Даниел Стийл
Собственост на благородница (16)

16

Вечерта след ДНК пробата Валери рисуваше в студиото си. Портретът на непознатата жена, върху който работеше от известно време, заприличваше все повече на Маргарет. В него имаше нещо мистериозно и изпълнено с копнеж, като загадка, изскочила от мъглата. Думите на Фиона за майка й и баща й, които напомняли за Ромео и Жулиета, отекваха в главата й. Гувернантката спомена, че и неговите родители били разстроени от бременността и не хранели топли чувства към Маргарет, от което следваше, че не биха обичали и Валери, живото доказателство за глупостта на сина им. Дори когато той е умрял, явно не са искали детето му. В противен случай биха се обадили, а те не бяха го направили. Или пък родителите на Маргарет бяха скрили и това. Вероятно родителите на бащата на Валери вече бяха покойници. Тя се замисли дали други членове на семейството им бяха още живи. Томи не е имал други деца, тъй като бе убит малко след зачеването на Валери, но може да е имал братя и сестри или братовчеди. Искаше да узнае всичко. Разполагаше само с половината от уравнението, а държеше на цялото.

Остави четките и боите и излезе от студиото. Седна пред компютъра си и вкара имената на Томи и родителите му в „Гугъл“. Използва рождената дата на Томи и предполагаемото време, когато бе убит. Намери информация, че Томас, Мюриъл и Фред Бабкок са починали. После опита само с Томас Бабкок, мислеше, че някой роднина може да е кръстил детето си на баща й. Намери един в Ню Йорк, десет години по-млад от самата нея. Не беше невъзможно. Ако Томи е имал брат, може да е кръстил сина си на него. Сърцето й заби лудо, с разтреперана ръка тя набра номера му и затаи дъх. Щеше да е невероятно, ако уцелеше от първия път. Възможността определено беше вълнуваща. И преди беше чувала подобни истории. Хора издирваха отдавна изгубените си родители, в повечето случаи поради осиновяване, откриваха ги и се събираха с тях чрез интернет. Сега тя бе една от тях. Дете, родено извънбрачно, умиращо от желание да намери родителите или роднините си, опитващо се да сглоби частите от изгубения си живот, преди да стане прекалено късно. Или пък вече бе прекалено късно? Дали всички роднини на Томи бяха починали? Дали той е бил единствено дете?

На третото позвъняване отговори приятен мъжки глас. Валери нервно започна историята си за Томи Бабкок и майка й преди седемдесет и пет години. Разделени млади влюбени, нежелана бременност и ранна смърт на баща й в началото на войната. Звучеше странно дори за самата нея. Мъжът я изслуша мълчаливо.

— Имахте ли чичо или друг роднина на име Томас Бабкок? — попита тя с надежда и зачака отговора му нетърпеливо.

— Да, имах — отговори той. — Но не мисля, че е човекът, когото търсите. Имах чичо Том, а и дядо ми също се казваше Том. Но не мисля, че чичо е вашият човек — леко се засмя той.

— Защо не? — любопитно попита Валери, като се зачуди дали все пак не беше точният човек.

Толкова много съвпадения, които отначало изглеждаха абсурдни, се оказаха верни.

— Чичо ми беше гей. Активист в движението за равноправие още от началото на създаването му. Премести се в Сан Франциско през шейсетте. Беше страхотен човек, но почина от СПИН през 1982-ра. Не мисля, че е имал деца. Беше много талантлив дизайнер на декори в Бродуей, а после и известен интериорен дизайнер в Сан Франциско.

Племенникът му звучеше горд с чичо си, но той очевидно не бе този, който Валери търсеше.

— Надявам се да намерите роднина на баща си. Историята ви е доста тъжна. Защо чакахте толкова дълго, за да потърсите семейството му?

— Научих истината наскоро. В онези дни извънбрачните деца били шокиращо нещо и никой не говорел за тях.

— Предполагам, че това е вярно — мило каза човекът. — Пожелавам ви късмет.

Валери се зачуди на колко ли хора с името Бабкок трябваше да се обади и дали някога щеше да намери правилния, роднина на баща й.

