Даниел Стийл
Собственост на благородница (7)

7

В четвъртък Валери се обади на Филип с предложение да я придружи на официален прием в музея Метрополитън вечерта. Елегантна вечеря, която Институтът за костюми даваше всяка година, а тя участваше в управителния му борд. Сестра й трябваше да отиде с нея, но в последната минута се извини с лоша настинка. Уини вечно страдаше от нещо и не обичаше да излиза, когато беше болна.

— Съжалявам, че те каня толкова късно — извини се майка му. — Но имам билети, а не обичам да ходя сама.

Филип се замисли за миг и се съгласи. Приятно му беше да помогне с нещо на майка си. Валери беше независима жена, водеше пълноценен живот и рядко искаше нещо от сина си. А и тя го увери, че вечерята ще му хареса. Беше я придружавал там веднъж преди няколко години, след като баща му почина. Беше впечатляващо събитие и той знаеше, че билетите струват цяло състояние. Това бе едно от хубавите неща, които Валери можеше да си позволи с парите от застраховката на съпруга си. Сега ходеше там всяка година и купуваше билет и за сестра си. Леля Уини никога не би похарчила пари за подобно нещо, макар да можеше да си го позволи и то доста повече от майка му.

Вечерта той взе майка си от апартамента й. Валери бе избрала семпла черна вечерна рокля, която подчертаваше все още стегнатата й фигура, и късо палто от сребърна лисица. Когато я видя, той внезапно си припомни снимките на графинята. Майка му не приличаше на нея, но и двете притежаваха същата аристократична елегантност на едно отминало време. Филип се гордееше с майка си. Тя го хвана подръка и го последва към лимузината, която бе наел за вечерта.

— Скъпи, страшно ме глезиш! — усмихна му се тя като щастливо дете. — Мислех, че ще вземем такси.

— Разбира се, че не — отвърна той, като се настани до нея.

Филип беше в отлично скроен смокинг, който си бе поръчал на Савил Роу в Лондон последния път, когато бе там на търг.

— Изглеждаш великолепно — отбеляза майка му.

Пристигнаха пред музея, където се беше събрал елитът на Ню Йорк, включително губернаторът и кметът. Събитието наистина беше блестящо, както Валери му беше обещала.

Настаниха ги на маса с уредника на музея, известен моден дизайнер и художник. Разговорът бе оживен и весел. Филип седеше до млада жена, продуцирала успешна пиеса на Бродуей, и цяла вечер си говориха за театър и изкуство. Филип я хареса, но за негово разочарование тя бе там със съпруга си, писател, който тъкмо бе издал първия си роман. Това му напомни колко активна бе майка му и с какви интересни хора се събираше. Валери беше скромна жена, но притежаваше естествена изящност, която не бе пострадала от времето. Двамата бяха едни от последните, които си тръгнаха, и се разприказваха оживено на път за вкъщи.

— Прекарах великолепно — каза той искрено. — Жената, до която седях, бе чудесна, а мисля, че и твоят кавалер бе много симпатичен.

— Тези вечери винаги са забавни — отвърна тя доволно. — Дори нямах възможност да те попитам как вървят нещата ти. Какво стана с продажбата на бижутата на онази жена? Италианската графиня.

— Съдът ни предаде бижутата във вторник. Снимахме ги цяла седмица. Не знам какво у жената ме впечатлява толкова. Може би причината е, че не знаем почти нищо за нея. Плодородна почва за въображението. Сигурна ли си, че не си нейна роднина? Странно е, че и двете имате едно и също моминско име.

— Заедно с още десетина милиона души от англосаксонски произход. Сигурна съм, че в телефонния указател на Ню Йорк има десет страници с Пиърсън, да не говорим за Бостън. Но ако се обявя за нейна роднина, ще получа ли някои от бижутата? — усмихна се тя дяволито.

— Всичките — засмян отговори той.

— Как е малкото й име? — небрежно попита Валери.

