Даниел Стийл
Собственост на благородница (2)

2

Джейн взе метрото до спирката близо до банка Метрополитън точно четири седмици след първия си разговор с Хол Бейкър. Беше в деня след Свети Валентин. Нито сутринта, нито предишният ден бяха от най-приятните. Скараха се с Джон, докато тя се опитваше да опече филийки, да приготви закуска и кафе и за двамата. Изгори филийките тъкмо когато Джон влезе замаян в кухнята по тениска и боксерки. Предишният ден бе учил с приятели, в апартамента на един от тях. Чу го да се прибира в три сутринта, но заспа отново преди той да си легне. Напълно бе забравил, че е Свети Валентин, а тя му беше оставила кутия бонбони и картичка в кухнята рано сутринта. Той не й подари нищо — нито дори цветя или картичка. Според Джон, Свети Валентин тази година бе отменен.

— За къде бързаш толкова? — попита той, докато си сипваше кафе.

Изглеждаше изтощен и очевидно не беше в добро настроение. Седна на стола и отпи глътка кафе. Още не беше я поздравил за Свети Валентин. Не си падаше много по празниците и романтичните срещи, а заради двете дипломни работи, по които работеше, тази година и Свети Валентин не означаваше нищо за него, бе напълно съсредоточен върху ученето. Преди да откачи през последните няколко месеца, беше весел и забавен, а сега мислеше само за себе си и какво трябва да направи, за да завърши. Понякога Джейн имаше чувството, че за него тя не съществуваше.

— Предстои ми инвентаризация на изоставен сейф днес — каза тя.

Най-после я очакваше нещо интересно и различно от обичайното ровене из купчините документи по бюрото.

— Това интересна работа ли е? — безразлично попита той.

Струваше му се адски отегчително.

— Вероятно не, но ще ме изкара от офиса и ще ми даде възможност да свърша малко детективска работа. Пуснахме обяви по вестниците, за да уведомим евентуалните наследници, но не получихме никакъв отговор цели четири седмици.

— И какво ще стане, ако никой не се появи?

— Тогава ще разпродадем всичко ценно от сейфа, който е бил изоставен три години, но ще съхраняваме документите още седем години. Парите ги прибира щатът.

— Има ли нещо важно в кутията?

— Според банката, има бижута, които може да са ценни. Ще проверя днес. Тъжно е, но и интересно. Трудно е да си представиш, че хората просто може да забравят вещите си, но жената е била доста възрастна. Може да е починала внезапно или да е страдала от деменция през последните години. Някакъв шанс да вечеряме заедно днес? — попита тя небрежно.

Не искаше да го подлага на допълнително напрежение, но още в мига, когато изрече думите, Джон изстена.

— Ох, мамка му! Свети Валентин е, нали? Или беше вчера. Благодаря за бонбоните, между другото — каза той, като погледна датата върху вестника. — Съжалявам, Джейн. Забравих. Предстоят ми две дипломни работи, знаеш. По никакъв начин не мога да си позволя вечеря. Ще приемеш ли да отпразнуваме след около две седмици? — попита той извинително.

— Разбира се — отвърна тя.

Бездруго подозираше, че вече е откачил на тема училище и го разбираше. Нейният учебен график също беше изморителен, но оценките й винаги бяха по-високи от неговите.

— Просто реших да те попитам.

Той се наведе да я целуне и се усмихна, когато забеляза новия й червен пуловер. Празниците означаваха много за нея и той винаги се шегуваше с това. Тази й сладникава страна му се струваше мила, обясняваше си я с детството й в Средния Запад. Неговите родители бяха доста по-различни от нейните, работеха във филмовата индустрия в Ел Ей.

Джейн изглеждаше красива в късата си черна пола и високи токчета, с вдигната нагоре руса коса. Джон я харесваше и обичаше да са заедно, но когато не му предстояха неотложни задачи. Не правеха планове за бъдещето, живееха ден за ден, което устройваше и двамата. Бяха съсредоточени върху кариерата си. Джейн нямаше време и желание за брак, искаше първо да си създаде име, а и той разсъждаваше по същия начин.

— Ще бъда цяла нощ с училищната група — каза той, когато тя стана и облече палтото си.

Днес беше избрала червено палто в чест на празника, което му се струваше глупаво, но пък й стоеше отлично. Високите токчета пък подчертаваха краката й, които според него бяха най-сексапилната част от тялото й.

