Даниел Стийл
Собственост на благородница (3)

3

На следващата сутрин, когато Джейн тръгна на работа, Джон още не беше се прибрал. Това не я изненада, беше я предупредил. Знаеше, че ще се видят вечерта и се надяваше да прекарат известно време заедно през уикенда, за да си побъбрят, отпочинат и се позабавляват. Липсваха й предишните им отношения, но бе уверена, че всичко отново щеше да бъде наред след дипломирането. Опитваше се да прояви търпение и да не влошава положението с оплаквания.

След като пристигна в службата, Джейн реши да се опита да открие законните наследници на Маргарет ди Сан Пинели. Възнамеряваше да отиде на последния известен адрес на жената, за да провери дали някой там знаеше нещо повече за нея, например дали е имала деца или роднини. Може да е имала семейство, да са я посещавали, но да не са знаели за бижутата. Тя разгледа картата на Куинс и се понесе натам с метрото. Откри малък старчески дом, чист, но потискащ. Там потвърдиха, че месечните такси на госпожа Пинели са били плащани чрез автоматичен трансфер от банката й. Нямаха представа за парите в сметката й. После изпратиха Джейн в отдела за обслужване на пациенти. Според документацията Маргарет не бе имала никакви посетители през трите години в старческия дом.

— Беше много мила и сладка жена — каза служителката. — Картонът й сочи, че е страдала от деменция, когато е била приета тук. Искате ли да говорите с някоя от сестрите, които се грижеха за нея?

— Да, бих искала — тихо отговори Джейн, след като се убеди, че никъде в документите не бе отбелязан роднина.

Очевидно Маргарет е била съвсем сама, без роднини и приятели. Според всички в старческия дом това не бе изненадващо. Много от хората тук нямали посетители, особено когато били доста възрастни и без деца.

След няколко минути филипинка на средна възраст в бяла сестринска униформа влезе в стаята. Жената се усмихна любезно на Джейн. Служителката я представи като Алма и обясни, че тя се е грижела за Маргарет през последните две години. Сестрата спомена, че Маргарет е била чудесна жена.

— Накрая говореше много за съпруга си и казваше, че иска да го види — каза Алма с нежна усмивка. — Няколко пъти ми спомена, че възнамерява да ми подари някои неща. Пръстен или гривна, не помня точно. Много от пациентите ни с деменция ни обещават пари или подаръци, с каквито не разполагат. Това е начинът им да ни благодарят.

Красивата филипинка не изглеждаше изненадана или разочарована. Джейн се опита да си представи какво ли е щяло да се случи, ако Маргарет й беше подарила пръстена с огромния диамант, онзи с рубина или една от брошките. Не можеше да предположи какво би направила Алма в подобен случай.

Сестрата спомена, че през последните си дни, когато се чувствала по-добре, Маргарет искала да отиде в банката, за да вземе някои неща и да напише завещание, но вече не била в състояние да излиза. Предложили й да доведат нотариус, но тя бързо забравила за желанието си и починала в края на седмицата, без да остави завещание. Сестрата обясни на Джейн, че Маргарет е починала от пневмония, получена в резултат на тежък грип. Останала на легло две години и рядко била с всичкия си, което не бе изненадващо за жена на деветдесет и две. Джейн се замисли на кого ли Маргарет е щяла да остави бижутата, ако бе достатъчно добре, за да напише завещание. На Алма? На далечен роднина, когото не бе виждала от години? Нямаше как да разбере. Алма каза, че старицата не назовала никого по име.

Персоналът на дома очевидно се грижеше съвестно за пациентите, но Джейн намери мястото за ужасно мрачно и потискащо заради старците в инвалидни колички, които седяха с празни погледи и не говореха. Струваше й се много тъжно да завършиш дните си в такава самота. Надяваше се, че деменцията на Маргарет я е улеснила и й е попречила да осъзнае къде се намира и това, че до нея няма човек, който да я обича. Съдбата на непознатата старица и последните й години я натъжиха. Върна се с метрото в града и за всеки случай, реши да се отбие на предишния адрес на Маргарет, отбелязан в банката, на няколко пресечки от офиса. Поиска да се види с домоуправителя. Не беше задължена да полага такива усилия, но искаше да го направи. Нещо в снимките от сейфа и жената на тях я бе трогнало дълбоко. И дори малкото, което знаеше, й се струваше важно.