Разбира се, тя въобще не допускаше, че двете с графинята може да са роднини. Пиърсън бе често срещано име, а и тя нямаше роднини, заминали за Италия. Подобно нещо би се знаело в семейството. Никой от тях никога не бе живял в Европа. Бяха в Ню Йорк от поколения.

— Маргарет — отговори Филип и Валери го погледна изненадано.

— Е, това вече е съвпадение — каза тя весело. — В семейството има дузина Маргарет. Най-голямата ми сестра се е казвала така, също и баба ми, и прабаба ми. Името е било много популярно в началото на двайсети век. А мисля, че Пиърсън е обикновено колкото и Смит.

Тя се засмя, а Филип я погледна не по-малко изненадан. Беше чувал да наричат прабаба му само Маги и никога не бе знаел името на прапрабаба си.

— Ще трябва да ми покажеш каталога, когато го получиш. Иска ми се да видя бижутата — каза майка му.

— Разбира се. Графинята е била изключително красива, а графът — много елегантен и изискан. Иска ми се да знаехме повече за тях. Сега ми предстои да проуча бижутата. „Картие“ пазят документация за всяко бижу, което са изработили някога. Ще ги помоля да проверят архивите си за информация, която може да помогне в разпродажбата. Трябва да отида до Париж следващия месец и възнамерявам лично да разгледам скиците на бижутата в архивите им.

— Това звучи наистина вълнуващо — отбеляза майка му, когато лимузината спря пред кооперацията й.

Портиерът й отвори вратата, тя целуна Филип, благодари му за компанията и изчезна вътре. На път към къщи той отново се замисли за Маргарет и имейла, който искаше да изпрати на „Картие“, после мислите му се насочиха към Джейн. На другия ден щеше да й върне оригиналните снимки. Зачуди се дали това бе достатъчно добър повод да я покани на обяд. Искаше да я види отново. Все още не бе споменал за нея на майка си, но пък и нямаше какво да каже, освен че тя работеше в съда. Не знаеше друго за нея, само това, че завършва право през юни. Джейн изглеждаше интелигентна и приятна за разговор и той искаше да я опознае по-добре.

На следващия ден Филип седеше зад бюрото си със снимките на Маргарет пред него и мислеше за Джейн. Реши да й се обади. Нямаше какво да губи, а можеше дори да спечели, ако тя се съгласи да обядват заедно. Той набра номера й в съда и тя вдигна още след първото позвъняване.

— Джейн Уилоуби — представи се тя делово.

За миг той замълча, после каза, че е готов да й върне снимките.

— Мога да ги изпратя с куриер. Или ако си съгласна — опита се да прозвучи спокойно той, — може да обядваме и да ти ги дам.

Внезапно се почувства глупаво и бе сигурен, че Джейн ще му откаже.

— Абсурдно ли ти звучи? — попита той, изпитал странното чувство, че отново е на четиринайсет години.

Не беше излизал с жена от три месеца и поканата му се видя смешна. Защо ли пък Джейн да я приеме?

— Звучи чудесно — отвърна тя, леко изненадана.

Беше сигурна, че всичко е съвсем невинно и става дума само за един делови обяд. Филип просто бе любезен след общия им интерес към Маргарет.

— Ще ти дам снимките като се видим — каза той.

Джейн не беше го отхвърлила, не беше му се присмяла и не бе затворила телефона, както той очакваше. Искаше му се да е свободен още днес, но трябваше да присъства на събрание в един часа, на което да обсъдят предстоящите търгове.

— Какво ще кажеш за понеделник? Удобно ли е за теб?

— Да, чудесно — мило отговори тя, като си напомни да не мисли за друго, а само за делови обяд.

— Ако наминеш към службата, наблизо има чудесно ресторантче. А дотогава ще държа снимките в сейфа.

— Звучи отлично — отговори тя, после добави. — Приятен уикенд.

— Благодаря. И на теб също.

Затвориха след секунда и Филип се загледа през прозореца. Мислеше за Джейн. Чудеше се какво ли щеше да прави тя до понеделник и дали имаше сериозен приятел.

