Ан Грейси
Мечтата на Джейн (10)

Глава 9

Когато той има желанието да се хареса, човек е длъжен да се отнесе снизходително към подобен стремеж и повечето хора наистина го правят.

Джейн Остин, „Ема“

— Е, добре — каза лейди Биатрис след вечеря. — Дайте да видим това куче.

Всички — Аби и Макс, Дамарис и Фреди, Дейзи и Джейн — се бяха събрали в по-малкия и по-уютен салон. Лейди Биатрис дори покани Флин за първата семейна вечеря „у дома“ след завръщането на Фреди и Дамарис от Италия, което недвусмислено издаваше колко се е привързала към него, но Флин вече бе започнал лова на „най-изисканата млада дама в Лондон“ и имаше ангажимент за вечерта.

— Сега ли? Но кучето още не е имало време да свикне — възрази Джейн. Беше прекалено рано. Беше го изкъпала и намазала раните му, но то все още изглеждаше ужасно. Освен това още не бе разбрала нито доколко е научено да живее в къща — ако изобщо беше научено, — нито пък — което беше още по-важно — какво е отношението му към котките.

И трите полупораснали котенца присъстваха на събирането: Снежинко както обикновено лежеше в скута на лейди Биатрис, Мармадюк се беше опънал блажено на облегалката на дивана, а котенцето Макс се беше проснало съвсем отпуснато на коленете на съименника си, мъжа Макс.

— Животното чисто ли е? — попита възрастната дама.

— Да. — Беше го изкъпала три пъти с лавандулов сапун — освен че миришеше хубаво, лавандулата имаше лечебни свойства, а при последното изплакване използва отвара, която Дамарис забърка от билките на господин Блек. Кучето беше толкова чисто, колкото изобщо можеше да бъде, и ухаеше приятно на билки, макар че все още леко се долавяше миризмата на куче. Е, друго и не можеше да се очаква.

— Е, добре, доведи го! Да не оставяме днешната работа за утре. А и сега тук е цялото семейство. Ще видим как се държи това улично създание в изискана компания. — И тя многозначително погали Снежинко.

Джейн безмълвно се замоли кучето да оправдае очакванията и отиде да го доведе.

Понастоящем то беше затворено в най-долните помещения на къщата, донякъде защото Дейзи отказваше да го пусне в спалнята, която делеше с Джейн, и донякъде защото все още не бяха установили доколко е научено да живее в къща.

Джейн го намери заспало върху купчина стари парцали в черната кухня. За нейно огромно удоволствие то я поздрави с безумна радост, заизвива се във всички посоки, ухили се с онази своя мила грозна усмивка и заиздава щастливи кучешки звуци. Наистина беше много сладко.

Тя закопча повода му и благодари наум на Закари Блек, задето бе помислил за това. С елегантния червен нашийник и верижката кучето — вече му беше измислила име, но не искаше да изкушава съдбата, като го изрече, преди да са й позволили да го задържи — изглеждаше много по-цивилизовано. Тя се помоли лейди Биа да му позволи да остане.

Един ден щеше да има свой дом и щеше да може да взема в него каквито животни пожелае. Но този ден още не беше дошъл.

Тя заведе кучето на горния етаж, спря пред вратата на салона, погали го за последен път и прошепна:

— Моля те, дръж се възпитано!

После го поведе към центъра на салона. За миг настъпи тишина, последвана от:

— Мяууу!

— Сссс!

— Ххххх!

Трите полупораснали котенца се впуснаха в действие. Снежинко излетя от скута на лейди Биатрис, скочи върху бюфета отзад, подхлъзна се по излъсканата му повърхност и едно китайско украшение полетя към гибелта си. Мармадюк подскочи вертикално във въздуха и се приземи обратно върху дивана. Изсъска и заотстъпва по дължината му с настръхнала козина, готов да побегне.

Мъжът Макс изохка, когато котешкият му съименник заби нокти в бедрата му, изви гръб и изсъска на натрапника, от кучешкия род. Макс изруга под нос и избута котето, което падна на пода и се изправи срещу кучето със здраво забити в килима крака и прибрани уши. Ту ръмжеше, ту съскаше.