Управителят добре помнеше Маргарет и каза, че тя все още липсва на хората в кооперацията, които я познават. Била много мила жена. Същото й бяха казали и в старческия дом. Маргарет се нанесла тук в малък едностаен апартамент през 1994 година и живяла почти двадесет години. Изнесла се преди три и половина години, когато се настанила в старчески дом. Джейн го попита дали знае да е имала деца, семейство или посетители, но той отговори, че за тези двайсет години не е видял никой да я посещава и е сигурен, че няма деца.

— Казваше, че кучетата са нейните деца. Винаги имаше миниатюрен пудел със себе си. Мисля, че последният умря година-две преди да се изнесе. Спомена, че била прекалено стара, за да си взима ново куче. Мисля, че дребосъкът й липсваше силно — тъжно каза управителят, спомняйки си за Маргарет.

Историята на госпожа ди Сан Пинели бе една и съща навсякъде. Няма приятели, нито посетители, роднини или деца. Водела самотен и тих живот, след вълнуващия в миналото, макар че, когато се настанила в кооперацията е била на седемдесет години, не прекалено стара. Очевидно славните й дни са приключили след като се е преместила в малкия апартамент в Ню Йорк двайсет и девет години след смъртта на съпруга си. В Съединените щати светът й е бил съвсем различен от блясъка по снимките.

Джейн благодари на управителя и си тръгна. Качи се на метрото към тъмния си, неуютен апартамент. Нямаше търпение да се преместят след като се дипломират и си намерят прилични служби. Беше й писнало от мърлявата кооперация и стария апартамент с грозни и вехти мебели.

Джейн остави чантата, съблече палтото, отпусна се на продъненото канапе от изкуствена кожа и качи крака на масичката за кафе. Седмицата й бе дълга и интересна, но засега издирването на наследниците на Маргарет бе напълно безрезултатно. Никой не отговори на обявата и вероятно никой нямаше да се появи. Така всичко щеше да бъде продадено на търг в „Кристис“ в полза на щата. Положението й се стори доста тъжно и безнадеждно, но беше любопитна какво ще каже човекът от „Кристис“, когато види бижутата във вторник.

Направи си чай и четеше списание, когато след около час Джон се прибра. Изглеждаше в по-добро настроение и заяви гордо, че предишната вечер завършил един от проектите си, благодарение на Кара, която му дала всички статистики и проучвания, от които се нуждаел.

— Тя е направо дар от бога — избъбри той с облекчение. Джейн го изгледа раздразнено, но не каза и дума. — Как беше твоят ден? — попита той небрежно.

— Натоварен. Тежък. Издирвах наследници и подробности за имуществото на жената, за която ти разказах. Оказа се, че наистина не е имала никого. Толкова е тъжно да видиш как човек приключва живота си съвсем сам, без никой, който да се интересува от него.

— Доколкото си спомням, била е на деветдесет и една, когато е починала, така че не се натъжавай толкова. Сега става дума само за имуществото й и кой ще го получи. Все пак не си я познавала.

Очевидно Джон смяташе съчувствието й към Маргарет за глупаво.

— Щатът ще го получи — отговори Джейн недоволно. — Следващата седмица ще се срещна с представител на „Кристис“, за да го оцени.

Замисли се, че не беше виждала Джон откакто направи инвентаризацията.

— Притежавала е зашеметяващи бижута. Огромни диаманти, гривни, брошки, дори диадема — добави тя и очите й светнаха, когато си припомни красотата на вещите.

— Да не е била кралска особа? — попита той и взе бира от хладилника.

— Била е американка, но се е омъжила за италиански граф на осемнайсетгодишна възраст. Водила е бляскав живот в Италия, ако се съди по снимките — обясни Джейн и се сети за спортните коли и замъка. — А всичко това е приключило в старчески дом в Куинс, където е била съвсем сама.

Животът на тази жена изглеждаше странен и необясним за Джейн. За Джон беше просто поредната история, която не го трогна. Единственото, което го интересуваше напоследък, бяха само собствените му проблеми.

— Имаш ли време за вечеря и кино този уикенд? — попита тя с надежда, но той бързо поклати глава.

— Трябва да довърша втория проект, а и тъкмо ми възложиха нов. Мисля, че положението ще е доста напрегнато до месец май. Трябва да съм абсолютно съсредоточен.

