Даниел Стийл
Собственост на благородница (14)

14

През уикенда, когато се върна в Ню Йорк, Филип звънна на майка си. Искаше да вечеря с нея в неделя и да й разкаже всичко, което бе научил за Маргарет, бижутата й и дори замъка, където бе живяла. Знаеше, че историята ще я заинтересува. Маргарет вече не беше пълна загадка, имала е дом и съпруг, който я беше обичал и й бе осигурил бляскав живот. Не беше просто име върху изоставен сейф в банката с колекция изключително ценни бижута. А мисълта, че графинята бе останала само с две хиляди долара накрая, живяла в малък апартамент в продължение на много години и приключила дните си в мизерен старчески дом в Куинс, без да продаде бижутата и да заживее по-удобно, бе трогателна и любопитна. Очевидно подаръците на съпруга й бяха означавали много за нея. Филип искаше да сподели всичко това с майка си и да й разкаже за търга в Париж, включително за драматичния момент, когато диадемата на убитата кралица бе изискана от правителството за френските музеи. Знаеше, че Валери ще се заинтересува от разказа му. Изненада се, когато чу гласа й — звучеше сериозно, дори леко мрачно. Каза му, че също иска да го види. Изглежда и тя искаше да сподели нещо с него.

— Добре ли си, мамо? Какво не е наред?

— Няма проблеми, просто искам да поговорим. Трябва да взема някои решения.

— За здравето ти ли става дума? — паникьоса се той.

— Не, скъпи, добре съм. Други неща. Нуждая се от мъдрите ти съвети.

Филип знаеше, че майка му продаваше част от акциите на баща му от време на време. Беше инвестирала в солиден фонд и не трябваше да се тревожи за парите от застраховката, които бе получила след смъртта на баща му. Валери обичаше да иска съветите му за финансовите си дела.

— Неделя вечер?

— Отлично. Приятен уикенд.

Филип се почувства притеснен след краткия им разговор. Майка му се тревожеше за нещо и той се надяваше да не го е излъгала и здравето й да е наред. Като единствено дете, той се чувстваше отговорен за нея. Все пак беше на седемдесет и четири, макар да не изглеждаше на толкова и да не се държеше като старица.

През уикенда не спря да мисли и за Джейн Уилоуби. Копнееше да й се обади и да й разкаже за пътуването си и за наученото за Маргарет. Реши да я покани на обяд отново, искаше да сподели новините си от Европа.

Докато той работеше по лодката си, Джейн се нанесе в новия си апартамент, малко едностайно жилище близо до Алекс. Родителите й обещаха да й помагат с плащането на наема докато си намери работа. Не беше чула и дума от Джон откакто го напусна, очевидно напълно бе забравил за нея. Предполагаше, че вече е с Кара. Това беше сериозен урок за Джейн и единственото, за което съжаляваше, бе, че не го е напуснала още преди месеци, когато положението се влоши. Последните шест месеца бяха пълна загуба на време, а пренебрежението му към нея, оправдавано с училище и проекти, бе обидно.

Взе си почивен ден и отиде до ИКЕА да купи някои мебели, а Алекс й помогна да ги сглобят. Биваше я с чук и отвертка в ръка. В неделя вечер всичко беше готово и Джейн се настани на новото място. Изглеждаше чудесно. Двете с Алекс ядоха пуканки и гледаха филм, за да отпразнуват новото й жилище.

В неделя следобед Филип си тръгна от Лонг Айлънд малко по-рано от обикновено. Валеше, движението беше натоварено, а той нямаше търпение да види майка си. Отби се да купи бутилка розе, каквото тя обичаше, и в пет часа позвъни на вратата. Валери го посрещна изненадана.

— Подранил си! — каза тя доволно и пое с усмивка виното.

— Струва ми се, че трябва да си поговорим за доста неща и реших да имаме повече време — отвърна той, докато влизаше.

Веднага забеляза, че майка му беше работила усърдно. Въздухът миришеше на маслени бои — познат аромат, който цял живот бе свързвал с нея.

След минута Валери наля по чаша вино и седнаха в уютната всекидневна. Тя се настани в любимото си вехто кожено кресло, а той — на канапето.

— Е, какво става? — погледна я той любопитно. — Ти започни първа.

Тревожеше се за нея вече два дни.

— Дълга история — въздъхна тя и отпи от виното. — Знаех за нея последния път, когато се видяхме, но се нуждаех от време да обмисля ситуацията. Определено ме шокира.

Докато я слушаше, Филип реши, че има проблем със здравето. Той затаи дъх уплашен, макар майка му да изглеждаше добре.

— Казах ти, че отидох да видя Фиона, старата ми гувернантка. Исках да ми помогне да разбера нещо. Когато разглеждах снимките на Маргарет, нищо не ме учуди. Предполагам, че забелязах известна семейна прилика, но тя е притежавала типичната англосаксонска хубост. А и да си признаем, всички хубавици изглеждат еднакви — подхвърли тя небрежно и Филип се засмя.