— Мили Боже! — измърмори Макс, докато разтриваше бедрото си и се взираше в кучето. — По-жалък мелез не можа ли да намериш?

Джейн не отговори. И тя, и всички останали чакаха да видят какво ще направи кучето.

Тя стисна по-здраво каишката, но кучето не се опита да нападне котките. Проскубаната му опашка леко се размаха. „Това е добър знак“ — помисли си тя. Освен ако не смяташе, че вижда пред себе си вечерята.

Котенцето Макс се приближи предпазливо — само няколко крачки — с изпънати лапички и извадени нокти, готово да нападне… или да побегне.

Кучето наблюдаваше котето, но не помръдна. Продължи да размахва опашка.

Джейн се молеше.

Котенцето Макс изви гръбнак, измяука злобно и изсъска.

Кучето седна. Опашката му заудря по пода. Туп-туп-туп. После то се почеса зад ухото. Енергично.

— Надявам се, че това не е бълха — каза лейди Биатрис.

— Не е — увери я Джейн.

Козината на котето вече не беше така настръхнала. Ушите му се понадигнаха и сега то изглеждаше по-скоро любопитно и нащрек, отколкото готово да нападне. Приклекна, без да изпуска кучето от заплашителния поглед на жълтите си очи. От време на време мяукаше едва чуто, но тонът му вече не беше така свиреп — изглеждаше по-скоро предупредителен. Джейн най-накрая си пое дъх.

— Отвори верижката. — Гласът на Макс я накара да подскочи.

— Но…

— Сега вече се познават. По-добре да видим как ще се държат, докато сме тук, за да предотвратим евентуално кръвопролитие.

— Не — отговори Джейн. — Още не. Не е готов.

Макс вдигна вежда.

— Това е моето куче — каза тя.

— Това още не е решено — напомни й лейди Биатрис.

— О, но…

— Погледнете — обади се тихо Дамарис.

Докато те говореха, котенцето Макс се беше примъквало все по-близо и по-близо. Те проследиха с поглед как се навежда колебливо и предпазливо подушва кучето, а после се отдръпва, готово да нападне или да побегне. Кучето, леко задъхано, се ухили приятелски — поне според Джейн беше приятелски. За всички други усмивката му изглеждаше грозна, със сигурност. Опашката му пак заудря по пода. Туп-туп-туп.

Котето отново се приближи предпазливо, вдигнало предупредително лапа. Перна кучето веднъж, два пъти. Целият салон затаи дъх.

Кучето огледа котето, прозя се широко, легна на хълбок и… заспа.

— Мисля, че това отговаря на въпроса — наруши тишината Фреди. — Очевидно е, че си имаме работа с една заплаха за всички котки.

Всички се засмяха.

— Е, мога ли да го задържа? — попита Джейн и затаи дъх. — Моля ви!

Лейди Биатрис огледа кучето с измъчено изражение.

— Това създание е наистина ужасно грозно. Сигурна ли си, че не искаш нещо… по-хубаво?

— Не, искам това куче. То има нужда от мен. — Джейн коленичи и погали главата на кучето. То отвори едно око, близна ръката й и пак заспа.

Лейди Биатрис махна безпомощно с ръка.

— Добре, щом трябва.

Джейн скочи и я прегърна.

— О, благодаря ви, лейди Биатрис! Ще видите, той ще бъде най-възпитаното куче на света, обещавам ви!

Лейди Биатрис й махна да излиза.

— Заведи животното долу, момиче. Изглежда също толкова уморено от всичко това, колкото съм и аз.

— Вече избра ли му име? — попита Аби, докато Джейн водеше кучето към вратата.

— Да, разбира се — отговори Джейн. — Почти от първия миг, в който го видях.

— Е, добре, не ни дръж в напрежение — каза Фреди.

— Цезар — каза Джейн. — Защото съм сигурна, че е с благородна душа. И току-що го доказа.

Докато затваряше вратата след себе си, цялата компания избухна в смях.

— Няма значение — обърна се тя към Цезар. — Рано или късно ще те обикнат.

 

 

— Сега приличаш на чиновник, на когото не му е провървяло — произнесе се Гил с отвратен вид. Тъй като външността на Зак му се стори прекалено ужасяваща, за да го заведе на вечеря в клуба си. Гил беше изпратил прислужника си да купи пудинг с месо и бъбреци от странноприемницата зад ъгъла. — Жалка работа. Изглеждаш почти толкова зле, колкото циганските ти дрехи.

