Даниел Стийл
Собственост на благородница (6)

6

След като се върна в офиса Филип трябваше да се подготви за поредния търг на бижута по обяд и разполагаше само с половин час за това. Разпродажбата не беше особено важна и бе вписана като „Фини бижута“, което бе съвсем различно от „Фантастични бижута“. Помисли си, че след търга ще му се наложи да обсъди бижутата от сейфа с шефовете си. Държеше да им покаже снимките, които бе направил.

Търгът мина леко, но отне повече време, отколкото беше очаквал. В четири и половина влезе в кабинета на шефа на бижутерския отдел. Ед Барлоу преглеждаше списъка с цените от продажбата и изглеждаше доволен. Той вдигна очи към Филип.

— Добра работа — похвали го той и остави списъка на бюрото си. — Какво става? — попита Ед, като покани Филип да седне.

— Днес огледах изоставено имущество заедно с една чиновничка от съда. Колекция от зашеметяващи бижута, изработени от най-известните по света бижутери — кротко съобщи той, като му подаде снимките.

После прикова очи в лицето на Ед, който внимателно разглеждаше снимките. След малко Ед вдигна глава и се вторачи в него изненадано.

— Толкова ли са добри, колкото изглеждат?

— Много по-добри — спокойно отговори Филип.

За първи път от две години насам работата в бижутерския отдел му доставяше удоволствие. Беше все едно да откриеш злато или нефт. Макар бижутата да не бяха негови, беше вълнуващо да е част от историята им, а и се надяваше да участва в търга.

— Знаем ли нещо за произхода им? — попита Ед.

— Разполагаме с име и снимки. Млада американка, която се омъжила за италиански граф през 1942-ра и останала с него до смъртта му през 1965 година. Тя самата починала без пари и без наследници. Имала е само бижутата, които хората от банката открили след като отворили сейфа.

— Всичко наред ли е? — загрижено попита Ед. — Спазени ли са всички законови разпоредби за времето?

— Съвестно. Кутията била изоставена преди три години. Банката я отворила след тринайсет месеца и изпратила препоръчано писмо. После изчакали още две години, уведомили семейния съд и пуснали обяви, за да издирят наследниците. Но не се появил никой. Видях лично цялата документация.

— Добре — доволно кимна Ед зад огромното си старинно бюро. — Не искам никакви пропуски. Защо не звъннеш на служителката от съда, за да обсъдите таксите ни, така че всичко да е ясно? Бих искал да пуснем бижутата на търга през май. Все още има време да ги снимаме и да ги включим в каталога. Обади й се веднага.

— Ще се погрижа за това още утре сутринта — обеща Филип и излезе от кабинета на Ед с папката на Пинели в ръка.

Беше прекалено късно да звъни в съда днес. Минаваше пет и държавните служби бяха затворени.

Изкушаваше се да се обади на Джейн и да й каже, но не беше прилично да обсъжда новината с нея, преди да се разбере с Хариет. Е, разговорът щеше да почака, но той се надяваше отново да се видят.

На следващия ден, както беше обещал на Ед, той звънна на Хариет, обсъди проблема с нея, съобщи й, че се интересуват от бижутата, и й обясни таксите им. Цената на снимките за каталога трябваше да бъде платена от съда, което не изненада Хариет. Не за първи път продаваха на търг вещи на хора без наследници. Филип заяви, че би искал да използва някои от снимките на графинята за каталога, ако Хариет няма нищо против. Тя не се интересуваше от това и веднага се съгласи. Обеща да му съобщи решението на съда до края на седмицата. Той сподели, че времето им е малко, защото искат да пуснат бижутата на търга през май. Хариет обеща да направи каквото може. Филип се зачуди дали тя ще поиска оферти и от „Сотбис“ или някоя друга фирма, но според Джейн това не бе твърде вероятно, тъй като самата Хариет бе настояла за „Кристис“. Сега той можеше само да чака търпеливо отговора и да се надява, че съдът ще избере тях. Бижутата на графинята щяха да са страхотен удар.

Нямаше новина от съда до петък, но не искаше да ги притиска и реши да изчака до понеделник преди отново да се обади на Хариет.

Филип прекара уикенда на лодката си, както винаги, и се отби в дома на майка си в неделя следобед. Нямаше да остане за вечеря, защото тя му беше казала, че ще излиза с приятели.

Валери наля чай и за двамата. Тя вече беше готова и изглеждаше чудесно в джинси, плътен черен пуловер, високи токчета и лек грим.

