Ан Грейси
Мечтата на Джейн (21)

Глава 20

Той няма да се влюби в мен, ако съм в състояние да го предотвратя.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Закари Блек измърмори под нос нещо грубо и я пусна.

През тялото й премина лека тръпка. Тя се облегна на стената със странно омекнали колене.

— Джейн, Джейн, там ли сте? — Лорд Кембъри стоеше от другата страна на френските прозорци, притиснал лицето и ръцете си към стъклото, и се опитваше да проникне с поглед в мрака на балкона. В раздразнението си разтърсваше дръжките.

— О, Боже! — промълви Джейн.

— Всичко е наред, вратите са заключени — успокои я Закари.

— Трябва да си тръгвате.

Вместо отговор той я целуна силно и изгарящо.

— Това не е краят.

— Краят е. Трябва да е краят. Аз съм сгодена. — Макар че може би нямаше да е задълго. Бяха я хванали да се целува с друг на един малък тъмен балкон.

— За този? — посочи той с глава към лорд Кембъри, който напразно чукаше по вратата.

Презрението му накара гръбнака й да се скове и тя си спомни всичко, което се беше случило, преди той да разбие сетивата й с целувката си.

— Да, за него. Той е човек на честта. И аз му дадох думата си.

Той обхвана лицето й в дланите си и отново я целуна силно, сякаш й поставяше клеймо.

— Вие сте моя.

Той леко прескочи балюстрадата, приземи се на терасата отдолу и изчезна в градината точно когато френските прозорци с трясък се отвориха и през тях залитна един лакей.

Лорд Кембъри излезе на балкона.

— Проклетите врати запецнаха. — Той изчака лакеят да се отдалечи и попита: — Какво правите тук, в тъмното?

Джейн не отговори. Срамът и смущението заличиха и последните остатъци от щастливото й опиянение. Лудото й вълшебно приключение изведнъж й се стори малко… срамно. Беше дала обещание на този мъж.

Но никога не си бе представяла, че една целувка… че тези целувки могат да бъдат толкова силни.

Тя не можа да потисне тръпката, която пропълзя през тялото й. Лорд Кембъри забеляза.

— Не знаете ли, че нощният въздух е опасен за здравето ви? — Той се наведе над каменната балюстрада и надникна към терасата и градината отдолу. — Стори ми се, че преди малко видях тук с вас един мъж. Не можах да видя лицето му. — Той се обърна и я погледна строго. — Тук имаше мъж, нали?

Тя наведе глава.

— Да.

— И вие сте позволили на този нещастник да ви открадне целувка?

Тя кимна, макар че той не бе откраднал нищо. Тя бе отвърнала на целувката му с цялото си сърце. И умът й все още кипеше от онези стъписващи усещания.

— Кой беше той?

— Не знам.

Чувстваше се виновна, задето не му казваше, но какъв смисъл щеше да има? Освен това лорд Кембъри беше заплашил да го пребият, а тя не искаше да носи отговорност за подобно нещо. Сама щеше да се справи със Закари Блек.

Стига да можеше. До момента не можеше да се похвали с особени успехи — той беше човекът, който владееше ситуацията през цялото време. Но предупреденият човек е въоръжен; сега Джейн знаеше каква е истинската опасност, познаваше силата на съблазънта, която той можеше да използва срещу нея. Ако не внимаваше.

— Не знаете ли? — сбърчи вежди лорд Кембъри. — Значи сте позволили на някакъв мъж да ви целуне, без дори да знаете името му? Все някой трябва да ви е запознал.

Тя кимна.

— Той си запази един танц под името на господин Радклиф, но аз съм срещала господин Радклиф и това не беше той.

— Но въпреки това танцувахте с този непознат?

Тя отново кимна. Това беше маскен бал. Не познаваше и половината от мъжете, с които беше танцувала. Но на бал в подбран кръг това не би трябвало да има значение.

За миг той не каза нищо — оглеждаше замислено балкона и забеляза угасените лампи.

— Предварително ли се уговорихте да се срещнете тук?

— Разбира се, че не! — отвърна възмутено тя. — Знаех, че не бива да излизам на балкона, но дори не си давах сметка, че съм се озовала тук, преди да стане късно. Той… той ме измами.

— Но все пак му позволихте да ви целуне.