На следващия ден Джейн още се чувстваше малко неудобно заради уговорената среща за обяд и небрежно спомена пред Алекс, когато се видяха в „Балтазар“. После смятаха да отидат на кино. Джон беше заминал с колегите си за Хамптън за уикенда. На Джейн не й хареса, но не каза нищо, само щеше да усили напрежението между тях. А Джон въобще не я покани да се присъедини към тях. Каза, че през цялото време ще учат.

— Мисля, че май направих нещо глупаво вчера — призна Джейн, когато довършиха хамбургерите си.

— Какво по-точно? Преспала си с шефа? — засмя се Алекс.

— Шефката ми е жена и страхотна проклетия. Понякога си мисля, че ме мрази — отвърна Джейн. — Не, запознах се с един мъж покрай случая, по който работя. Той е от бижутерския отдел на „Кристис“, дадохме им бижута на консигнация. Срещнахме се само два пъти и той ме покани на обяд.

— Отказа ли му? — разочарова се Алекс.

— Не. Приех. Ще обядвам с него в понеделник. Но той не е мухлясал дядка и се надявам, че не приема това за среща.

— Шегуваш ли се? Млад, необвързан и готин?

Джейн кимна усмихната.

— Млад и готин. Не знам дали е необвързан, но смятам, че е. Поне се държи така.

— Защо, по дяволите, да не обядваш с него? — решително каза Алекс. — Няма да правиш секс в ресторанта. Бездруго имаш нужда от мъжко внимание. Какъв е той?

Алекс изпитваше страхотно любопитство и се радваше за приятелката си. Връзката й с Джон бе пълен провал. Алекс смяташе, че Джейн определено трябва да се вижда с други мъже, а и Джон се държеше като гадняр от месеци.

— Той е хубав, интелигентен, добре облечен. Завършил е история на изкуството, но се озовал в бижутерския отдел на „Кристис“, където не му харесва. Симпатичен и свестен човек.

Джейн изглеждаше притеснена и все още се тревожеше, че прие да обядва с него. Все пак живееше с Джон. Но пък Филип не я бе поканил на вечеря, а само на обяд.

— Мога ли и аз да дойда? — подкачи я Алекс. — Ако този тип се интересува от теб, не споделяй с Джон, когато се прибере в неделя вечер, защото ще се почувстваш виновна, а нямаш основание за това. Доколкото знаеш, става дума за делови обяд.

Но каквото и да беше, Джейн го очакваше с нетърпение, въпреки нервността си.

— Може би трябва да отменя ангажимента — каза Джейн, когато излязоха от ресторанта. — Може би на шефката ми няма да й хареса да обядвам с човек от „Кристис“.

— Ако го отмениш, ще те убия. Отивай! Мисля, че е готин тип. А на шефката ти не й влиза в работата с кого обядваш. Този обяд ще е добър за самочувствието ти.

За разлика от Джон, помисли си Алекс, но замълча. Гадното копеле пренебрегваше Джейн от месеци, приемаше я за даденост и дори се отегчаваше от нея. Алекс не харесваше начина, по който той говореше с приятелката й, макар тя очевидно да не го забелязваше. Алекс го смяташе за арогантен, противен и самодоволен.

— Не вършиш нищо нередно — напомни тя на приятелката си. — Позабавлявай се малко.

— Да, може би — съгласи се Джейн.

Не беше убедена в думите й, но щеше да отиде. Харесваше Филип и бе поласкана от поканата, независимо какви бяха мотивите му.

— Той вероятно ще иска да говорим за търга — каза тя.

— Точно така — потвърди Алекс, за да я окуражи. — Просто помни, че става дума за делови обяд. Не разбирам какво толкова се плашиш…

— Той не би ме поканил в противен случай.

Вече бе сигурна в това. Филип просто искаше да обсъдят предстоящия търг.

— Разбира се. Ти си грозна, тъпа и досадна. Сигурно те съжалява.