Опита отново и се появиха дузини Бабкоковци, някои едва четиригодишни, от различни щати. Накрая един от тях й се стори добра възможност. Беше на седемдесет години, роден в годината след края на войната. Живееше в Санта Барбара, Калифорния, със съпругата си Анджела и с Уолтър Бабкок, който бе на деветдесет и четири. Ами ако Томи е имал по-голям брат, който се е оженил и е имал син след войната? Можеше да го е кръстил на убития си брат. Тя вече вярваше, че всичко бе възможно. Помисли си да звънне на Фиона и да я попита, но вече бе доста късно и се отказа.

Вторачи се в имената и номера. Изпитваше отчаяно желание да се обади. Вече не й пукаше дали хората щяха да я сметнат за луда. Вдигна телефона и набра. В Калифорния бе едва седем вечерта и най-лошото, което можеха да й кажат, бе, че е сгрешила номера. Беше решила да пита за Томас Бабкок, а не за баща му. Томас щеше да е племенник на баща й, ако беше на прав път. Отговори й жена с лек южняшки акцент. Валери помоли да говори с Томас Бабкок и затвори очи докато чакаше. Нямаше какво да изгуби, не я притесняваше кой какво би могъл да си помисли.

След секунди мъж с дълбок, плътен глас й отговори. Не звучеше раздразнен, че му се обажда непозната жена. Тя му обясни набързо и колкото се можеше по-ясно причината за обаждането си.

— Знам, че звучи откачено, но съм родена извънбрачно през юни 1942-ра от млада жена на име Маргарет Уолъс Пиърсън и младеж на име Томас Бабкок. Родителите му се казвали Мюриъл и Фред. Майка ми и баща ми били на седемнайсет години, когато ме заченали в Ню Йорк. Родителите на мама я изпратили в Мейн да роди тайно. Баща ми бил призован в армията веднага след Пърл Харбър и бил убит при инцидент през януари 1942-ра в Калифорния. Баба ми и дядо ми ме отгледаха, твърдейки, че съм тяхно дете. Изпратили майка ми в Европа след раждането ми и никога не я видях. Научих всичко това наскоро. Досега не знаех абсолютно нищо за родителите си. Открих мама, но за съжаление шест месеца след смъртта й. И сега, след като научих нещо за баща ми, си помислих, че може да има все още живи членове от семейството му. Може те да знаят и помнят историята на родителите ми. Питах се дали баща ви, Уолтър, е имал брат, който да отговаря на описанието ми и да е загинал във войната.

Валери замълча. Томас Бабкок мило и любезно изслуша историята й, нещо в нея го трогна. Жената му звучеше съвсем нормална и бе толкова тъжно, че издирваше родителите си на седемдесет и четири годишна възраст. Предположи, че сигурно е водила доста празен живот. И искаше да й помогне.

— Всъщност — каза той любезно, — бях кръстен на чичо, който е загинал във войната, точно по това време. Бил само на осемнайсет, но нямал деца. Той е най-малкият брат на баща ми. Двамата били изключително близки, почти като близнаци. Татко още се просълзява, когато говори за него, а е вече на деветдесет и четири години. Нямам нищо против да поговорите с него, но той си ляга рано и вече спи.

— Възможно ли е да не е знаел за нежеланата бременност или пък да не ви е разказал за нея, за да не опетнява името на любимия си брат?

Мъжът се засмя.

— Възможно е, но не е много вероятно. Баща ми е точен човек, дори понякога става леко вулгарен. Мисля, че би ми разказал, ако е знаел. Но ще го попитам, разбира се. Защо не ми оставите името и телефона си? Ще говоря с него утре и ще ви звънна, ако науча нещо.

— Благодаря ви — каза тя с облекчение. — Знам, че звучи глупаво и дори не съм наясно защо това има значение на моята възраст, но искам да знам истината. Мисля, че съм търсила родителите си цял живот.

— Всички искаме да знаем произхода си — отбеляза Том Бабкок със съчувствие в гласа.

Валери му каза името и телефона си и той обеща да й се обади, после затвориха.

— Кой беше? — попита съпругата му.