— Как мина седмицата? — попита тя с интерес.

Филип й разказа за бижутата и вероятната им продажба на търг. Спомена, че още няма отговор от съда, но възнамерява да звънне на другия ден.

— Бижутата сигурно са впечатляващи, щом „Кристис“ искат да ги продадат — отбеляза Валери, като довърши чая си.

Внезапно Филип си спомни за съвпадението на имената.

— Между другото, моминското име на жената е същото като твоето — каза той, — макар да се съмнявам, че сме роднини с нея.

— Името се среща доста често. Страхувам се, че нямам роднини, които притежават подобни бижута, въпреки че би било хубаво.

Тя му се усмихна весело. И двамата знаеха, че Валери не се впечатляваше от бижута, а също и от пари, особено чужди. Майка му не беше алчна, винаги бе доволна от това, което имаше.

— Мисля, че цените на търга ще скочат до небето. Бижутата са невероятно красиви, с огромни камъни с високо качество. Ще бъде вълнуваща разпродажба, ако съдът ни я възложи.

— Сигурна съм, че ще ви я възложат. Защо да не го направят? — каза Валери, като се надигна. — А сега трябва да вървя.

— Човек никога не може да е сигурен. Може да получат по-добра оферта от друга фирма.

— Надявам се да не получат — каза тя.

Филип се зачуди за миг дали да й каже за Джейн, но се почувства глупаво. Вероятно никога вече нямаше да види красивото момиче. Той стана, прегърна майка си, целуна я за довиждане и обеща скоро да й се обади.

— Забавлявай се довечера — каза той и се качи в асансьора.

На следващата сутрин звънна отново на Хариет. Тя се извини, че е закъсняла с обаждането, но чакала одобрението на шефовете си и го получила едва преди половин час.

— Всичко е наред — тихо каза тя. — Одобриха условията ви.

— Фантастично! — въодушевено извика Филип. — Бих искал да прибера бижутата през следващите няколко дни, за да ги снимаме за каталога. Може ли да получа пълномощно за банката?

— Веднага ще се погрижа за това — увери го Хариет. — Ще уведомя банката. Лично ли ще ги приберете?

— Да. Вероятно ще дойда с охраната, а после ще ги прибера в сейфа на „Кристис“, освен ако не държите да ги върнем в съда.

Хариет не се нуждаеше от подобни главоболия, а и „Кристис“ бяха уважавана и надеждна компания.

— Предпочитам да ги пазите до търга. Ще изпратя служител, който да се увери, че прехвърлянето ще мине гладко в деня, когато отидете в банката. Просто ми кажете кога искате да сте там.

Филип се замисли за миг и провери календара си. Нямаше ангажименти на следващата сутрин.

— Утре прекалено рано ли ще бъде? — попита той колебливо. — Мога да съм там в девет, когато банката отваря.

А ако имаше късмет, в десет часа щеше да се види и с фотографа.

— Чудесно. Служителката ни ще донесе документите и снимките, но бижутата са ваши.

Филип знаеше, че Ед Барлоу ще се зарадва.

— Ще искам да преснимам някои от старите снимки на графинята — напомни той на Хариет.

— Няма проблеми.

Графинята нямаше членове на семейството, които да се противят, и всичко беше наред. За щата това бе само бизнес. А Хариет винаги защитаваше съвестно интересите на съда.

— Нашата служителка също ще бъде в банката в девет — потвърди тя и след минута влезе в кабинета на Джейн.

Разбраха се да е в банката в девет сутринта, да прибере документите от сейфа и да присъства при предаването на бижутата на представителя на „Кристис“. Джейн се замисли дали отново ще види Филип. Не беше сигурна и не искаше да пита. Беше й приятно да си говори с него, да разглеждат заедно бижутата и снимките на Маргарет. Идеята да го срещне отново й харесваше.

Вечерта спомена за предстоящата си задача на Джон. Той довършваше поредния проект и изяде набързо един хамбургер с нея в близкото ресторантче, преди да се върне в библиотеката. Не бяха вечеряли заедно през последните няколко седмици и сякаш все повече се отдалечаваха. Джейн можеше само да се надява, че нормалните им отношения щяха да се възстановят през юни. Това бе светлината в края на тунела, а дотогава се опитваше да го подкрепя и да проявява търпение. Джон беше като съквартирант-призрак.