— Голям си ласкател. — Зак огледа отражението си в огледалото. Новите дрехи му харесваха. От циганските вече нямаше полза. Те му бяха помогнали да прекоси безброй граници буквално незабелязан, но сега, когато се намираше в Лондон — и посещаваше изискани райони, — щяха да привлекат нежелано внимание.

А освен това беше сигурен, че жилетката от котешка кожа няма да получи одобрението на една млада дама, която обича животните.

Когато излезе от кантората на адвоката, твърдо възнамеряваше да замине за Уелс и да вземе Сесили. Защо да бездейства в Лондон, когато можеше чудесно да свърши работата? Адвокатът беше абсурдно предпазлив с тези приказки за самозванци и кой на какво ги учел. Сесили си беше Сесили, а не измамница.

Но после срещна госпожица Джейн… И беше… заинтригуван.

Докато се връщаше от площад „Бъркли“, намери един пазар за дрехи втора употреба и си избра просто тъмносиньо палто, синя жилетка, две бели ризи и обикновена черна шапка. Нищо прекалено изискано — предпочиташе да продължи да бъде анонимен и да види какво ще се случи.

Личният прислужник на Гил му отправи само един поглед на дискретен ужас и занесе дрехите да ги изперат и изгладят с гореща ютия — колкото заради вида им, толкова и за да отстранят всички гадинки, които може би все още се таяха в тях, каза той с мрачно неодобрение. Защото тези дрехи, измърмори той на господаря си, са дрехи на човек от долна класа. Смущаващо долна класа.

Зак се усмихна. Човек можеше да разбере много за хората от начина, по който се държаха със стоящите по-ниско от тях на обществената стълбица.

— Това е идеалната степен на износване — обясни Зак на Гил. — Не искам някой да ме вземе за джентълмен, но и не искам да откажат да ме пуснат в квартирата ти.

Беше си запазил светлобежовите панталони и ботушите, които бяха топли и износени. Прислужникът на Гил ги почисти и ги лъсна до блясък, но Зак ги напраши малко с обяснението, че самият той никога не би могъл да постигне подобен блясък.

Сега Гил завъртя очи.

— Повярвай ми, никой джентълмен няма да облече нещо такова за нищо на света. Но за чиновник, на когото не му е провървяло, или за някой съмнителен събирач на дългове тези дрехи са идеални.

Зак се намръщи.

— Съмнителен ли?

— Брадата. Един достопочтен чиновник щеше да се обръсне.

— Аха. — Зак прокара ръка по наболата си брада. В такъв случай може би трябваше да се раздели с нея. Беше сигурен, че госпожица Джейн Чанс няма да иска да я видят в компанията на човек със съмнителен вид. — Мислех, че така е по-… пиратско.

— О, разбира се, пиратско. Със сигурност. Как не се досетих? — отвърна сухо Гил. — Кажи ми, смяташ ли да задържиш обецата?

Зак я докосна с пръсти.

— Питах се дали пък няма да изглежда елегантна. Днес видях някакъв човек с обеца на стълбището.

— Един такъв едър, чернокос? Облечен като джентълмен, като се изключи жилетката, която направо може да те ослепи?

— Точно той.

— Флин, ирландец. Нанесе се в стаите на Фреди Монктън-Кумс и прислужника му, когато Монктън-Кумс се ожени преди няколко месеца. Нали познаваш Монктън-Кумс? Учил е в Кеймбридж.

— Забрави ли, че аз не съм ходил в университет? — Когато Гил и останалите му приятели от училище заминаха за университета, Зак вече няколко години преживяваше както може на континента.

— Разбира се. За момент забравих. Ами не познавам друг човек освен Флин, който носи обеца. Освен моряците — сигурен ли си, че не искаш да врътнеш някой бърз моряшки танц?

— Не ти отива да се подиграваш, Гилбърт — каза Зак и свали обецата.

Докато вечеряха, Зак обясни какво е научил от адвоката.

Когато млъкна, Гил махна на прислужника да разтреби масата и наля две чаши бренди.

