Даниел Стийл
Собственост на благородница (18)

18

Преди да потегли към Калифорния за уикенда Валери звънна на Уини, за да й каже, че заминава. Винаги държеше да знае дали сестра й се нуждае от нещо. Валери обичаше да споделя плановете си, а Уини можеше да се обади на Пени или на прислужницата си, ако наистина имаше нужда от нещо.

— Къде отиваш? — подозрително попита Уини.

— В Калифорния — уклончиво отговори Валери.

Не беше убедена дали иска да й обясни с кого ще се види и защо.

— Какво ще правиш там?

— Отивам да се видя с приятели в Санта Барбара.

— Много дълъг път само за един уикенд.

Уини мразеше да пътува и твърдеше, че може да спи само в собственото си легло. Дори на млади години не беше настроена за приключения.

— Какви приятели имаш в Санта Барбара?

Уини не си спомняше Валери някога да е споменавала за приятели в Санта Барбара и, разбира се, беше права. Беше няколко години по-стара от сестра си, но паметта й беше отлична.

Валери реши, че няма начин да скрие истината, и й обясни къде отива.

— Намери ги в интернет? Да не си се побъркала? Ами ако са серийни убийци или лоши хора?

— Тогава няма да се виждам с тях повече. Ще отседна в хотел „Билтмор“, ако искаш да ме чуеш. А и те самите може да имат същите подозрения към мен. Въобще не ме познават. Обадих им се неочаквано с моята история. Бяха изключително мили и любезни. Просто искам да се запозная с тях.

— Защо се нуждаеш от тях на твоята възраст? Какво значение имат?

Уини намираше цялата работа за доста притеснителна. Първо ужасяващите открития за Маргарет, после настояването да си направи ДНК проба. Идеята за пробата бе на дъщеря й и тя никак не бе доволна от нея. А сега сестра й възнамеряваше да се запознае със семейството на баща си, които можеха да се окажат ужасни хора. Защо просто не оставеше мъртвите да почиват в мир? Глупава работа.

— Не съм сигурна — честно отговори Валери. — Просто чувствам, че така трябва да постъпя. Момчето е било мой баща, а това е семейството му. Искам да се запозная с тях и да видя дали имаме някаква връзка. Никога не съм изпитвала любов към хората, които смятах за мои родители, и се оказаха баба ми и дядо ми.

— И мислиш, че ще откриеш връзка с чичо и братовчед, които никога не си виждала? Какво общо можеш да имаш с тях, за бога?

— Не знам. Точно това искам да разбера.

Валери се чувстваше така, сякаш има сериозна мисия. Пътуването до Калифорния бе нещо като поклонение в чест на миналото. Но още не бе разказала на Уини за писмата на майка си. Струваше й се, че трябва да ги пази и защитава, а сестра й винаги беше негативно настроена. Връзката със семейство Бабкок обаче не й се виждаше толкова лична и бе готова да сподели с Уини.

— Можеше да не почувстваш връзка и с биологичния си баща. Те са били просто едни хлапета.

Но те бяха нейно семейство, независимо какво мислеше Уини.

— Внимавай, Валери. Грижи се за себе си.

— Ще внимавам. Не се тревожи. Всичко ще е наред.

Уини изръмжа мрачно на сбогуване, а след минути Валери потегли към летището. Чувстваше се млада и безгрижна. Предстоеше й да открие друга част от живота си, от самата себе си. Въпреки притесненията на Уини, нямаше лошо предчувствие. Сестра й никога не се доверяваше на никого и нищо, това бе част от нейния поглед върху живота. Беше същата като майка си. И все повече заприличваше на нея. Всъщност, беше се превърнала в нея с годините. Валери не можеше да си представи нищо по-лошо.

Самолетът кацна в Ел Ей навреме и тя нае кола за двучасовия път до Санта Барбара. Първо искаше да се настани в хотела, а после да се обади на семейството. Анджи и Том я бяха поканили на вечеря. Валери бе леко нервна заради предстоящата среща, но най-вече развълнувана от откритията, които им предстояха.