Двете се засмяха, влязоха в киното и си купиха билети, пуканки и кола. Чудесен съботен следобед. Сега, след като си поговори с Алекс, Джейн се почувства по-добре. Алекс не сподели с нея подозренията си, че Джон вероятно вече спи с Кара. Той прекарваше прекалено много време с нея, прибираше се у дома в четири сутринта или по-късно, а на всичкото отгоре се забавляваше през уикенда в Хамптън без Джейн. Алекс не искаше да плаши приятелката си, но се радваше за обяда й с Филип. Нуждаеше се точно от това. Малко мъжко внимание от нов човек, дори и да ставаше дума само за делови обяд. След филма Алекс накара Джейн да й обещае, че ще й звънне в понеделник след обяда с Филип.

Валери отиде на гости на Уини. Настинката й беше се превърнала в бронхит и тя се чувстваше ужасно. Валери й беше обещала да й напазарува и пристигна с пилешка супа от близкия деликатесен магазин и торба с пресни плодове.

От трийсет години Уини живееше на Седемдесет и девета улица и Парк авеню. Апартаментът й беше мрачен, пълен с английски антики. Валери винаги имаше желание да дръпне завесите и да пусне слънцето вътре, но тази атмосфера подхождаше на сестра й. Уини се чувстваше ужасно и Валери бързо отиде в кухнята, за да й направи портокалов сок. През седмицата идваше жена, която се грижеше за домакинството, но почиваше през уикенда. Валери прибра покупките в хладилника и й каза да си стопли супата в микровълновата по-късно. Уини я погледна тъжно. Лекарят й беше предписал антибиотик, но тя не се чувстваше добре.

— Може да е пневмония. Май трябва да отида на рентген другата седмица — нервно каза Уини.

— Ще се оправиш — спокойно отговори Валери и й подаде няколко списания.

— Направих си ваксина против грип преди Коледа, а също и против пневмония. Но не мисля, че вършат работа — паникьосано добави Уини.

Скоро щеше да навърши седемдесет и девет, почти осемдесет, както самата тя често казваше, и това я плашеше. Страхуваше се от смъртта и непрестанно ходеше по лекари.

Уини изпи портокаловия сок, после отпи глътка „Мелокс“, в случай че сокът й предизвикаше киселини. Всеки ден взимаше дузина различни витамини, но пак боледуваше. Валери се опитваше да не й се подиграва за това. Уини приемаше здравето си изключително сериозно, макар дъщеря й Пени да твърдеше, че е здрава като бик и ще ги надживее всичките.

— Е, какво прави тази седмица? — попита Валери, като се опита да смени темата за влошеното й здраве.

— Нищо. Бях болна — отговори Уини.

Двете се настаниха в малката всекидневна, където вечер Уини гледаше телевизия. Не излизаше често като сестра си, имаше малко приятели и почти никакви интереси, с изключение на бриджа, който играеше два пъти седмично. Валери намираше това за адски скучно, но не го споделяше със сестра си. Играта поне й осигуряваше срещи с хора.

— Липсваше ни на приема в музея в четвъртък вечер. Имахме чудесна маса. Заведох Филип.

Валери знаеше, че ако беше отишла на приема със сестра си, Уини щеше да настоява да си тръгнат веднага след вечерята. Мразеше да стои навън до късно и твърдеше, че се нуждае от сън.

— Говорила ли си с Пени?

— Тя никога не ми се обажда — мрачно отговори Уини.

Отношенията с дъщеря й от години бяха обтегнати и тя се оплакваше, че внуците не й гостуват. Те обичаха да посещават Валери и да разглеждат студиото й, но тя не казваше на сестра си, нито това, че двете с Пени обядваха заедно от време на време. Оплакванията на Пени от Уини й напомняха за нейната майка. И сестра й, подобно на майка им, беше студена жена и винаги виждаше чашата наполовина празна.

— Филип работи по много интересна разпродажба в момента — каза Валери, за да я разсее.

