Ан Грейси
Мечтата на Джейн (17)

Глава 16

Беше от онези писма, които се четат жадно, които се четат преднамерено, които осигуряват материал за много размисъл и накрая оставят след себе си по-голяма несигурност от когато и да било.

Джейн Остин, „Менсфийлд Парк“

Заедно с цветята, подаръците и ласкателните писма от новите й обожатели, които пристигнаха на адреса на Джейн в дома на лейди Биатрис рано следващата сутрин заедно с покани за нови увеселения и балове, дойде едно писмо, което хвърли Джейн в още по-голям смут.

Разбра от кого е още преди да го отвори, защото на печата се четеше просто „Далримпъл“. Счупи печата и прочете замаяна краткото писмо. С изящно наклонен калиграфски почерк вътре пишеше:

Скъпа моя госпожице Чантри,

Надявам се, не възразявате, че ви наричам така, и ви моля да ми простите, ако бъркам, но смятам, че вие сте моя внучка, дете на моята красива, обична дъщеря Сара, която бе загубена за мен при трагични обстоятелства преди двайсет и пет години. Толкова много приличате на нея, милото ми момиче, че когато снощи ви видях в балната зала на херцогиня Ротърмер, времето сякаш спря.

Нямам претенции да разбера по какъв начин са се стекли обстоятелствата, за да направите дебюта си под покровителството на вдовстващата лейди Девънам. Предполагам, че заради брака на по-голямата ви сестра с нейния племенник. Когато я видях заедно с вас, веднага разбрах, че това трябва да е по-голямата сестра, която знаех, че имате — тя несъмнено е Чантри, докато вие, скъпа моя, приличате на семейството на майка си.

Много бих искала да се запозная с вас, мое скъпо дете. Писах и на сестра ви. Не знам по какво чудо най-накрая ви намерих, но изглежда, че Бог най-сетне е отговорил на молитвите ми.

Ваша любяща баба,

Луиза Далримпъл

Десет минути по-късно пристигна Аби, размахала подобно писмо.

— И на теб ли е писала? Да, така и предположих. Как смее? — Аби се тресеше цялата. — Как смее?

Джейн подаде писмото си на Аби, която го прочете разярена. Джейн прочете нейното. Двете писма бяха почти еднакви.

Аби захвърли бележката, седна, после скочи и започна да кръстосва стаята.

— „Обичната й дъщеря“? „Загубена за нея при трагични обстоятелства“? — По бузите й потекоха гневни сълзи и тя ги изтри грубо. — Как смее да казва подобно нещо, когато остави мама да умре в бавна агония в онази мръсна и отвратителна стаичка!

Тя взе писмото, прегледа го отново и го хвърли пак. То изпърха във въздуха и падна на пода.

— Не виждаш ли? Тя е знаела за нас — „веднага разбрах, че това трябва да е по-голямата сестра, която знаех, че имате“! А сега искала да ни види. Сега! Отвращава ме това нейно лицемерие! Тази жена не направи нищо за нас. Можехме да умрем, без тя да се поинтересува.

Джейн се наведе и взе бележката.

Аби продължи да кръстосва стаята.

— Не знам колко писма им пратихме. Описвахме колко сме отчаяни и молехме за помощ. Знам, че татко й писа — няколко пъти, — когато мама се разболя. И ако беше получила подходящо лечение навреме, можеше да е още жива! — Тя избърса горещите си сълзи. — А след като той загина, мама писа на родителите си, а също и на неговите. Молеше ги за помощ, защото беше толкова болна и не можеше да ни издържа. — Избърса бузите си с треперещи ръце. — Помоли ги, дори да не искат да я видят повече, да вземат децата — нас! — защото те — ние! — са — сме! — невинни. Аз не бих я изоставила, но ти беше толкова малка, сладка и невинна.

По бузите й се стичаха горещи сълзи.

