Ан Грейси
Мечтата на Джейн (22)

Глава 21

Колко трудно е понякога да ти повярват! Понякога — направо невъзможно!

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

В пет часа Зак и Гил, елегантно облечени и според Гил опасно близо до проклетото съвършенство на джентълмените от висшето общество, позвъниха на вратата на голямата бяла къща на площад „Бъркли“.

Икономът им отвори. Гил, застанал пред Зак, подаде картичката си.

— Гилбърт Радклиф и господин Закари Блек, за среща с лейди Девънам — лейди Биатрис, имам предвид — и госпожица Чанс.

Икономът погледна картичката.

— Съжалявам, господа, но дамите излязоха.

— По дяволите! — измърмори Зак, при което икономът се намръщи и опита да надникне към него над рамото на Гил.

— Жалко — каза Гил, макар че видимо се ободри. — Нали ще им кажете, че сме идвали? — И той се обърна и побутна Зак към улицата.

— Разбира се! По това време със сигурност са в парка! — досети се Зак. — Хайде, Гил, ще ги намерим там.

Гил го зяпна смаян.

— Ти да не си полудял? В Хайд Парк? В часа за разходка? Когато всички майки, които си търсят зет, и дъщерите им са там и дебнат? — Той потръпна многозначително. — Не, благодаря.

— Трябваш ми, Гил.

Очите на приятеля му се присвиха и се превърнаха в тесни цепки.

— Защо? Всеки може да отиде в Хайд Парк — там няма иконом.

— Ти ги познаваш и трябва да ме представиш — официално представяне. От това няма как да се измъкнеш.

Настъпи кратка тишина.

— Бъди добър, Гил! Трябва да направя нещо. Тя отказва да ме види. Не вярва на нито една дума от това, което й говоря.

— Можеш ли да я виниш?

— Не, но трябва да опитам. Иначе тя ще се омъжи за онзи грубиян.

— Имаш предвид онзи богат, много културен джентълмен от висшето общество?

— Той е ужасен, претенциозен досадник — ти сам ми го каза. Ще се ожени за нея само заради красотата й, без да се интересува каква е всъщност, и ще угаси цялата й радост от живота.

— Това е неин избор — отбеляза сухо Гил.

— Не, не е. Не и когато има и друга възможност.

— По-точно мъж, който случайно може да увисне на въжето?

— Проклятие, знаеш, че съм невинен! Във всеки случай трябва да опитам. Ако не направя нещо, и то скоро, когато се измъкна от тази каша, тя ще е омъжена и ще е вече късно. Трябва да ми помогнеш, Гил, трябва!

— Нали разбираш, че ако се появиш на обществено място по времето за разходка, рискът някой да те познае нараства неимоверно?

— Вече е късно да се притеснявам за това… а и бездруго всичко ще се разкрие другата седмица на делото. Но защо си мислиш, че някой ще ме познае? За всички тук аз на практика съм мъртъв от дванайсет години.

Гил въздъхна.

— Не виждам с какво ще ти помогне това, но предполагам, че ако не се съглася, ще измислиш някакъв още по-налудничав план да я видиш — ще се покатериш на балкона й или нещо подобно.

— Браво! — потупа го Зак по рамото. — Няма да се засягам от прекалената ти предпазливост — знам, че се дължи на това, че по цял ден седиш в кабинет и драскаш бележки. Ние, хората на действието, сме свикнали да рискуваме.

— Вие, хората на действието, трябва просто да си държите устата затворена, в противен случай аз отивам в клуба, а ти ще си останеш непредставен.

 

 

Лейди Биатрис и момичетата бяха излезли да се разходят в парка. Беше мек, слънчев пролетен ден и цялото висше общество бе излязло да се разходи в най-предпочитания час от следобеда, дамите облечени с най-елегантните си рокли за разходка, а джентълмените, които ги придружаваха — по последна мода.