— Събираме се в къщата на Кара — допълни той тихо, като хвърли поглед на вестника, който Джейн бе оставила на кухненската маса.

Знаеше, че тя не харесва Кара, която приличаше на модел за бельо, а не на студентка по бизнес и предприемачество. Джон обаче твърдеше, че тя е изключително умна и се възхищаваше на способностите й. Беше ръководила и продала успешен бизнес за сериозна сума пари, преди да се върне в университета за магистратурата си. На трийсет и две, Кара беше две години по-възрастна от нея и най-привлекателната жена в групата, което винаги притесняваше Джейн. Доколкото знаеше, Джон й беше верен и тя очакваше точно това, но Кара винаги й се струваше заплаха. Пищният й бюст винаги бе доста открит, изглеждаше зверски сексапилна в прилепнали джинси и тениски с големи деколтета.

— Другите ще бъдат ли там? — нервно попита Джейн, а Джон се ядоса.

— Разбира се. А и какво значение има? Не отивам в група по сексуална терапия. Работим по важни проекти, а Кара знае повече от мен как се управлява дребен бизнес.

Това беше вечното му оправдание за времето с Кара. Бяха работили заедно по няколко проекта.

— Просто се чудех… — меко отвърна тя.

— Джейн, няма нужда да ме притискаш. След като Кара ми помага да имам по-добри оценки, страшно се радвам да работя с нея.

Джон не беше в настроение за сцени на ревност, но разговорът загрубя и след пет минути се разрази истински скандал. И преди се беше случвало. Тя винаги твърдеше, че Кара флиртува с него, а той разгорещено отричаше. Разбира се, не стигаха до съгласие. Джон се втурна разгневен в спалнята, а Джейн отиде на работа ядосана.

Напоследък се караха непрестанно за какво ли не. Отношенията им бяха ужасно обтегнати. Джейн беше наясно, че това се дължи на напрежението, на което и двамата бяха подложени, и полагаше усилия да проявява търпение към лошите му настроения, вечната умора и липсата на сън, но не искаше да се притеснява и от близостта му с Кара. Вярваше му, но с Кара прекарваха безкрайни часове заедно, сами или с останалите си колеги. А и бе очевидно, че тя си падаше по него, и Джейн й нямаше никакво доверие. Мразеше се задето му мърмореше за това, но и нейните нерви бяха опънати.

Джон беше под душа, когато Джейн излезе, потисната от неприятното усещане, с което човек остава след разправия. Почувства се глупаво в новия си червен пуловер и палто, издокарана за Свети Валентин с ден закъснение. Това си беше един обикновен работен ден за нея, но тя искаше да изглежда добре за срещата в банката, държеше да се представи професионално.

Хол Бейкър я очакваше и се ръкува с нея с дружелюбна усмивка. Не скри възхищението си от красивото й лице и елегантна фигура. Въобще не бе очаквал подобна изненада. Чиновниците от съда обикновено бяха много по-възрастни и мрачни. Джейн беше красива, млада, с жив и заинтересован поглед. Той я поведе надолу към сейфовете. Младата жена — нотариус вървеше след тях. Хол влезе в помещението с големите сейфове, използва два ключа, за да извади кутията, и я отнесе в малка стаичка, която едва побра и тримата. Нотариусът донесе трети стол, за да може да наблюдава инвентаризацията. Хол държеше папката с инвентаризацията на сейфа на госпожа ди Сан Пинели, направена преди две години. Веднага щом влязоха в стаичката, той подаде на Джейн копие от нея. Тя прочете списъка с вещите, а Хол отвори кутията.