Джейн остана смаяна. Не знаеше. Беше чувала за някои от тези неща, да, но не и че майка й е предложила да се откаже от тях. За да ги предпази. Като е била готова да умре сама. В очите й запариха сълзи. Клетата й отчаяна майка!

— Освен това знаеш, че им писах, след като мама умря — добави горчиво Аби. — Предполагам, че трябва да благодарим, че поне баба ни и дядо ни от рода Чантри са мъртви и няма да изникнат отнякъде, за да се разлигавят така отвратително.

— Мъртви ли са? — вдигна глава Джейн. — Не знаех.

Аби махна нехайно с ръка.

— Умрели са преди десет години. От инфлуенца, мисля. Макс ми каза преди известно време.

— Защо не ми каза?

Аби я погледна изненадано.

— Извинявай, просто не ми хрумна. Какъв смисъл щеше да има?

— Бих искала да знам — каза Джейн. — Те бяха и мои баба и дядо.

Аби я прегърна.

— Съжалявам, скъпа. Изобщо не помислих за това. Макс ми каза по време на медения ни месец, а после дойде Коледа и…

— Бабата и дядото на Дамарис дойдоха за Коледа — каза тихо Джейн. Дамарис тъкмо ги беше открила. И те нея.

Аби я погледна смаяна.

— Просто не се сетих да ти кажа. Не мислех, че ще те интересува. Нямаме голям късмет с бабите и дядовците си, не мислиш ли?

Джейн погледна към бележката, която все още стискаше в ръката си, и прехапа устна.

— Какво ще правим с това писмо?

— Ще го изгорим — отговори Аби. — Ако тази жена си мисли, че може сега да се промъкне в живота ни — нали разбираш, овдовяла е и несъмнено иска внучки, които да се грижат за нея сега, когато е вече стара.

— Овдовяла ли е?

Аби кимна.

— Макс проучи всичко за нея снощи, след като си тръгнахме от бала. Сигурно и тя е правила проучвания за нас по същото време — откъде иначе ще знае адреса ни? Макс ми каза, че съпругът й…

— Дядо ни.

— Да. Изглежда е умрял преди около година. Лейди Далримпъл е останала в провинциалното си имение — във вдовишката къща, — но сега траурът й е изтекъл и се е върнала в обществото.

Джейн се замисли.

— Значи със сигурност ще я виждаме и на други събирания.

Аби безразлично вдигна рамене.

— Може би. Но какво от това? Аз не смятам да говоря с нея.

Джейн прехапа долната си устна.

Аби се намръщи.

— Джейн? Нали не мислиш да се срещнеш с нея?

Джейн въздъхна.

— Не знам. Много съм объркана.

— Кое му е объркващото? — възкликна Аби невярващо. — Тя остави мама да умре, а нас да гладуваме! А сега, когато на нея й е удобно, иска да ни приеме! — Тя впери поглед в Джейн. Изглеждаше стъписана. — Нали не искаш да се срещнеш с нея?

В чувствата на Джейн цареше пълен хаос. Не знаеше нито какво мисли, нито какво чувства. Всичко това беше прекалено много и тя не можеше да го възприеме. Обичаше Аби от все сърце и никога нямаше да може да й се отплати за грижите, когато беше малка, но вече не беше дете и щеше сама да реши какво да прави.

Тя стана и прегърна сестра си.

— Спокойно, скъпа. Още не знам какво ще правя. Трябва да помисля.

— Ти прави каквото решиш — каза Аби, — но аз не искам да имам нищо общо с нея.

 

 

Зак дръпна поводите. Конят спря и Зак погледна към дома, в който беше живял като дете. Стори му се до болка познат и все пак по някакъв начин не беше това, което очакваше. В спомените му сградата беше голяма, студена и мрачна, но сега, когато погледна надолу към нея, когато беше видял най-прекрасните образци на европейската литература, с изненада установи, че е елегантна, дори изящна в простотата си. Почти модерна, а беше построена през седемнайсети век.