Живееха в Монтесито, в Санта Барбара, заедно с бащата на Том. Той вече беше в инвалидна количка, но не искаха да го оставят в старчески дом. Разбраха се да е с тях до края. Имаха четири големи деца и шестима внуци и искаха да им покажат, че старите родители не трябва да бъдат захвърляни като вехти обувки, а да бъдат обичани и уважавани, дори когато това не бе лесно. А и той беше мил старец, макар че здравето му бързо се влошаваше напоследък.

— Някаква жена от Ню Йорк, малко по-възрастна от мен. Представи се като незаконната дъщеря на мъж на име Томас Бабкок, който умрял на осемнайсет години през войната, и младата му любима. Тъкмо научила за тях. Майка й е вече мъртва и тя се опитва да намери роднини на баща си. Не мисля, че сме ние. Обещах й да питам татко, но той щеше да ми разкаже, ако знаеше. Никога не си е падал по тайните — отговори Томи, като я прегърна нежно.

Анджи беше от Южна Каролина, бяха женени щастливо от четиридесет и три години. Баща му се беше установил в Ла Джола, Калифорния, след като бил в Сан Диего през войната, и Том беше роден и прекарал тук целия си живот. Двамата с Анджи се бяха запознали в университета в Сан Диего, оженили се след дипломирането си, преместили се в Санта Барбара и оттогава бяха тук. Децата им живееха в Санта Барбара и Ел Ей и често се виждаха с тях.

Том беше архитект и все още работеше. Твърдеше, че пенсионирането не е за него. Баща му беше ръководил преуспяващ бизнес и се бе пенсионирал на осемдесет и три. Анджи беше интериорен дизайнер и често работеше заедно със съпруга си. Бяха щастливи, заети и все още отдадени на работата си, а децата им се справяха чудесно. Имаха много приятели и бяха дружелюбни, обичливи хора. Тази топлота и любезност на Том вдъхнаха кураж на Валери да му разкаже историята. Но разказът й отне толкова много енергия, че нямаше сили след това да звъни на друг Томас Бабкок и си легна.

На следващата сутрин, след като помогна на баща си да се изкъпе и обръсне, облече го и го настани в инвалидната количка, Том му разказа за телефонното обаждане предишната вечер.

— Снощи се обади някаква жена от Ню Йорк. Търсеше теб, татко. Чула, че си готин тип и решила да провери — подкачи го той, а старецът, запазил чувството си за хумор, се засмя гръмко, макар да не му повярва. — Каза, че родителите й били две лудо влюбени седемнайсетгодишни хлапета в Ню Йорк през 1941-ва. Майка й забременяла и била изпратена в Мейн да роди тайно. Бабата и дядото отгледали бебето и никога не позволили да види майка си. Дори не знаела за нея досега. Каза, че баща й бил убит при инцидент малко след постъпването си в армията през януари, 1942-ра, преди тя да се роди. Бил едва на осемнайсет години. Тя едва сега научила цялата история. Открила майка си, но тя вече била починала. Сега издирва роднини на баща си, за да се запознае с тях. Стори ми се симпатична жена. На седемдесет и четири е. Историята звучеше подходяща за чичо Томи, само дето ти никога не си ми споменавал за дете. Жената каза, че майка й се казвала Маргарет Уолъс Пиърсън. Възможно ли е да не си знаел? — попита Том, а баща му го изгледа раздразнен.

— Щях да знам, ако някое момиче беше забременяло от него. Томи никога не би постъпил по този начин. Разбира се, че не е той. Какво й има на тази жена, че на нейната възраст хвърля кал по репутацията на хора, покойници от седемдесет и четири години? Би трябвало да се срамува от себе си. Надявам се никога вече да не говориш с нея.

Баща му седеше със свиреп поглед в инвалидната си количка. Все още смяташе паметта на брат си за свята и се ядоса на разказа на жената.

— Обещах да й се обадя при всички положения — небрежно каза Томи. — Звучеше много сериозна. Сигурно е тъжно да не знаеш кои са истинските ти родители чак до седемдесет и четири години. И никога да не си ги виждал.

— На нейната възраст не би трябвало да й пука. Няма ли си собствени деца?