— Значи обвинение в убийство. Това усложнява нещата.

— Глупости, това е само недоразумение. Сесили е жива и живее в Уелс, както много добре знаеш. Нали ти ми препращаше писмата й.

Гил кимна.

— Да, но тъй като братовчед ти предприе постъпки да те обявят за мъртъв, това може пак да събуди интерес към историята с убийството. Затова по-добре послушай адвоката и се спотайвай.

Зак завъртя очи.

— Този човек е толкова предпазлив, че чак е смешно. Спокойно мога лично да доведа Сесили от Уелс, но той настоява да прати свой човек. Има някаква налудничава идея, че ще ме обвинят, че съм подучил някоя жена да се представи за нея.

— Аха, сигурно си мисли за аферата Брекънридж.

— За кое?

— Един случай от миналата година. Отдавна изчезналият наследник на херцог Брекънридж се завърна след двайсет години. Старецът се просълзи от радост, заклаха угоеното теле — можеш да си представиш какъв шум се вдигна. — Той изгледа Зак многозначително. — Накрая се оказа измамник. Всички останаха разочаровани. Малко предпазливост няма да навреди.

— Но това е абсурдно! Сесили е жива, не е измамница, следователно няма никакъв случай. И бездруго смятах да отида и да я взема — много по-полезно ще е да отида лично там, вместо да стоя тук, да бездействам и да се спотайвам. — Зак изсумтя. — По-точно да се промъквам тайно, да се крия.

— Колко шокиращо! — съгласи се Гил. — Как е възможно някой да очаква от теб да се промъкваш тайно, да се спотайваш или да се криеш? Тц-тц!

Думите му накараха Зак неохотно да се ухили.

— Това беше различно. Беше работа. Правех го с достойна цел.

— А да си спасиш врата от разтягане не е ли достойна цел?

— И дума не може да става някой да ми разтегне врата! — отвърна Зак раздразнено. — Сесили е жива.

В стаята се спусна дружелюбно мълчание.

След известно време Гил попита:

— Значи ще останеш за делото?

— За да потвърдя, че аз съм законният наследник и съм жив? Разбира се.

— Добре — каза Гил, извади една картичка и написа нещо на гърба й. — Тогава утре занеси това на шивача ми — адресът му е отзад, — кажи му, че те пращам аз, и си поръчай свестни дрехи. Трябва да приличаш на джентълмен. — Той подаде картичката на Зак и се облегна назад. — А после?

Зак замислено отпи от брендито.

— Честно казано, не съм сигурен.

— В Уейнфлийт ли ще отидеш?

— Не мога да го оставя да пропадне. — Колкото и да му се искаше.

Откакто се помнеше, Уейнфлийт беше царството на баща му. Сега беше негово. Не беше сигурен с какви чувства го изпълва това.

— Ако можех, щях да го продам, без изобщо да се вясна там, но проклетото място не може да излиза от ръцете на семейството. Предполагам, че ще трябва да назнача управител.

— А после какво ще правиш? Ще се върнеш пак към същата работа? След като се занимаваш с нея от осем години?

Зак вдигна рамене.

— Защо не?

Но всъщност не знаеше какво иска. Вчера плановете му бяха прости, а бъдещето — кристално ясно: да донесе унгарските документи на Гил, да се върне на континента и да продължи оттам, откъдето беше спрял. Сега… сега миналото се връщаше и започваше да го преследва. Очакваше го съдебно дело — може би дори две. И задължения.

И момиче с големи, бездънни сини очи…

— Не се ли умори от този живот? Сега, след като разгромихме Бони, вече не е същото.

— Все още има нужда от разузнаване и информация.

— Разбира се, но…

— Но какво?

— Нищо — отговори Гил. — Ако ти харесва, предполагам… Просто си мислех, че сега, след като имаш избор…

„Точно там е работата“ — помисли си Зак. Думите на Гил бяха улучили право в целта. Зак започваше да се уморява да пътува, да живее в сенките, да води живот на приключения и несигурност. Отначало му се струваше вълнуващо, но след осем години — и една война — очарованието на опасността бе намаляло.