Но лейди Биатрис не беше доволна. Нейната предпочитана форма на раздвижване — както беше заявявала високо много пъти — беше да пътува величествено из парка в своето ландо, да се покланя на други дами, от време на време да спира, за да размени поздрави и да поведе кратък разговор, а понякога и да качи срещнати в Хайд Парк приятелки за кратко пътуване, което й позволяваше да чуе всички най-нови клюки. И, изтъкваше тя отново и отново, през цялото време виждаше какво се случва около нея и дишаше. Дишаше много, знаеше се, че въздухът в парка е изключително здравословен.

Момичетата обаче казаха „не“ — решиха, че ще отидат до парка с каретата и там всички ще вървят пеша.

Втората любима форма на раздвижване — за която лейди Биатрис се бе застъпила пламенно днес — беше двама яки лакеи да я носят на сгъваем стол.

— Да ги гледам как се потят ми е безкрайно полезно, скъпи мои! — настоя тя. — Наистина!

Племенниците й обаче бяха упорити. Лекарят беше казал, че лейди Биатрис трябва да се разхожда, затова щеше да върви.

И неспособна да устои на обединените сили на племенниците си, тя отстъпи — крайно недоволно, защото земята беше влажна, а въздухът — мразовит. „Освен това, кажете ми, каква полза има от вървенето пеш, когато всеки досадник може да те нападне с такава лекота? Човек трябва да бяга, буквално да бяга, за да му се изплъзне!“

— Бягането ще ви се отрази добре — отбеляза Дейзи и получи в отговор смразяващ поглед.

Лейди Биатрис зърна свой стар приятел, сър Осуалд Меридю, и му махна. Възрастният жизнерадостен джентълмен забърза към тях.

— А сега тичайте, момичета, и ме оставете да си побъбря със сър Осуалд — нареди тя и момичетата се отдалечиха.

 

 

— Ето я — посочи Зак към Джейн, която се разхождаше с още няколко млади жени, както и с възрастната дама, която бе видял веднъж: лейди Биатрис. Докато ги наблюдаваха, момичетата се разделиха на двойки и хванати за ръка, се отдалечиха, оставяйки възрастната дама в компанията на спретнато облечен стар джентълмен.

Зак и Гил тръгнаха след Джейн. Гил му съобщи, че дамата, с която върви тя, е сестра й, лейди Девънам.

— А, значи това е Аби — каза Зак. Джейн му беше говорила за сестрите си. Двете не си приличаха много.

Докато Зак и Гил се приближаваха, Джейн погледна назад и забеляза идването им. Вцепени се, каза нещо на сестра си и двете бързо се отдалечиха.

Зак и Гил ги последваха.

Но всеки път щом се приближаха, Джейн и сестра й ускоряваха крачка и се отдалечаваха.

— Това се оказа много по-приятно, отколкото очаквах — призна Гил, докато момичетата ги оставяха зад гърба си за четвърти път. Сега вече почти бягаха. — Създава ми настроение като за ловен сезон. Защо не скочиш отгоре й и не я събориш в калта? Или да поръчам да докарат ловджийския ми кон и няколко хрътки? Така сигурно ще можеш да я хванеш.

— Радвам се, че те развеселих — измърмори Зак.

Нямаше смисъл. Не можеше да я гони из целия парк.

Трябваше да има друг начин. Той отново погледна към възрастната дама. С този бастун тя нямаше да хукне да бяга.

— Представи ме на лейди Биатрис — обърна се той към Гил.

— Добре, но внимавай. По-хитра е, отколкото изглежда.

Зак изсумтя.

— Все ще мога да се оправя с една възрастна дама.

— Тя е със сър Осуалд Меридю. Той познава всички. Добре познаваше баща ти.

Зак кимна.

— По-добре да изчакаме да си тръгне, за всеки случай.

Отне им няколко минути, но когато към лейди Биатрис се приближиха две изискани дами, сър Осуалд направи елегантен поклон и се отдалечи. Зак и Гил стигнаха до нея точно когато дамите се отправяха към следващата си среща. Точно за това бе предназначен часът за разходка в Хайд Парк — да виждаш хората и те да те виждат, да побъбриш с някого и да продължиш напред.

— Добър ден, лейди Биатрис — поздрави я Гил. — Изглеждате вълшебно здрава.