Не беше лесно да измислиш тема, по която Уини да не каже нещо неприятно. Вечно бе ядосана на нещо — данъците, банковите такси, загубите й на борсата, грубите й внуци, съседка, с която не се разбираше. Но търгът на Филип изглеждаше неутрална тема.

— Съдът го помоли да оцени съдържанието на изоставен банков сейф. Намериха бижута за милиони. Собственичката умряла без завещание, не се появили никакви наследници, затова ще продадат всичко в „Кристис“ в полза на щата.

— Като се имат предвид високите ни данъци, щатът определено не се нуждае от милиони от бижута — кисело отвърна Уини. — След като тази жена е имала такива ценни бижута, защо не е оставила завещание?

— Кой знае? Може да не е имала на кого да ги остави. Или да е била болна и объркана. Американка, омъжена за италиански граф по време на войната. Романтична история, а и страхотно съвпадение — моминското й име е Пиърсън, също като нашето. Маргарет Пиърсън. Филип ме попита дали е възможно да ни е роднина, но не знам жена от семейството ни да е била омъжена за граф или да е живяла в Италия. Всъщност — каза Валери замислена, — сестра ни е щяла да бъде точно на тази възраст. А това е още по-странно.

Още докато изричаше думите, й се стори, че малки парченца от мозайката си идват на мястото.

— Никога не съм мислила по въпроса, но представи си, че Маргарет не е умряла, когато бяхме малки, а се е преместила в Италия и се е омъжила за граф? Типично би било за родителите ни да не одобрят това и да я обявят за мъртва. Не е ли интересно?

Уини я изгледа ужасена.

— Да не си откачила? Мама никога не се съвзе от смъртта й. Тъгуваше за Маргарет, за починалата ни сестра, до края на живота си. Не можеше да понесе мисълта дори да види нейна снимка, а татко ни забрани да говорим за нея.

Валери също си спомняше това.

— Може сърцето й да е било разбито задето Маргарет се е омъжила за италиански граф. Представяш ли си как родителите ни биха приели това?

Още навремето на Валери й се струваше странно, че след смъртта на майка си не намериха и една снимка на най-голямата им сестра сред вещите й. Предполагаше, че снимките са прибрани някъде, но пък никога не успяха да ги открият. Не знаеха как е изглеждала сестра им, макар Уини да твърдеше, че си я спомня, в което Валери силно си съмняваше. Идеята й се стори вълнуваща, но Уини я изгледа неодобрително.

— Мен или себе си се опитваш да убедиш, че си наследница на бижута, които струват милиони? Толкова ли си закъсала с парите? Мислех, че още разполагаш с по-голямата част от застраховката на Лорънс. Не мисля, че ти е все едно за сумата, която тези бижута биха докарали на търг.

Валери я погледна насмешливо.

— Разбира се, че не. Не се интересувам от парите. Но историята е вълнуваща. Как беше второто име на Маргарет?

— Не съм сигурна — раздразнено отговори Уини. — Мама и татко никога не говореха за нея.

— Дали е било Уолъс? Мисля, че това е името, което Филип ми спомена.

— Никога не съм чувала това име и мисля, че вече си сенилна — грубо каза Уини.

Внезапно тя заприлича повече от когато и да било преди на майка им. Вечно имаше теми, на които не бе позволено да се говори, дори да се споменават, и голямата им сестра бе една от тях. През годините им бяха повтаряли, че смъртта на сестра им на деветнайсет години е трагедия, от която майка им никога не се съвзела, затова им бе забранено да подхващат разговор за нея или за каквото и да е, свързано със сестра им. Постепенно съществуването й бе напълно заличено. А и бездруго никога не я бяха виждали. Струваше им се, че Маргарет е била истинското дете на родителите им, а те двете — натрапници в дома им, най-вече Валери, тъй като бе съвсем различна от тях.

— Как смееш да измисляш подобна теория, с която да опетниш паметта на сестра ни и да обезчестиш родителите ни? