Ан Грейси
Мечтата на Джейн (1)

Пролог

Щастливият брак е само въпрос на случайност.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“^[1]

Лондон, 1805 г.

— Разкажи ни за онази нощ, когато си била принцеса, мамо!

— Само се е чувствала като принцеса, но не е била — поправи я по-голямата й сестра, Аби.

За Джейн обаче това нямаше значение. Принцесата си беше принцеса.

— Мамо? Разкажи ни.

Мама се усмихна.

— Никога ли не ти омръзва да го слушаш, миличка?

Джейн трескаво поклати глава.

— Е, добре, бях само на осемнайсет и това беше най-големият бал на сезона. Всички бяха там — херцози, графове, дори един принц от кралското семейство.

— А ти как беше облечена, мамо?

— Знаеш как бях облечена, чувала си го стотици пъти.

— Мамо!

— Е, добре, носех прекрасна бална рокля от розова коприна, която шумолеше като вода, когато вървях.

— И над нея прозрачно наметало — продължавай! — подкани я Джейн.

— Прозрачно наметало със стотици пришити към него кристалчета, които отразяваха светлината…

— И блестяха като дъжд от диаманти — довърши вместо нея Джейн.

— Виждаш ли? Знаеш по-добре от мен.

— Продължавай. А на главата си…

— На главата си носех елегантно малко украшение от розови перли и диаманти — разбира се, изкуствени, но…

— И после си слязла по стъпалата и всички са се обърнали да те погледнат… — Джейн не искаше да слуша за изкуствени диаманти, които не бяха хубави като истинските. Тя, разбира се, всъщност не беше виждала никакви бижута освен златната венчална халка на майка си, но всички знаеха, че принцесите носят диаманти.

— Да, малка тиранке, и всички се обърнаха и ме погледнаха в прекрасната ми блестяща розова рокля — продължи мама и се засмя, но смехът й се превърна в кашлица, която я накара да се отпусне по гръб на леглото и изтощена да притисне кърпичката до устата си.

Аби донесе на мама вода и чиста кърпичка. Пъхна кърпичката в ръцете й, та татко да не забележи кръвта по старата. Аби винаги тайно переше кръвта от кърпичките на мама.

След известно време Джейн попита:

— Мамо, защо сега не си принцеса?

— О, аз още съм принцеса, миличка — увери я мама, отвори очи и погледна над главата на Джейн към татко, който стоеше зад нея, мълчалив и мрачен. — Онази нощ срещнах татко ти и се влюбих в него. Той е моят принц и винаги ще бъде. — И тя му се усмихна.

И тогава Джейн разбра, че майка й наистина е била принцеса, защото тази усмивка отново я направи красива — толкова красива, сякаш някой бе запалил свещичка вътре в нея.

— Ти винаги ще бъдеш моята принцеса — промълви татко със задавен глас, приглади назад косата на мама и я целуна по челото.

Джейн много обичаше татко, но знаеше, че не е принц. Принцовете живееха в замъци, а не в малка стаичка във воняща стара сграда.

Мама е трябвало да се омъжи за някакъв друг човек — богаташ, който наистина живеел в замък. И татко е трябвало да се ожени за друга дама, но те се запознали и се влюбили. И понеже се влюбили, трябвало да избягат и да се оженят, защото родителите им искали мама да се омъжи за богатия човек, а татко — за богатата дама.

Затова Джейн и Аби никога не бяха виждали бабите и дядовците си, макар че Аби беше почти на дванайсет години, а Джейн — почти на шест. Защото бабите и дядовците още се сърдеха. Бяха изгонили татко и мама, без да им дадат нищо. Затова нямаха пари. Татко правеше всичко по силите си, но парите никога не стигаха…

Ако сега мама беше принцеса, нямаше да се превърне в бледа сянка на самата себе си, слаба, тъжна и болна. А татко нямаше да е така напрегнат, сърдит и тъжен. Джейн и Аби също щяха да са принцеси и всички щяха да живеят в замък, а не в студена, мрачна малка стая, в която плъховете дращеха зад стените. И никой от тях никога нямаше да е измъчван от студ, глад или страх.

— И аз ще стана принцеса, когато порасна — заяви Джейн. — И ще имам розова блестяща рокля, и ще нося диаманти, и…

— Джейн, миличка, това е само наужким… — подхвана Аби.

— Не, ще стана!

— О, сладката ми, каквито и дрехи да носиш, ти винаги ще си малката принцеса на татко! — увери я той, вдигна я и започна да я върти във въздуха. И всички се засмяха.

Джейн обаче не изпитваше и капка съмнение. Високо в ръцете на татко, който не спираше да я върти, тя погледна надолу към неприветливата стаичка, към мама, която лежеше така слаба и измъчена в леглото си, и Аби, приклекнала до нея с чиста кърпа. Нещата нямаше винаги да бъдат такива. Всички казваха, че Джейн е одрала кожата на майка си, а това означаваше, че и тя може да бъде принцеса. Трябваше само да си намери принц със замък.