Ан Грейси
Мечтата на Джейн (12)

Глава 11

Важното е да ти стане навик желанието да заобичаш, а податливостта на обучение е направо благословено качество у една млада дама.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“^[1]

— Не, не, не! — Лейди Биатрис удари по пода с бастуна си от абаносово дърво. — Недей подскача нагоре-надолу като някоя пуста прислужница! Не си съсредоточена. Бавно и грациозно, Джейн, колко пъти да ти повтарям?

Джейн, Дамарис и Аби се бяха събрали в предния салон в дома на лейди Биатрис и упражняваха реверансите си. Дейзи седеше настрани и уж шиеше.

Сега, когато Аби и Дамарис се бяха върнали в Лондон, почти всяка сутрин беше посветена на уроците по поведение, уроци как да се държат във всички възможни ситуации… а след това, на уроците по танци. Макар че Джейн, Аби и Дамарис бяха от добро потекло и говореха и се държаха като дами, никоя от тях не бе израснала в аристократичен дом, нито пък бе получила образование, което лейди Биатрис смяташе за приемливо.

И нито една от тях не беше запозната с танците във висшето общество, макар че Аби и Джейн знаеха някои от селските танци.

Колкото до Дейзи, по някакви свои причини лейди Биатрис настояваше и тя да посещава уроците, макар че Дейзи протестираше шумно, че само си губи безценното време, че няма да има никакъв проклет дебют и че я чакат дрехи за шиене.

Лейди Биатрис, която цял живот бе копняла за дъщери, беше твърдо решена никой, дори и най-големите педанти в кралството, да няма повод дори да погледне накриво нейните обични племенници. Всяка от тях щеше да блести. Дори и Дейзи.

Затова ги обучаваше като войници.

— Гледай сестрите си. Аби! Дамарис! — Тя тропна с бастун по пода и първо Аби, а после и Дамарис отидоха до средата на помещението и направиха бавен, грациозен реверанс.

Възрастната дама изсумтя.

— Виждаш ли, Джейн? Идеално. Дейзи, сега ти.

На лицето на Дейзи се изписа бунтовно изражение.

— Защо? Аз няма да имам никакъв дебют, тъй че защо да се преструвам и да се правя на глупачка?

Притесняваше се заради куция си крак, разбира се, но лейди Биатрис беше непреклонна.

— Няма значение какво искаш. Нито една от племенниците ми няма да напусне дома ми, без да е идеално подготвена — за всичко, с което може да се сблъска!

Дейзи отвори уста да възрази, но възрастната дама подразнено махна с ръка.

— Да, да, да, знам, че възнамеряваш да станеш най-търсената шивачка в средите на висшето общество, и го одобрявам, макар че е занаят. — Тя сбърчи нос за миг. — Но все още не съм разбрала защо това трябва да те освобождава от задължението да научиш всичко, което трябва да знае една дама — и ако се опиташ пак да ми кажеш, че „не си ник’ва дама“ — имитира тя акцента на Дейзи толкова добре, че всички останали се разкикотиха, — аз ще те… ще те перна по главата, Дейзи! А сега, помолих те да направиш реверанс, госпожице, така че давай.

Дейзи остави крайно неохотно дрехата, която шиеше, изтропали до средата на салона и се приведе в бавен реверанс. Старата дама проследи движенията й с критичен поглед и кимна.

— Отлично. Видя ли, Джейн? А освен че кракът на Дейзи не е добре, настроението й също е ужасно. Пак е твой ред.

Джейн отново се приведе в реверанс към пода.

— Бавно, дете, бавно! И не се изправяй толкова рязко!

Джейн прекоси стаята и прегърна възрастната дама.

— Обещавам, че когато дойде големият ден, ще съм съвършена, скъпа лейди Биатрис. Просто толкова се вълнувам! Нали разбирате, това е моята мечта — да правя това, което е правила мама — да имам дебют, да танцувам и да ходя по увеселения, също като мама.

Аби се усмихна.

— Навремето ме караше постоянно да й разказвам историите на мама.

