Ан Грейси
Мечтата на Джейн (8)

Глава 7

Колко бързо намираме причините за одобрението на нещо, което ни харесва!

Джейн Остин „Доводите на разума“^[1]

— Къде, за бога, отиде, момиче? — възкликна лейди Биатрис, когато Джейн се качи в каретата. Беше завита в кожи чак до ушите. — Адски е студено да седиш тук, а шумът е ужасен.

Всъщност улицата беше пълна с превозни средства, блокирани от чакащата карета на Нейно благородие, а шумът идваше от гръмогласните възражения на другите кочияши. Кочияшът на лейди Биатрис седеше и очакваше инструкциите на Нейно благородие, без да обръща внимание на обидите, които се сипеха по негов адрес.

— Е, момиче, да не забрави нещо?

— Ъъъ… — започна Джейн и се зачуди как да й съобщи за новия си любимец. Изгледа предупредително Уилям, който заемаше мястото си отзад, в случай че възнамерява да се нагърби с тази задача. Докато вървяха към каретата, той недвусмислено й каза, че не одобрява поведението й. Както и хората, с които общува.

— О! Какво е станало с палтото ти? — попита Дейзи. — Тук е изцапано. Освен туй си загубила оная синя атлазена панделка, а ми отне цяла вечност да намеря точния оттенък, и беше последната.

— Съжалявам, Дейзи. — Джейн изобщо не се беше замислила, преди да използва панделката като каишка, но сега почувства вина. Нито за миг не й беше хрумнало, че ще е трудно да заменят панделката.

— Хайде, човече, тръгвай, не се мотай! — заповяда лейди Биатрис, наведе се напред и смушка кочияша с бастуна си. — Задържаш движението!

Джейн не смяташе да поглежда назад, но когато каретата тръгна, обърна глава точно когато високият циганин излезе от алеята с кучето. Той спря и се загледа в нея, неподвижен и мълчалив. Стоманените очи я проследиха.

Наблюдателна както винаги, Дейзи проследи погледа на Джейн.

— Наистина е хубав — каза тя одобрително. — Жалко за дрехите му.

— Имаме ли всичко необходимо? — попита Джейн в опит да смени темата. Нямам търпение да дойде урокът по танци днес следобед. В „Дилето“ така и не ни научиха да танцуваме валс.

Поне не само тя намираше високия мъж за… отличителен.

Лейди Биатрис се извъртя на мястото си и погледна към циганина през лорнета си.

— Хмм — измърмори тя и кимна. — Ако се обръсне, изкъпе и облече свястно палто и панталон, ще изглежда доста впечатляващо.

— Ако остане без дрехи, току-що изкъпан, ще изглежда още по-добре, обзалагам се — каза Дейзи и лейди Биатрис се засмя разбиращо.

Джейн се опита да мисли за кучета, за сладолед, за атлазени панделки — за всичко друго освен за високия циганин, останал без дрехи.

Провали се напълно. Усещаше, че лицето й пламти. И не само лицето.

Каретата излезе бавно — агонизиращо бавно; Джейн все още усещаше погледа му върху себе си. Дейзи и лейди Биатрис продължаваха с неприличните си наблюдения относно чара на високите мургави мъже като цяло и на циганина в частност. Джейн впери поглед право напред и се опита да не им обръща внимание, да не мисли за начина, по който дългите му загорели пръсти стиснаха китката й, за начина, по който дълбокият му глас си бе пробил път в сетивата й.

В този глас имаше нещо… Тя се намръщи, опитваше се да определи някакво неуловимо впечатление. Когато заговори на онези момчета, звучеше като… като някакъв груб… Но начинът, по който заговори на нея, когато се беше навела над кучето… Ако не го беше видяла, можеше да си помисли, че разговаря със… Само че…

Каретата се люшна и мисълта й се изплъзна.

— Хубави здрави рамене — казваше лейди Биатрис. — Обичам мъжете да приличат на мъже, не на някой от онези издокарани по последна мода слабаци, които се мотаят в „Олмак“ в наши дни.

Джейн много искаше да спрат с тази тема. Не беше редно да говорят по такъв начин за един случайно срещнат скитник. Особено скитник с такива странни завладяващи очи. Не че двете можеха да видят цвета на очите му. А тя знаеше много добре от личен опит — близък личен опит — точно колко е силен. През тялото й премина тръпка, което бе странно, защото изобщо не й беше студено. Ни най-малко.

