Даниел Стийл
Собственост на благородница (4)

4

Филип Лоутън излезе от апартамента си в Челси на зазоряване в събота сутрин, както правеше винаги, за да отиде на среща с любовта на живота си. Името й беше „Сладката Сали“, стара дървена платноходка, която притежаваше от осем години. Държеше я в малко пристанище на Лонг Айлънд. Прекарваше всеки уикенд на нея, независимо какво беше времето, търкаше я енергично, чистеше и боядисваше. Беше безукорна, никоя жена не беше го радвала толкова. Гордееше се страхотно с нея и обикновено прекарваше на лодката събота вечер, а също и петък, когато имаше възможност. Единственото му задължително изискване към жените, с които излизаше, бе да харесват „Сладката Сали“. На повечето жени им писваше от лодката след известно време и от страстта на Филип към нея. Тя бе онова, с което той се гордееше най-много. Обичаше да плава още от дете, дори повече от изкуството. Беше добър моряк и често изкарваше малката платноходка в бурно море. Но тогава излизаше сам и не очакваше компания.

На трийсет и четири, той бе имал доста любовни връзки, но никоя от тях не бе сериозна или за дълго. Две-три продължиха около година, но повечето приключваха за няколко месеца, когато и той, и жената с него осъзнаваше, че отношенията им не напредваха и никога нямаше да напреднат. Филип имаше висок стандарт и бе наясно какво иска от дългосрочна връзка и особено от съпруга. За пример бе бракът на родителите му, който му се струваше идеален. Сравняваше всичките си връзки с него. Родителите му бяха лудо влюбени един в друг чак до смъртта на баща му преди три години. Допълваха се чудесно и страшно си подхождаха. Бракът им бе изпълнен с хумор, нежност, силна любов и дълбоко взаимно уважение. Филип не осъзнаваше колко рядко се срещаше това в днешно време и го смяташе за напълно нормално. Баща му бе десет години по-възрастен от майка му. Бяха се запознали, когато тя се записала в един от класовете му по история на изкуството в университета. Майка му беше сериозна художничка и баща му се възхищаваше от творбите й. През първите петнайсет години от брака си не бяха успели да имат деца, въпреки безбройните опити и няколкото помятания. Накрая се бяха отказали и решили, че отношенията им са толкова прекрасни, че вероятно ще бъдат по-щастливи без деца. Шест месеца по-късно, когато майка му навършила четиридесет, а баща му — петдесет, тя забременяла с Филип и бременността минала отлично. Наричаха го „детето-чудо“, обичаха го безумно и го включиха във вълшебния си кръг на безкрайна любов. Той порасна с топлината на обичта и одобрението им, но всяка поредна връзка му се струваше несравнима с близостта между родителите му, а той не бе готов да приеме нещо по-незначително. Търсеше любов като тяхната, не възнамеряваше да се жени и се чувстваше удобно сам. Може би прекалено удобно.

От няколко години майка му се тревожеше, че стандартът му бе толкова висок, а идеализирането на родителите му — твърде силно. Страхуваше се, че може да остане сам. Филип не се тревожеше, че може да остане ерген. Дори често казваше, че предпочита да е сам, отколкото с жена, която не отговаря на всичките му изисквания. Майка му недоволстваше, че търси жена с ореол и крилца, а самата тя определено не е ангелче. Но той я виждаше като ангел и упорито отказваше да търпи недостатъците на някоя жена. При това беше свикнал със собствените си навици и не смяташе да се променя. Нямаше да му е лесно да се приспособи към някого. Като резултат прекарваше много време сам на лодката. Засега „Сладката Сали“ му беше достатъчна, или поне той твърдеше така. Самотата не го плашеше, а му харесваше.

В неделя следобед, след два чудесни дни под яркото слънце и силния вятър, той се върна в града, за да вечеря с майка си в нейния апартамент. Често в неделя вечеряха заедно, когато никой от двамата нямаше други планове. Тя обичаше винаги да е заета с нещо. Признаваше с лекота, че е ужасна готвачка и не спираше да му напомня за многобройните си недостатъци, които той предпочиташе да пренебрегне. Когато Филип отиваше на вечеря при нея, тя отскачаше до близкия деликатесен магазин и купуваше всичките му любими неща, после сядаха, бъбреха си за работата й, за следващата й изложба, за неговото недоволство от „Кристис“ и всичко, което им се беше случило. Тя му бе повече приятелка, отколкото майка, рядко го критикуваше, правеше интелигентни предложения и на седемдесет и четири бе с младежки дух, открито сърце, задълбочени познания за изкуството, които винаги бе споделяла с него, и вълнуващи творчески идеи. Никога не се плашеше да подхване трудни теми, понякога дори ги предпочиташе. Валери винаги окуражаваше сина си да мисли нестандартно и да проучва нови идеи. Надяваше се той да се запознае с жена, която ще го предизвика достатъчно, за да го накара да се пребори със страховете си да не се обвърже с погрешната жена. Тя смяташе, че очакванията му за жените бяха нереалистични, но още не бе изгубила надежда за него. Вярваше, че някой ден подходящата жена ще се появи и ще го разтърси. А и той бе достатъчно млад, така че нямаше защо да прибързва. Но също така бе наясно, че синът й се наслаждаваше на самотата си. Напоследък дори го мързеше да ходи по срещи. А и любовта му към платноходката не привличаше много жени.