Джейн видя малките кутийки за бижута и папките. Хол първо извади документите и ги остави на бюрото, после една по една отвори папките. Джейн прегледа онази със снимките. Гледаше я красива жена с проницателни очи и ослепителна усмивка. Очевидно това бе госпожа ди Сан Пинели. На някои от снимките тя бе съвсем млада и сериозна, на много от тях бе с доста по-възрастен хубав мъж. Джейн обърна всяка снимка — с елегантен почерк бяха изписани датите и името му — Умберто. Някои бяха правени на приеми, други на почивки, на яхти. Джейн позна Венеция и Рим. Имаше снимки на двойката в Париж, на ски в Алпите, на езда и в състезателна кола, в която Умберто беше с каска и очила. По-възрастният мъж изглеждаше покровителствено настроен към младата красавица, а тя очевидно бе щастлива до него, сгушена в прегръдките му. Няколко снимки бяха направени в замък и в зашеметяващи градини пред него. Имаше и избелели изрезки от италиански вестници, които ги показваха на приеми и ги наричаха граф и графиня ди Сан Пинели. Сред изрезките Джейн забеляза и некролога на графа във вестник от 1965 година, бе починал на седемдесет и девет години. Лесно бе да се пресметне, че е бил трийсет и осем години по-стар от Маргарет, която е била едва на четиридесет и една, когато е починал. Били са женени двайсет и три години. Очевидно бяха водили луксозен и тузарски живот, Джейн се впечатли от елегантността им. Маргарет носеше великолепни бижута на снимките, където беше с вечерни рокли. На няколко от тях, най-вече онези, на които беше сама, Джейн забеляза дълбока тъга в очите й, сякаш й се беше случило нещо ужасно. Но винаги изглеждаше щастлива на снимките с Умберто. Двамата бяха красива двойка и очевидно много влюбени.

Последни в папката бяха снимките на малко момиченце, вързани с избеляла розова панделка. На гърба им нямаше име, а само дати, изписани с по-различен почерк. Момиченцето беше красиво, с дяволито изражение и засмени очи. Приличаше на графинята, но не достатъчно, за да си сигурен, че са роднини. Обзе я внезапна тъга, докато разглеждаше спомените от живота на тази непозната жена, вероятно починала в самота. Замисли се какво ли е станало с момиченцето, което, ако се съдеше по датите на снимките, вече също бе възрастна жена. Всичко това бе история от далечното минало и вероятно някои от хората по снимките вече не бяха между живите.

Джейн внимателно затвори папката, а Хол й подаде следващата, която съдържаше различни документи. Изтекли паспорти, показващи, че Маргарет е била американски поданик, родена в Ню Йорк през 1924 година. Печатите по паспорта сочеха, че бе напуснала Съединените щати и пристигнала с кораб в Лисабон на осемнайсет години, през 1942-ра. Следващият печат показваше, че Маргарет бе заминала за Англия в деня след пристигането си в Лисабон. Беше се върнала в Съединените щати за няколко седмици през 1949-та, седем години по-късно. От по-късните печати се виждаше, че шест седмици след заминаването за Англия през 1942-ра, тя бе отишла в Рим със „специална виза“. Джейн си помисли, че графът сигурно бе пуснал в ход сериозни връзки или бе платил солидна сума на някого, за да може съпругата му да влезе в Италия по време на войната. В папката имаше и италиански паспорти. Първият бе от 1942-ра и името й бе ди Сан Пинели, значи вече са били женени, само три месеца след пристигането й в Европа. С брака си тя бе придобила и италианско поданство. Върнала се в Щатите през 1960-та с американски паспорт, подновен в посолството в Рим. Това бе първото й посещение в страната след триседмичното й пътуване през 1949 година, през 1960-та бе останала тук няколко дни, а не седмици. Паспортът не показваше други пътувания до Щатите чак до преместването й в Ню Йорк през 1994 година, когато вече е била на седемдесет. Всичките й американски паспорти бяха подновявани в посолството в Рим. Очевидно бе използва италианския си паспорт по време на пътуванията си из Европа. Имаше двойно поданство и вероятно бе запазила американското по сантиментални причини, тъй като бе живяла в Италия петдесет и две години — по-голямата част от живота си.

В папката Джейн откри и банкови извлечения, копие от социалната й осигуровка, документите за наемането на сейфа и разписка за два пръстена, които бе продала през 1995 година за четиристотин хиляди долара. Но никъде нямаше завещание, нито нещо, което да подсказва за роднина или близък човек. Имаше и две дебели купчини писма с избеляло мастило, едната — завързана със синя панделка, а другата — с розова. В едната купчина писмата бяха написани на италиански върху плътна пожълтяла хартия с кафяво мастило, с елегантен мъжки почерк и Джейн реши, че са от мъжа й. Втората купчина бе написана от женска ръка на английски. Джейн погледна няколко, без да развързва панделката и видя, че много започваха с обръщението „Мое скъпо ангелче“. Очевидно бяха любовни излияния, подписани с инициала „М“. И там нямаше завещание. Нотариусът грижливо описа двете купчини писма, същото направи и Джейн.