— Предполагам, че е циганин, заради вида на… — Дейзи млъкна, присви очи и се загледа втренчено в мъжа и кучето. Особено в кучето. — О! Той държи моята панделка! Тази, която ти загуби току-що.

О! Джейн преглътна и прогони циганина от съзнанието си. Панделката.

Дейзи се обърна и я изгледа с присвити очи.

— Джейн? Как тъй този циганин се е добрал до моята атлазена панделка? Вързал я е на някакъв бълшасал мелез.

Зад тях се нареди тежко натоварена каруца и циганинът и кучето изчезнаха от погледа им. Каретата зави зад ъгъла и възрастната дама и Дейзи се отпуснаха на местата си. Дейзи се извърна към Джейн и я погледна с очакване.

За кое да обясни по-напред, за кучето или за панделката? Джейн навлажни устни и се зачуди как да представи ситуацията по най-добрия начин.

— Нали помните какво си говорихме? Че ни трябва повече защита.

Лейди Биатрис и Дейзи я погледнаха.

— Не.

— Имаме Уилям да ни пази — изтъкна лейди Биатрис. — Да не се е случило нещо, което те е уплашило?

— Не, не, изобщо — отвърна припряно Джейн. — Нямах предвид защита, а по-скоро компания.

— Компания ли? Имаме си предостатъчно — отвърна нетърпеливо Дейзи. — Тази къща никога не е празна. Хората идват на утринни посещения дори следобед, а го има и литературното общество и… и всички други. Но това, което аз искам да знам, е как този циганин се е докопал до моята панделка, защото няма да успееш да ме убедиш, че сама си е паднала; моите дрехи не се разпадат на парчета. И така, той ли ти я отмъкна? Те го умеят, нали знаеш? Циганите. Умеят да задигат разни неща, без човек изобщо да усети.

Джейн на драго сърце би обвинила циганина, но хората можеха да се озоват в затвора или на кораб на път към каторгата на другия край на света заради кражба на носна кърпичка или самун хляб, а защо не и на панделка? Значи не можеше да обвини човека. Освен това той скоро щеше да доведе кучето до дома им с панделката на врата.

— Аз му я дадох — призна Джейн. — На кучето му трябваше каишка.

— И си му дала моята синя атлазена панделка? — промълви невярващо Дейзи. — От новото ти палто? Което без тая панделка сега прилича на чувал.

— Много съжалявам, Дейзи, не знаех, че ще е толкова трудно да замениш този цвят, но в крайна сметка кучето е по-важно от палтото.

И Дейзи, и лейди Биатрис впериха в нея невярващ поглед.

— Това… това е богохулство! — изломоти Дейзи.

— Точно така — съгласи се лейди Биатрис с отсечен глас.

— Кучетата си имат място в живота ни, но нищо не е по-важно от едно палто.

— Но аз трябваше да му я дам. Беше ранен и можеше да избяга.

— Кой? Циганинът ли? — попита лейди Биатрис.

— Не, кучето — отговори Джейн и дълбоко си пое дъх. — Не мислите ли, че ще е много хубаво да си вземем куче?

Лейди Биатрис се втренчи в нея.

— Куче? За бога, защо ми е притрябвало куче?

Изрече „куче“ така, както някои хора биха казали „слон“ — сякаш цялата тази идея беше прекалено абсурдна, за да я обсъждат.

Джейн се помъчи да намери убедителна причина.

— Мисля, че в момента кучетата са на мода.

Дейзи, която внимаваше да е в течение с всички нови моди, я погледна с присвити очи, но не каза нищо.

Лейди Биатрис сви устни, вдигна лорнета си и замислено изгледа Джейн през него.

— За какво куче си мислиш? Пуцел? Мопс? Малка елегантна италианска хрътка може би?

— Н-не. Мислех си за нещо по-… солидно. Куче с характер вместо някаква конкретна външност.

— Характер ли? — повтори отвратено лейди Биатрис и поклати глава. — Не, не, моето момиче, не бива така. Щом кучетата са на мода този сезон, значи трябва да са аксесоари, следователно трябва да го подберем също толкова внимателно, като шапка или чифт обувки.

