

— Шестнайсет ли? — Зак поклати глава. — Бил съм на три седмици, когато майка ми е умряла от родилна треска. Би могло да се каже, че аз съм отговорен, но вината не е моя.

— А! Не. — Смит запрелиства документите, които бяха останали пред него, и раздразнено изцъка с език. — Моите извинения, сър — без да искам, представих погрешно ситуацията. Говоря за втората съпруга на баща ви, вашата мащеха. Обвинен сте в нейното убийство.

Зак се наведе напред.

— Сесили е мъртва? Кога се е случило?

— Преди дванайсет години, сър. В нощта, когато сте напуснали Уейнфлийт.

Зак се облегна назад.

— Глупости! Видях я няколко седмици след като напуснах Уейнфлийт — всъщност двамата тръгнахме заедно — и беше в цветущо здраве. Освен това от време на време ми пишеше през всички тези години. Мисля, че последното й писмо беше по Коледа. — Той се намръщи. — Или беше миналата Коледа? Е, във всеки случай не е мъртва, това е важното.

Смит се наведе напред и го изгледа изпитателно.

— Пазите ли тези писма?

Зак поклати глава.

— Разбира се, че не. Защо да ги пазя?

Смит въздъхна.

— Те може би щяха да ни помогнат да докажем, че е жива. Разбирате ли, трябва да го докажете. Можете ли? — Той сякаш все още изпитваше съмнения.

Зак вдигна рамене.

— Предполагам, че да, но ще бъде адски досадно.

— Досадно ли? — повтори Смит и го погледна с изражение на човек, който не вярва на ушите си. — Вие сте обвинен в убийство.

— Да, и всичко това е страшно неприятно. Но кажете ми, любопитно ми е: като изключим факта, че нямах никаква причина да желая смъртта на горката Сесили, как се предполага, че съм я убил? И защо, за бога?

— „Защо“ е въпрос на догадки. Колкото до „как“… — консултира се с бележките си Смит — … вие… ъъъ, някой я е ударил по главата и е хвърлил тялото й в езерото в Уейнфлийт.

Зак изсумтя.

— Ужасно грубо от моя страна, бих казал. О, не ме гледайте така, човече! Станала е някаква грешка!

Смит обаче изглеждаше притеснен.

— Тялото на мащехата ви беше идентифицирано.

Зак вдигна вежда.

— От кого?

— От баща ви.

— Баща ми? — Виж, това наистина го изненада.

— И от най-малко трима прислужници. — Смит погледна папката пред себе си и добави: — Всички бижута са били смъкнати от тялото: по-специално пръстените й ги е нямало.

Стомахът на Зак изръмжа. Чуваше отвън трополенето на коли по калдъръма и някакъв продавач на пайове, който хвалеше стоката си. Още не беше закусил, като се изключеха джинджифиловите бисквити.

— И? — настоя след миг той.

Смит неловко прочисти гърло.

— Няколко седмици по-късно един млад мъж, отговарящ на вашето описание, е продал в Лондон няколко бижута, които баща ви е разпознал като собственост на покойната му съпруга — вашата майка, имам предвид. И някои, които са принадлежали на мащехата ви. Бижутерът даде клетвена декларация, а баща ви разпозна бижутата. — Смит огледа лицето на Зак. — Имате ли някакво обяснение за това, сър?

Зак сбърчи нос.

— Наистина продадох бижутата на майка си — призна той. — Но те бяха лично нейни, а не семейна собственост, така че бяха мои и имах право да ги продам. Продадох и няколко бижута вместо Сесили — бижута, които баща ми й беше подарил лично и не бяха собственост на имението — и й дадох парите. От какво друго се очакваше да живее? Баща ми така и не започна да й отпуска издръжка.

— А пръстените?

Зак нетърпеливо махна с ръка.

— Не знам нищо за никакви пръстени. Никога не съм докосвал мъртвата жена, която и да е била тя. Доколкото знам, Сесили още носи пръстените си. Или ако не ги носи, със сигурност още ги притежава. Най-вероятно — добави той. Всъщност Сесили нямаше никакви причини да запази пръстените, не и сантиментални.

— Значи не сте били вие, сър? Не сте я убили, искам да кажа.