Отсъствието на твърдата ръка на баща му си личеше: алеята за карети имаше нужда от заравняване, моравата — от окосяване, а цветните лехи изглеждаха занемарени и буренясали, но все пак беше пролет и прозорците блестяха на бледото пролетно слънце. Не видя обаче никакви хора и това го учуди.

Джейн Чанс твърдеше, че къщата и домът не са едно и също. Той си спомняше Уейнфлийт като къща въпреки хората… или може би заради тях. Баща му държеше на строгата официалност, затова малко от прислужниците имаха време за едно дете. Зак търсеше забавленията си другаде.

Погледна към езерото, в което уж беше удавил Сесили, и си спомни летни увеселения с лодки, дами с широкополи шапки и леки летни рокли и джентълмените, които натискаха греблата. И пикниците на брега на езерото. Никога не му позволиха да участва — подобни забавления бяха за възрастни, не за деца. Гледаше ги от стаята си.

Днес повърхността на езерото блестеше като излъскана сплав от калай и олово. И него трябваше да почистят — тези тръстики започваха да затлачват брега.

Конят му тревожно помръдваше, мяташе глава и Зак го подкара напред, отдалечи се от къщата. Не смяташе да се приближава повече. Не вярваше да има много хора, които да го помнят, камо ли да разпознаят мъжа, в който се беше превърнал, но ако някой го познаеше, със сигурност щеше да се вдигне шум, а на него все още не му се занимаваше с всичко това.

Освен това се интересуваше от имението, не… от чувствата. Нямаше никакво желание да се отправи по неприятните пътечки на детските си спомени.

Започна да язди из имението и се изненада от удоволствието, което му доставяше срещата със старите ориентири. Започна да забелязва промените. Но колкото повече неща виждаше, толкова повече се притесняваше. Беше дошъл тук просто за да си напомни с какво се е разделил, да види какво трябва да се направи — но преди всичко за да се откъсне, да помисли.

Никога досега не се беше замислял сериозно за брак. Всъщност доскоро смяташе, че не е създаден за брак. Но госпожица Джейн Чанс го накара да се замисли за всякакви неща, на които не бе отделял никакво внимание.

Колкото повече виждаше от Уейнфлийт, толкова повече неща, които трябваше да се свършат, забелязваше: ниви, оставени на угар, когато вече трябваше да са разорани и готови за пролетното засяване, ако не и вече засети; мочурища, които трябваше да са пресушени, шубраци и овощни градини, които изискваха внимание сега, преди пролетния растеж, огради, които се огъваха и трябваше да се поправят. Всички тези неща бяха дребни, но заедно изграждаха едно цяло, което го притесни.

Помисли си за баща си: той беше добър стопанин на тази земя — старомоден и дебелоглав, но отговорен. Той му беше внушил каква отговорност носят младите към хората, живели преди тях.

Баща му беше мъртъв от една година. И, изглежда, оттогава по имението не беше правено нищо.

Зак беше виновен. Беше решил, че управителят на Уейнфлийт, който и да е той, просто ще продължи както преди.

Тук го чакаше работа — не само поправки и възстановяване на реда, а и нови възможности, нови методи за обработване на земята, които можеха да донесат благополучие и за арендаторите, и за собственика на земята. Възможност да превърне нещо старо в нещо свежо, ново и хубаво.

„Защо не пораснете?“ — беше му казала тя.

Възможностите запрепускаха в ума му една след друга.

Той продължи да язди, да обикаля имението, докато накрая стигна до края на гората, която започваше зад къщата. Беше прекарвал в тази гора часове наред всеки ден. Между дърветата се виеше едва забележима, обрасла с трева пътека. Зад нея имаше поток, в който Зак понякога бе ловил риба, и сечище, на което циганите си правеха катун всяка година. Като момче той често обикаляше из лагера им и попиваше приказките и знанията им, без да го осъзнава. Това оказа влияние върху пътеката, по която пое животът му, и от време на време беше спасявало същия този живот.