Джейн кимна енергично.

— А дори и след като Аби напусна „Пилето“, мечтаех да имам дебют, също като мама. Да съм Пепеляшка.

— Пепеляшка ли? — намръщи се лейди Биатрис и вдигна лорнета си. — Имаш предвид онова момиче, което нямало обувки и си цапало краката в пепелта от огнището? Мечтала си да си като нея? — Изглеждаше ужасена.

— Да — потвърди лъчезарно Джейн. — А вие сте моята фея кръстница.

— В никакъв случай! — отрече отвратена лейди Биатрис. — Никога не бих се качила в тиква, теглена от плъхове или каквито там бяха онези ужасни създания. Какъв ужас! Направо противно! А вкусът на онази жена за обувки е направо смешен! Мога ли да знам каква полза има от стъклени пантофки? Студени, непрактични и дяволски неудобни, сигурна съм! Стъклото няма никаква гъвкавост, така че девойката — дори ако изобщо е била свикнала да носи обувки, а тя не е била — положително е куцукала по танцовата площадка като някой тромав слон.

Тя продължи да размишлява над глупостта да обуеш стъклени пантофки и изсумтя.

— Това е направо смешно! Стъклените пантофки стават само за едно нещо: за да може някой джентълмен да пие шампанско от тях. — И тя въздъхна сантиментално. — Разказвала ли съм ви за херцог… — но си спомни пред кого говори и прочисти гърло. — Какво сте ме зяпнали така? Джейн, отново, ако обичаш.

— Права сте. — Засмяна, Джейн се наведе и пак целуна напудрената буза на възрастната дама. — Вие, моя безценна лейди Биатрис, сте по-добра от всяка фея кръстница.

Безкрайно доволна, но твърдо решена да не го покаже, лейди Биатрис подсмръкна и каза сковано:

— Е, добре, тази Пепеляшка няма да отиде на бала, ако не се научи да прави по-хубави реверанси. И престани да се въртиш така, завива ми се свят!

Джейн се засмя и направи едно последно радостно завъртане.

Знам, но просто се забавлявам.

— Изчезвай, момиче! Това, което те е въодушевило толкова, не са моите уроци, а онова пусто куче, което реши да доведеш вкъщи. Знам, че бързаш да се върнеш при него, и не проумявам защо. През целия си живот не съм виждала толкова грозно създание.

— Знам, но има красива душа. Права сте, наистина се притеснявам малко, че го оставих затворен долу. — И тя погледна виновно възрастната дама. — Не съм убедена, че знае къде да се об… ъъъ, че вече е свикнал да живее в къща.

Лейди Биатрис потръпна и страдалчески махна с ръка.

— Тръгвай тогава, виждам, че днес няма да кажеш нищо смислено. Докато излизаш, позвъни и кажи на Федърби да донесе чай за мен и сестрите ти. И внимавай по тази рокля да не останат отпечатъци от кални лапи или кучешки косми. Едно време ми беше любимата, нищо че е прекроена. — И тя отправи мрачен поглед към Дейзи.

— Както желаете, милейди — отговори Джейн и й направи дълбок, бавен, абсолютно съвършен реверанс, след което рязко се изправи и прекоси с танцова стъпка стаята, за да дръпне звънеца.

— Ха! Виждаш ли, че можеш, глупаво момиче! Само… че… след… това… не… се… изправяй… рязко. — На всяка дума лейди Биатрис удряше по пода с абаносовия си бастун.

Когато Джейн стигна до вратата, възрастната дама се провикна:

— И не закъснявай за урока по танци! Остава половин час, преди да дойде оня дребен французин!

— В никакъв случай не бих пропуснала този урок. — Джейн й изпрати въздушна целувка и излезе забързано.

Лейди Биатрис се облегна назад и въздъхна.

— Много съм стара за такива неща. — Тя завъртя очи страдалчески, но не успя да заблуди никого. Всичко това й доставяше огромно удоволствие.

— Къде отиваш, госпожице? — попита тя, когато видя, че Дейзи бърза към вратата.