Тя се изчерви, но не отговори. Преживяното беше прекалено лично, твърде специално и вълшебно, за да го… признае, сякаш бе извършила престъпление. Или нещо отвратително. Тя каза:

— Нямам извинение за това, че останах насаме с него. Мога да кажа само, че не го бях планирала, то просто… се случи.

— Хмм! — изгледа я сурово той. — Ще трябва да направя нещо по въпроса. Не мога да допусна да се усамотявате с разни странни мъже по баловете и да им разрешавате да ви целуват. Мисля, че трябва веднага да пристъпим към обявяването на имената в църквата.

Тя рязко вдигна глава.

— Обявяването на имената ли?

Той кимна.

— Да ускорим сватбата. Да ви предпазим от изкушението, преди да е станало много късно.

— Искате да кажете, че все още искате да се ожените за мен?

Той сви рамене.

— Жените по природа са неверни, а красивите жени — още повече. Не се учудвам, че другите мъже ви желаят. Моята работа е да се погрижа пръв да се добера до вас. След като ми родите наследник, сте свободна да правите каквото пожелаете, стига да сте дискретна. Но дотогава, госпожичке — изгледа я строго той, — аз пазя своето.

Джейн почувства, че се намира на кръстопът. Трябваше да направи своя избор между лорд Кембъри, който й предлагаше всичко, което някога бе желала — освен любов… и доверие… — и Закари Блек, за когото не знаеше нищо, който постоянно променяше житейската си история и който хвърляше в смут чувствата й повече от всеки друг мъж, когото бе познавала някога или дори за когото бе мечтала.

Навярно навремето и майка й е била изправена пред същия избор.

Джейн взе решението, което майка й бе отблъснала.

— Да, разбира се, лорд Кембъри, обявете имената в църквата, щом смятате, че така е най-добре.

Той кимна със задоволство, улови я решително за ръката и я поведе обратно към балната зала.

Тя го последва, ужасена от думите му. Не за обявяването на имената — колкото по-скоро се омъжеше, толкова по-защитена щеше да е от Закари Блек. Но нехайното приемане, че тя е човек без чест, че след раждането на първия им син лорд Кембъри нямаше да се интересува с кои мъже поддържа връзка, стига да е дискретна — всичко това я изпълваше с недоволство и ужас.

Досега си представяше — наивно, както осъзна, — че с лорд Кембъри ще се сближат, че с времето ще започнат да се обичат, както се случваше с много двойки, които се бяха оженили почти като непознати.

Той обаче сякаш нямаше подобни очаквания. А очакванията, които хранеше към нея… че ще е невярна… той очакваше от нея да го лъже и да го мами с други мъже. Че тя е някакъв предмет, който другите мъже искат да грабнат… и че тя ще им го позволи, ако той не я спре.

Това я караше да се чувства някак… омърсена.

Всичко това се случваше само по една причина: защото я бяха хванали да се целува със Закари Блек.

А това не й се струваше никак мръсно. Струваше й се… върховно… опияняващо.

Но беше грешно. Беше си заслужила неодобрението на лорд Кембъри.

Балът приближаваше към края си. Джейн възпитано благодари на домакинята, сбогува се с най-различни хора, но през цялото време се чувстваше почти замаяна.

Нямаше търпение да си легне и да помисли за всичко случило се. Чувстваше се объркана, раздвоена, дълбоко смутена. И безкрайно разгневена на Закари Блек, задето беше станал причина за всичко това.

 

 

Когато Джейн се прибра, Дейзи спеше, но точно когато се пъхаше в леглото, един сънен глас попита:

— Как мина?

Джейн нямаше представа как да отговори. Вълшебно? Опасно? Вълнуващо? Избра най-лесния отговор.

— Хубаво.

— Имаше ли други пастирки?

— Не. Получих безброй комплименти за костюма. Някои от момчетата, с които танцувах, бяха толкова смешни, когато говореха за агънцата — преструваха се на големия лош вълк, а всъщност приличаха на кутрета.

— Как бяха облечени Аби и Дамарис?

Джейн накратко описа костюмите им.

Дейзи се прозя широко.

— Хубаво. Случи ли се нещо интересно?

— Не. — Само първата й целувка. Целувки. И вълшебен валс с един… с един безсрамен негодник. Който се целуваше великолепно… Събуждаше в нея желания, за които тя дори не подозираше, че съществуват.