Той слезе от коня, завърза го за едно дърво и пое по пътечката.

И чу трясък и внезапен остър вик. Втурна се по посока на звука и под един голям дъб с разперени клони откри малко момче на седем или осем години — лежеше на земята, без да помръдне, сред купчина счупени клонки.

Зак се наведе над момчето. За негово облекчение очите на детето бяха широко отворени и бистри. Едната му ръка беше извита под лек ъгъл. „Счупил я е“ — помисли си Зак. Момчето погледна към него и на лицето му се изписа паника. Устата му се движеше като на уловена риба. Не можеше да си поеме въздух.

— Всичко е наред — каза Зак с, както се надяваше, успокоителен глас. Не беше имал много вземане-даване с деца. — Просто ти излезе въздухът. След минут… а, готово — довърши той, когато момчето отчаяно си пое дъх.

Детето не каза нищо, само продължи да си поема трескаво въздух, докато изписаната на лицето му паника се стопи. Кожата му стана зеленикавобяла и изглеждаше лепкава.

То притисна ранената ръка до гърдите си и погледна към Зак. Беше стиснало устни в отчаян опит да не заплаче. Сякаш щеше да повърне от болка и изглеждаше безкрайно нещастно.

— Мисля, че си си счупил ръката — каза му Зак. — Адски боли, нали? Просто полежи там за малко и ще видим дали имаш и други наранявания.

Момчето се отпусна обратно и стисна зъби. Лицето му беше разкривено от болка, смъртнобледо и лепкаво.

— Аз съм Зак — каза той, докато проверяваше другата ръка на момчето и краката му. — Паднал си от дървото, нали? И на мен ми се е случвало.

Детето не каза нищо — опитваше се да запази достойнството си… както и съдържанието на стомаха си, помисли си Зак. Потръпна и ахна, когато Зак опипа глезена му, но нито веднъж не издаде звук. Смело дете. Стоик. Ако се съдеше по облеклото му, беше дете на някой от селските стопани.

— Можеш ли да размърдаш пръстите на този крак? — попита Зак и докосна коляното на момчето.

Детето опита, потръпна и кимна.

— Добре, значи не е счупен, макар да съм сигурен, че и той боли ужасно. Значи, счупена ръка и навехнат глезен, а? И цял куп натъртвания и одрасквания. Не се тревожи, ще те оправим — продължи Зак с успокоителен глас. Момчето вече изглеждаше ужасно зле. Нямаше смисъл да го тревожи — това само щеше да влоши нещата още повече. — И така, как се казваш, момко?

— Робин — прошепна детето. — Робин Уилкс.

Името му беше познато. В Уейнфлийт открай време живееха хора от рода Уилкс. Когато Зак беше момче, готвачката беше госпожа Уилкс — едра жена с майчинска природа, която изпитваше слабост към растящите момчета и разбираше, че постоянно са гладни; откакто се помнеше, тя му даваше тайно разни вкуснотии. Но госпожа Уилкс още тогава беше стара — прекалено възрастна, за да е майка на това дете. Сигурно вече се беше оттеглила.

Все още имаше шанс да запази самоличността си в тайна.

— Не можеш да вървиш с този глезен, момко, затова ще те отнеса до вас. Къде живееш?

Момчето се поколеба, но осъзна, че няма друг избор, и отговори:

— В голямата къща.

— В Уейнфлийт? — попита Зак и почувства, че му прилошава. Каква ирония!

Детето кимна.

— Е, добре, Робин Уилкс, сега ще те вдигна и ти казвам без заобикалки, ще боли страшно, затова няма да си помисля нищо лошо за теб, ако извикаш. Знам, че си смело момче.