Служи достойно на страната си, но сега, когато се върна в Англия след дванайсет години в чужбина, се почувства… объркан. Противно на всички очаквания, се чувстваше почти като… не, това беше смешно. Никога не се беше чувствал като у дома си в Англия. Или някъде другаде. Най-малко в Уейнфлийт.

Какво да прави отсега нататък? Нямаше представа.

Той пресуши чашата си.

— Мразя да правя планове. Неизменно се провалят.

Беше по-лесно да отива там, където го отведе случайността.

— Не е неизменно — укори го Гил, който много се гордееше със способността си да планира. — Но ако смяташ да останеш и да сложиш край на претенциите на братовчед си — да не говорим и че трябва да уредиш тази история с обвинението в убийство, ще имаш предостатъчно време да вземеш решение. Можеш да останеш тук колкото искаш. Стаята за гости е малко тясна, но…

Зак се засмя.

— Спал съм във въглищарници и в хамбари. В сравнение с тях твоята стая за гости е като дворец.

Възцари се тишина. Двамата отпиваха от брендито. Огънят тихо съскаше и пращеше. Дъжд трополеше по прозорците, примесен с неспирното боботене на град, който никога не спеше.

— Кажи ми, Гил, какво знаеш за семейство Чанс?

Гил се намръщи.

— Семейство Чанс ли?

— По-специално госпожица Джейн Чанс, живее с някоя си лейди Биатрис на площад „Бъркли“.

Гил кимна.

— Фреди Монктън-Кумс, за когото ги споменах преди малко — този, който живееше долу…

— Чанс, казах, не Монктън…

— Свързано е. Фреди се ожени за госпожица Дамарис Чанс — сестрата на госпожица Джейн. Лейди Биатрис — е, строго погледнато, тя е вдовстващата лейди Девънам, но старото момиче не зачита никакви правила и предпочита да я наричат лейди Биатрис — дъщеря на граф, нали разбираш. Казват, че била леля на момичетата.

— „Казват“ ли? — намръщи се Зак.

Гил махна неопределено с чашата си.

— Мен ако питаш, всичко е малко скрито-покрито.

— Според теб всичко е скрито-покрито — изтъкна Зак. — Навярно подозираш и родната си майка.

— Майка си не — отвърна Гил, без да трепне. — Поведението на майка ми е безукорно. Виж, баща ми…

Зак изсумтя развеселено.

— Е, добре, разкажи ми за тези сестри и за тяхната скрита-покрита леля.

— О, у лейди Биа няма нищо скрито-покрито, само е малко ексцентрична. Много старо аристократично семейство, половината хора от висшето общество са й приятели, а другата половина — сродници. Но сестрите изникнаха отникъде преди шест месеца — казаха, че идвали от Венеция. Твърдят, че били дъщери на полусестрата на лейди Биа, Гризелда, и един венециански marchese. — Той замълча и изгледа Зак над ръба на винената си чаша. — Marchese di Chancelotto — продължи той и устните му потрепнаха.

— Marchese di Chancelotto? — Зак едва не се задави с брендито. Името звучеше странно. Никога не беше чувал нито италианско, нито венецианско име, което да прилича на него.

Гил кимна.

— Именно.

— Значи момичетата са авантюристки?

Гил сви рамене.

— Не е ясно. Но са много популярни. Лейди Биа създаде, както тя се изразява, литературно общество. Всички важни хора го посещават, а момичетата четат книгите на глас, затова въпреки че сезонът още не е започнал, всички ги познават, особено по-възрастните дами, които просто ги обожават.

— И никой никога не е поставял историята им под съмнение?

— Е, неслучайно ни наричат „възпитаното общество“. Във всеки случай най-голямото момиче се омъжи за племенника на лейди Биатрис, Макс, лорд Девънам, който със сигурност знае истината, а друго — за Фреди Монктън-Кумс, най-добрия приятел на Девънам.

— Което предполага, че около момичетата няма нищо скрито-покрито.

— Или че са такива чародейки, че мъжете им не ги е грижа — възрази Гил и отпи от брендито. — Но ти попита за по-малката сестра, Джейн, нали? Още не е направила дебюта си — никоя от тях не е, — но казват, че била красавица, истинска перла.

— Наистина е такава.

Гил вдигна глава.

— Ти откъде знаеш, по дяволите?

Зак сви рамене.