— Нямам време да пия чай. Трябва да шия.

— Много работиш — каза лейди Биатрис. — Изглеждаш ужасно уморена, миличка.

Дейзи я стрелна с невярващ поглед.

— Няма значение как изглеждам! Тез дрехи няма сами да се ушият, особено кат’ си пилея времето с реверанси.

— „Тези“ дрехи — поправиха я в един глас лейди Биатрис, Аби и Дамарис.

— Точно така. Това е едничкият ми шанс в живота да постигна нещо и няма да го пусна.

Тя отвори вратата, през която тъкмо се канеше да влезе икономът, Федърби. Той се отдръпна, за да й направи път.

— Трябва да се върнеш за урока по танци, Дейзи — напомни й лейди Биатрис с категоричен тон.

Дейзи се обърна.

— Защо да се уча да танцувам? — въздъхна тя раздразнена. — Няма да ходя на тия богаташки балове — не искам — и си имам работа!

— Все пак трябва да се научиш — настоя лейди Биатрис. — Всяка дама трябва да може да танцува.

— Да, но аз не съм никаква… — и Дейзи млъкна, защото си спомни за заплахата на лейди Биатрис отпреди малко. — С такъв сакат крак няма смисъл дори да се опитвам.

— Има смисъл, дори и ти да не го виждаш — отвърна строго възрастната дама. — За това ще ми се подчиниш, Дейзи. Трийсет минути. И ако „забравиш“, Федърби ще прати Уилям да те доведе. — И тя погледна към Федърби, който леко се поклони в знак, че и той като всички останали е разбрал, че това е заповед.

— Добре, но тъй само си губя безценното време — намуси се Дейзи и излезе, накуцвайки, в коридора. Забърза към стаята, която деляха с Джейн, и я завари как се мъчи да си съблече роклята.

— Дай на мен. — Тя започна да разкопчава кукичките на гърба. — Старото момиче още иска да ходя на тия пусти уроци по танци. Не можеш ли да я разубедиш, Джейн? Защо ми е на мен да танцувам? Тя знае, че не искам да ставам никаква дама от обществото — искам само да им шия рокли.

Джейн прекрачи роклята и я разтърси. Наистина беше много хубава.

— Аби вече се опита вчера след последния ви спор, а щом тя не може да й промени мнението… Боя се, че никой няма да може.

Дейзи измърмори нещо неприлично под нос, нахлузи роклята през главата на Джейн и сръчно я закопча. После я оправи, хвърли поглед към отражението й в огледалото и каза лукаво:

— Оня хубав циганин — днес си се видяла с него, нали?

— С кого? — попита Джейн, но под проницателния поглед на Дейзи добави небрежно: — А, да, с него. По една случайност се срещнахме в парка. Чисто съвпадение.

Дейзи се засмя.

— Съвпадение, как не! Затуй си изчервена и възбудена. А не защото искаш да си кат’ Пепеляшка.

Джейн усети как поруменява.

— И да, и не. Това не беше… нищо — измърмори тя и се опита да си придаде възможно най-незаинтересован вид.

Дейзи скептично вдигна вежда.

— Значи изобщо не си приказвала с него. Просто си го видяла отдалече, тъй ли?

— Той ми донесе… донесе на Цезар кошче за спане. Трябваше да му благодаря от учтивост.

— Пак таз твойта учтивост, а?

— Ами, това бе…

Дейзи се подсмихна.

— Признай си, миличка, харесваш го.

— О, добре, може би наистина го харесвам! Мъничко. Харесвах го. Но нали ти ми каза, че е съвсем естествено да се възхищавам на един добре сложен мъж. Това е всичко. Това беше всичко.

Не можеше да бъде нищо друго… и това беше хубаво. Мъж като Закари Блек никога не би могъл да се превърне в част от плановете й.

Дейзи вдигна ръце.

— Не ми обръщай внимание. Не те виня, все пак той наистина е хубав. Но ти не знаеш нищо за него, Джейн, затова трябва да внимаваш. Пак ли ще се срещаш с него?