— Не съм, разбира се! Аз не наранявам жени — отвърна Зак раздразнено. Проклятие, той помогна на Сесили да избяга от баща му, за да я предпази! — Но доказването на този факт ще бъде адски неприятно.

— Боя се, че ще бъде нещо повече от неприятно — поправи го Смит. — Простете, че говоря така прямо, сър, но според мен — както и според баща ми — доказателствата срещу вас са много силни. От убийството изминаха дванайсет години и почти през цялото това време вие така и не се върнахте в тази страна. Ще бъде много трудно да оборим тезата.

Ако се съдеше по изражението му, адвокатът смяташе това начинание по-скоро за невъзможно.

Зак не беше ни най-малко притеснен. Знаеше, че Сесили е жива и здрава и живее в Уелс. Всичко това бе почти забавно. Или поне щеше да бъде, ако не беше така ужасно досадно. Бе смятал да напусне Англия почти веднага. След срещата си с Гил осъзна, че ще се забави, защото трябва да докаже самоличността си и да се заеме с различните проблеми, изникнали след смъртта на баща му. Но това… обвинение в убийство можеше да забави нещата абсурдно дълго.

— Значи в мига, в който докажа кой съм, ще ми сложат прангите и ще ме помъкнат към затвора?

— Няма да ви сложат пранги. — Смит изглеждаше ужасен от това предположение. — Все пак сте джентълмен. Но със сигурност ще ви отведат в затвора.

— Какво облекчение! — отвърна сухо Зак и се изсмя. — Значи имам две възможности: или да си поискам наследството и да рискувам да увисна на бесилото за убийство — освен ако не успея да доведа в съда жива и здрава мащехата си, която не съм виждал от дванайсет години, — или да си остана Закари Блек и да се препитавам с това, което умея, както правя от дванайсет години насам.

Смит кимна.

— В общи линии, да. И докато открием мащехата ви, ще е по-добре да продължите да използвате сегашното си име. Ако ми дадете последния адрес, който ви е известен, ще се погрижа да я издирят и ще се сдобия с удостоверени свидетелски показания.

Зак кимна. Беше дал дума на Сесили да не разкрива пред баща си къде се намира тя, но баща му беше мъртъв и Сесили нямаше от какво да се страхува. Съобщи адреса.

— В Уелс? — възкликна изненадан Смит, сякаш графинята се бе преселила в монголските степи.

— Да, при една стара нейна приятелка от училище, която беше овдовяла. Писмата й идваха от същото село, така че няма да е трудно да я намерите.

— Надявам се, сър. Ако не успеем…

— Ще отида лично в Уелс, ще я открия и ще я доведа. — Тя навярно щеше да се зарадва на възможността да се върне в Лондон след всички тези години. Сесили обичаше да пазарува.

Адвокатът поклати глава.

— Това не е добра идея, сър. По-добре го оставете в ръцете на, ъъъ, безпристрастни свидетели. Нали не искаме някой да ни обвини, че, ъъъ, сме злоупотребили с доказателствата?

— Глупости! Как това, че ще доведа жената, която уж съм убил, може да се изтълкува като злоупотреба с доказателствата?

Лицето на адвоката се разкриви в гримаса.

— Миналата година имаше един случай, който предизвика голям скандал. Наследникът на един джентълмен от благородно потекло, който беше изчезнал преди двайсет години, се върна и си поиска наследството. Беше много убедителен, но накрая доказаха, че е измамник. Някой бил забелязал приликата му с наследника и го обучил с най-големи подробности как да се престори на него. — И добави с извинително изражение: — Сега хората стават подозрителни, когато удобни наследници или свидетели изникнат от нищото. Нали не искаме да ни обвинят, че сме намерили жена, която прилича на мащехата ви, и сме я научили как да се преструва? Най-добре оставете всичко на нас, сър.

Зак се замисли. Цялата история му се струваше абсурдна, но кимна утвърдително. По принцип предпочиташе да прави нещата сам, но след като беше прекосил цяла Европа по най-бързия — и най-неудобния — възможен маршрут, трябваше да признае, че идеята да му спестят едно пътуване до Северен Уелс звучи много добре. Всъщност, като се замислеше, отдавна трябваше да си достави няколко, ъъъ, луксозни чувствени удоволствия.

— А дотогава бих ви посъветвал, ъъъ, да се спотайвате.

— Да се спотайвам?

Смит кимна извинително.