— Е, невинаги — отвърна той и тя се усмихна широко.

— Не видях нищо особено във външния й вид, но онова, което ме разтърси, бяха снимките на малкото момиченце. Нямам много мои снимки като дете, тъй като нямах много обичливи родители, меко казано, но когато видях онези от сейфа, бях сигурна, че на тях съм аз. Нямаше написано име, но аз съм била на същата възраст като момиченцето и бях абсолютно сигурна за някои от тях. Не можех да разбера защо моите снимки ще са в сейфа. Отидох да поговоря с Уини за това и ми дойде странна идея. Изведнъж се сетих, че не разполагахме с абсолютно никакви снимки на голямата ни сестра Маргарет. Майка ми ги унищожила след смъртта й, както и всички други следи от съществуването й, което винаги ми се бе виждало странно. Не би ли трябвало да запази грижливо всеки спомен за изгубената си дъщеря? Баба ти и дядо ти бяха невероятно студени, строги и сковани хора. И започнах да се чудя: ами ако Маргарет не бе умряла? Ами ако се бе влюбила в италиански граф, нещо, което те със сигурност не биха одобрили? Ами ако само ни бяха излъгали, че е мъртва, а тя е била жива и е живяла с италианския си съпруг през всички тези години? Ами ако името не беше само съвпадение, а Маргарет ди Сан Пинели всъщност бе голямата ми сестра? Двете са били на една и съща възраст и не знам защо, но внезапно се почувствах напълно сигурна, че графинята бе сестра ми. Уини е била само на четири годинки, когато тя е заминала, а аз самата — бебе. Запитах се дали Уини някога бе подозирала, че Маргарет е жива, или пък бе чула нещо, което да я накара да се запита дали историята на родителите ни е вярна.

Валери погледна сина си напрегнато.

— И какво каза Уини? — полюбопитства той.

— Твърдеше, че съм откачила. Каза, че съм луда и родителите ни никога не биха постъпили по този начин. Тя ги харесваше повече от мен, а и бяха несравнимо по-мили с нея. Тя бе точно като тях, за разлика от мен. Те винаги се опитваха да ме принудят да мисля и да се държа както те искат, но просто не можех. Уини каза, че идеята ми била абсурдна. Родителите ни никога не биха ни излъгали, а на снимките било друго дете. Всички деца по онова време ги обличали еднакво, което донякъде е вярно. Но лицето и очите на момиченцето бяха моите. Не стигнах доникъде с Уини и се скарахме жестоко. Същата вечер ми хрумна да отида при Фиона и да я попитам какво знае. Реших, че може да е наясно с обстоятелствата, при които е заминала сестра ми. Години по-късно ни казаха, че тя отишла да учи в Швейцария, неутрална страна по време на войната. Но пък защо въобще бяха изпратили дъщеря си в Европа през войната? И ако е заминала за Англия, защо е умряла в Италия? Никога не ни бе позволено да задаваме въпроси за Маргарет и дори да споменаваме името й, а аз винаги съм изпитвала силно любопитство. Помислих си, че Фиона ще познае Маргарет по снимките, тъй като тя бе започнала работа при родителите ни две години преди заминаването й. И потеглих към Ню Хемпшир. Фиона е на деветдесет и четири, но със съвсем ясен и трезв ум.

Валери изглеждаше силно развълнувана, а Филип — изненадан и любопитен. Нямаше представа какво предстои.

— Показах й снимките и я попитах дали Маргарет ди Сан Пинели е сестра ми. Разочаровах се, когато тя каза „не“. И въобще не бях подготвена за следващите й думи. Тя каза, че Маргарет е моя майка. Забременяла на седемнайсет от момче, с което се обичали много. Той тъкмо бил навършил осемнайсет. Но родителите им били възмутени, не им разрешили да се оженят и ги разделили. Маргарет била изпратена в дом за своенравни момичета в Мейн, за да роди бебето тайно и да го даде за осиновяване. Няколко седмици след заминаването й японците нападнали Пърл Харбър, момчето било призовано в армията и изпратено на лагер, а после на обучение в Калифорния, където почти веднага било убито при инцидент. Очевидно Маргарет отказала да даде бебето за осиновяване, затова родителите й заминали при нея и се върнали в Ню Йорк няколко месеца след раждането. Казали на всички, че бебето е тяхно. Качили Маргарет на шведски кораб за Лисабон, откъдето тя заминала за Лондон. Никога дори не е ходила в Швейцария. Година по-късно ни казаха, че умряла от грип и така се отърваха от нея завинаги. Тя обаче се запознала с графа в Лондон. Била едва на осемнайсет години, съвсем сама в чужда страна, на континента бушувала война. Графът бил изключително мил с нея, оженили се бързо и той я отвел в Италия със себе си. Заживели в семейния му дом в Неапол. Прогонили собственото си дете, представяш ли си… Първородната си дъщеря. Само за да избегнат скандал — каза тя възмутено, а очите й се насълзиха. — Изпъдили я от живота си завинаги и задържали бебето, макар да не го искали и обичали. Фиона каза, че Маргарет и графът се опитали да ме вземат след няколко години, но родителите й не позволили. Дори я заплашили и накрая тя се предала. Фиона й изпращала снимки на дъщеря й докато напуснала семейството десет години по-късно. Филип, — въздъхна тя, а сълзите й потекоха, — това бебе съм аз. Маргарет е била майка ми, а не сестра ми. Баба ми и дядо ми ме откраднали от нея. Престрували се на мои родители, но ме мразели заради позора, който раждането ми можело да им причини. Живях в лъжа в продължение на години и бях лишена от майка си заради тях. Маргарет Пиърсън ди Сан Пинели е моята майка. Нямам представа какво да направя, нито на кого бих могла да разкажа нещо подобно, дори и вече да няма значение. Тя е мъртва.