После Джейн внимателно извади двадесет и двете кожени кутийки за бижута. Отвори ги една по една и очите й се ококориха, когато видя съдържанието им.

В първата намери пръстен с огромен квадратен изумруд. Джейн нямаше специални познания, за да отгатне каратите, но камъкът бе гигантски, а на капака на кутийката имаше златен надпис „Картие“. Изкуши се да пробва пръстена, но не искаше Хол да си помисли, че се отнася непрофесионално към работата си. Записа описанието, затвори кутийката и я премести в другия край на бюрото, за да не я обърка с останалите.

В следващата имаше пръстен с едър овален рубин с два триъгълни бели диаманта от всяка страна, отново от „Картие“. Рубинът имаше наситен, почти кървав цвят. Беше умопомрачително бижу. В третата кутийка се криеше пръстен с невероятно голям диамант, квадратен като изумруда. Беше ослепителен и Джейн не можа да скрие емоциите си, никога не беше виждала такъв диамант.

— Не знаех, че има диаманти с такива размери — промълви тя и Хол се усмихна.

— Нито пък аз, докато не видях този — отвърна той, като се поколеба и се усмихна широко. — Няма да кажа на никого, ако го пробваш. Може никога вече да не ти се отвори такава възможност.

Почувства се като палаво момиченце и сложи пръстена на ръката си. Беше фантастичен. Джейн бе като омагьосана и едва събра сили да го свали.

— Леле… — възкликна тя и тримата се засмяха.

Беше странно и малко зловещо преживяване да се ровиш из вещите на починал човек. Изглеждаше странно, че богата жена, с толкова ценно имущество, нямаше на кого да го остави или не бе успяла да го направи. Но пък и самата тя не беше потърсила бижутата, за да ги носи или продаде. Джейн не можеше да понесе мисълта, че толкова красиви неща ще бъдат продадени в полза на щата, а няма да отидат при човек, който би ги оценил или би се поинтересувал от починалата. Беше толкова тъжно.

В следващата кутийка имаше брошка с изумруди и диаманти, изработена от италиански бижутер. Видяха и красива сапфирена огърлица от „Ван Клийф и Арпелс“ със същите обици, както и ослепителна диамантена гривна, която приличаше на дантела. Докато отваряше кутийка след кутийка, Джейн осъзна, че всяко следващо бижу беше още по-красиво от предишното. Някои от тях, особено пръстените, бяха с огромни скъпоценни камъни. В последната кутийка имаше пръстен с гигантски жълт диамант, отново от „Картие“. Джейн се вторачи в зашеметяващите бижута. Хол Бейкър бе споменал, че Маргарет притежава красиви бижута, които вероятно имат висока цена, но Джейн не очакваше нещо подобно. Не беше виждала нищо такова откакто на шестнайсетгодишна възраст посети Лондон с родителите си и отидоха в Тауър да видят изложбата на кралските бижута. Но някои от тези бяха дори по-впечатляващи от онези на кралицата. Графиня Маргарет ди Сан Пинели бе притежавала зрелищни украшения и Джейн предположи, че те струват цяло състояние. Не беше сигурна как да действа занапред.

— Може би трябва да ги снимаме — предложи тя и Хол кимна в съгласие. — Така ще мога да ги покажа на шефката ми.

Тя извади телефона си. Снимките щяха да покажат стойността на колекцията много по-добре от инвентаризацията. Сред бижутата имаше и широка огърлица от перли и диаманти от „Картие“, дълъг наниз перфектни перли в кремав цвят, семпъл златен пръстен с нещо като семеен герб, който Маргарет може би беше носила като момиче, златна верижка с медальон във формата на сърце с миниатюрна бебешка снимка в него и семпла златна халка. Предметите очевидно нямаха висока цена и изглеждаха съвсем различни от скъпите бижута в останалите кутийки, но вероятно са имали сантиментална стойност за собственичката си.