— Не попитах — отговори Томи. — Може и да няма. Но дори и да има, непрестанно четеш подобни истории или ги гледаш по телевизията — осемдесетгодишни хора издирват стогодишните си майки, които ги оставили за осиновяване. Мисля, че тези неща тормозят хората докато са живи. Радвам се, че не е бил чичо Томи. Сигурно е ужасно за нещастната жена никога да не е познавала родителите си.

Том също не познаваше чичо си, но баща му му беше говорил за него през целия му живот. Никога не бе успял да превъзмогне напълно смъртта на малкия си брат.

Том закара баща си в кухнята, за да закуси. Прислужницата им и санитар се грижеха за него и никога не го оставяха сам. После Том и Анджи отидоха на работа заедно. Том звънна на Валери от кабинета си и й разказа за разговора с баща си.

— Наистина съжалявам, госпожо Лоутън. Иска ми се да можех да ви зарадвам. Историята е трогателна и се надявам да откриете правилните хора. Страхувам се, че няма начин да ви помогна.

Том не й каза, че баща му беше възмутен от историята, която той самият намираше за трогателна и тъжна.

— Благодаря ви, че опитахте — любезно отговори Валери.

Беше му искрено благодарна задето бе говорил с баща си и дори й бе звъннал, а не я бе отписал като откачена.

— Знаех, че нямам голям шанс. Просто удар в тъмното. Нямам представа как да действам занапред.

Но пък имаше още много хора с името Томас Бабкок, на които не бе звъняла.

— Защо не опитате с детективска агенция? — предложи той.

— Въобще не се сетих за това — призна тя. — Издирването на изгубени родители е нещо ново за мен. Смятах, че знам кои са моите, но грешах.

— Е, късмет — пожела й Том, после затвориха и той забрави за случая.

През следващите три дни прислужницата и санитарят се оплакаха, че Уолтър станал невъзможен. Мрачен, заядлив, проклет, в лошо настроение и почти не се хранел. В края на третия ден, когато Том влезе в стаята на баща си след като се прибра от работа, намери старецът да плаче, което го уплаши. Никога не го бе виждал в подобно състояние. Баща му се обърна към него. По лицето му се стичаха сълзи.

— Какво има, татко? — стреснато попита Томи. — Лошо ли ти е? Искаш ли да повикам лекар? Джо и Кармен казаха, че не се храниш.

— Онази жена… — задавено отговори старецът.

— Коя жена? Кармен?

Прислужницата работеше при тях още откакто децата им бяха съвсем малки и винаги се държеше чудесно с всички.

— Тя ли ти създава проблеми?

— Не — тъжно поклати глава старецът, който сякаш се бе смалил през последните няколко дни. — Онази, която ти се обади и ти разказа лъжите за Томи. Защо постъпва по този начин? Той беше толкова добре момче.

Баща му бе много разстроен и Том се разтревожи, че това може да е ранен признак на деменция. Никога преди не го беше виждал толкова раздразнен и тъжен.

— Разбира се, че е бил, татко — опита се да го успокои Том, но баща му беше неутешим заради обидата към покойния му малък брат, когото смяташе за светец. — Тя просто търси семейството на баща си. Не можеш да я виниш за това. Не искаше да причини неприятности.

— Никога момиче не е забременявало от него — настоя Уолтър и продължи да плаче.

— Тя просто ни е открила в интернет, татко. Никога не е познавала чичо Томи.

— Тя е лоша, също като майка си — внезапно извика старецът свирепо с тон, какъвто синът му не беше чувал преди. — Никога не съм я харесвал. Просто искаше да хване Томи в капан и си получи заслуженото. Изпратиха я в някакъв затвор за лоши момичета в Нова Англия или някъде другаде. И моите родители не позволиха на Томи да я види повече. Той мислеше, че е влюбен в нея и дори искаше да се оженят, но татко не му разреши. А после го убиха. Не знам какво е станало с нея. Нямаше значение.

Той заплака още по-горчиво, а Том се вторачи в него изумен.

— Познавал си я?

Баща му не отговори, а се загледа през прозореца. По лицето му продължаваха да се стичат сълзи.

— Той почти спря да говори с мен, когато се влюби в нея. Тя го омагьоса. Каза, че иска да се ожени за нея.