Джейн остана отвратена.

— Аксесоар ли? Кучетата не са аксесоари! Те са живи същества с чувства и…

— Проклета да съм, говориш за оня ужасен мелез, нали? — прекъсна я Дейзи. — Онзи с циганина.

— Да — призна Джейн. — И всъщност не ви питам, лейди Биатрис. Аз… аз го осинових.

— Кого, циганина ли? — попита лейди Биатрис, намигна на Дейзи, подсмихна се, а после млъкна и отправи остър поглед към Джейн. — Осиновила си куче?

Джейн кимна и възрастната дама завъртя очи.

— Пак си ни натресла някое противно животно, така ли, момиче?

— Да съм ви натресла ли? Но вие обичате котките — възрази Джейн възмутено, леко засегната от обвинението, което беше още по-смущаващо поради факта че отговаряше на истината.

— Котките — заяви царствено лейди Биатрис — са друго нещо.

С това нямаше как да се спори.

— Щом си искала куче — обади се Дейзи, — защо избра такова кривокрако грозилище?

— Откъде знаеш как изглежда? — отвърна Джейн. — Ти дори не гледаше към кучето — само зяпаше циганина.

И правеше неприлични забележки как щял да изглежда във ваната. И извън нея.

Дейзи изсумтя.

— Най-напред погледнах към синята си атлазена панделка и хубаво видях, че е завързана на врата на най-грозния мелез в цял Лондон. — Тя се извърна към лейди Биатрис. — Това животно изглежда наистина ужасно.

— Вярно… вярно, че не е от най-красивите — призна Джейн, — но има благородна душа и съм сигурна, че ще ни стане чудесен другар.

— Благородна душа ли? — изсумтя грубо Дейзи.

— О, стига глупости! Стига сте се карали, момичета! — махна с ръка възрастната дама. — Ще погледна животното и сама ще реша. Предполагам, че някой ще го доведе вкъщи?

Джейн кимна, но не обясни кой е този някой. Дейзи я стрелна с поглед, който показваше, че е разбрала, и се разсмя. Джейн се опита да не изглежда засрамена, но почувства как бузите й пламват.

— Ще огледам животното, когато дойде — заяви лейди Биатрис, когато ландото спря пред тяхната къща. — А сега побързайте и се преоблечете, момичета. Дамарис и Аби ще обядват с нас. Трябва скоро да пристигнат.

— Само Дамарис и Аби ли? — попита Джейн. — Мъжете няма ли да дойдат?

— Макс не обядва — казва, че това било хранене за дами, а предполагам, че и Фреди е същият. — И тя добави сприхаво: — Очевидно бира, хляб и сирене по пладне или пай с месо, купен от улицата, не се брои за обяд. Защото мъжете нямат нужда от обяд. — Тя изсумтя.

 

 

Докато с Дейзи се преобличаха, Джейн обясни какво се случи на онази уличка.

— Не знам какво щеше да стане, ако той не беше там, Дейзи…

— Знаех си! — възкликна Дейзи. — Този хубав циганин ти разтупка сърчицето, нали?

Джейн примигна. Не това впечатление се опитваше да създаде. Всъщност в разказа си сведе ролята на циганина до минимум.

— Съвсем не. И сърцето ми не се е разтупкало.

— М-хм — измърмори Дейзи с вид на човек, който не вярва и на една дума.

— Хубав ли беше? — попита Джейн нехайно, макар и със закъснение. — Не съм забелязала.

Дейзи изсумтя.

— Доколкото си спомням — възмути се Джейн, — ти беше тази, която я изби на поезия, когато го видя — „току-що изкъпан“, така каза. И ти, и лейди Биатрис се държахте абсолютно безсрамно. Аз не проявих ни най-малък интерес.

Дейзи не каза нищо — нямаше и нужда, очите й изразяваха всичко.

— А дори и сърцето ми да се е разтупкало — а то не се разтупка, — това положително е било само заради онези ужасни, зли момчета, от които той ме спаси…

— Красив и героичен — започва да изглежда все по-привлекателен. Май си се измъкнала на косъм. Но е било глупаво да скачаш сама на тия момчета. Голям късмет, че е дошъл точно тогаз.