Джейн си помисли, че графинята сигурно бе водила бляскав живот, като се съдеше по местата, където бяха направени снимките, и дрехите, с които бе облечена. Носеше ослепителни вечерни рокли, екстравагантни кожи и елегантни шапки. Младата жена се замисли коя ли беше Маргарет ди Сан Пинели. Единственото, което разбра от съдържанието на сейфа, бе, че е била млада американка, заминала за Италия на осемнайсет години, омъжила се за много по-възрастен мъж след няколко месеца, който починал двайсет и три години по-късно. А години след това тя се върнала в Съединените щати и не ги напуснала до смъртта си на деветдесет и една. Нито един от паспортите в сейфа не беше валиден. Последният бе изтекъл две години след преместването й в Ню Йорк и тя никога вече не беше се върнала в Италия. Информацията от снимките, изрезките от вестници и документите представляваше просто парченца от мозайка, но прекалено много от тях липсваха. Преди шест месеца, когато Маргарет бе починала, бе отнесла всички отговори на въпросите в гроба си.

Джейн приключи със заснемането на вещите, затвори кутийките за бижута и Хол ги прибра обратно в сейфа.

— Мисля, че е по-разумно да ги оставим там засега — нервно отбеляза Джейн.

Не възнамеряваше да ги вземе със себе си в метрото обратно към службата. Снимките щяха да покажат на Хариет достатъчно добре с какво си имат работа. Трябваше да се обадят на фирма за търгове, за да продадат бижутата, и Джейн се зачуди коя ли точно щеше да избере шефката й. „Сотбис“ и „Кристис“ бяха двата най-очевидни избора, а и Джейн нямаше представа дали има други места за продажба на подобни бижута.

Хол излезе от малката стаичка. Джейн го видя как върна сейфа на мястото му и го заключи и с двата ключа.

— Ще ви се обадя веднага след като в службата ми кажат как ще действат. Тези неща са невероятно красиви — каза Джейн.

Тя благодари на Хол и нотариуса, излезе от банката и се качи на метрото обратно към службата. Сградата на съда бе великолепен образец на архитектурата Бо Арт, построена през 1907 година, обявена за историческа ценност. Чудесно място, но работата не беше весела. Когато се върна, Джейн намери Хариет зад бюрото й. Шефката й преглеждаше внимателно някакви документи и вдигна очи разсеяно, когато я забеляза до вратата. Джейн се поколеба дали да я прекъсне.

— Хубаво палто — отбеляза Хариет с ледена усмивка. — Какво става?

— Тъкмо се връщам от инвентаризацията на сейфа на ди Сан Пинели.

— Забравих, че това ти беше задачата тази сутрин — отвърна Хариет разсеяно. — Как мина?

— Мисля, че мина добре — отговори Джейн, притеснена да не е пропуснала нещо. — Починалата е притежавала великолепни бижута — меко добави тя.

— Някакви следи от завещание?

— Не. Само снимки и писма, няколко изрезки от вестници, некролога на съпруга й, стари паспорти, изтекли отдавна, стари банкови формуляри и бижутата.

— Нещо, което ще можем да продадем? — попита Хариет небрежно.

— Мисля, че да — отвърна Джейн, като извади телефона си и й показа снимките, без да промълви и дума.

Хариет замълча за минута, после се вторачи в Джейн с ококорени очи.

— Видяла си всичко това днес? — възкликна тя невярващо и Джейн кимна. — Трябва да се обадим веднага на „Кристис“, за да ги пуснем на търг.

Хариет надраска нещо на малко листче и го подаде на Джейн, която я погледна изненадана.

— Аз ли да им се обадя?

Хариет кимна леко раздразнено.

— Аз нямам време. Звънни в „Кристис“ и ги помоли да изпратят някой от бижутерския си отдел да се срещне с теб в банката и да огледа бижутата. Имаме нужда от оценка, в случай че някой от наследниците се появи. А и за съда също.

После, в отговор на въпросите на шефката си, Джейн потвърди, че в сейфа има най-вече бижута. Нямаше пари в брой, нито борсови акции и ценни книжа. Хол й беше казал, че в сметката на починалата имало само две хиляди долара. Не била писала чекове от години. Единствените пари, теглени от сметката й, били трансферите за старческия дом в Куинс. Но очевидно бижутата й струваха цяло състояние.