Очевидно Уолтър бе ревнувал брат си и любовта между двамата млади. А те явно бяха платили доста скъпо за нея. Разделени, наказани от родителите си, бебето — отнето от момичето от собствените му родители, а момчето — убито още преди детето му да се роди. Том изпитваше силно съчувствие към Маргарет, но баща му още я ревнуваше и мразеше. Толкова години бе лъгал сина си, за да спаси паметта на брат си.

— Защо не ми каза, татко? Такива неща се случват. Особено в онези дни. Сигурно тогава е имало ужасен скандал — каза Том със съчувствие.

— Щеше да стане скандал. Но родителите ни не позволиха. Покриха цялата история. Нейните родители постъпиха по същия начин. Никой не искаше бебето. Не знам какво е станало с него, но си е получило заслуженото, а също и майка му. Маргарет. Мразех я.

— Точно с това бебе говорих онзи ден. И не съм съгласен, че тя си е получила заслуженото. Какво е направила, за да заслужи подобно нещо? Седемдесет и четири години по-късно, тя все още издирва родителите си и се опитва да разбере кои са били. Това не ми се вижда справедливо. Само защото двама тийнейджъри са се влюбили? Стига, татко. Ти си неин чичо. Ами ако тя е свестен човек? Мислиш ли, че Томи би искал да причиниш това на момичето, което е обичал, или на бебето им? Ами ако ставаше дума за твоето дете и ти бе убит? Дали Томи щеше да се престори, че не знае нищо за него? Срамувам се от теб, татко. Мислех те за по-почтен. Но сега поне можем да й съобщим, че е намерила семейството на баща си. Сигурен съм, че тя няма да те моли за пари — усмихна се Том, опитвайки се да смекчи острите си думи.

— Откъде знаеш? Семейство Пиърсън бяха доста богати, макар да изгубиха повечето си пари по време на Депресията. Смятаха се за по-добри от всички, а виж какво стана. Скъпоценната им дъщеря забременя. Мама беше готова да я убие и забрани на Томи да се вижда с нея. Той плака цяла нощ, а на другия ден нейните родители я отпратиха. Мисля, че той отиде веднъж да я види, а после го изпратиха в Калифорния и загина.

Том никога не бе чувал подобна жестокост и грубиянщина в гласа на баща си. Цялата история звучеше като кошмар, особено за двамата млади, смятани за престъпници от родителите си. Той изпита силно съчувствие към тях. Очевидно Валери бе засегнала някакъв нерв с разказа си и баща му още не бе се съвзел.

— Не искам да имам нищо общо с нея — излая Уолтър и Том тихо излезе от стаята, за да го остави да се успокои и да разкаже на Анджи за случилото се.

Тя беше не по-малко изненадана. Уолтър бе лъгал цял живот, за да предпази паметта на брат си, и не изпитваше никакво разкаяние за това.

— Какво ще правиш? — попита тя съпруга си докато вечеряха в кухнята след като баща му заспа.

Старецът най-после се беше успокоил и Том не искаше да го закача повече.

— Ще намеря телефона й и ще й звънна утре. Дано не съм го изхвърлил. Ще й кажа, че татко ме е лъгал. Никога преди не го е правил.

— Знаеш колко е чувствителен, когато става дума за брат му — нежно каза Анджи, но Том беше шокиран и разочарован.

— Можеш ли да си представиш какъв кошмар са изживели тези две хлапета, особено в онези дни? А нещастната жена, с която говорих, никога не е виждала нито майка си, нито баща си. А и кой знае, ако не беше загинал, чичо Томи можеше да се ожени за майка й Маргарет, която щеше да ни е леля. Но вместо това, тя се е превърнала в отшелник, а детето им — в изгубена душа. Ужасна история — разстроено каза той.

На следващата сутрин Том звънна на Валери. Тя рисуваше, погълната от портрета на Маргарет. В Ню Йорк беше мразовит мартенски ден. Валери не позна гласа, когато вдигна телефона.

— Госпожа Лоутън? — предпазливо попита мъжът.

— Да.

— Том Бабкок. Говорихме онзи ден. За чичо ми и за баща ми.

— Разбира се. Отначало не познах гласа ви — усмихна се тя. — Много мило, че ми се обаждате. Наистина съжалявам, че ви затрудних. Просто се надявах, че вие сте този, когото търся.

