Ан Грейси
Мечтата на Джейн (11)

Глава 10

Сгодената жена е много по-сговорчива от свободната. Тя е удовлетворена от себе си. Вече няма грижи и чувства, че може да се възползва от всичките си способности да се харесва на хората, без да събужда подозрение. Когато една дама е сгодена, няма нищо опасно: никой не може да пострада.

Джейн Остин, „Менсфийлд Парк“

Първата мисъл на Джейн, когато се събуди, беше за циганина. Завесите потрепваха на лекия ветрец от отворения прозорец, но тя не чуваше да вали. Добре! Значи можеше да заведе Цезар в парка.

„Може би ако сутрин излизате да разхождате кучето си — да кажем, някъде около десет часа, — случайно ще се срещнем.“

Устните й се извиха в бавна усмивка. Тя, разбира се, нямаше да се срещне с него. Това просто беше изключено. Тя беше сгодена.

Но беше толкова вълнуващо един мъж да й предложи тайна среща! И не просто мъж — а непознат. Мургав, небръснат непознат циганин с най-красивите очи на света. Който я гледаше така, сякаш иска да я изяде.

Като големия лош вълк.

През тялото й премина лека тръпка на въодушевление.

Тя остана сгушена между завивките. Хладният въздух от прозореца галеше топлите й бузи.

Разбира се, една такава среща нямаше да доведе до нищо. Тя нямаше да се види с него сама, без надзор. Младите неомъжени дами от висшето общество не ходеха никъде сами. А и след опита за похищение миналата година — тук, на самия площад „Бъркли“! — лейди Биатрис стана по-строга от всякога и когато Джейн излизаше, винаги я придружаваха Уилям, Поли или някоя от сестрите й.

Ами ако той наистина дойдеше в парка? Тя какво да направи?

Досега не й се беше случвало дори да флиртува с мъж. Докато растеше, имаше толкова проблеми с опитите на разни мъже да я докоснат — на улицата, а на два пъти дори в църква! — да очакват от нея разни неща и да си въобразяват, че тя изпитва към тях същото, което изпитваха те към нея, че се беше научила никога да не им дава и следа от насърчаване.

Макар че липсата на насърчение невинаги действаше. Някои мъже обичаха предизвикателствата. Още когато Джейн беше младо момиче и не се интересуваше нито от момчета, нито от мъже, това представляваше проблем.

В училище учителят по рисуване един ден я задържа и без предупреждение я сграбчи и се опита да я целуне. За щастие влезе госпожа Бодкин и го спря. Той обаче обвини Джейн, че го изкушавала и насърчавала, а това изобщо не беше вярно! Той беше стар, космат и дори от ноздрите и ушите му стърчаха сиви косми. Тя дори не бе помисляла за него като за мъж — за нея той беше единствено учителят по рисуване.

Макар че го уволниха, госпожа Бодкин изнесе на Джейн строга лекция за дързостта, изкушението и нахалното поведение и я наказа цяла седмица да преписва вечер текстове от Библията за греховете на жените.

С времето Джейн се научи да не казва на никого, ако някой мъж я притеснява. Никой освен сестра й не вярваше, че не е виновна, а когато тя навърши дванайсет, Аби вече беше напуснала „Пилето“. Затова Джейн се научи да разпознава признаците и да прави всичко възможно да избягва въпросните мъже.

Сега за пръв път в живота си се почувства изкушена да последва предложението на Дейзи и да пофлиртува с един мъж. Не с който и да било мъж, а с господин Закари Блек с красивото мургаво лице, блестящите сребристи очи и дръзката усмивка, от която стомахът й се свиваше. Тя се замисли за тази възможност и реши да не казва на никого.

Мисълта за тайна среща с мургав и опасен непознат я запленяваше. Но не можеше да се насили да го направи. Тайна среща — струваше й се прекалено… обмислено.

Но ако по-късно изведеше кучето и случайно се срещнат? Това нямаше да се смята за уговорена среща, нали?

Ами ако той не я чакаше? Е, добре, това щеше да е краят.

А междувременно как ли се чувстваше Цезар след първата си нощ в дома на една дама? Джейн бързо отметна завивките и припряно се облече с надеждата, че кучето й не се е посрамило.