Тя вдигна лорнета си и ги изгледа един след друг, от главата до петите. Доста безсрамен оглед за жена на нейната възраст. Зак имаше чувството, че тя направо го съблече с поглед. Той преглътна усмивката си.

— Гилбърт Радклиф — каза тя. — Отдавна не съм ви виждала в компанията на цивилизовани хора. Как е майка ви?

— В отлично здраве, госпожо, благодаря.

Лорнетът отново се насочи към Зак.

— А кой е вашият красив приятел?

— Позволете ми да ви представя Закари Блек, милейди — каза Гил. — Лейди Биатрис, господин Блек.

— Наскоро пристигнал от Италия — добави Зак и се поклони, без да обръща внимание на изненаданото примигване на Гил: тази измислена връзка с Италия щеше да му помогне да прехвърли мост между себе си и племенниците й.

Лорнетът отново се насочи към Зак.

— От Италия ли?

— Да, милейди. Много ми е приятно да се запознаем.

— Така ли? — изгледа го втренчено тя. — Мога ли да попитам защо?

Зак й се ухили обезкуражаващо.

— Защото искам да се запозная с вашите племенници, очарователните дъщери на marchese di Chancelotto. Мисля, че може да имаме общи приятели. — Той погледна към Джейн и Аби, които го гледаха ядосани. — Това… възможно ли е това да са младите дами, за които става въпрос?

Джейн, скръстила войнствено ръце на гърдите си, го изгледа гневно и демонстративно му обърна гръб.

Лейди Биатрис изсумтя саркастично.

— Много се надявам, тъй като от почти половин час ги гоните из целия парк. Или по-точно гоните Джейн.

Зак примигна и хвърли бърз поглед към Гил, който се опитваше да изтрие от лицето си изражението: „Нали ти казах“, макар и не особено усърдно.

— Не иска да говори с вас, а? Не я обвинявам. Това е проблемът с този парк: че всеки може да заговори всекиго… или поне да се опита. Ето една пейка. Ще поседна. Това пусто ходене…

Тя седна и отново вдигна лорнета към Зак. Този път се съсредоточи върху лицето му.

Изведнъж Зак се почувства неловко.

Тя присви очи.

— Как казахте, че ви е името?

— Блек — отговори той със зрелищен поклон. — Закари Блек, идвам от Верона. Италия — добави той, в случай че тя не беше запозната с географията или с творбите на Шекспир.

Погледът й стана по-остър.

— Кой е баща ви? — попита ненадейно тя.

Зак предпазливо отговори:

— „Има толкоз бащи, дето не им се ще да познаят децата си!…“^[1].

— Името му, сър — и не се занимавайте с тия глупости от континента. Цялото това кланяне ме уморява.

— Мисля, че баба ми и дядо ми са го кръстили на един крал.

— Ха! — възкликна триумфално тя. — Джордж! Помня го добре. Не го харесвах кой знае колко. Лош нрав имаше. — Тя кимна, сякаш потвърждаваше нещо. — Закари Блек, как пък не! Адам Астън-Блек, ако не греша.

Той се стресна. Гил издаде приглушен звук, но го прикри с кашлица.

Зак попита:

— А бихте ли си признали, ако сбъркате?

— Обикновено не.

— И аз. Във всеки случай не съм този Адам Както там го нарекохте — каза благо той, сякаш се опитваше да прояви търпение към една възрастна дама. — Аз съм чисто и просто Закари Блек.

— Пфу! Нищо у вас не е нито чисто, нито просто, моето момче, затова не се опитвайте да ме забаламосате с празни приказки. Може и да съм стара, но не съм изкуфяла; мога да позная един член на семейство Астън-Блек навсякъде. Присъствах на кръщавката ви: Адам Джордж Закари Астън-Блек, единственият син на покойния лорд Уейнфлийт. — Тя се усмихна широко. — Оревахте цялата църква. Несъмнено дяволът се е вселил във вас още тогава.

Зак изруга наум. Как така го разконспирира?