— Не, разбира се. Не мисля, че ще го видя отново. — Което, призна си тайно Джейн, беше много хубаво. Най-вероятно. — А сега наистина трябва да проверя как е Цезар.

 

 

— И така, какво прави днес? — попита Гил, но след секунда прислужникът му донесе вечерята — печено говеждо и пюре от картофи, пак от кръчмата зад ъгъла — и за известно време разговорът секна.

Гил беше решил, че дори и без опърпаните дрехи не би било разумно Зак да вечеря в неговия клуб. Там имаше хора, които можеше да го познаят — някои от старите им съученици. А ако братовчедът на Зак узнаеше за завръщането му, несъмнено щеше да му създаде неприятности.

— Не би било разумно — добави Гил като човек, който познаваше Зак отдавна — да се изправиш срещу Джералд, преди да си уредил въпроса с обвинението в убийство.

Заплашителното изражение на приятеля му накара Зак да се разсмее.

— Не се тревожи — увери го той, — нямам никакво желание да се виждам нито с Джералд, нито с някой от съучениците ни. Това говеждо е чудесно. Мина доста време, откакто за последно опитах хубава, проста английска храна. — И той отново се посвети на вечерята си.

— Е, днес отиде ли при шивача ми? — попита Гил след известно време.

— Не, утре ще отида. Може да поръчам няколко неща.

— Няколко ли? — погледна го изненадано Гил. — Но аз си мислех…

Зак отпи от виното.

— Отдавна не съм обличал нищо ново. Това бургундско е хубаво. Много меко.

Настъпи продължителна пауза. Зак усещаше, че погледът на Гил е прикован в него.

— Заради онова момиче е, нали? Онази Чанс.

Зак го изгледа невинно и посочи износените си дрехи.

— Не си ли съгласен, че ми трябват по-хубави? Прислужникът ти определено мисли така.

Гил обаче не се хвана.

— Върнал си се на площад „Бъркли“, нали?

— За малко. Просто исках да се уверя, че са й позволили да задържи кучето. — Изражението на Гил го накара да добави: — Чувствах се отговорен. Знаеш, че открай време обичам животните.

— И?

— Какво „и“?

— Ще го задържи ли?

— Да.

— Хубаво. Значи нямаш причина да се връщаш на единственото място в цял Лондон, където вероятността някой да те познае, е най-голяма, като изключим моя клуб.

— Още от това великолепно пюре? — И Зак му подаде блюдото.

Двамата довършиха вечерята си, без да казват нищо повече. Прислужникът изнесе съдовете, а Гил извади бутилка портвайн.

— Значи си промени намерението? Няма да ходиш в Уелс?

— Ммм. Реших да го оставя на адвоката — отговори Зак.

— По-скоро си решил да пофлиртуваш с една млада дама — поправи го сухо Гил. — Макар че с тези дрехи… странен начин си избрал да ухажваш момиче. Момичетата от висшето общество очакват мъжът да бъде издокаран по последна мода.

— Никого не ухажвам — отговори Зак. — Освен това тя ме мисли за циганин.

Гил вдигна вежди.

— И въпреки това говори с теб?

— Тя не е от обикновените млади дами от висшето общество. А и — ухили се Зак — мисля, че ме харесва. — Макар че упорито отказваше да го окуражи дори съвсем малко. Във всеки случай не и открито. Начинът, по който светнаха очите й днес, когато го зърна, беше достатъчно насърчение.

— Ами ако някой те познае?

Зак вдигна рамене.

— Защо си мислиш, че ще ме познае? Откакто напуснах Англия, минаха дванайсет години, а според братовчед ми всички ме мислят за мъртъв. Но дори и да не ме мислеха, не изглеждам същият. Когато заминах, бях най-обикновен недорасъл ученик и обществото изобщо не ме познаваше. Спри да се тревожиш: никой няма да ме познае.

Настъпи кратка пауза, след която Гил поклати глава.