За нейно огромно успокоение и гордост, не беше. Освен това, изглежда си беше намерил приятелка в помещението на прислугата: готвачката го бе видяла как убива един плъх в двора тази сутрин.

— Счупи му гръбнака с едно изщракване на зъбите, госпожице. Казвам ви, беше истинско удоволствие да го гледаш! — Тя подаде на Джейн кокал, подбран специално за кучето, и добави: — Честно казано, никога не съм обичала кучетата, но по-добре той, отколкото някое от ония разглезени, безполезни котки на Нейно благородие.

„Това е добър знак“ — помисли си Джейн. Готвачката се ползваше с голямо влияние сред прислугата и щом тя одобряваше Цезар, значи всички щяха да се държат добре с него дори когато Джейн я нямаше.

 

 

След закуска, пламнала от потиснато нетърпение, тя се качи на горния етаж заедно с Дейзи и започна да зашива подгъвите на роклите, които щеше да носи през сезона — Дейзи не й поверяваше по-сложни задачи. Те продължиха да шият, докато часовникът удари десет и половина, след което Джейн остави дрехата, слезе долу и закопча каишката на Цезар.

Беше твърдо решена да не бърза. Нямаше среща. Беше му казала пределно ясно, че няма да се срещне с него в десет, така че…

Когато излезе на площада, се огледа внимателно. Имаше бавачки, които се бяха събрали на малки групички и си говореха, а около тях децата търкаляха обръчи и играеха на дама. Джейн видя двама-трима души, които разхождаха кучета и дишаха чист въздух, но от висок мургав циганин нямаше и следа.

Тя се опита да потисне разочарованието си. Естествено, че не беше дошъл. Тя му беше показала недвусмислено, че не смята да се среща с него. Какво можеше да очаква?

Усети как Уилям поглежда към нея и веднага поведе Цезар енергично по една от пътеките, като се престори на абсолютно безгрижна, сякаш и през ум не й беше минало да се оглежда за някого.

Щом господин Блек не си бе направил труда да я изчака, значи не си заслужаваше да го търси.

Цезар ненадейно задърпа верижката и се помъчи да се отклони от пътеката. Да не беше видял плъх? Или катеричка?

— Цезар! — скара му се Джейн, но кучето не й обърна внимание и продължи да опъва каишката.

Тя вдигна глава и видя това, което кучето вече беше забелязало: Закари Блек беше в другия край на площада и тъкмо ставаше от една пейка. Джейн се опита да си придаде безразличен вид. Не биваше да изглежда прекалено заинтересована.

Цезар обаче нямаше такива скрупули: задъхан, с размахана опашка и кратки радостни излайвания, той решително я повлече към високия мъж, като едва не се удуши. Колкото и мършав и дребен да беше, имаше доста сила.

Когато стигнаха до Закари Блек, Джейн беше останала без дъх, но се смееше.

Нищо чудно, че отначало не го позна. Нямаше го циганското палто, нямаше я и обецата. С простото черно палто, изтърканите кожени панталони и кожените ботуши би трябвало да изглежда съвсем обикновен, но с този ръст, с широките рамене и нехайната арогантност, с която закрачи към нея, той изглеждаше така, сякаш притежаваше целия площад — което, разбира се, беше невъзможно.

С дългата коса и наболата тъмна брада той изобщо не приличаше на джентълмен. Изглеждаше дори леко заплашителен. Защо тогава Джейн изпита такава приятна тръпка в мига, в който той я прикова със сребристия си поглед и тръгна към нея?

— Госпожице Чанс, радвам се да ви видя в тази прекрасна освежаваща утрин. — Очите му проблеснаха, когато я удостои с лек небрежен поклон. — Уилям, много се радвам да видя и вас. — Погледна към Поли, кимна и й смигна. — На онази пейка има нещо, Уилям. Бихте ли го донесли? Това е подарък за…

— Тя не приема подаръци от цигани — изръмжа Уилям. — А вие не можете да ми давате заповеди.

— Не беше заповед, а молба. Никога не бих си позволил да оскърбя госпожица Чанс, като й поднеса подарък — отговори циганинът с най-праведно изражение, което не заблуди никого. — Подаръкът е за Розово цветче — кучето — добави той, когато Уилям го изгледа с недоумение. — Надявам се, не искате да ми кажете, че след като е прекарало само една нощ в къщата на една дама, се е издигнало толкова, че не може да приеме един малък символ на приятелството ми?