Той вдигна детето на ръце възможно най-нежно, като внимаваше да не удари счупената ръка, притисната до тесните гърди на момчето, но малкият отново изохка и припадна. „По-добре — помисли си Зак, докато вървеше през гората. — Сега поне няма да го боли.“

Пое по прекия път, по който бе вървял толкова често като дете, мина между конюшните и градината с подправки, прекоси двора и се запъти към кухнята. При нормални обстоятелства би очаквал да срещне цял куп хора — градинари и помощник-градинари, коняри, момчета от конюшните. Сега обаче не видя никого. Много странно.

Но в мига, в който се приближи до кухненската врата, тя се отвори със замах и на прага застана една позната набита фигура. Беше остаряла много, но Зак веднага я позна: госпожа Уилкс, която от пръв поглед разбра какво се е случило.

— О, Роби, Роби, какво си си причинил този път?

Дори не погледна към Зак.

Момчето беше дошло в съзнание и успя да каже:

— Не се тревожи, бабо, доб… — и пак припадна.

— Божке, божичко! Влизайте, влизайте — о, благодаря ви, сър! — да, оставете го ей там на онзи стол. Уилкс, Уилкс! — провикна се тя и се върна при внука си. — Ръката му…

— Счупена е — каза й Зак, — но мисля, че глезенът е само навехнат. Падна от един голям дъб.

Тя почти не го погледна — цялото й внимание беше съсредоточено върху момчето.

— Не се учудвам. Това момче все си търси белята — измърмори тя и пак забърза към вратата. — Уилкс!

Зак предположи, че това е бащата на момчето, но мъжът, който най-накрая влезе тичешком в кухнята, се оказа побелял и прегърбен, по-стар дори от нея. Уилкс беше коняр, припомни си Зак. Той също не го погледна.

Госпожа Уилкс се обърна към мъжа си:

— Момчето си е счупило ръката. Доведи Ърни.

— Ърни ли? — Зак се канеше да излезе безшумно през вратата и да изчезне, но името го накара да спре.

Тя не отговори веднага, заета да се суети около момчето, чието лице беше придобило зловещ зелен оттенък. Постави до него едно ведро.

— Тук вътре, Роби, ако ще си връщаш закуската.

Той направи точно това и тя му подаде кърпа да си избърше устата. После поклати глава.

— Досущ като баща си, Бог да го прости. Все си търси белята.

Тя се изправи и погледна към Зак.

— Ърни е чедо на природата, живее тук, до река Брамбъл. Ще оправи ръката на момъка, ако го повикаме.

„Чедо на природата ли?“ Зак осъзна, че има предвид малоумен. Селяните често приписваха целебни сили на малоумните, но той нямаше да позволи едно смело момче като Роби да остане осакатено от някой добронамерен глупак.

— На момчето му трябва истински лекар.

Жената поклати глава.

— Не, ще трябва да минем с Ърни. Докторът няма да дойде при нас. — И тя приглади назад косата на детето.

— Защо?

— Не можем да му платим — отговори тя. — Нямаме пари.

— Повикайте лекаря — настоя Зак. — Аз ще му платя.

— Вие ли? — За пръв път тя погледна към Зак. Присви очи. Приближи се няколко крачки и го погледна отблизо с късогледите си очи. — Не е въз… о, Боже, вярно е! — Тя залитна назад и се стовари на един кухненски стол. Гледаше Зак така, сякаш виждаше призрак. — О, божке, божке! Уилкс! Виж кой доведе нашия Роби у дома! Мастър^[1] Адам се върна от оня свят!

 

 

Джейн остави писмото на лейди Далримпъл без отговор до следващия ден. И тя, и Аби имаха нужда да се успокоят и да премислят.

Обикновено Аби беше много любяща, прощаваща и нежна, но по този въпрос…

Джейн се чувстваше раздвоена. Не искаше да бъде нелоялна към сестра си. Навремето Аби се тревожеше, работеше и се бореше, за да имат храна на масата и покрив над главата си… Имаше право да се сърди.