— Срещнах я случайно в една тъмна уличка.

Гил го изгледа скептично.

— Да не смяташ пак да я срещнеш случайно?

Зак не отговори.

— Макар да каза, че адвокатът те е посъветвал да се спотайваш?

— Казах ти и още нещо: че всичко това е грешка.

Гил пресуши чашата си.

— Никога не си обичал да следваш заповеди, нали?

Зак му се ухили лениво.

— Но следвах твоите, нали?

— Не, постигаше резултатите, които исках от теб — поправи го Гил. — Има голяма разлика.

 

 

Зак не спираше да се мята в леглото. Не можеше да заспи и това беше абсурдно. Той можеше да заспи навсякъде — гордееше се с това. Можеше да заспи в карета по време на движение, в копа сено, в студено мазе и дори в близост до врагове, които планираха да го убият. Навсякъде. По всяко време. Това беше умение, което бе усъвършенствал с годините — да спи при всяка възможност.

И все пак тук, в уютното легло за гости на Гил Радклиф, с пухения дюшек, ленените чаршафи, топлите одеяла — и в абсолютна безопасност, той не можеше да заспи. Отново се обърна, блъсна с юмрук възглавницата, за да й придаде по-удобна форма, и се замисли върху безсънието си. Беше напрегнат, неспокоен.

От много време не беше лягал с жена. Може би това беше проблемът. Несъмнено Гил можеше да го насочи към някое заведение, в което можеха да задоволят нуждите му…

Замисли се по този въпрос. Идеята не му се понрави. Зак беше придирчив към жените, които водеше в леглото си.

Прекалено придирчив.

Проклятие! Пак удари по възглавницата. Знаеше какъв е проблемът и знаеше, че този проблем няма решение. В никакъв случай не биваше да мисли за госпожица Джейн Чанс. Тя беше невинна — мила млада дама, израснала под похлупак. Последната жена, за която преситен човек като него трябваше да мисли с желание.

Той беше циганин — ако не по произход, поне по начин на живот.

Но Гил беше прав — Зак наистина не умееше да прави това, което трябва.

Не биваше да мисли за Джейн Чанс, но мислеше. Не биваше да мисли, че сутринта ще се върне на площад „Бъркли“, но мислеше.

Години наред живя, като разчиташе само на инстинктите си, а сега те бяха във война. Заради това момиче.

Вярно, госпожица Джейн беше ослепително красива.

Но Зак беше срещал много красиви жени и макар да се възхищаваше на красотата, тя невинаги го привличаше, невинаги го караше да изпитва властен порив да притежава въпросната жена или дори да поиска да я опознае по-добре. И със сигурност не го държеше буден нощем.

Но тези големи сини очи, сини като Средиземно море в летен ден и толкова дълбоки, че човек можеше да се удави в тях със същата лекота… и тази кожа — мека като коприна, английски праскови и сметана. И най-меката наглед, тъмна като череша, създадена за целувки уста, каквато не бе виждал от много време…

Той изстена и се обърна. Щеше да напусне Англия при първа възможност. Не биваше да мисли за жени, освен за някоя случайна, която иска само една-две нощи креватни удоволствия.

Но не можеше да прогони от ума си госпожица Джейн Чанс.

Кога за последен път се почувства така… незабавно свързан с някоя жена? Някога беше ли се чувствал по този начин? Не беше страст… е, поне не само страст, а нещо… Друго.

Каквото и да беше, то го разтърси. Кога му се беше случвало да се разконцентрира по този начин? Не и откакто беше момче.

От толкова отдавна живееше с опасността и измамите, че те му бяха станали нещо като втора кожа. Никога не забравяше кой трябва да бъде в конкретния случай и че винаги го грози опасност.

Но днес… на няколко пъти истинският му акцент се изплъзна от устните му и той за миг забрави — наистина забрави — за онези малки негодници.

Само заради големите сини очи, открити и изпълнени с доверие.

И заради тази уста, нежна, зряла и влажна…

Е, добре, Джейн събуждаше най-първичните му желания. Освен това го интригуваше. На външен вид беше най-прекрасната представителка на нежния пол, която виждаше от доста време. И все пак нападна банда главорези заради един грозен уличен мелез… и на всичко отгоре щеше да задържи въпросния мелез в елегантната си къща в Мейфеър.