Джейн се върна на бюрото си, свали палтото и потърси телефона на „Кристис“. Когато номерът се появи на монитора, тя забеляза, че офисът им се помещава в Рокфелер център. Беше време за обяд, но тя звънна и помоли да я свържат с бижутерския отдел. Телефонът звъня дълго и тя тъкмо се канеше да затвори, когато най-после чу женски глас от другата страна на линията. Джейн обясни защо се обажда, след което се наложи дълго да изчака. Най-после мъжки глас каза лаконично:

— Лоутън.

Джейн обясни, че се обажда от съда и се нуждае от оценка за голям брой непотърсени бижута. Настъпи кратко мълчание. Филип Лоутън седеше, загледан през прозореца. Работеше в бижутерския отдел на прочутата къща за търгове от две години с усещането, че е хванат в капан. Имаше магистърска степен по управление на музеи, бе специализирал в египетско изкуство и импресионизъм и бе чакал с години да се освободи място в музей Метрополитън. Накрая се предаде и започна работа в художествения отдел на „Кристис“. Намираше я за интересна през трите години докато работеше там. Но после се освободиха три места в бижутерския отдел, когато шефът им се премести в Лондон, а двамата му преки подчинени напуснаха. Тогава прехвърлиха Филип там, а той въобще не се интересуваше от бижута. Обещаха да го върнат в художествения отдел някой ден, но все още чакаше. Цялото му обучение и интереси през годините бяха насочени към изкуството. Баща му преподаваше история на изкуството в Нюйоркския университет до смъртта си преди няколко години, а майка му беше художничка. Той самият след колежа стажува в галерия „Уфици“ във Флоренция. Мислеше да се премести в Рим или Париж, но се върна за магистратурата си в Съединените щати. Известно време работи в известна галерия в Ню Йорк, в „Кристис“ постъпи на двайсет и девет. Работеше там вече от пет години, последните две от които прекара като затворник в бижутерския отдел. Наскоро се беше зарекъл, че ако в следващите шест месеца не го върнат в художествения отдел, ще напусне.

Филип Лоутън по принцип не си падаше по бижутата. Намираше хората, които ги носят, за лекомислени и суетни, и не оценяваше красотата им. Картините и изкуството във всяка форма докосваха душата му и го изпълваха с радост. Бижутата го оставяха студен и равнодушен.

Така и звучеше, когато отговори на Джейн. Очакваше, че му звъни за поредната рутинна оценка за съда.

— Можете ли да донесете бижутата? — попита той незаинтересувано.

И преди беше правил оценки за съда и никой от предметите не заслужаваше да бъде обект на търг в „Кристис“, с изключение на дребно бижу, което наскоро бе продадено не особено успешно. Той вярваше, че и тези няма да са по-различни, а може би дори щяха да са и по-зле. Повечето от вещите, които попадаха в този съд, не представляваха интерес за световноизвестната фирма.

— Предпочитам да не ги нося — честно призна Джейн.

Очевидно оценителят смяташе, че тя му губи времето, което я подразни. Обаждаше му се служебно, не го молеше за услуга. И се опитваше да си свърши работата.

— Има двайсет и две бижута и мисля, че са прекалено ценни, за да ги разнасям из града.

— Къде се намират в момента? — попита той, все още загледан в небостъргачите на отсрещната страна на улицата.

Кабинетът му се струваше като затвор, а службата му — доживотна присъда, която никога нямаше да свърши. Вече мразеше да ходи на работа.

— В сейф в банка Метрополитън на Мъри Хил. Ще бъде ли възможно да се видим там, за да огледате бижутата?

Възможно, но адски скучно, помисли си той. За съжаление част от работата му бе да прави оценки, най-вече за наследници, които не искаха получените старомодни бижута, или алчни жени, копнеещи да превърнат в пари в брой плячката си от развода. Сред клиентите на „Кристис“ често имаше и бижутери, които искаха да се отърват от непродадени изделия.

— Нуждаем се от оценка — обясни Джейн, като се помъчи да бъде любезна. — А ако наследниците не се появят в определения срок, ще обявим вещите за продажба на търг.

— Знам как се върши това — рязко отвърна той.

Джейн се ядоса, че бе попаднала на този тип. Не й се струваше симпатичен, а и явно не се интересуваше от бижутата. Тя се усмихна, когато си помисли, че го очаква страхотна изненада.

— Е, можете ли да го направите?