— Знам — въздъхна Джейн. — Аз винаги съм девицата, изпаднала в опасност, и никога — смелият рицар, размахал блеснал нож.

Дейзи се изви към нея и я погледна.

— Блеснала нощ? Че то не беше тъмно.

— Не, „нож“, с ж. — После си спомни, че няма и година, откакто Дейзи се научи да чете, и обясни: — Рицар с броня, с меч и нож.

— Че защо ти е да… а, имаш предвид, че все други хора ти се притичват на помощ. Ами това е хубаво! Какво щеше да стане с теб, ако не се притичваха? — Дейзи пое палтото на Джейн и го сложи на леглото. — Ще ти намеря нова панделка. Освен ако не си се разбрала с твоя хубавец да се срещнете пак, за да си я вземеш.

Джейн се извърна настрана.

— Той не е „моят хубавец“. И недей да преувеличаваш. Нищо не се е случило, наистина нищо.

— Точно тъй. Затова го гледаше от каретата — гледаше го туй „нищо“ така, сякаш виждаш голяма купа с ягоди и сметана и си умираш от глад.

— Гледах кучето — възрази с достойнство Джейн.

— О, значи се изчерви и притесни така заради кучето. Разбирам. — В очите на Дейзи танцуваше дяволито пламъче.

— Не съм се изчервила. А ако съм, е било от облекчение — да, от облекчение, че спасих горкото животинче от онези ужасни главорези.

— Твоят галантен рицар има ли си име? — попита нехайно Дейзи, докато сваляше собственото си палто.

— Зака… о, стига! Недей да ме гледаш така многозначително! Попитах само от учтивост. Той току-що беше предложил да доведе… — тя млъкна. — Просто се държах възпитано, това е всичко.

— Възпитано — кимна Дейзи. — И, разбира се, ти си имаш навика да скиташ напред-назад и да се представяш на всички цигани, които срещнеш на улицата. Лейди Биатрис знае ли за тази твоя интересна привичка?

— Той не е циганин… или поне не съм сигурна. — Намръщена, Джейн се замисли за акцента му.

Забеляза замисления поглед на Дейзи и почувства, че пак се изчервява.

— О, не ставай глупава, Дейзи! Нали знаеш, че не бих могла да се заинтересувам от човек като него!

— Защо — защото си сгодена за лорд Тънък косъм?

— Не го наричай така. И да, сгодена съм. И насън не би ми хрумнало да погледна друг мъж.

Дейзи вдигна рамене.

— Според мен в гледането няма лошо, а твоят мъж си е апетитен за гледане.

Джейн я изгледа свирепо.

— Той не е „моят мъж“ — абсурдно е да говориш така!

Освен това не й харесваше Дейзи да го описва като „апетитен за гледане“, макар че, честно казано… не, нямаше и да помисля за това.

Дейзи не й обърна внимание.

— Аз пък много харесвам грубовати мъже — стига да не са груби с мен. Не ги обичам елегантни и излъскани и… и… спретнати, като лорд Тъ…. — забеляза погледа на Джейн. — Като някои от тия, дето идват на сбирките на литературното общество. — Тя сбърчи нос. — У тях няма нищо интересно. Изобщо не могат да накарат сърцето на едно момиче да забие по-бързо.

Джейн се помъчи да не мисли за допира на циганина, за израза в тези сурови сиво-зелени очи и дори за аромата му — все неща, които караха сърцето й да забие по-бързо.

— Бракът няма нищо общо с тези неща — каза тя, докато оправяше косата си пред огледалото.

Дейзи я изгледа невярващо.

— Наистина няма — настоя Джейн. — Жената се омъжва, за да получи сигурност и да има деца.

И дом, в който да ги отгледа. И възможността да ги закриля.

— Щом казваш. Лично аз не смятам да се омъжвам, така че какво знам аз? — И Дейзи добави с дяволита усмивка: — Но аз не ти предлагам да се омъжваш за циганина, миличка. Само казвам, че страшно го харесваш.

— Не го харесвам! Никого не харесвам.

Дейзи я изгледа замислено.

— Ти никога не говориш за любов или за харесване. За никакви такива неща. Нали, Джейн? Питам се защо. Дори лейди Биа понякога говори, а Аби и Дамарис изобщо не млъкват.