А според Гил — а кой би могъл да бъде по-осведомен? — Джейн имаше тайни, при това не безобидните малки тайни на момиче, израснало под похлупак. Измислено минало с баща фалшив италиански marchese, представете си! А онази схватка с разбойниците му показа, че си има работа с момиче, надарено с находчивостта на уличните хлапета — находчивост, която една израснала под похлупак млада дама не би трябвало да притежава.

До каква степен ролята й на невинно младо момиче беше истина? Отново си спомни как онази бавна, съблазнителна руменина се надигна от деколтето на роклята й, и се размърда неспокойно.

В миналото се беше сблъсквал с много жени, опитни в изкуството на прелъстяването и измамата — с работа като неговата това беше неизбежно, — но никога не беше срещал жена, която може да се изчервява по желание. Възможно ли беше Джейн наистина да е толкова невинна, колкото изглеждаше?

Дали тези поруменели бузи и тази възхитителна розова уста не обещаваха все още неразбудила се чувственост?

„Най-вероятно“ — каза си мрачно той. И точно затова не биваше дори да припарва до госпожица Джейн Чанс. Тя беше млада — на осемнайсет или деветнайсет — и дори да не бе израснала под похлупак, беше сигурен, че е недокосната. А ако дългогодишният му опит с жените го беше научил на нещо, то бе, че не бива да се забърква с невинни девственици.

Обикновено жените гледаха на креватните забавления различно от мъжете и някои — особено младите — имаха склонност да бъркат секса, дори безобидното флиртуване, с… чувства. Имаха склонност да се самозаблуждават за смисъла и значението на тези действия.

Беше го видял у младата втора съпруга на баща си, Сесили. Когато се запозна с нея, тя беше невинна младоженка, заслепена и запленена от красивия си по-възрастен съпруг.

Баща му определено беше доволен от хубавата си млада невеста.

Шестнайсетгодишният Зак може би също щеше да се увлече по нея. Тя беше хубава, нежна и безпомощна по начин, който би могъл да се хареса на едно момче, но точно тогава той беше открил радостта от креватните удоволствия с една привлекателна местна вдовица, пет години по-голяма от него, и имаше очи само за нея.

Просто изпита облекчение, че баща му е погълнат от новата си съпруга и не си прави труда да превръща живота му в ад. Това му вдъхваше непознато чувство на свобода. Можеше да стои далеч от къщата толкова дълго, колкото си искаше — баща му не даваше и пет пари. Затова Зак се държеше настрана от младоженците.

Причината най-накрая да забележи младата съпруга на баща си, беше в това, че тя се движеше със скованост, която Зак разпозна. А когато я погледна — наистина я погледна, — видя, че щастливото й сияние на младоженка се е стопило, че е станала тиха и сдържана и вече не е толкова хубава, а някак измъчена.

Онази вечер тя седеше на масата за вечеря, без да казва нищо, докато баща му отваряше втората си бутилка вино за вечерта, и неспокойните й пръсти сгъваха и разгъваха салфетката. Тя отправяше към съпруга си бързи, тайни погледи с изражение, което Зак разпозна с абсолютна сигурност и от което му прилоша. Ужас.

Тогава осъзна защо в последно време баща му го е оставил на мира. Беше си намерил нова жертва.

Отчаяното положение на Сесили и абсолютната й безпомощност пред тормоза на баща му събудиха закрилническите инстинкти на Зак. И ето докъде го докара това.

Нямаше намерение да остава в Англия. Нямаше изобщо никакви планове, а момичетата — почтените неомъжени момичета, особено младите неомъжени момичета с измислено екзотично минало — щяха да искат планове.

Затова беше безсмислено — безсмислено и глупаво — да се опитва да я види пак. Много по-разумно би било да отиде в Уелс и да доведе Сесили.

Затвори очи и се опита да заспи.

И си представи онези розови, копринени, леко разтворени устни…

Тялото му се раздвижи в отговор. Той се обърна и стисна клепачи.

И отново потъна в две големи сини очи.

Устата му се изкриви при цинично откровената мисъл: тя не беше за такива като него. Проклятие! Отново удари възглавницата.