Нуждаеше се от въоръжен охранител, за да занесе бижутата на госпожа ди Сан Пинели, а шефовете в съда нямаше да й позволят подобно разточителство. Не искаше да поема отговорността да носи ценните бижута сама. Значи или този тип щеше да дойде в банката, или тя щеше да се обади на „Сотбис“, които бяха не по-лоши от „Кристис“.

— Да, разбира се — отегчено потвърди той. — Какво ще кажете за следващия вторник? Десет сутринта? Трябва да се върна до обяд за един търг.

Филип бе преминал обучение и понякога ръководеше дребни търгове. Не вярваше, че оценката на бижутата в съда ще му отнеме много време. Вероятно бяха незначителни дреболии, както бе винаги с изоставените сейфове.

— Чудесно — учтиво каза Джейн.

Споразумяха се да се срещнат в банката следващата седмица. Тя му благодари преди да затвори, облекчена, че се бе съгласил. След миг обаче му звънна отново.

— Съжалявам, че ви безпокоя отново — извини се тя бързо. — Направих няколко снимки на бижутата с телефона си. Искате ли да ги видите, преди да се срещнем?

Снимките можеха да му подскажат за какво става дума и да събудят интереса му.

— Добра идея — каза той, този път малко по-весело.

Ако бижутата се окажеха незначителни, както той подозираше, можеше да я насочи към някоя тръжна къща и да си спести труда по оценката.

— Изпратете ми ги.

Филип й даде имейла си и тя му изпрати снимките веднага щом затвориха. После се зае с другите папки, които Хариет й бе възложила. Нищо не беше така интересно и загадъчно като света на Маргарет ди Сан Пинели. Джейн се изненада, когато след десетина минути телефонът й звънна и чу Филип Лоутън. Тонът му беше съвсем различен. Звучеше развълнуван и започна нетърпеливо да я разпитва.

— Кажете ми отново името на жената. Била ли е известна?

— Не мисля. Графиня Маргарет ди Сан Пинели. Млада американка, заминала за Италия на осемнайсет години, по време на войната. Съдя за това по паспортите й. Омъжила се за италиански граф и живяла там до деветдесетте години. Той сигурно е бил доста богат, като се имат предвид бижутата в сейфа. Доколкото знаем, това е всичко, което е притежавала. Имала е само две хиляди долара в банката, когато на деветдесет и една е починала.

Всички тези подробности бяха важни.

— Ако бижутата са истински, колекцията е изключителна — впечатлено каза той, макар че единствените бижута, приковали вниманието му през последните две години, бяха нефрити на търг в Хонконг — романтични и мистериозни, изискваха погледа на опитен експерт, какъвто той не беше.

Стандартните западняшки бижута никога не бяха му допадали, но дори той трябваше да признае, че колекцията на Маргарет ди Сан Пинели бе зашеметяваща.

— Нямам причина да вярвам, че не са истински, а и са в оригиналните кутийки — простичко отговори Джейн.

— Нямам търпение да ги видя — промълви Филип.

Срещата им беше след пет дни и той планираше да вземе качествен фотоапарат, с който да направи по-хубави снимки от онези с телефона на Джейн.

— Ще се видим във вторник — каза той дружелюбно.

Джейн се усмихна и затвори. Замисли се за красивата млада жена, заминала за Италия, за да се омъжи за граф, също като в приказка, и за тайните на живота й, погребани заедно с нея.

Вечерта, когато се прибра у дома, Джон го нямаше. Тя се замисли за него, за колегите му и отново изпита онова притеснение както всеки път, когато Джон беше със сексапилната Кара. Но не можеше да направи нищо, беше я предупредил, че ще работят цяла нощ по общия им проект. Джейн искаше да му разкаже за бижутата, които бе видяла днес, за разговора си с „Кристис“.

Взе си гореща вана и си легна, все още обзета от мисли за Маргарет ди Сан Пинели, снимките й с графа и красивите й бижута. Без да знае подробностите, Джейн предположи, че любовта им е била изключително силна, въпреки че младата жена изглеждаше тъжна на някои от снимките. Замисли се… Коя ли е била, как графът я е срещнал и какъв ли вълнуващ живот са водили в едно много по-бляскаво от сегашното време. Трудно бе да си представи как едно момиче на осемнайсет получава подаръци като онези, които видя в банката. Джейн се запита дали красивата млада жена наистина е била щастлива.