Даниел Стийл
Собственост на благородница (10)

10

На следващата сутрин, когато се събуди, Валери знаеше, че трябва да действа стъпка по стъпка. Предишният ден в живота й бе избухнала бомба и тя искаше да контролира щетите доколкото бе възможно. Планираше да действа бавно и грижливо да обмисля всичко. Знаеше само, че Фиона й бе направила невероятен подарък — истината за самата нея. А това обясняваше защо винаги се бе чувствала като натрапница в собственото си семейство. Сега разбираше защо не я бяха обичали. На този етап смяташе да сподели истината само с Уини. Всички други щяха да почакат, дори синът й. Преди да му разкаже историята, трябваше самата тя да я осмисли.

Звънна на Уини и й каза, че ще се отбие при нея. Не й пукаше дали това ще е удобно за сестра й или не. Копнееше да й каже онова, за което бе чакала седемдесет и четири години, и не искаше да чака повече.

Уини бе облечена в тъмносин костюм от „Шанел“ и предишния ден бе направила косата си. Изглеждаше точно като богата матрона от Парк авеню, каквато си беше. Валери носеше джинси, пуловер и балетни пантофки, а бялата й коса бе хваната на плитка. Очите й сияеха. Чувстваше се по-добре отколкото от години насам. Внезапно се беше освободила от бремето и разочарованията на миналото.

— Няма да отнеме дълго — спокойно каза Валери, като седна, а Уини я изгледа разтревожена.

Имаше чувството, че няма да хареса онова, което Валери възнамеряваше да й съобщи. Сестра й изглеждаше прекалено спокойна, почти обзета от еуфория.

— Случило ли се е нещо?

— Да — отговори Валери. — Вчера посетих Фиона, бившата ни гувернантка.

— Още ли е жива? — изненада се Уини, не беше поддържала връзка с нея.

— Да.

— Сигурно вече е на сто години — подхвърли Уини равнодушно.

— На деветдесет и четири и съвсем с акъла си. Отидох до Ню Хемпшир да се видя с нея. Реших, че тя може да ми даде отговорите, които търся. Ние с теб бяхме прекалено малки, когато Маргарет изчезна. И се оказах права. Но не получих отговорите, които очаквах. Показах й една от снимките и очаквах да ми каже, че Маргарет ди Сан Пинели е сестра ни. Бях абсолютно сигурна в това, но грешах.

Уини се ухили доволно, когато Валери си призна грешката.

— Казах ти, че не е сестра ни.

— Исках само истината — спокойно отвърна Валери. — Независимо каква е. И точно това научих. Жената, оставила сейфа, пълен с бижута, и омъжена за италиански граф, е била твоята сестра и моя майка — каза Валери със сълзи в очите. — Забременяла на седемнайсет години от момче, в което била лудо влюбена. Двамата искали да се оженят, но родителите им не разрешили. Разделили ги веднага и твоите родители, моите баба и дядо, изпратили Маргарет в дом за непокорни момичета в Мейн. Заповядали й да даде бебето за осиновяване, не й оставили друг избор. По онова време е било скандално да родиш извънбрачно.

Уини се ококори. Изглеждаше шокирана от думите на сестра си, но не каза нищо. Валери се зачуди дали Уини някога бе подозирала истината… Но пък нямаше начин да е била сигурна.

— Това се случило през ноември 1941-ва. Две седмици по-късно японците бомбардирали Пърл Харбър, баща ми бил призован в армията и изпратен на обучение. Заминал за Калифорния и там след няколко седмици бил убит при учение. Очевидно майка ми отказала да даде бебето си за осиновяване. И тогава майка ти и баща ти, не моите — наблегна Валери отново, — се преместили в Мейн, като излъгали всички, че майка ти е бременна. Върнали се в Ню Йорк през септември и ме представили за тяхно дете. Накарали Маргарет да им позволи да ме осиновят. Дни по-късно я качили на кораб за Европа, където бушувала война. Прогонили я от дома си и, въпреки риска за живота й, я натоварили на кораба за Лисабон, а оттам заминала за Англия. Просто са я принудили насила да ме даде на тях, макар да не ме искали, нито харесвали. Година след заминаването й съобщили на всички, че Маргарет е починала от грип. Лишили ме от майка ми, а нея — от детето й. И всичко това, за да избегнат скандала. Разбили сърцето й, а после ни излъгаха, че е мъртва. Малко след като пристигнала в Лондон тя се омъжила за човек, който я обичал силно, слава богу. Фиона каза, че тя се опитала да ме вземе, но родителите ти се борили ожесточено. Заплашили я със скандал и накрая тя се предала. Никога не родила друго дете, а аз нямах майка, която да ме обича. Може да ги смяташ за добри хора, но аз съм на друго мнение. Лъгаха ме през по-голямата част от живота ми. А всички доказателства сочат, че майка ми, твоята по-голяма сестра, е водила самотен живот, след като овдовяла на четиридесет и една години. През следващите петдесет аз можех да я познавам и обичам, ако знаех, че е жива. Родителите ти са те лишили от сестра, мен — от майка, а нея — от единственото й дете. Още не съм обмислила всичко и не знам как точно ще действам. Не мога да променя извършеното от тях. Но исках да узнаеш преди всички други. Не съм луда, нито сенилна. Бях права и допуснах само една грешка. Мислех, че Маргарет ди Сан Пинели е нашата сестра. Не подозирах и за миг, че е майка ми. Но каквото и да стане, реших, че трябва да знаеш. Не мога да си представя, че някога ще простя на родителите ти за онова, което ни причиниха. И аз, и ти бяхме невинни жертви, лъгани цял живот.

Валери замълча и погледна Уини — по лицето й се стичаха сълзи. Историята още й се виждаше невероятна, но разказът на Валери бе толкова смислен и логичен, че колкото и на Уини да не й се искаше, всичко звучеше като истина. И всичките й илюзии за семейството й в миг се сринаха. Стори й се, че спокойният й и уреден живот се разпада. Трудно й бе да си представи как се чувстваше Валери, която никога не бе срещнала собствената си майка.

— Но все пак мисля, че те обичаха — настоя Уини с разтреперан глас. Валери я погледна ледено. — Вероятно са вярвали, че постъпват правилно.

Уини бе лоялна към родителите си, дори и сега.

— Съсипали са живота на майка ми, твоята сестра. И превърнаха детството ми в истински ад. Фиона бе единственият възрастен човек, който ме обичаше. А само Господ знае как се е чувствала майка ми, след като са й отнели единственото дете. Дори не мога да понеса тази мисъл. Умряла е съвсем сама, докато ти и аз си живеехме живота.

Мисълта беше ужасяваща и Уини продължи да плаче безмълвно. Валери се надигна.

— Съжалявам, просто исках да узнаеш истината.

Уини кимна, но не се доближи до нея. Не беше сигурна дали Валери бе ядосана и на нея, но очевидно се страхуваше.

Валери я прегърна, преди да излезе, а на вратата й се усмихна сухо.

— Между другото — каза тя иронично, — вече не си ми сестра, а леля.

После се прибра в апартамента си в Сохо, за да реши каква да бъде следващата й стъпка. Животът й се бе променил през последните двайсет часа. Светът й никога вече нямаше да е същият.