— Това е различно — възрази Джейн. — Освен това сега Аби и Дамарис са омъжени.

— Да, но не е нужно да си омъжена или влюбена, за да харесаш един хубав мъж. Това е съвсем естествено и няма от какво да се срамуваш.

Чу се звънецът на входната врата и лицето на Дейзи светна.

— О, това сигурно са Аби и Дамарис. Нямам търпение да ги видя — мина толкова време, откакто за последно си говорихме както трябва — само ние, момичетата, без мъжете. Освен туй умирам от глад, тъй че побързай, госпожице Изобщо-не-го-видях-колко-е-хубав!

Тя забърза по стълбите, като си тананикаше някаква весела мелодия.

Джейн тръгна след нея и стисна устни, когато разпозна песничката „Да избягаш с дрипавия циганин, о-о!“

Тя обаче нямаше — в никакъв случай! — да позволи някакъв красив циганин да й завърти главата. Самата мисъл за това беше смешна. Абсурдна. Невъзможна.

Тя беше сгодена.

Закари Блек просто щеше да доведе новото й куче.

 

 

Измина цяла вечност, преди да стигнат до площад „Дъркли“, отчасти поради твърдото решение на Розово цветче да проучи всички интересни миризми и да припикае стълбовете на безброй улични лампи и отчасти защото Зак видя пазар, от който купи целебни билки и гърненце с мехлем от една циганка, както и червен кожен нашийник и каишка — на брънки, защото не вярваше на кучето, че няма да прегризе кожена.

— Превърна ме в посмешище с тази твоя синя атлазена панделка — каза той сурово на кучето, докато закопчаваше нашийника. — Най-грозното куче в Лондон с най-красивата панделка. А освен това ти нямам и капка доверие. Ако беше зърнал котка или някой друг смъртен враг, щеше ли да проявиш уважение към удържащия потенциал на една синя атлазена панделка?

Кучето вдигна глава, леко запъхтяно, с тази ужасно грозна, но мила усмивка, разкриваща стърчащите зъби.

— Така си и мислех. Нямаш и капчица чест. Този нашийник е много елегантен за теб, знам, но виж, ти се издигаш, Розово цветче. Само си помисли, тя ми предложи два шилинга — два! Не си ли впечатлен? Аз нямаше да дам за теб и два пенса. — Той закопча каишката. — Само не си въобразявай, че това ще промени мястото ти в живота. Тя сигурно вече е забравила за теб. Или си е променила мнението и вече не те иска. Момичетата като нея са импулсивни. Не се замислят много. Виж само как нападна оная глутница побойници!

Тази липса на колебание от нейна страна все още го изненадваше. Дръзко и импулсивно, и да, също така и глупаво. Но несъмнено смело. И всичко това само за да спаси един уличен мелез, на всичкото отгоре грозен. Според досегашния опит на Зак дамите обикновено се разтапяха и суетяха около малки хубави създания, пухкави топки от козина, или по кутрета — изобщо, по красиви животни.

— А не като теб — обърна се той към кучето. — В теб няма и капчица хубост, нали?

Кучето го погледна, развъртя цялата си задница и се ухили с онази крива, противна усмивка с изплезен език. Зак се засмя.

— Чарът ти може да не се забеляза от пръв поглед, но после човек свиква с теб и го вижда. Тя обаче не го знаеше, когато си рискува живота заради теб, нали така? Можеше много да пострада от тези негодници.

Интересна смесица беше тя. Това, че е израснала под похлупак млада дама от висшето общество, беше очевидно. Нито в гласа, нито в маниерите й имаше следа от вулгарност, а дрехите й бяха от най-фин плат и по последна мода, макар че той беше по-запознат с дамската мода на континента.

Освен това от нея със сигурност се излъчваше невинност. Тези изчервявания нямаше как да са престорени.

И все пак госпожица Джейн знаеше какво е сопа и как да я използва. Ами инстинктът, който я накара да вдигне коляно, за да извади водача от строя? Откъде беше научила този малък номер? Не учеха младите дами от висшето общество на тези неща. Може би имаше брат? Тази подробност му се стори интригуваща.

Не, тя беше интригуваща.