Възрастната дама продължи:

— Не приличате много на Джордж, освен в очите — о, да, това са очите на Астън-Блек! А освен това много приличате на дядо си, а него — преди да се опитате и това да отречете — го познавах много добре. Наистина много добре.

— Дядо ми беше циганин, госпожо.

Тя се засмя подигравателно.

— Той беше много неща, моето момче, и беше развратник до мозъка на костите си — какви истории мога да ви разкажа само… Но… — прикова го тя със суров поглед — … въпреки всичко това беше джентълмен. Надявам се и вие да сте такъв, все едно какви глупави игри играете.

Зак не знаеше какво да отговори. Погледна към Гил, който се опитваше да скрие, че се тресе от безмълвен смях.

Възрастната дама продължи:

— И така, значи се завърнахте от мъртвите, млади Адам, Закари или както там искате да се наричате? Помислих си, че може да се появите, когато чух, че братовчед ви е подал молба за съдебно решение. Опасността една алчна малка невестулка да заграби наследството ви наистина ви върна вкъщи, а?

Зак се засмя късо и със съжаление.

— Много добре сте осведомена, милейди. — Надяваше се да не е чула за обвинението, но не разчиташе особено на късмета си.

— Имам си източници — отговори тя и самодоволно приглади полата си. — Значи преследвате моята племенница, Джейн, а?

— Да, милейди. — Вече нямаше смисъл да се преструва.

— На мен ми се струва, че тя няма желание да бъде преследвана.

— Стана недоразумение.

Тя повдигна елегантно оскубаната си вежда.

— И кой беше виновен?

— Аз — призна Зак.

Възрастната дама се замисли.

— Какви са намеренията ви спрямо моята Джейн?

— Само най-почтени.

— Разбирам. — За миг тя замълча и започна да размахва лорнета си замислено напред-назад. — Предполагам, знаете, че е сгодена. Най-добрата партия на целия сезон — лорд Кембъри. Това е истински триумф за момиче без състояние. Всички котки са готови да й издерат очите.

— Още не е омъжена — възрази неубедително Зак.

Отново настъпи продължително мълчание.

— Моята Джейн е добро момиче — каза най-после лейди Биатрис. — Добросърдечно и любящо. У нея има нещо много повече от едно хубаво личице.

— Знам.

— Така ли? Обикновено мъжете не виждат нищо повече от хубавото личице и младото гъвкаво тяло.

— Хубавото личице е най-незначителното й качество — каза Зак.

— Как можете да знаете, след като току-що пристигате от Италия? — попита иронично тя.

— С нея се срещахме в парка — на площада срещу вашата къща. Едно куче ни сближи.

— Мили Боже! — възкликна тя и пак вдигна лорнета. На Зак този лорнет наистина започваше да му омръзва. — Вие сте циганинът!

Той кимна.

— Защо? — погледна го тя объркано. — Защо, за Бога, Адам Джордж Закари Астън-Блек се облича като циганин, за да ухажва едно почтено момиче?

— Дълга история.

— О, имам предостатъчно време — отвърна горчиво тя. — Трябва да подишам определено количество чист въздух, преди да ми позволят да се прибера. Жалки шарлатани! Така че давайте, момче! Обяснете! Очевидно искате — направо имате нужда — да ви помогна, затова искам да чуя цялата история, преди да взема решение. Всичко, без увъртания, ако обичате.

Зак й разказа всичко. Нищо не спести — нито обвинението в убийство, нито нещо друго. Нямаше смисъл да се опитва да го запази в тайна от нея. Очевидно тя умееше да чете мисли, а освен това имаше нужда от помощта й. И тъй като тя очевидно бе изпитвала привързаност към дядо му…

Когато свърши, последва дълго мълчание, след което възрастната дама рязко се изсмя.

— Това надминава всяка пиеса! — възкликна тя, но бързо стана сериозна. — Е, добре, млади човече, значи смятате да въвлечете племенницата ми в дяволска каша. Бихте ли ми посочили дори една причина да ви помогна да го постигнете?

— В нищо не смятам да я въвличам — отговори Зак. — Искам само да говоря с нея, да я накарам да разбере.

— Какво да разбере?