Късно следобед стигна до хотел „Билтмор“. Разходи се, мина през казино „Корал“ и плувния клуб, който се намираше срещу хотела, после се върна в стаята си и звънна на Том, за да му съобщи, че е пристигнала. Той любезно я попита как е минало пътуването. Прозвуча й леко нервен. Моментът бе емоционален за всички тях, особено за баща му, който се бе зарекъл, че няма да се запознае с нея и ще остане в стаята си, когато тя дойде. Том не го упрекна, но смяташе, че баща му греши.

— Няма да се запознавам с незаконното дете на онова момиче. Защо да го правя?

— Защото тя е дъщеря на брат ти и твоя племенница — повтори Том, но баща му завъртя глава и отмести очи от него.

Том й предложи да я вземе от хотела, но Валери настоя, че ще се справи и сама. Потегли към Монтесито в шест часа и последва указанията, които й беше дал като ориентир. Пристигна пред голяма къща в испански стил с широк частен път. Беше построена на хълм и от нея се разкриваше великолепна гледка. Къщата беше просторна, градините — безукорно поддържани. Видя голям басейн и тенис корт. Качи се по стълбите и звънна. След секунда вратата се отвори и се появи Анджи. Беше привлекателна блондинка с широка усмивка. Зад нея се показа висок мъж, който изглеждаше като добродушен мечок. Единствената му прилика с Валери бе снежнобялата коса. Без да се поколебае, Том я прегърна топло, а Анджи я целуна. Валери беше със светлосин кашмирен пуловер и сив панталон, а в ръка държеше блейзър. Зачуди се дали не бе облечена прекалено небрежно. Анджи беше с рокля и високи токчета, а Том — с костюм, риза и вратовръзка. Преминаха през великолепно обзаведената къща към терасата, където имаше няколко отоплителни печки, които да им позволят да се настанят удобно и да се възхищават на гледката.

Анджи разказа, че купили и ремонтирали къщата, когато децата били малки. Сега била прекалено голяма за тях, но много я обичали. Имали удобно жилище и за бащата на Том. Живеел с тях от десет години, откакто майката на Том починала.

Пиха бяло вино и се опознаваха. Том и Анджи бяха мили и топли хора и я накараха да се почувства като у дома. Тя се изненада колко леко и спокойно общуваше с тях, сякаш се познаваха цял живот.

Разговорът се насочи към картините й и Том я изненада с думите, че и баща й бил талантлив художник. Уолтър пазел много от скиците и рисунките му. Това обясняваше откъде бе наследила таланта си, никой друг в семейството не се интересуваше от изкуство.

Поговориха си около час преди вечеря, после влязоха в къщата. Анджи беше подредила елегантно масата и приготвила страхотна вечеря, а прислужницата бе останала да им сервира. Валери забеляза, че приборите са за трима души. Спомни си думите на Том, че баща му си лягал рано. Преди вечеря Том се извини и отиде да провери как е Уолтър. Откри го намръщен в инвалидната количка до прозореца.

— Ще дойдеш ли да се запознаеш с нея, татко? Тя е чудесна жена.

— Не, няма да дойда.

— Тя е по-възрастна от мен, не е хлапе. Дължиш й поне това.

— Не й дължа и едно проклето нещо — изръмжа баща му и му обърна гръб.

Том излезе от стаята. Струваше му се, че се разправя с разглезено дете. Никога преди не бе виждал баща си да се държи по този начин и това никак не му харесваше. Знаеше, че и Валери ще се разочарова, задето не е успяла да се запознае с него.

На път обратно към трапезарията Том взе няколко снимки в рамка и ги показа на Валери. На тях беше баща й като момче и тийнейджър. На едната беше в униформа, в Ню Йорк, точно преди да потегли към Западното крайбрежие. Валери веднага забеляза приликата — не само с нея, но и със сина й. Тя приличаше на Томи много повече, отколкото на когото и да било от семейство Пиърсън. Хубав млад мъж. Том я наблюдаваше напрегнато, докато тя разглеждаше снимките.