— Непоправим си. Колко пъти съм ти казвал да стоиш настрана от нещо, защото е опасно, но ти…

— Какво е животът без малко риск?

— Има разлика между пресметнатия риск и това да флиртуваш със смъртта.

Зак се засмя насила.

— Ама наистина, Гил, може би е време ти да пофлиртуваш с някоя. Първо предполагаш, че въпреки облеклото си флиртувам с млада дама от висшето общество, а сега обясняваш, че съм флиртувал със смъртта. Какъв абсурд! Просто се разходих в компанията на едно хубаво момиче. Това беше всичко — нищо сериозно.

 

 

На сутринта за своя изненада Зак се подпря на един от чинарите на площад „Бъркли“ и зачака да зърне госпожица Джейн Чанс и нейното ужасно грозно куче. Не беше сигурен как се озова тук: в един момент вървеше към шивача на Гил на улица „Олд Бонд“, а в следващия се оказа на площад „Бъркли“.

Не беше мислил да идва. Посред нощ бе взел твърдото решение да стои надалеч от госпожица Джейн Чанс с бездънните сини очи.

Помисли си за опасенията на Гил и реши, че приятелят му е прав. Двамата просто не си подхождаха — тя беше изтъкана от светлина и смях, а той беше роден, за да живее в сенките.

Може би ако не беше избягал от дома си заедно със Сесили, когато беше на шестнайсет, ако оттогава не беше кръстосвал неуморно целия свят и ако не беше открил у себе си призвание на шпионин…

Шпионирането беше мръсна работа. В него нямаше нищо чисто, нищо доблестно, макар че каузата на Зак беше справедлива. Или поне беше такава, докато Англия беше във война…

Все пак имаше цял ден на разположение, за да посети шивача. Нямаше друга работа. Просто щяха да се поразходят в парка.

Физически видът на госпожица Джейн Чанс го изпълваше с възхищение — гладката й копринена кожа, бързата й лъчезарна усмивка — не онази, отработената, зад която се криеше като щит, а искрената, спонтанната, неочакваната, която беше пълна с топлина и… и с покана за удоволствие.

Само като си помислеше за примамливия чар на тази усмивка, му се завиваше свят.

Утрото беше хладно, духаше силен вятър, но небето беше ясно, а студената земя се затопляше от бледа слънчева светлина, която стопляше и Зак. Туфи неразцъфнала зеленина се стремяха към слабата й топлина. Истинска английска пролет.

Той вдигна глава и се ухили. Ето я и нея. Едно шумно задъхано четирикрако гюле я теглеше с верижката, от която се мъчеше да се отскубне. Тя се смееше и се караше на кучето, а когато създанието най-накрая спря в краката на Зак, тя вдигна глава, видя кой стои пред нея и погледът й…

Топлина. И радост.

В гърдите му се сви непозната буца.

— Добро утро, госпожице Чанс. Виждам, че това непочтено същество ви влачи по площада, както си иска. — Той се наведе и погали енергично кучето. — Така ли трябва да се държиш с една дама, сър? А?

Розово цветче се ухили и щастливо се размята, потвърждавайки, че според него точно това е правилното поведение.

Зак се изправи.

— Дали да не се поразходим по площада? Малко е студено да стоим на едно място на този вятър.

И без да се замисля, й предложи ръка.

Тя се поколеба и той веднага отдръпна ръката си. Какъв глупак беше! За миг забрави какъв трябваше да бъде. Джейн беше почтена млада дама. Не беше редно да приема ръката му.

Тя обаче го изненада, като стъпи на пътеката и му отправи поглед, който показваше, че може и да не приеме ръката му, но ще се разходи с него. Зак остана впечатлен. Не познаваше много дами — всъщност не се сещаше за нито една, — които биха приели да се разходят на публично място с пропаднал на вид човек като него. Особено в такъв изискан район, където можеше да ги види половината общество. Това момиче беше крайно необикновено.