— Няма да е добре, ако някой ви разпознае, преди да сме открили мащехата ви. И така, къде мога да се свържа с вас? — Моливът му беше готов за записване. — Адресът ви?

Зак му даде адреса на Гил.

— Това е само временно. Ще ви съобщя, ако и когато намеря нещо по-постоянно. — Той си взе шапката. — Това ли е всичко?

Смит кимна. Зак стана и тръгна към вратата. После се обърна към адвоката и се ухили.

— Ситуацията е доста пикантна, не мислите ли?

— Пикантна ли? — погледна го изумен Смит. — Аз бих я нарекъл „ужасна“.

— Така ли мислите? — подметна Зак и отвори вратата. — Всъщност аз винаги съм обичал предизвикателствата.

Той смигна на чиновника, който му мяташе свирепи погледи, и тръгна към изхода.

Проклятие, изглежда, известно време щеше да остане в Англия. Не смяташе да продължава пребиваването си повече от няколко дни, но сега, след като откри, че има заговор, целящ да му отнеме дома и наследството — за да ги получи онази проклета малка невестулка, братовчедът Джералд, — проклет да е, ако просто му ги връчи наготово.

А докато нещата се уредяха, просто трябваше да остане невидим. Това не беше никакъв проблем. Това го умееше най-добре.

 

 

Зак вървеше по улицата, дъвчеше пай — хубав, солиден английски пай — и отново прехвърляше в ума си разкритията на адвоката. В тях нямаше никаква логика.

Коя беше мъртвата жена?

Преди дванайсет години той придружи Сесили до дома на овдовялата й приятелка в Уелс, върна се в Лондон, продаде бижутата и се върна в Уелс, за да даде на Сесили нейната част от парите.

Не беше възможно мъртвата да е Сесили.

Освен ако не се беше върнала в Уейнфлийт след втория път, когато се разделиха, а той беше готов да се закълне, че и цяло хергеле диви коне не може да я завлече обратно там.

Баща му би я завлякъл, стига да я намереше, но как би могъл да я намери? Зак не беше казал на никого къде е отишла, а Сесили искаше само да изчезне завинаги, да се скрие на място, където баща му няма да я намери.

Освен това Смит каза, че жената сигурно е умряла в нощта, в която двамата избягаха от Уейнфлийт, в което нямаше никакъв смисъл. А и така или иначе, Сесили му беше писала.

Защо тогава баща му беше идентифицирал мъртвата жена като Сесили? Баща му и трима прислужници. Жалко, че не се сети да попита Смит кои са те.

Баща му беше жесток грубиян, но много се гордееше с потеклото си и не му беше в стила да лъже — не и така хладнокръвно, не и да изрече лъжа, която щеше да превърне единствения му син в издирван престъпник. Да опозори името им.

Освен ако не е изпаднал в ярост… В пристъп на ярост, особено пиянска, нямаше нищо, което баща му да не е готов да стори, включително и това да пребива нежната си млада съпруга и единствения си син до безсъзнание.

Дали баща му не беше идентифицирал мъртвата жена като Сесили, за да прикрие унизителния факт, че тя го е напуснала, че е избягала от дома му заедно с шестнайсетгодишния си заварен син? Да не би в някаква сляпа, пиянска, глупашка ярост да е решил, че са избягали, за да бъдат заедно? И да е искал да набеди сина си за убийството?

Възможно беше.

Или в пристъп на ярост е пребил някоя друга жена и е заявил, че това е Сесили, за да прикрие престъплението си? И това беше възможно.

Но това не обясняваше защо трима прислужници също са идентифицирали мъртвата като Сесили. Зак ритна едно камъче по пътя си. Нямаше никаква логика.

Не можеше просто да отиде на Боу Стрийт^[1] и да потърси отговор на въпросите си. Ако Смит беше прав, единственият отговор, който щеше да получи, беше арест и затвор, последвани от дълго чакане зад решетките, докато се стигне до процес и невинността му се докаже — а това щеше да е адски неприятно.

Не, да опустее дано, просто трябваше да се спотайва, докато докажат, че Сесили е жива и здрава. Всичко това беше дразнещо, но нищо повече.

А дотогава беше тук, в Англия. Дояде си пая и изтърси последните трохи от пръстите си. Беше в Англия и баща му беше мъртъв. Не беше сигурен какво точно изпитва по този въпрос.