Валери се почувства като сираче, също като в деня, когато бе научила истината.

— Но няма съмнение. Маргарет е моя майка. Странно съвпадение, всъщност много по-странно, отколкото си мислехме. Струва ми се, че ми е било писано да я открия, когато те помолиха да направиш оценката за „Кристис“. Графинята е твоя баба, Филип. И майката, която никога не съм познавала.

Сълзите опариха бузите й, а Филип я прегърна нежно. Никога не беше виждал майка си да плаче, освен когато баща му почина.

— Каза ли на Уини? — попита той и тя кимна.

— Този път ми повярва. Все още ги оправдава. Според нея, те са смятали, че постъпват правилно. Но да държат майка ми далеч от мен през целия ми живот, да се отнасят с мен като с натрапница, да прогонят дъщеря си и да се преструват, че е мъртва, едва ли може да се нарече правилно, дори за тях. Уини ме помоли да не вдигам шум. Отначало ме обвини, че се стремя към бижутата, но историята е много по-шокираща от желанието да си наследник на скъпи бижута. Зловеща лъжа, поддържана от баба ми и дядо ми, които съсипали живота на Маргарет и откраднали детето й от нея. И оставили горката жена да умре съвсем сама.

Валери избърса сълзите си, а Филип каза предпазливо:

— Не мислех за бижутата, а само какво означава всичко това за майка ти и за теб. Съгласен съм, че историята е потресаваща. Истината е, че ти си нейната наследница. Единственото й дете. А ако това е вярно, трябва да получиш бижутата, те са твои.

— Те принадлежат и на Уини. Тя е била нейна сестра… Но не ми пука за бижутата. Те няма да върнат майка ми.

— Не, но тя би искала да са твои. Мисля, че точно заради това ги е пазила през всичките тези години, макар да е живяла бедно. Направила го е или от любов към Умберто, или защото се е надявала един ден да те открие и да ти ги даде.

— Ако е така, тя щеше да напише завещание, но не го е направила.

— Не знаеш какво е мислила и в какво състояние е била накрая. Факт е, че това са нейните вещи, а ти си единствената й дъщеря. Не съм сигурен как да действаме сега. Но в историята има много повече от ужасното поведение на баба ти и дядо ти. Майка ти е оставила цяло състояние в бижута и те ти принадлежат.

Филип не бе очаквал подобна развръзка и в най-лудите си мечти, дори когато бе попитал майка си за съвпадението в имената. Мислеше, че Маргарет може да се окаже евентуално далечна братовчедка, но не и баба му. Зашеметяващо разкритие. Но не можеха да не предприемат нещо. Трябваше да действат, но преди това да помислят и да вземат правилното решение.

Филип разказа на майка си за посещенията си в „Картие“ и „Ван Клийф“, както и онова, което научи за бижутата, произхода им и поводите, по които са били подарени. Разказа й и за пътуването си до замъка и запознанството със Саверио Салваторе в Неапол. Спомена колко чаровен е новият собственик на замъка и колко малко знаел за Маргарет и Умберто. Мозайката вече бе сглобена, липсваха само няколко парченца.

— Бих искала да видя замъка някой ден — каза Валери с копнеж за дома, където майка й бе живяла трийсет и две години с втория й баща.

Бъбриха си до късно през нощта. Вечеряха в кухнята, разглеждаха снимките отново и отново. Когато свършиха виното, Валери му призна, че иска да нарисува портрет на майка си по снимките. Искаше й се да се приближи максимално до нея, да заличи по някакъв начин трагичната загуба от миналото.

Филип бе трогнат от историята. Мислите му препускаха — за миналото, за настоящето и бъдещето, за решенията, които трябваше да вземе за бижутата. И на всяка цена трябваше да се обади на Джейн на сутринта, очевидно се налагаше да направят нещо. А какво точно? Всичко предстоеше.