— Приличаш много на баща си — отбеляза той, когато седнаха до масата.

Валери кимна и си помисли колко прекрасно бе, че ги беше намерила. Още на второто позвъняване бе попаднала на правилния Том Бабкок. Невероятен късмет.

— И баща ти ли прилича на него? — любопитно попита тя.

— Не. Но ние двамата с него доста си приличаме, макар да е по-дребен. А и отслабна много през последните години.

Тя кимна и се замисли дали някога щеше да се запознае с Уолтър.

По време на вечерята говориха на различни теми — музика, изкуство, театър. Анджи спомена, че често посещавали културни събития в Ел Ей, но предпочитали да живеят в Монтесито. Тук имало повече пространство и по-хубаво време, а и работата на Том била тук. Децата им обичали Санта Барбара и само един от синовете им се преместил в Ел Ей. Побъбриха си за децата и Валери им показа снимка на Филип. Том отбеляза, че страхотно прилича на дядо си. Гените на Бабкок се бяха предали и на Валери-, и на сина й. Анджи й показа снимки на внуците си, с които се гордееше и обожаваше.

Валери ги попита дали идват понякога в Ню Йорк. Отговориха й, че не достатъчно често, тъй като били заети с работата и децата си. А и не обичали да оставят бащата на Том сам за дълго. Очевидно бяха отдадени на семейството си, отговорни хора.

— Никога не съм имал сестра, а и нямам братовчеди. Приятно ми е вече да си имам братовчедка. Иска ми се да ни беше намерила по-рано — топло каза Том в края на вечерта.

— И на мен също — отвърна тя искрено. — Но доскоро дори не знаех, че съществуваш. Всичко това беше страхотна изненада за мен, истински шок — засмя се тя. — Но ми донесе и облекчение. Никога не си намерих мястото в семейството, където израснах. Винаги съм усещала, че не ме обичат и са разочаровани от мен, но не знаех защо. Сега вече знам. Не е ставало дума за мен, а просто не са одобрявали обстоятелствата около раждането ми. Не мисля, че майка ми някога се е съвзела от случилото се. Представи си само какво е да прогониш собственото си дете и да го обявиш за мъртво. Сърцето на майка ми е било разбито от това, че никога вече не ме е видяла. Гувернантката ни й изпращала мои снимки, които всъщност ми помогнаха да науча истината.

Валери им разказа за изоставения сейф на Маргарет, за бижутата, за определянето на Филип за техен оценител, всичко станало съвсем случайно. После им разказа и за признанието на Фиона за случилото се преди толкова много години.

— Никога нямаше да знам за баща си, ако не бях отишла да се видя с нея. Тя се изненада, че досега не бях открила истината, но баба ми и дядо ми я бяха скрили доста добре. Дори актът ми за раждане бил фалшифициран и ги сочел за мои родители. Направили са всичко възможно, за да скрият истината от мен. Чудя се дали са поддържали връзка с твоите баба и дядо след раждането ми или никога вече не са си говорили. Очевидно никой не е искал родителите ми да се оженят, а и те наистина са били много млади. В онези дни подобно нещо е щяло да предизвика истински скандал.

— Аз самият не съм чувал и дума за това — призна Том по време на кафето и десерта. — Баща ми дори отрече, когато го попитах за теб. За него беше сериозен шок истината да излезе наяве след толкова много години. Никой никога не е споменавал, че Томи е имал дете.

— Човек би си помислил, че някой ще полюбопитства за мен, но предполагам истината е била твърде разстройваща. Бих искала да можех да се запозная с баба ти и дядо ти.