Двамата закрачиха по пътеката. Зак нагоди по-широката си крачка към нейната. Лакеят и прислужничката ги следваха. Днес госпожица Джейн носеше чифт малки сини обеци, които подскачаха и се люшкаха при всяко движение — сини като очите й, сини като небето над Гърция през лятото. Бяха полускрити от къдриците й. Той копнееше да отмести тези фини къдрици, да проследи изящните миди на малките й уши.

Боже! Наистина ли беше запленен от ушите на една жена?

Несъмнено беше така, макар че точно ушите го привличаха най-малко от всичко.

Защо го беше запленила така? Защо го караше да се връща ден след ден, за да върви благовъзпитано до нея под надзора на прислужничката и лакея, под погледите на половината лондонска аристокрация? Трябваше да е на път към Уелс, за да намери Сесили и да изясни тази нелепа история с убийството, за да се върне на континента.

Усещаше, че погледът на лакея е забит в гърба му. Този Уилям беше свестен. Винаги готов да закриля господарката си.

А тя наистина имаше нужда от закрила. Как така общуваше с такава лекота със съмнителен тип като него?

— Вие наистина ли сте циганин, господин Блек? — попита тя след минута-две разходка. В гласа й нямаше и следа от презрението, с което почтените хора обикновено говореха за циганите — само сърдечност и неподправен интерес. Както и леко съмнение. Той неведнъж беше допуснал маската му да падне пред това момиче.

Зак сви рамене.

— Член съм на племето. От време на време пътувам с тях. — Това не беше лъжа.

Тя погледна към ухото му.

— Виждам, че сте си свалили обецата. Познавам още един човек, който носи обеца. Приятелите му казват, че е пират. Не е, разбира се, само се шегуват. Преди е бил моряк.

— Някога бях пират — каза Зак, без да се замисли. Тя го изгледа със съмнение и той побърза да я увери: — Само дето ни наричаха капери. Беше по време на войната. Пленихме един вражески кораб и освободихме английските заложници на борда.

Тя все още го гледаше със съмнение, затова той добави:

— След това се отказах от моряшкия живот. — Предпазливо се огледа наоколо, наведе се към нея и сниши глас, сякаш споделяше смъртоносна тайна: — Страдам от морска болест.

Тя се засмя.

— Доколкото знам, адмирал Нелсън също. Това не го е спряло.

— Адмирал Нелсън е бил пират? Аз съм стъписан! Ужасен! През цялото време го мислех за един от най-големите английски герои.

Тя пак се засмя.

— Той наистина беше герой. И, разбира се, не исках да кажа, че е пират. Имах предвид, че морската болест не му е попречила да прекара целия си живот в морето.

— Да, но този живот не е за мен. На мен ми дай твърда земя.

Този неин смях, така сърдечен и непринуден! Зак безмълвно се зарече да я накара да се смее възможно най-често, за да отнесе този звук със себе си, когато напусне Англия и се върне сред сенките.

Тя любопитно наклони глава.

— Наистина ли сте били пират?

— Капер. Което означава, че е законно. И патриотично.

Продължиха да вървят под все още голите дървета. Пролетта в Англия закъсняваше.

— Откъде сте, господин Блек?

— От къде ли не. Никое конкретно място. През повечето време пътувам.

Тя го стрелна с бърз поглед.

— Е, добре, къде сте били преди, да речем, един месец?

— Един месец ли? В Унгария.

Тя вдигна вежди.

— В Унгария? Наистина ли? Колко интересно! И какъв е животът в Унгария?

Той й разказа няколко истории за Унгария и тя поиска още — изглеждаше жадна за подробности, при това не само от учтивост, затова той й разказа за някои от другите места, на които бе живял през последните дванайсет години — Виена, Париж, Рим, Санкт Петербург, Копенхаген.

— Всичко това звучи толкова екзотично и завладяващо! — възкликна тя. — Аз никога не съм била на някое интересно място.

— Никога ли? — попита той и си спомни, че тя минаваше за венецианка.

— Само в Челтнъм и Лондон. И веднъж почти отидох в Херефорд.

Зак остана заинтригуван.

— Почти ли? Какво се случи?

Тя поклати глава, сякаш искаше да прогони неприятен спомен.