Едва не разруши бъдещето й с лорд Кембъри.

А сега мисълта за същото това бъдеще й се струваше… смущаваща. „Моята задача е да се погрижа пръв да се добера до вас.“ „Да се добера до вас!“ Сякаш Джейн беше разгонена кучка, подготвяна за чифтосване.

Тя обаче знаеше, че нещата стават по този начин, така че защо мисълта за това я тревожеше? Защото щяха да обявят имената им в църквата? Защото до сватбата оставаше по-малко от месец?

Наистина не знаеше.

Нежеланието й да сподели с Дейзи подробностите за приключението си я караше да се чувства леко себична, но се бяха случили прекалено много неща, за които все още й беше рано да говори. Изпитваше потребност да остане сама с мислите си, да си изясни какво се е случило, какво иска и какво трябва да направи. Всичко бе така ужасно сложно.

Едновременно прекрасно и отвратително, вълшебно и банално.

Колкото до всички онези целувки… искаше да ги запази в тайна, да ги превърне в свое скрито съкровище. А и се страхуваше, че Дейзи може ликуващо да възкликне, че се е оказала права.

„Кат’ те познавам, ще намериш най-невъзможния и неподходящ мъж в цялото висше общество и любовта ще те удари кат’ чук по главата.“

Нямаше да намери най-невъзможния мъж. Не го беше намерила. Това беше само един танц. И една целувка — е, добре, няколко целувки. Един… инцидент. Който щеше да остави в миналото и никога няма да повтори.

Джейн духна свещта, легна и придърпа завивките до брадичката си. Няколко минути лежа тихо, като мислеше за събитията от изминалата вечер.

— Дейзи — обади се тя след миг, — грешно ли е да целунеш един мъж, ако си сгодена за друг?

Дейзи седна в леглото и завивките й изшумоляха.

— Целунала си някого? Кого? — Сега гласът й изобщо не звучеше сънено.

Джейн се зарадва, че тъмнината прикрива изчервяването й.

— О, никого. Просто си мислех. Всъщност се чудех. Защото след като се омъжа, аз, разбира се, няма да целуна никого освен лорд Кембъри.

Всъщност това не можеше да си го представи.

Дейзи отново се отпусна в леглото си.

— На твое място щях да се целувам и гушкам сега, докато мога. Според мен лорд Кембъри не е от тез, дето се целуват и гушкат.

— Защо мислиш така?

— Не знам. Просто имам таквоз чувство. Вече целуна ли те?

— Не. Винаги се е държал много възпитано.

— Ами тогава… — измърмори Дейзи и след кратко мълчание добави: — Предполагам, че ако има мъж, когото харесваш, и той иска да те целуне, на твое място няма да откажа, не и ако наистина не трябва. Стига да говориш само за целувка, а не за нещо сериозно.

„Но това изобщо не е «само» целувка“ — помисли си Джейн. В това нямаше никакво „само“. Но не можеше да го обясни. Всичко това беше прекалено важно, твърде лично, твърде интимно… прекалено смущаващо… за да го сподели с някого.

— Лека нощ, Дейзи.

— Лека нощ, Джейн — отговори Дейзи и Джейн се сгуши в леглото си. Не можеше да заспи. Искаше отново да преживее — не, да помисли — за онзи танц. И за онези целувки…

 

 

— Къде си ходил снощи? — обърна се Гил към Зак по време на закуска следващата сутрин. — Сякаш не разбрах, като видях, че си се подстригал и обръснал! Пак си тичал по жени, а?

— Нищо подобно — отвърна скромно Зак. — Държах се като истински джентълмен. — Но после се сети, че не е съвсем така, и уточни: — Бях смущаващо целомъдрен. И малко нещо пират. — Набучи на вилицата си още едно парче бекон. — Английски бекон. Нищо не може да се сравнява с него.

Гил го измери със скептичен поглед.

— Или си се държал като джентълмен, или като пират. Не е възможно да си бил и двете.

— Възможно е, на маскен бал.

Гил погледна към лавицата над камината, където поканите и визитните картички, пристигнали за него, бяха забодени в рамката на портрета на навъсения му предшественик.

— Какъв безпринципен негодник си само! Можеше да искам да отида.

Зак си взе филийка препечен хляб и я намаза щедро с масло.