Но след три и половина месеца това щеше да приключи. Джейн нямаше търпение да започне живота си отново. Джон започваше да й се струва напълно непознат. Не изглеждаше ни най-малко заинтересуван, когато му каза, че бижутата ще бъдат продадени на търг в „Кристис“. Тази история бе далеч от всичко, от което той се интересуваше. След вечеря той се върна в библиотеката, а тя се прибра у дома. Искаше й се връзката им отново да е каквато беше преди шест месеца, но просто не беше така. Джон се отдалечаваше от нея с всеки изминал ден.

Той още спеше дълбоко, когато на следващата сутрин Джейн излезе и взе метрото към центъра. Когато стигна до банката, видя Филип Лоутън да слиза от лимузина с шофьор. Забеляза и телохранител на предната седалка. Филип бе в елегантен блейзър, светлосиня риза и красива тъмносиня вратовръзка „Ерме“. И двамата бяха доволни, че отново се срещат.

— Май всичко е готово за търга — усмихна му се Джейн.

Тя бе с къса сива пола и късо палто, свежа и красива под утринното слънце, а гъстата й лъскава коса се спускаше по раменете. Филип забеляза малките й златни обици.

Вратите на банката се отвориха и Филип махна на охранителя да се присъедини към тях. Носеше два кожени куфара, в които да прибере бижутата, и ги последва надолу към сейфовете.

Джейн трябваше да подпише няколко документа, с които поемаше отговорност за изпразването на сейфа в полза на съда. После Филип подписа други, с които удостоверяваше получаването на двайсет и две бижута от името на „Кристис“. Уреждането на документите отне няколко минути, после Джейн извади кутийките с бижутата и ги подаде на Филип една по една. Тя прибра документите, писмата, паспортите и банковите извлечения в голям жълт плик с печат на съда. После двамата с Филип прегледаха снимките. Той подбра няколко с по-добро качество. Графът и графинята пред замъка, друга с вечерни тоалети, където графинята носеше огърлицата и обиците със сапфири. Красива снимка на Маргарет сама във вечерна рокля. Друга, на която двамата яздеха, и една на ски. На една от снимките графинята бе с диадемата на главата и изглеждаше много млада. Знатната двойка притежаваше елегантността и блясъка на една отминала епоха. После Джейн се загледа в снимките на малкото момиченце.

— Чудя се коя ли е тя.

— Може би по-малка сестра — предположи Филип.

— Или нейно дете, което е починало. Може би затова Маргарет изглежда толкова тъжна.

Никога нямаше да узнаят истината за собственичката на бижутата. Защо бе напуснала Съединените щати през войната и бе заминала за Италия? Как беше стигнала до там след като бе влязла в Лисабон, а после бе отпътувала за Англия? Как се беше запознала с графа и кога се бяха влюбили? Какво беше правила между 1965-та, когато графът е починал, и 1994-та, когато се е върнала в Ню Йорк? И какво я е накарало да го направи? След 1974 година адресът в документите й беше в Рим. Какво бе станало със замъка? Джейн копнееше да научи цялата история. Маргарет не бе оставила и следа от миналото си, с изключение на снимките, две купчини писма, адресите и бижутата.

— Предполагам, че някои въпроси никога не получават отговор, а някои загадки никога не се разкриват — замислено отбеляза Филип докато гледаше как Джейн прибира снимките в плика.

Тя го запечата грижливо и изписа пълното име на Маргарет. Щеше да го предаде на Хариет веднага щом се върнеше в службата. Документите трябваше да бъдат съхранявани седем години, в случай че някога се появяха роднини. Джейн не знаеше какво щеше да стане с тях след това, дали щяха да бъдат унищожени или архивирани.

Охранителят от „Кристис“ взе единия кожен куфар, а Филип — другия. Джейн ги последва навън. Празната кутия остана на бюрото. Хол дойде да се сбогува с тях, вече бяха почти приятели. Участваха заедно в необичайно приключение — търга на бижутата на госпожа ди Сан Пинели.

Филип отново предложи на Джейн да я откара и тя пак отказа. Обеща да й се обади, когато станат готови със снимките, и да й ги върне за съда. След миг двамата с охранителя потеглиха, а Джейн се отправи към метрото с дебелия плик в ръка. Размишляваше върху документите и бижутата, които Филип бе отнесъл. Остатъците от живота на Маргарет ди Сан Пинели щяха да бъдат разпродадени. Неприятна мисъл. Опита се да я пропъди и забърза към съда.