— Няма значение — отвърна с престорена ведрост. — Разкажете ми за Санкт Петербург. Чувала съм малко за него — наричат го Северната Венеция, нали така?

— Да, макар че, когато отидох там за първи път, беше зима и градът се беше превърнал в ледена приказка.

— Звучи прекрасно. Каква страна е Русия?

Той се помъчи да намери думи, с които да й обясни.

— Много е… сложно. Бил съм само в Санкт Петербург, а той е бляскаво красив и примитивен, и изискан. И жесток. Десетки хиляди селяни са умрели при построяването му. Били са крепостни — не са имали избор. И телата, и душите им са били собственост на техните господари.

— Това ви е разстроило. — Очите й се бяха разширили и изглеждаха много сериозни.

Той кимна.

— Но това е било през миналия век. — Боже, така ли трябваше да развлича една млада дама? Той се постара да разведри тона си. — За да отговоря на въпроса ви, госпожице Чанс: Санкт Петербург е като група изящни златни орхидеи с металически отблясъци, израснали върху прастар дъб с корени, дълбоко заровени във вековна кал. — И напоени с кръв.

— Значи сте били там не само веднъж?

Той кимна.

— Защо сте ходили там?

Той погледна към нея, към разширените очи и сериозното лице и реши да й каже истината, макар и по начин, на който знаеше, че няма да повярва. Огледа се наоколо с преувеличена предпазливост и прошепна:

— Бях шпионин.

Както и очакваше, тя се засмя, защото реши, че се шегува. Смехът й беше като ромолене на планински ручей, чист и радостен.

— Когато за втори път отидох в Русия, се сдружих с група казаци — чували ли сте за казаците?

Тя поклати глава, затова той продължи да я забавлява с една история за дивите казаци в руския двор.

Накрая тя попита:

— Значи постоянно пътувате?

— От дванайсет години. — Изведнъж това време му се стори безкрайно дълго.

— И нямате ли дом?

— Не.

„Всъщност вече не е съвсем вярно“ — помисли си той. Къщата на баща му сега беше негова, но за него тя открай време не беше дом. Нито пък за Сесили.

— Колко тъжно!

— Защо?

— Всеки има нужда от дом.

— Домът е там, където мога да положа главата си — отвърна той безгрижно.

Тя го погледна замислено и двамата продължиха да вървят.

— Аз не бих могла да живея така — промълви тя най-накрая. — За мен е много важно да имам дом. Един ден ще имам свой собствен.

Той погледна към високата бяла къща от другата страна на площада.

— Това не е ли вашият дом?

— Не… всъщност да, разбира се, че да. В известен смисъл.

Той я погледна озадачено и тя добави:

— Живеем там благодарение на добротата и великодушието на лейди Биатрис.

Това не му хареса.

— И в замяна тя изисква от вас някои неща?

— О, не, съвсем не — ами, в известен смисъл, но само… о, трудно е да ви обясня, но наистина няма причина да изглеждате толкова обезпокоен. Тя е най-добрият и великодушен човек на света и аз много я обичам. — Изглежда, реши, че не го е убедила и наистина не беше, — затова добави: — Тя финансира моя дебют в обществото. Беше готова да направи същото и за сестрите ми, но…

— Имате сестри?

— Да, но сега две от тях са омъжени, а третата… ами, Дейзи има други планове.

— Имате ли братя? — попита той. Мислеше за онзи номер с коляното, който я видя да демонстрира на уличката.

— Не, само двамата ми зетьове.

— Госпожице Джейн, време е да тръгваме — изръмжа едрият лакей зад гърба им. И госпожица Джейн покорно се сбогува най-лъчезарно със Зак и забърза към другия край на площада. Кучето не спираше да се мъчи да се отскубне от каишката и да поглежда назад към Зак с мъченическо изражение. Искаше да остане с него.

Глупаво животно — да не може да оцени това, че си има дом с изпълнена със сърдечност жена, която го обича; с човек като Зак никой нямаше да има бъдеще.