Звучеше леко засрамена от постъпката си.

— Дължа ви извинение — прямо каза Том, с искрено съжаление в гласа си. — Баща ми ме излъга. Никога преди не го е правил. Не знам какво да кажа, освен че съжалявам ужасно. Не исках да ви подведа. Баща ми е познавал майка ви и знае историята. Просто не знае какво е станало с бебето. Предполагам, че никой не е говорил за това в онези дни. Било е много тежко за майка ви и чичо ми.

— О, Господи! — извика Валери, сякаш тъкмо бе спечелила от лотарията. — Баща ви е брат на Томи Бабкок? Той е мой чичо?

Очите й се напълниха със сълзи, а гърлото на Том Бабкок се сви.

— Аз съм твой братовчед. Не знам дали това е благословия или повод за празнуване за теб, но ти намери семейството, което търсеше. Ужасно съжалявам, че баща ми ме подведе — повтори той. — Боготворял брат си и мисля, че никога не се е съвзел от загубата му. Идеята да опетни паметта му с нежелана бременност очевидно е била прекалено страшна за него.

— Разбирам. Навремето това е било сериозно нещо. Горките деца сигурно са били отчаяни. Трудно ми е дори да си го представя. А после чичо ти загинал и майка ми е била напълно съсипана. Родителите й я прогонили завинаги след раждането ми и се престрували, че е мъртва. Изпратили я в Европа по време на войната и никога вече не я видели. Баба ми и дядо ми се представяха за мои родители. Доста гадничка история.

— Наистина. Съжалявам, че никога не си познавала майка си.

— Аз също — тъжно призна Валери. — Но сега разполагам с нейни снимки. Получих ги наскоро и научих доста за живота й. Никога не е имала други деца освен мен.

— Ти имаш ли деца? — попита Том, любопитен да научи нещо за новата си братовчедка.

— Син, казва се Филип. Чудесен човек. На трийсет и четири години. Работи в „Кристис“, в бижутерския им отдел. Има магистърска степен по история на изкуството. Баща му беше професор по история на изкуството, а аз съм художничка.

— Аз съм архитект, а съпругата ми е интериорен дизайнер. Имаме четири пораснали деца и шестима внуци.

Вече бяха едно семейство и двамата се почувстваха силно развълнувани. Валери се поколеба, преди да зададе следващия въпрос.

— Мислиш ли, че някой ден може да се видим?

— Разбира се — мило отговори той. — Ние сме първи братовчеди.

— Не е нужно да се запознавам и с баща ти, ако това ще го разстрои.

Чичо й беше доста възрастен и тя не искаше да му досажда.

— Нищо няма да му стане — твърдо заяви Том. — Сигурен съм, че светият му брат щеше да се запознае с дъщеря му, ако ролите им бяха разменени и, ако всичко, казано от татко за него, е вярно. Имам предвид какъв страхотен човек бил, макар и само дете. Тъжно ми е, че чичо е загинал едва на осемнайсет.

— Ако не е неудобно, вероятно бих могла да дойда до Калифорния през следващите няколко седмици — каза тя.

Том не знаеше какво бе финансовото състояние на Валери и дали тя очакваше да отседне при тях, което нямаше да е лесно със съвсем непознат човек, дори да бяха братовчеди.

— Мога да се настаня в „Билтмор“ — бързо добави тя. — Отсядала съм там и преди.

— Ще поговоря с жена ми и ще уредим всичко — обеща й той. — Валери — добави той нежно, — радвам се, че ни откри.

— Аз също — засмя се тя, а по бузите й потекоха сълзи.

Не беше същото като да намери баща си, но все пак бе чудесно. Нямаше търпение да се запознае с братовчед си и семейството му. Досега беше чакала търпеливо резултатите от ДНК пробата, но в сърцето си знаеше отговора. А и за нея бе важно да открие и семейството на баща си.

Чу се с Анджи след два дни и се разбраха да се видят след десет дни във време, удобно за всички тях. Валери гореше от нетърпение да се запознае със семейството си. Беше сигурна, че е поне хиляда пъти по-добро от онова, в което бе израснала.