Уилям се поколеба.

— Ей там, на пейката, Уилям. Но ако не можете да го носите, с удоволствие ще го занеса лично в дома на госпожица Чанс.

Без дори да погледне дали Уилям се е подчинил, той приклекна и енергично почеса тежките кожни гънки по врата на кучето. Ако се съдеше по изражението на Цезар, за него това беше истинско блаженство.

Джейн погледна към Уилям, който се намръщи и затрополи към пейката.

— О, харесва ти, нали, Розово цветче? — попита Закари Блек. — Попаднал си в свои води, нали така? Обзалагам се, че всички вече те глезят безобразно.

По ръцете му не се виждаха никакви украшения. Бяха едри и с изящна форма, с дълги, силни пръсти. Кокалчетата му бяха ожулени. Рани, понесени заради нея.

— Сега се казва Цезар — осведоми го Джейн с леко задъхан глас.

Закари Блек се засмя, но смехът му не прозвуча грубо.

— За мен той винаги ще бъде Розово цветче — каза той и се изправи. — Макар че може би трябва да започна да му викам Лавандула. Сега ухае много по-добре, а и изглежда, че мехлемът вече действа.

— Да. А освен това го изкъпахме с билките, които ми дадохте. Много ви благодаря.

Уилям се върна с голямо плитко кошче от върбови клонки.

— О! — възкликна Джейн. — Легло за Цезар! Благодаря — точно от това имах нужда!

— Така си помислих и аз, когато го видях на пазара.

„Харчи доста пари за мен… за моето куче“ — помисли си Джейн.

— Мога ли да ви платя за…

Той вдигна ръка.

— В никакъв случай. За мен е удоволствие. Както казах, това е подарък. За кучето. — И той й се усмихна — бързо проблясване на бели зъби на мургавото лице. Тя почувства как бузите й пламват. Когато й се усмихнеше така…

— Дали да не повървим малко? Кучето има нужда от разходка — каза той и Джейн кимна.

— И така, кажете ми — подхвана той, докато крачеха по пътеката, — той свикна ли? Надявам се, че не се е изложил още първата вечер.

— Съвсем не — отговори Джейн, като нагласи стъпките си към неговия ритъм. Вървенето улесняваше нещата: ако не трябваше да гледа към него, мозъкът й нямаше да се обърка толкова. — Всъщност съм удивена колко добре се приспособи. Не го очаквах от куче, израснало на улиците.

Придружителят й изви тъмните си вежди.

— Свикна ли да се облекчава на определено място?

Джейн се засмя и стисна палци.

— Още е рано да се каже, но засега не сме имали инцидент. Освен това уби един плъх и много впечатли готвачката.

— Ах, как се подмазваш само, нали, Розово цветче? — въздъхна Закари Блек. — Много умно от твоя страна — да се сприятелиш с готвачката! Освен това виждам, че са те изкъпали — сигурно много си се стреснал!

Джейн се засмя.

— Вярно, но го прие като истински джентълмен… към края, искам да кажа. Отначало доста се съпротивляваше — измокри ме цялата…

— Лично ли го изкъпахте? — попита той, изненадан.

— Разбира се. Той е моето куче и е важно да го разбере. Както казах, отначало вдигна доста врява — горкото мъниче се страхуваше да не се удави, — но накрая се примири със съдбата си и просто понесе геройски къпането. — Тя се усмихна и добави: — Трябваше да видите изражението му — приличаше на мъченик! Жалко, че кучетата не могат да стават актьори, защото изигра мъченика по-добре от всеки актьор, когото съм виждала на сцената.

Закари Блек се засмя.

— Разбира се, раните и охлузванията сигурно са го болели, но той нито веднъж не излая, не изръмжа, не ме заплаши. Наистина е много благо създание.

— Сигурно точно затова са го ритали ония момчета. Навярно са се надявали да го превърнат в куче за бой, а той просто не е имал необходимия темперамент.

Тя потръпна.

— Какъв ужас! Как може мъжете да насъскват невинни създания да се бият само за тяхно забавление!