Той прекоси пътя, спря и изчака една каруца да изтрополи покрай него. Вече наближаваше по-изискана част на града, с елегантни магазини, по чиито витрини имаше стоки, за които повечето хора не можеха и да мечтаят. Не беше сигурен защо се отправи в тази посока — може би просто от желание да види отново района, който помнеше от младостта си.

Не че някой от онези, които познаваше тогава, сега би го удостоил с поглед. Дори в този квартал все още имаше опърпани хора, така че Зак не се набиваше на очи.

С лека изненада осъзна, че му е приятно. Лондон му беше липсвал, беше му липсвал английският език във всичките му вариации, които сега го заобикаляха от всички страни: виковете на амбулантните търговци, крясъците на уличните хлапета, тихите гласове на две добре облечени дами, с които се размина, а в далечината — ревът на ядосан каруцар, който крещеше на хората да се махнат от пътя му. Всички говореха с различен акцент, но все на английски.

Беше си у дома и чувството беше много странно.

От един магазин пред него излезе група модерно облечени хора точно когато един елегантен градски файтон спря отпред. Наблизо се въртяха няколко окъсани деца, но изисканите хора минаха покрай тях.

Вниманието на Зак беше привлечено от момичето — стройно, облечено в синьо и златно, като принцеса от приказките. Тя излезе последна от магазина и остана няколко крачки след останалите, защото търсеше нещо в чантичката си.

Вниманието на Зак се насочи към комедията от грешки, която се разиграваше пред нея: един едър лакей в ливрея, една прислужница и една компаньонка, ако се съдеше по външния й вид, всички натоварени с пакети, се суетяха около крехка възрастна дама, която се мъчеше да се качи в ландото и раздразнено отплесваше всички протегнати на помощ ръце, при което няколко пакета паднаха на земята.

Зак отново погледна към златното момиче. Уличните хлапаци бяха изчезнали, но сега вниманието на момичето не беше насочено към бъркотията около възрастната дама, а към нещо, което се случваше в една тясна странична уличка. Девойката настръхна и хукна по алеята. Да не би децата да бяха откраднали нещо? Да ги настигне ли се опитваше? Много глупаво от нейна страна.

Придружителите й сякаш не забелязаха, че я няма: възрастната дама продължаваше да се опитва да се качи в каретата без чужда помощ, лакеят, който крепеше пакетите, започна внимателно да ги реди в багажника на каретата, а другите две жени не спираха да се суетят около възрастната дама, докато кочияшът отхвърляше с махане на ръка гневните крясъци на останалите участници в движението.

Любопитен какво може да е подтикнало такова нежно аристократично цвете да поеме сам-само по мръсна задна лондонска уличка, Зак скъси разстоянието с няколко дълги крачки и погледна към уличката.

Изруга под нос и хукна.

Група момчета се бяха струпали в кръг и ритаха нещо. Зак не виждаше какво, но очевидно момичето беше видяло. То се вклини в кръга на грубияните на пълна скорост и блъсна най-едрия с такава сила, че той загуби равновесие и залитна.

Най-високото момче бързо се съвзе от изненадата, сграбчи момичето и го блъсна с всички сили в стената до уличката. Зак забърза още повече, но преди да стигне до тях, коляното на момичето се вдигна нагоре в движение, което беше крайно неподобаващо за една дама. Водачът се преви надве и изруга ужасно. Приятелите му заобиколиха момичето.

То се изправи пред тях напрегнато и с побеляло лице. Вдигна чантичката си нагоре като оръжие. Отвори уста — за да изкрещи, предположи Зак, — но после го видя да се приближава. Веднага замахна с чантичката към главата на един от разбойниците. Момчето се наведе и тя не го улучи, но разсейването, което предизвика, се оказа достатъчно.

Зак сграбчи за яката двамата най-близки грубияни и ги блъсна силно в стената на алеята. Те се свлякоха на земята, стенейки, а останалите трима се извърнаха към него и огледаха грубото му облекло.

— Тя е наша, циганино. Махай се.

В отговор Зак застана между тях и момичето.

— Не си тукашен — обади се един от разбойниците и измъкна нож. — Не знайш с кого си имаш работа.

С бърз ритник Зак изби ножа от ръката му и острието издрънча на камъните.