Джейн обаче искаше да чуе какво има да им каже тази жена и искаше Аби да бъде с нея — не защото щеше да се чувства неудобно, ако отиде сама, а защото дълбоко в себе си чувстваше, че Аби трябва да е там и да го чуе лично.

Реши да направи още един опит. Отиде до къщата на Аби и сестра й позвъни за чай.

— Знам, че е постъпила ужасно, като ни е оставила да гладуваме, Аби, но… оттогава мина толкова време и сега сме добре… И… тя е… ние нямаме чак толкова много роднини.

Аби скръсти ръце на корема си.

— Тя ни остави да умрем, Джейн. Истинските семейства не постъпват така.

— Знам. Но искам да разбера защо.

— Има ли значение? Джейн, онова писмо… онези писма, които им написах… тя трябва да е от камък, за да не се трогне. — Лицето на Аби се сгърчи и по бузата й се изтърколи една сълза. Тя извади една голяма мъжка носна кърпа и я избърса.

Джейн обгърна раменете й с ръка, чувстваше се виновна.

— Аби, знам, че ти дължа всичко, и за нищо на света не бих искала да те разстройвам…

— Но?

— Искам да разбера. — Тя преглътна. — Тя е майка на мама. И онази вечер изглеждаше наистина разстроена, Аби. Припадна.

— От смайване. Защото не очакваше да ни види някога — да види теб. Защото ти си двойница на мама. Защото и аз, и ти изобщо не е трябвало да се раждаме.

Настъпи продължително мълчание. Не беше в стила на Аби да е толкова сурова или озлобена. И макар че Джейн разбираше гнева на сестра си, самата тя не го чувстваше така силно. Тогава беше прекалено малка и не бе разбрала как се е чувствала Аби. Сестра й се бе нагърбила с най-тежката част от проблемите им. При това още преди да стане на дванайсет.

Но Джейн копнееше за семейство. И знаеше, че дълбоко в себе си и Аби копнее. Поведението й беше просто защитен механизъм. Аби не искаше да отваря стари рани и да съживява старо нещастие. Джейн разбираше това. Сега в живота на сестра й имаше щастие и спокойствие: тя имаше дом, имаше и Макс, когото обичаше до безумие и който на свой ред я обожаваше.

Сега Аби имаше всичко, което някога бе искала. Джейн обаче го нямаше.

Тя хвана ръцете на сестра си.

— Когато дойдохме тук и заживяхме с лейди Биатрис, ти промени името ни от Чантри на Чанс…

Аби се намръщи.

— Знаеш защо — заради сигурността ни.

— Да, но освен това каза, че това име символизира ново начало за всяка от нас. Всички ние получихме тази възможност, нали, Аби? Дамарис не вярваше, че може да се омъжи, но ето че сега е омъжена за Фреди и никога не съм я виждала толкова щастлива. Дейзи, която беше прислужничка в бордей, е на път да стане най-добрата шивачка в Лондон. А ти, на която беше отредено да прекара целия си живот като гувернантка в грижи за чуждите деца, без надежда да роди свое…

Аби избухна в плач.

Джейн се ужаси. Аби никога не плачеше, а сега тя я разплака два пъти за по-малко от час.

— О, мила, съжалявам, съжалявам! Не исках да те разстройвам.

Аби избърса лицето си с голямата кърпа и се засмя между риданията.

— Не е заради теб, Джейн. И не съм разстроена. Просто… с всички тези приказки за втори шанс, семейство и деца…

Тя избърса очите си, сгъна кърпичката и я пъхна обратно в чантичката си.

— Макс казва, че съм станала истинска чешма, откакто…

Джейн се намръщи.

— Откакто какво?

Вместо да отговори, Аби взе ръката на Джейн и я положи на корема си. Измина един миг, преди Джейн да разбере.

— Аби! Искаш да кажеш…

Аби кимна и й се усмихна през сълзи.

— Засега само Макс знае, но исках да кажа най-напред на теб. Ще ставаш леля, сестричке.