Но срещата с Уолтър щеше да е достатъчна. Валери се надяваше той да се почувства достатъчно добре, за да се запознаят по време на краткия и престои тук. Том и каза, че се чувствал зле. Не й призна, че баща му отказваше да се види с нея и се държеше като ядосано дете. Не искаше да нарани чувствата й след всички усилия, които бе положила да дойде да се запознае с тях. Радваше се, че Валери бе тук. Споделяха много общи интереси, а и той и Анджи бяха отворени и весели като нея. Бяха умни, забавни и се интересуваха от света, пълен контраст на Уини, която бе мрачна, затворена и вечно негативна.

Валери остана в дома им доста по-дълго, отколкото беше планирала, и се върна в хотела след полунощ. Обеща да отиде при тях отново на следващия ден. Анджи й предложи да я разведе из местните антикварни магазини на другата сутрин, а Том искаше да й покаже офиса си, с който много се гордееше. После щяха да обядват. Очевидно бизнесът на Том преуспяваше, той бе проектирал много от къщите в Монтесито, покрай които минаха. По време на обяда той я попита за бижутата на майка й. Валери им беше разказала за търга на „Кристис“ през май и им бе обяснила, че в момента чака резултатите от ДНК пробите, които да потвърдят, че е дъщеря на Маргарет.

— Това сега е най-вече формалност — каза тя небрежно.

— Бих искала да видя бижутата — каза Анджи и Валери обеща да й изпрати каталога за търга.

Семейство Бабкок бе организирало вечеря на цялото семейство с Валери. Дори синът им от Ел Ей щеше да дойде. Валери бе трогната от топлия прием от страна на всички тях, като се имаше предвид, че тя бе незаконната братовчедка и племенница, за която никой дори не подозираше. А сега всички се държаха така, сякаш цял живот бяха чакали да се запознаят с нея. С изключение на чичо й Уолтър, който упорито отказваше да напусне стаята си.

— Дядо не се чувства добре и си почива в стаята — простичко каза на децата Том.

Двама от внуците му отидоха да го видят. Най-големият син на Том се върна и сподели с баща си:

— Леле, дядо е в отвратително настроение. Какво е станало?

— Дълга история.

Том не искаше да обяснява причината за това пред Валери, а и тя вероятно се досещаше. Вече не хранеше надежда, че баща му ще се прояви като разумен човек.

Децата на Том и Анджи бяха чудесни. Разговорът бе весел и оживен и Валери съжали задето не бе взела Филип със себе си. Но се надяваше да се върне тук някой ден и обеща тогава да го доведе. И той трябваше да се запознае с роднините си.

По време на вечерята говориха много и се смяха, а Том щедро наливаше шампанско. Тъкмо вдигаше тост за новооткритата си братовчедка, когато внезапно усетиха нечие присъствие в стаята. Всички се обърнаха и видяха Уолтър да влиза в трапезарията с инвалидната си количка със строго изражение на лицето.

— Какъв е този шум? Можете да събудите и мъртвите.

Уолтър беше изискан старец, в костюм, с бяла риза и вратовръзка. Дори си бе обул обувките, което му струваше усилия. Том се почувства горд с баща си и му подаде чаша шампанско.

— Изглеждаш чудесно, татко.

Валери му се усмихна, после се приближи към него почтително и му протегна ръка. Неодобрението му към нея бе изписано на лицето му, но това не я спря. Искаше да се запознаят.

— За мен е чест да се запозная с вас, господине — меко каза тя, а той се поколеба за момент.

После стисна ръката й и прикова очи в нея. Искаше да я мрази, но не можеше. Очите му се напълниха със сълзи.

— Приличаш невероятно много на баща си, дори на твоята възраст — отбеляза той, после се усмихна.

Валери му показа снимката на Филип и той се вторачи в нея напрегнато.

— Предполагам, че и Томи щеше да изглежда така на неговите години.

Тя седна до него и дълго говориха. Уолтър отстъпи пред любезността и изискаността й.