— Смятай, че сме се запознали.

— Не се меси, ако искаш да живейш дълго — обади се друг, но вече не така уверено.

Зак го погледна със студена усмивка.

— Пробвай.

— Зад вас! — предупреди го момичето.

Зак заби лакът в гърлото на момчето, което се бе възстановило от удара в стената и се промъкваше зад гърба му. То се олюля и залитна назад, като се давеше и кашляше.

— Който се приближи към мен или към младата дама, ще му счупя врата — предупреди Зак със спокоен глас.

Тримата младежи се спогледаха и се отдръпнаха. Единият протегна ръце напред.

— Не искаме неприятности, господине.

— Тогава се махайте… и вземете с вас тоя боклук — кимна Зак към момчето, което едва-едва се беше размърдало на калдъръма, и към другото, което още се държеше за гърлото.

Тримата припряно вдигнаха другарите си и забързаха по уличката.

Зак изчака, докато изчезнат от погледа му, и се обърна към младата жена:

— Добре ли…

Думите се стопиха на устните му. Звуците на града заглъхнаха. Нито знаеше, нито се интересуваше къде се намира: стоеше и пропадаше в сиянието на две големи сини очи, сини като гръцко небе в летен ден…

И тя го гледаше. Не помръдваше, не казваше и дума.

Времето минаваше. А после миглите й трепнаха. Тя прекъсна мига, отклони очи от неговите и дълбоко си пое въздух с разтреперани устни.

Шумът на града и миризмите веднага се върнаха. Зак примигна. По дяволите, какво правеше? Той никога не губеше концентрация. Отново погледна към уличката, но момчетата наистина си бяха тръгнали. Очите му пак се извърнаха към младата жена. Тя го погледна и той отново попадна в плен на бездънните сини очи.

Овладя се, пое си несигурно дъх и попита:

— Добре ли сте?

Гласът му прозвуча дрезгаво.

Тя трепереше — нищо чудно, — но още докато ръцете му се протягаха да я подкрепят, сякаш се овладя и се дръпна от него.

Проклятие, беше забравил как е облечен!

— Госпожице? — попита той, защото най-накрая си припомни ролята си.

При опасността отново да пропадне в тези сини очи и да загуби способността си да мисли той сведе поглед и установи, че сега пък се съсредоточава върху устата й.

Много лоша идея. Гладки, пълни устни, създадени за целувки. Като диви рози и ягоди.

— Д-да.

Гласът й прозвуча колебливо и тя несигурно захапа долната си устна с малките си равни зъби. Той почувства как нещо в тялото му се раздвижва.

Откъсна поглед от устата й и го сведе надолу.

Над деколтето на роклята й изби лека руменина, която запълзя нагоре и Зак ненадейно осъзна къде гледа. Проклятие!

Откъсна поглед от гърдите й и забеляза мимоходом, че руменината е превърнала бузите й в цъфнали диви рози. Изпита желание отново да се взре в устните й, затова се съсредоточи върху шапката й — абсурдно творение в синьо и златно, кацнало под моден ъгъл върху глава с меки къдрици, златни като гвинеи.

— Сигурна ли сте? — попита той. Гласът му си беше все така дразнещо дрезгав.

Докато уж си оправяше шапката, тя няколко пъти си пое въздух дълбоко и несигурно и отговори с глас, който почти не трепереше:

— Извинете. Да, добре съм, благодаря. И ви благодаря много за помощта.

Тя му се усмихна — ослепителна усмивка, от която дъхът му секна.

Бързото й съвземане трябваше да го успокои, но в тази усмивка имаше нещо… беше толкова ведра… и спокойна… и все пак фалшива, защото тя все още трепереше. В гърдите му се надигна лек гняв. Пусто да остане, тя нямаше причини да се усмихва!

Тя навярно забеляза нещо особено в изражението му, защото отстъпи крачка назад и залитна. Той я хвана за ръцете и почувства бързия й несигурен пулс. Тя не беше добре. Никак. Понечи да се отдръпне и това разпали гнева му още повече.

— Какво си мислите, че правите, по дяволите?

Усмивката й се стопи. Тя отвори уста да отговори, но той продължи:

— Да не мислехте, че можете просто да нахлуете сред куп улични негодници и да попречите на това, което правят, каквото и да е то? Да не си мислихте, че ще ви послушат…