И много, много съблазнителна. Тази нейна уста, толкова мека и сочна, като череши с копринена кожица. Дали и на вкус беше толкова сладка? Зак се ухили на себе си. Младата дама навярно по-скоро би умряла, отколкото да целуне циганин.

Макар че тя не прояви и намек за презрението, с което почтените хора — и особено почтените дами — се отнасяха към циганите. Виж, едрият лакей се държа с него точно както повечето хора се държаха с циганите.

Но не и госпожица Джейн; тя бе учтива с него, както би била и с всеки джентълмен. Защо? Защото й спаси хубавия задник от боя, който щяха да й хвърлят ония грубияни? Или защото маската му падна? За миг се беше забравил — и това го притесняваше. Той никога не забравяше нито кой е, нито къде е — от това зависеше животът му.

Защо тогава днес загуби концентрация? Защото след толкова години се беше върнал в Англия? Защото, въпреки това, което каза на Гил, беше започнал да се уморява от живота, който водеше? Каквато и да бе причината, това беше предупреждение.

Зак нави синята атлазена панделка и я пъхна в джоба си. Тя нямаше да иска да си я вземе, не и след като е била увита на мръсния врат на кучето. Щеше да й я върне, ако тя си я поискаше. Разбира се.

Той продължи по пътя си, без да спира да мисли за загадката на име госпожица Джейн. Тя беше изтъкана от противоречия: дама с лакей, която нехайно му каза да плати на циганина, но не му заговори високомерно и не се опита да го командва, както биха постъпили повечето дами. Освен това говореше за лакея така, сякаш го харесваше и уважаваше. За нея Уилям не беше просто прислужник, а човек. С чувства.

Може би госпожица Джейн не знаеше, че от нея се очаква да се държи иначе. Тя беше млада — само на осемнайсет или деветнайсет. Добре възпитана. Или може би отгледана в свободомислещо или радикално семейство.

Но свободомислещи или радикални хора щяха ли да обличат прислужниците си в ливреи? И коя беше тази лейди Биатрис с новата карета, която нямаше да иска да пусне куче в нея? Някоя роднина? Баба й?

Зак се замисли за начина, по който Уилям реагира на кучето. Очевидно на госпожица Джейн не й беше за пръв път да води у дома безпризорни животни.

— Може пък да те поиска — обърна се той към кучето, когато свиха зад ъгъла и излязоха на площад „Бъркли“. — Но дали възрастната дама ще те иска? Съмнявам се. Ти не си идеалният любимец за една дама. И кой може да ги обвинява? — добави той, когато кучето спря и енергично се почеса зад ухото. — С тези твои прелестни навици!

Две дами, облечени по последна мода, го гледаха накриво. Зак вдигна пред тях мърлявата си шапка и направи пищен полупоклон, който ги накара бързо да се извърнат. Той се захили пак — обичаше да се прави на непочтителен скитник, — поведе кучето през парка към адреса, който му беше дала госпожица Джейн, и позвъни на вратата.

Отвори я много достолепен иконом, който погледна него и кучето и веднага каза:

— Входът за търговците е отстрани зад ъгъла. — И указа посоката с царствен жест на облечената си в бяла ръкавица ръка. Очевидно бе очаквал появата им.

Икономът понечи да затвори вратата, но Зак пъхна стъпалото си в процепа и каза любезно:

— Не съм търговец. Правя услуга на госпожица Джейн.

Икономът присви очи и го подложи на бърз, макар и цялостен оглед.

— Въпреки това животното трябва да влезе през входа за търговците.

Зак не помръдна. Икономът погледна към крака му.

— Няма да ми е приятно да повикам Уилям. Госпожица Джейн ужасно ще се притесни, ако се стигне до сбиване пред входа на леля й.

Зак се намръщи. Икономът добави непринудено:

— Един подобен инцидент няма да помогне на младата дама в желанието й да задържи животното.

Тук го хвана. Зак се ухили и отдръпна крака си.

— Повалихте ме от раз, без дори да се стреляме. Умен човек сте вие. Хайде тогава, Розово цветче. Поставиха ни на място. — И се обърна към иконома: — Кажете на госпожица Джейн, че с кучето ще я чакаме на площада.

Икономът се намръщи.

— Но страничният вход…

Зак се усмихна.

— Нали не сте забравили? Нито аз, нито кучето сме търговци.