— Чакай да отгатна. Отново ще работиш с Кара.

Джейн се опита да потисне хапливия си тон, но не успя. Трудно й бе да го вижда толкова рядко и да знае, че вечно бе зает с Кара. Независимо каква беше причината.

— Остави ме на мира. Няма да промениш нищо, а само ме вбесяваш.

Очите му я гледаха предупредително и заплашително. Последните месеци преди дипломирането им се оказаха истински тест за връзката им. Засега оценките му бяха доста лоши, но според него и нейните не бяха по-добри. А и ревността й към Кара му се струваше глупава.

— Добре, съжалявам — въздъхна тя. — Бездруго и аз трябва да поуча през уикенда.

Опита се да прозвучи спокойно. Наистина трябваше да поработи, искаше да се види и с приятелка. Очевидно щеше да прекара поредния уикенд сама. Разбираше, че ревността й наистина само влошаваше положението.

Джон отиде да поспортува във фитнеса, преди да се върне към ученето, а Джейн се захвана с прането и плащането на сметките. Приятно й беше, че все пак си побъбриха, макар да размениха само няколко думи. Тя вече спеше, когато Джон си легна, а на следващата сутрин, когато се събуди, вече го нямаше. Беше й оставил бележка на кухненска маса, че цял ден ще бъде в библиотеката. Е, поне няма да е у Кара, помисли си Джейн. В онази проклетница определено имаше нещо, което възбуждаше ревността й. Вероятно сексапилът й. Кара беше и умна, и хитра, печеливша комбинация. Мъжете се тълпяха около нея, а тя с удоволствие се възползваше от тях. Всичките й приятели бяха мъже. Жените никак не я харесваха.

Джейн се обади на приятелката си Алекс и се разбраха да се видят в музея на модерното изкуство за обяд. Алекс беше завършила право предишната година и работеше на Уолстрийт. Твърдеше, че работи там като роб, но изкарваше добри пари и й харесваше. Специалността й бе интелектуално право, което бе интересно и забавно, а и се надяваше да стане партньор във фирмата след няколко години.

— Е, как е Чаровният принц? — попита Алекс с широка усмивка.

Тя беше на трийсет и две, дребна, с тъмна коса и зелени очи и изглеждаше по-млада. В джинси, размъкнат пуловер и балетни пантофки, с пусната по гърба плитка, приличаше на хлапе. Представляваха интересен контраст — Джейн — с дългата си руса коса и стегната фигура, и мургавата дребничка Алекс — с вид на игрива малка фея. Двете се обичаха и се забавляваха чудесно заедно.

— Напоследък не е толкова чаровен — отговори Джейн с въздишка, когато приключиха обяда в кафенето на музея.

И двете искаха да видят изложбата на Калдер, който бе любимец на Джейн.

— Вечно е в гадно настроение, защото довършва дипломната си работа и последните проекти.

И мисли само за тях. Не сме вечеряли заедно цял месец.

— Не знам какво не им е наред на мъжете, но никога не могат да се справят с повече от една задача. Съсредоточават се само върху едно нещо и това е.

Алекс бе скъсала с гаджето си миналата година и тъкмо бе започнала да излиза с младши партньор от фирмата. През последните две години родителите й непрестанно й повтаряха, че е време да се омъжи. Засега родителите на Джейн бяха по-спокойни. Майка й подхвърляше забележки за Джон, разпитваше я за плановете й, но още не отваряше дума за брак. Алекс обаче бе по-загрижена напоследък и дори говореше за деца.

— Старото вълшебство още ли си е на мястото? — попита тя.

Джейн се замисли за миг, преди да отговори.

— Честно казано, не знам. Не съм убедена, че някога е имало вълшебство. Харесваме се и обичаме да правим едни и същи неща. Беше лесно и се разбирахме. Предполагам, че ако някой ни беше опрял пистолет в челата, щяхме да кажем, че се обичаме, но не мисля, че някой от нас е обзет от бурна страст.

Може би се интересуваме прекалено много от кариерите си.

Джейн размишляваше понякога за връзката им, но нямаше сериозни оплаквания от Джон, с изключение на последните месеци, когато бе съсредоточен само върху ученето и нямаше време за нея. А и бе притеснена за Кара и жените като нея. Джейн беше хубава и естествена, но не бе сексапилна, нито пък можеше да играе фаталната жена. Джон обичаше да говори за съблазнителни жени, а Кара определено беше такава. А и сексуалният им живот бе почти замрял, което също ги отдалечаваше един от друг. Джон вечно бе прекалено изморен или просто го нямаше.