Зак само я погледна. Това, което искаше да каже на Джейн, беше нещо лично. Предназначено само за нейните уши.

Лейди Биатрис се засмя и го погали по бузата.

— Каква прекрасна гримаса! Дядо ви беше съвсем същият.

— Проблемът е времето — каза Зак. — Докато тази каша, в която съм се озовал, се изясни, може да минат седмици, а дотогава…

Възрастната дама кимна.

— Дотогава момичето може вече да е омъжено.

— Точно така. Сега, когато той е обявил имената им в църквата, нямам друг избор, освен да действам. В противен случай никога не бих я замесил, преди да мога да дойда при нея свободен и с изчистено име.

Тя кимна, обмисляйки думите му.

— Момичето няма желание да се омъжва по любов, нали разбирате. Преди всичко иска сигурност. Като дете не й е било лесно. Много иска да сключи брак по сметка и нищо повече. — Тя го изгледа проницателно. — И вие, и Кембъри имате титла, състояние и значителни имоти… или поне ще имате, когато, както казвате, тази каша се изясни. Но предполагам, че Кембъри е много по-богат, отколкото вие ще станете някога.

Зак не каза нищо. И сам го знаеше.

Лейди Биатрис продължи:

— Моята Джейн не е от момичетата, които обичат да развалят готовата работа — тя иска всички да са щастливи. За да се изправи срещу скандала, който ще избухне, ако развали годежа с Кембъри — а повярвайте ми, това ще е скандалът на десетилетието, — ще й трябва страшно добра причина. И така, млади Астън-Блек, можете ли да й предложите нещо, което все още си няма?

Зак я погледна в очите.

— Мен.

Настъпи кратка пауза, след което лейди Биатрис избухна в смях.

— Досущ като дядо си, наистина! И у него нямаше и капка скромност. — Тя избърса очите си. — Е, добре, никой никога не е можел да ме обвини, че развалям удоволствието на другите, стига да не си играете с чувствата на моята Джейн — а вие не си играете, нали? — Тя го сръга в гърдите — силно — и го погледна с блеснали очи.

— Не, милейди. Уверявам ви, че не е така. — И наистина го мислеше.

Тя му отправи продължителен поглед, който пак го разсъблече, но този път по различен начин. Зак не беше сигурен какво е видяла, но каквото и да беше то, очевидно я удовлетвори.

— Вярвам ви, скъпо момче. — Тя погледна към скования, все още демонстративно обърнат гръб на Джейн и се подсмихна. — Елате утре на сбирката на литературното ми общество. Точно в два часа. И ще бъде прекрасно, ако можете да поговорите на италиански с племенниците ми — ще им бъде изключително приятно.

Тя започна да рови в чантичката си, извади визитна картичка и молив и надраска нещо на картичката.

— Дайте това на Федърби, моя иконом; ще ви пусне. И не се тревожете, няма да ви издам. Разбирам защо е нужна дискретност. И вие елате, млади Радклиф. Трябват ни повече млади мъже.

— С удоволствие, милейди — отвърна Гил навъсено.

Зак взе картичката. Планираше по-интимна среща, а не сбирка на литературно общество, но това все пак беше някакво начало. Трябваше да остане насаме с Джейн, да я накара да му повярва. И да му даде време да й покаже…

Той погледна към Джейн, поклони се на възрастната дама и се усмихна.

— Благодаря, милейди. Няма да съжалявате, уверявам ви.

Лейди Биатрис притисна кокалестата си ръка към сърцето си.

— О, тази лукава усмивка! Връща ме назад във времето. — И на свой ред му се усмихна лукаво. — Напоследък литературното общество стана ужасно скучно. Появата на един красив джентълмен, който говори италиански, би трябвало да пооживи нещата.

Докато двамата се отдалечаваха, Гил сухо отбеляза:

— Да, видях как се оправяш с една безобидна възрастна дама. Беше много образователно.

— Не ставай самодоволен, Гилбърт, не ти отива. А и… безобидна? Тя е истинска вещица! Трябва да я вземеш на работа.

— Защо мислиш, че не съм го направил?

Зак се разсмя.