— Защо не отидеш на ски или не се захванеш с някакъв спорт, където да се запознаеш с жени? — подтикваше го тя от време на време, но той само се усмихваше.

Валери не обичаше да се меси в живота му, но й бе тъжно да го гледа сам и не искаше да остане такъв завинаги.

— Не се опитвам да се запознавам с жени, мамо. Срещам такива всеки ден.

Да, от онези, които продаваха подаръците от съпрузите си, когато браковете или връзките им се разпаднеха, и не изпитваха сантиментални чувства. Интересуваха се само от парите, които щяха да получат от търговете. Или пък се виждаше с жени, които работеха в другите отдели на „Кристис“, а те често бяха прекалено сериозни за него. Беше излизал с една, която имаше страхотни познания по готическо и средновековно изкуство. Майка му се запозна с нея и си помисли, че прилича на член от семейство Адамс, но не го сподели с него. Филип обаче стигна до същия извод и спря да се вижда с нея. От последната му връзка бе минала цяла година. Повечето му приятели вече бяха женени и имаха деца. Той предпочиташе жени на своята възраст, не по-млади, но повечето вече бяха омъжени.

Филип се наслаждаваше на неделните вечери с майка си, когато тя не бе прекалено заета, за да се види с него. Обичаше да е в нейната компания, смееха се на едни и същи неща. Винаги си почиваше в удобния хаос на дома й. През целия си живот Валери бе имала умението да превръща околната среда във вълшебен свят. С бащата на Филип никога не бяха разполагали с много пари, но живееха удобно и нищо не им липсваше, нито пък на сина им. Бяха доволни от това, което имаха. Нейното финансово положение се промени значително преди три години, когато получи парите от застраховката на баща му, за която дори не бе подозирала. Това промени драматично банковата й сметка, но не и живота й. Валери все още обичаше да прави същите неща като преди, а и никога не се бе чувствала лишена от каквото и да е. Възнамеряваше някой ден да остави повечето пари от застраховката на Филип. Отнасяше се отговорно с тях и се надяваше той да ги използва, за да започне бизнес като консултант по изкуство или да си отвори собствена галерия. Спомена му за идеите си на няколко пъти, но той държеше първо майка му да се порадва на парите. Смяташе, че трябва да попътува, да види света и да се позабавлява. Но тя бе твърде заета с картините си и ученето си, за да се отдалечи от дома.

— Забавлявам се прекалено много тук, за да отида някъде другаде — смееше се тя.

Валери бе все още енергична и красива за възрастта си. Беше благословена с младежки вид и дух. Лесно бе да се разбере защо съпругът й бе влюбен в нея до смъртта си. Очарователна жена, дяволита и засмяна, с гъста руса коса някога, която сега беше снежнобяла, пусната небрежно по гърба й.

Сестра й Уини, четири години по-голяма от нея, бе нейна пълна противоположност, но двете бяха най-добри приятелки и се разбираха отлично. Валери никога не се бе притеснявала от липсата на лукс в живота си, а Уини не мислеше за нищо друго и, също като родителите им, се тревожеше за пари още от младини. Родена година след Пърл Харбър, Валери се беше появила на бял свят в много по-проспериращо време. Уини беше родена през 1938-а, девет години след като семейството им беше изгубило абсолютно всичко в борсовата криза. Като дете по време на Голямата депресия помнеше вечните разправии на родителите си за пари. Семейството им разполагаше със солидно състояние. Родителите им произхождаха от аристократични родове, но изгубили всичко. Решението на Уини бе да се омъжи за младеж от богато семейство и да води охолен живот. Преди десет години, когато съпругът й почина, й остави сериозно състояние, но тя продължи да се тревожи. Валери пък никога не се бе интересувала от пари и винаги смяташе, че това, което имаха, бе достатъчно.