— Майка ти беше много красиво момиче — призна той. — И знам, че го обичаше. Той също я обичаше. Винаги се тревожех какво ще стане с тях. Пламъкът беше прекалено ярък и се страхувах да не изгорят. Учех в Принстън, когато всичко се случи, а след като се прибрах у дома, тя вече беше изчезнала. После японците нападнаха Пърл Харбър и аз и Томи бяхме призовани в армията. Заминах преди него. Той бе отчаян заради теб. Настояваше Маргарет да не се отказва от бебето. Искаше да се оженят, но никога не се върна. А аз нямах представа какво е станало с теб след това. Казаха на родителите ми, че те дали за осиновяване, и това сложи край на историята. Майка ми не им повярва. Смяташе разказа им за подозрителен, но мисля, че не държеше да узнае истината. Заради смъртта на Томи родителите ми искаха да те намерят, но бе прекалено трудно и никога вече не заговориха по въпроса. После чухме, че майка ти е починала. Всичко приключи — каза той и се вторачи в нея напрегнато. — А сега си тук — каза той строго. — Отне ти дълго време да се появиш.

— Съжалявам. И аз не знаех нищичко. Никога не ми разказаха за нея. Открих всичко съвсем случайно преди няколко седмици. Прекалено късно, за да се запозная с майка ми. Тя е починала миналата година. Мама заминала, когато съм била малко бебе, и никога не я видях.

— Беше красиво момиче — повтори Уолтър.

Валери не му каза, че Маргарет се бе омъжила за Умберто. Старецът нямаше нужда да знае. Бездруго трябваше да осмисли сериозно количество информация. Новината го накара отново да тъгува за брат си, но той изглеждаше много заинтересуван от сина на Валери и искаше да узнае повече за него. Тя му спомена, че е художничка, и той я накара да го отведе в стаята му, за да й покаже някои от картините на баща й, които бяха много добри.

Скоро Уолтър се измори и се оттегли в стаята си. Младите вдигаха прекалено много шум, а и вечерта бе доста вълнуваща за него.

— Ще те видя ли утре? — попита той с нетърпение.

— Ако искаш. Пътувам за Ню Йорк чак вечерта. И скоро ще се върна тук отново.

— Доведи и сина си следващия път. Искам да се запозная с него. Изглежда чудесно момче.

— Да, чудесен е. Мисля, че ще го харесаш.

Уолтър кимна и се вгледа в нея.

— Съжалявам, че така оплескаха живота ви — каза той мрачно. — Ти си свястна жена. Вероятно и майка ти е била такава. Явно е имала тежък живот, след като са те отнели от нея и никога вече не те е видяла. Надявам се да е била добре накрая.

— И аз така се надявам — отвърна Валери, а той кимна и я потупа по ръката.

Преди да излезе от стаята му, тя се наведе и го целуна по бузата. Забеляза сълзи в очите му, но той се усмихваше.

Валери се върна при останалите и продължиха да си говорят. Най-малкият син на Анджи и Том посвири на пианото, а всички пяха с него.

На следващия ден Валери покани цялото семейство на обяд в „Билтмор“, а после отиде да се види с Уолтър. Той й показа всички скици и картини на Томи, както и снимките им заедно като деца и младежи. Разказа й истории за баща й, които я разсмяха, и в края на деня вече имаше чувството, че се бе запознала не само с чичо си и с братовчедите си, но и с баща си. Уолтър й подари снимка на Томи, а тя го целуна и му обеща пак да дойде в Калифорния. Искаше да го види отново и знаеше, че не може да чака прекалено дълго, като се имаше предвид възрастта му.

— Запознанството ви му се отрази чудесно — каза й Том преди тя да си тръгне.

Не й обясни каква упоритост бе проявил баща му в началото, а в края на престоя й Уолтър бе най-запаленият й почитател.

— Съжалявам, че не го познаваше когато беше по-млад. Беше чудесен човек — добави той.

— Все още е такъв — увери го Валери.

Двамата се прегърнаха и си обещаха да поддържат връзка. Тя благодари на семейство Бабкок за всичко и се сбогува. Радваше се, че се бе запознала с тях. Това бе един от най-важните и щастливи уикенди в живота й. Вече имаше истинско семейство, където бе добре дошла. И нямаше търпение да ги види отново.