— Мило момче, ти наистина отиде.

Гил присви очи.

— Така ли? И какво безобразие извърших?

— Безобразие ли? Нищо подобно. Ти танцува — великолепно, мога да добавя — с една красива млада пастирка.

— И? — подкани го Гил след миг.

— И я целуна на балкона — о, не ме гледай така! Тя знаеше, че не си ти.

Гил си наля още една чаша кафе.

— Някой видя ли лицето ти?

Зак не удостои този въпрос с отговор. Вместо това насочи вниманието си към препечената филийка.

Гил сложи мармалад върху своята, намаза го внимателно и разряза филийката на равни парчета.

— Нали знаеш, че си луд? — попита той с благ глас. — Представа нямам как си успял да оцелееш цели осем години. Изглеждаш решен да си окачиш въжето, и то заради жена, която не…

— Внимавай, Гил.

Гил го изгледа над кафето си.

— Такива ли били работите?

Зак си взе още една филийка. Все още беше замислен. Цяла нощ не бе спрял да мисли за това.

— Тя не ми повярва, Гил. — Презрението, с което Джейн отхвърли историята му, го разтърси до дън душа. Беше й казал истината — поне първата част от нея, — а тя го сметна за шарлатанин. За лъжец, който играе нечестни игрички.

— Не мога да я обвинявам — отговори приятелят му и отпи от кафето си. — Обвинявам жилетката от котешка кожа. Никое момиче, което обича животните и е с всичкия си, няма да повярва и на една твоя дума, след като те е видяла с тази жилетка.

— Гил, говоря сериозно!

— Знам и всичко това много ми харесва. Мисля, че от години не си приемал нищо сериозно. Това развитие ми се струва много обещаващо — завърши той и отпи от кафето си. — И така, какво ще правиш сега?

Зак се намръщи. Цяла нощ не беше мигнал и през половината от нея се опитва да измисли как да й обясни по-добре, да я накара да му повярва, а през останалата половина — е, добре, през повечето време си спомняше онази целувка. Накрая се събуди възбуден, изпълнен с болезнено желание.

— Мисля, че първо ще отида на една хубава, изтощителна езда.

Гил се засмя тихо и разбиращо.

Без да му обръща внимание, Зак продължи:

— После ще говоря с адвоката, ще видя мога ли да разпитам онзи глупак, който е казал, че не може да намери Сесили. — И щеше да се погрижи да плати на хората от Уейнфлийт, които бяха изгонени от работа поради намесата на братовчед му, и да ги наеме пак. Със съжаление призна, че и той има вина: тяхното положение се беше влошило още повече заради неохотата му да провери какво става с имението на баща му.

Трябваше да компенсира много хора за много неща.

 

 

— Кембъри е обявил имената им в църквата — каза Гил следващия ден на закуска. — В църквата „Сейнт Джордж“, на площад „Хановер“. Говори се, че ще се оженят преди края на месеца.

— Обявил е имената им? Каква нетърпелива проклета свиня е този човек! — стисна юмруци Зак. Онова копеле навярно все пак ги бе видяло как се целуват на балкона. И пришпорваше Джейн към олтара, преди Зак да я накара да промени решението си.

— Поне не е специално разрешително за незабавна венчавка.

Зак се намръщи, дълбоко замислен. Трябваше да направи нещо. Не можеше да допусне тя да продължи да си мисли, че той се забавлява за нейна сметка. Трябваше да я накара да разбере, че казва истината и че… че я иска. Че може да й предложи поне толкова, колкото Кембъри — може би не по отношение на богатството, а и нямаше замък, но поне не беше някой отегчителен досадник.

Просто „един голям лъжец“.

Той взе решение.

— Днес следобед имаш ли да правиш нещо по-специално, Гил?

Приятелят му присви очи.

— Защо?

— Искам да ме вкараш в дома на възрастната дама — не ме гледай така, имам предвид нормална визита. Всичко ще бъде приятно, възпитано и открито. Не се сещам за друг начин да говоря с моето момиче.

— Аз защо съм ти?

— Защото икономът и лакеят ме познават само като циганин и няма да ми позволят да стъпя вътре, ако не ме придружава уважаван джентълмен, познат на целия град, като Гил Радклиф, ето защо.

Гил направи мрачна физиономия.

— Добре, но ще си ми длъжник.