И двете сестри помнеха баща си като сериозен, малко хладен и строг човек. Беше банкер, страшно консервативен по отношение на парите. Загубата на богатството им бе го отрезвила и в спомените на Валери той вечно бе зает в службата. Майка си помнеше като ледена жена, чието одобрение никога не успяваше да спечели, независимо какво правеше. Бяха имали и по-голяма сестра, починала от грип в Европа, когато Валери бе само на една годинка. Уини винаги настояваше, че има спомени от нея и извиняваше студеното сърце на майка им със загубата на сестра им. Майка им никога не говореше за най-голямата си дъщеря, темата се бе превърнала в табу, тъй като бе прекалено болезнена.

Уини бе родена, когато голямата им сестра била вече на четиринайсет, и появата й не била приятна изненада за семейството, но майка й свикнала, макар и неохотно. Раждането на Валери обаче четири години по-късно просто дошло прекалено много на майка им. Била на четиридесет и пет години и изглеждала засрамена с бебе на тази възраст, а не щастлива. Валери никога не се почувства добре дошла в семейството. После се омъжи за Лорънс и избяга оттам. Но Уини беше точно като тях — сериозна, нервна, сърдита, критична към всичко и повечето време — доста студена. Беше изискана жена, винаги внимаваше да постъпи правилно, но бе лишена от топлота, у нея нямаше нищо спонтанно и бе заприличала много на майка им. Валери обичаше сестра си и въпреки всичко бяха учудващо близки. Говореха по телефона почти всеки ден, Валери търпеливо слушаше оплакванията й, най-вече от дъщеря й Пени, която приличаше много повече на леля си, отколкото на майка си.

Пени беше адвокатка и имаше три деца, които според Уини бяха груби, невъзпитани и недисциплинирани. А и зет й определено не беше по неин вкус. Уини се нуждаеше от ред и спокойствие, за разлика от сестра си, която бе отворена за всички възможности и предпочиташе бохемския живот. Но Уини беше много по-толерантна от майка им. Валери никога не успя да преодолее стените помежду им и накрая се предаде, дълго преди смъртта й. Майка им никога не беше одобрявала малката си дъщеря и го показваше ясно. Но благодарение на съпруга и детето си, които обожаваше, Валери бе спряла да се вълнува от мнението на майка си преди много години. Не почувства липсата й, когато тя почина, макар че Уини дълго тъгува и говореше за майка им като за светица. Когато роди собственото си дете, Валери не можеше да проумее как е възможно една майка да гледа на появата на детето си като на проклятие, а не като благословия.

Семейството й представляваше загадка за нея през целия й живот, дори Уини, на която прощаваше почти всичко. Валери често се шегуваше, че сигурно в родилния дом са я подменили. Тя беше топъл и обичлив човек, а родителите и сестра й — леденостудени. Според нея, това бе проблем най-вече за самите тях и изпитваше искрена благодарност, че синът й не прилича на тях. Нито пък племенницата й Пени — едно сладко хлапе и преуспяваща адвокатка. Беше десет години по-възрастна от братовчед си Филип, с когото бяха добри приятели още от детството, и често звънеше за съвет на леля си. Предпочиташе да си бъбри с нея, отколкото с майка си, която вечно я критикуваше. Уини не одобряваше дори образованието й в Харвард, защото смяташе, че е прекалено амбициозно за жена. Но Пени се справяше отлично и с работата, и с майчинските си задължения. Уини беше отчайващо старомодна, а Валери — пълна с живот и винаги готова да приеме нещо ново.

В неделя вечер, когато Филип дойде на гости, Валери тъкмо бе приключила с рисуването и почистваше четките. Работеше по женски портрет, в който имаше нещо загадъчно, и Филип дълго време стоя вторачен в него. Валери притежаваше невероятен талант, изложбите й бяха очаквани с нетърпение и всичките й картини се продаваха. Представляваше я уважавана галерия близо до дома й в Сохо. Семейството живееше там откакто Филип се помнеше, дълго преди кварталът да стане толкова модерен. Сега Валери се наслаждаваше на оживеността му и на младите хора, които го населяваха. Сравняваше го с Левия бряг в Париж.

— Харесвам новата ти картина, мамо — каза Филип възхитен.

Портретът се различаваше от предишните й творби. Валери постоянно се самоусъвършенстваше, разучаваше нови техники.

— Не съм сигурна точно какво искам да постигна с нея. Сънувах я снощи. Жената от портрета направо ме преследва. Подлудява ме — широко се усмихна тя.

Миризмата на боите в апартамента бе доста силна, позната част от артистичната атмосфера около Валери, заедно с ярките дамаски и интересните предмети, които с бащата на Филип бяха събирали през годините. Някои от тях бяха от Колумбия, други — европейски антики, имаше украшения от Индия, картини и скулптури от художници, които бяха техни близки приятели. Бащата на Филип се наслаждаваше безкрайно на еклектичната смесица от хора, които Валери привличаше у дома. Наричаше сбирките й „съвременен салон“, сравняваше ги с тези в Париж през двайсетте и трийсетте години и с антуража на Пикасо, Матис, Кокто, Хемингуей и Сартр. Валери колекционираше и драматурзи, и писатели, всъщност всички, които се занимаваха с изкуство или бяха свързани с него по някакъв начин.