Продължиха да вървят още малко и Закари Блек попита:

— Вие май споменахте, че имате и котки? Как мина с тях?

— Честно казано, изпитвах ужас, че ще ги нападне. Разбирате ли, имаме три котенца, всичките още растат, от едно котило са, и…

— Не казвайте нищо повече. И тях сте спасили, нали?

Тя го погледна изумена.

— Ами, всъщност да. Откъде знаете?

Той й се усмихна лениво.

— Просто предчувствие.

Тази усмивка сякаш се уви около вътрешностите й и ги стегна; изминаха няколко секунди, преди да събере мислите си и да продължи:

— Живееха на едно място, където ние… ъъъ, в една стара сграда, която щяха да съборят, и котенцата щяха да загинат. Взехме и майка им, но тя ги изостави — както и нас — скоро след това.

— Затова сте задържали и трите котенца. Да, естествено, защо ли питам? И така, как тези три котки късметлийки приеха появата на Розово цветче?

Тя се засмя.

— Изпаднаха в ужас — започнаха да съскат, да ръмжат и да се катерят по мебелите.

— А Розово цветче?

Тя описа как под погледа на всички котенцето Макс се приближи до кучето…

— … и от всеки косъм се излъчваше заплаха. Той е най-смелият и безстрашният от трите котенца. Аз, разбира се, нямах представа какво ще направи Цезар и много се уплаших, защото лейди Биатрис изобщо не беше убедена, че ни трябва куче, а тя много обича котките, но тогава… — Погледна към кучето и се усмихна.

— Тогава?

— Цезар легна на килима и просто… заспа. Трябваше да видите изражението на котката. Както и на всички останали.

Той се засмя — плътен, дълбок смях, който сгря цялото й тяло.

През нея премина внезапен топъл порив и макар че тя отклони поглед и се престори на напълно спокойна и безразлична, усещаше много силно присъствието му, близостта на високото му здраво тяло, наклона на главата му, когато погледна към нея. И напрегнатото внимание, с което я наблюдаваше и което тя се престори, че не забелязва.

Вратът я заболя от усилието да не обърне глава и да не погледне към него, да гледа до насита.

Проблемът беше, че той беше много красив. Лекият му загар, макар и не на мода, създаваше силен контраст с белите му зъби и блестящите сребристи очи, тъмните му вежди, високите ъгловати скули и тъмната набола брада… Ръката на Джейн се сви в юмрук. Копнееше да погали тази челюст, да усети грубостта й под дланите си, да почувства суровата линия на челюстта.

Ами устата му? Тези тъмни косъмчета я обкръжаваха така привлекателно, а усмивката му си беше чиста подкана за грях… Мъжът до нея сякаш беше творение на Микеланджело, Макиавели или някой друг блестящ и скандален италианец. И тя не биваше да го забравя.

Той беше опасен. Да общува с него означаваше да си играе с огъня.

Какво облекчение, че всяка връзка с него беше невъзможна! И че тя вече беше сгодена.

Блесналият му сребрист поглед се спусна към устата й и тя го усети почти като докосване. Устните й запариха. Лицето й пламна.

Уилям многозначително се прокашля. Джейн погледна към него и осъзна, че вече са обиколили площада неведнъж, а цели два пъти.

— Трябва да вървя — обърна се тя към Закари Блек. — Имам урок.

Той вдигна тъмна вежда.

— Още уроци?

Тя кимна.

— Представа нямате колко много неща трябва да науча, преди да започне сезонът ми. Много ви благодаря за кошчето на Цезар. Сигурна съм, че и той е много благодарен… или поне ще е благодарен довечера, когато легне да спи в него.

Той се наведе и погали кучето.

— Не съм сигурен, че думата „благодарност“ присъства в речника му, макар че би трябвало. Но радостта определено я има, нали, негодник такъв? — добави той, когато Цезар се ухили с кривата си сантиментална усмивка и разтресе цялото си тяло от радост.

Сбогуваха се. Той не спомена за нова среща, а Джейн, разбира се, не беше скъсала с благоприличието чак толкова, че да я предложи сама.

Освен това изобщо не беше флиртувала с него. С изключение на няколко непокорни и крайно неуместни мисли, само разговаря с него и се почувства така, сякаш го познаваше от цяла вечност.