— Може да не е подходящият човек — подхвърли Алекс.

Тя никога не беше харесвала Джон и смяташе, че самочувствието му е прекалено голямо и необосновано.

— Може да си различна с друг мъж — добави тя предпазливо, защото не искаше да обиди приятелката си.

— Не мисля. Имах бурна връзка в колежа. Беше ужасно. Плачех през цялото време и свалих осем кила.

— Не е толкова лошо — ухили се Алекс. — С изключение на плача. Понякога Джон ми напомня за мъжа, с когото излизах преди правния факултет. Харесвах го и се разбирахме, но нещо не беше съвсем наред. А след като започнахме да се разправяме за какво ли не, всичко ми се струваше нередно. Мисля, че просто се изчерпахме и, ако бяхме останали заедно, щяхме да се намразим. Скъсахме преди това да се случи. Понякога връзките не са предопределени да се запазят завинаги. Може и твоята да е такава.

Джейн не искаше да го признае пред приятелката си, но и тя бе мислила за това. Вечните караници я потискаха, но пък все още се надяваше, че положението ще се оправи.

— Не смятам, че можем да решим нещо, преди да се дипломираме през юни — спокойно отбеляза Джейн. — Досега не сме имали сериозни проблеми. Той просто е в лошо настроение, подложен е на силен стрес. Не е забавно за никой от нас, а и аз често се заяждам с него.

За Кара, помисли си тя, но нищо повече не каза.

— Да, не звучи забавно — съгласи се Алекс.

Разходиха се из градината на музея и Джейн й разказа за Маргарет и издирването на наследниците й. Спомена бижутата и как бе пробвала пръстена с гигантския диамант.

— Уха! Сега сякаш няма такава романтика, нито такива хора. Те са част от друг век. Представяш ли си как някой от познатите ни подарява подобни бижута, кара състезателни коли или живее в замък? Звучи като приказка или стар филм.

— Точно така — съгласи се Джейн. — И е тъжно, когато си помислиш как завършва историята. Сама, страдаща от деменция, в старчески дом в Куинс. Кошмарно…

— Така е — кимна Алекс.

Влязоха да разгледат изложбата, после отново се разходиха. Прекараха приятен следобед, бъбреха си весело и се наслаждаваха на компанията си. В четири часа се сбогуваха и Джейн взе метрото към къщи, а Алекс потегли към Уест Вилидж, където живееше. Беше си наела апартамент в хубава кооперация в модерния квартал веднага след като започна работа и там страшно й харесваше. Вечерта имаха билети за театър с новия й приятел.

Джейн осъзна, че й завижда, когато се върна в празния апартамент. Занимава се с дипломната си работа до късно през нощта. Джон й звънна към девет, но не говориха дълго. В момента се намираха на различни пътища. Опита се да не мисли за думите на Алекс, че той вероятно не бе подходящият човек. Още не беше готова да повярва в това. А и в това, че някои връзки просто се изчерпват и приключват. Надяваше се с тях да не е така, но стресът очевидно им се отразяваше зле.

В неделя сутрин Джейн откри Джон в леглото до себе си, което й се стори истинско чудо. Любиха се за първи път от цял месец. После закусиха в близкото ресторантче преди той да се върне в библиотеката за остатъка от деня и вечерта. Е, поне сутринта бе минала добре и тя отново го чувстваше близко до себе си.

В неделя вечерта Джейн отиде на кино. Отдавна искаше да изгледа един френски филм, но той не се оказа така интересен, както се надяваше. А през нощта заспа дълбоко и сънува Маргарет. Графинята се опитваше да й каже и обясни нещо, но тя не я разбра. Джон не се прибра през нощта, само й написа кратко съобщение, че ще спи на нечие канапе.

В понеделник сутринта Джейн се чувстваше изцедена и безпомощна, но се приготви за поредната седмица в съда. Е, поне на следващия ден я очакваше оценката за „Кристис“. А и благодарение на зашеметяващите бижута, проблемът с наследството на Маргарет не бе отегчителен. Всъщност, в момента той бе единственото вълнуващо преживяване в живота й.