— Убеден съм, че ще решиш проблема — каза Филип, все още загледан в картината.

Майка му винаги се справяше добре. Влагаше много мисъл в творбите си.

Разбъбриха се весело докато тя подреждаше на масата любимата му храна. Най-голямата радост в живота й бе да глези сина си, дори с простичка вечеря в кухнята. Филип винаги се трогваше от усилията й.

Той отново се оплака от бижутерския отдел в „Кристис“, а тя му напомни, че от него зависи да направи промяна, а не само да седи и чака намесата на съдбата. После й разказа за колекцията от бижута, която предстоеше да оценява тази седмица, и колко впечатляваща изглеждаше на снимките.

— На кого са принадлежали? — попита тя любопитно.

— Някаква графиня, която починала в старчески дом, но с цяло състояние в бижута, и без наследници.

— Колко тъжно — каза Валери, изпълнена със съчувствие към жената, която не познаваше.

Заеха се с вечерята, а после тя го попита дали няма някоя интересна жена в живота му. Филип поклати глава отрицателно.

— Не и след последната преди почти година, знаеш… Тя мразеше лодката ми. Мисля, че ме ревнуваше от нея.

Майка му се усмихна.

— Мисля, че и аз бих ревнувала. Прекарваш повече време с лодката, отколкото с която и да е жена. Жените са странни в това отношение — очакват да посветиш известно време и на тях.

— Не може да бъде — засмя се Филип. — Е, когато намеря подходящата жена, ще съм повече време с нея.

Майка му го изгледа, а той сякаш се смути за миг.

— Какво лошо има да прекарваш уикендите на лодка в Лонг Айлънд? — попита Филип.

— Бих могла да изброя доста недостатъци. Например мразовитото време през зимата. Трябва да се занимаваш и с други неща, за да не се озовеш сам в лодката завинаги. Между другото, говорих с леля ти Уини за пътешествието до Европа следващото лято — съобщи му тя, като му подаде чиния с домати, моцарела и босилек. — Но тя не е много приятна компания за пътуване.

— Ще отидеш ли? — полюбопитства Филип.

— Не знам. Обичам Уини, но тя се тревожи за всичко и непрестанно се оплаква. И всичко трябва да става по график. Аз предпочитам по-нетрадиционни пътешествия и да взимам решения спонтанно. Това обаче подлудява Уини и я изнервя. Иска винаги да се придържаме към графика. Имам чувството, че съм постъпила в армията. А мисля, че съм прекалено стара за това — усмихна се Валери.

— Или пък прекалено млада. Аз също не бих изпитал удоволствие от такова пътуване. Не знам как леля не те побърква — отбеляза Филип, който от години странеше от нея.

— Обичам я и това ми помага да я търпя. Но пътуването из Европа може да ми дойде в повече.

Валери беше пътувала с нея и преди и винаги се заричаше, че няма да го направи отново. Но после изпитваше съжаление към сестра си, която нямаше с кого друг да замине. И двете бяха вдовици, но Валери имаше много приятели, повечето художници, при това на различна възраст. Някои от тях бяха на годините на Филип, а други — по-стари от самата нея. Тя не се интересуваше от възрастта им, стига да бяха интересни, интелигентни и забавни.

Филип си тръгна малко след вечеря, възнамеряваше да се прибере в апартамента си и да навакса с работата. Помисли си, че майка му сигурно отново ще се захване с портрета и не грешеше. Майка и син се познаваха добре.

— Късмет с бижутата — каза му тя. — Струва ми се, че ще осигурят впечатляващ търг, особено ако споменеш нещо за историята им в каталога.

Беше права, разбира се. Той възнамеряваше да придружи историята на графинята със снимки, на които е с някои от бижутата, ако имаше такива. Определено щеше да е по-интересно от сухото заглавие, че продават бижута в полза на съда, което също трябваше да се отбележи.

— Собственост на благородница — отвърна той, цитирайки типичното за каталог описание, и майка му се усмихна.

— Добре звучи. Късмет — пожела му тя отново и го целуна.

— Благодаря, мамо. Ще ти се обадя. Благодаря и за вечерята.

— Винаги е удоволствие за мен — отвърна тя мило.

И точно както Филип подозираше, в мига когато затвори вратата след него, Валери се върна към работата си. Беше решила твърдо да прозре какво се крие в жената, която рисуваше. Може и тя да е била благородница, помисли си Валери и се усмихна. В творбите й винаги имаше загадка, те разказваха история, но понякога й бе нужно известно време да я разбере.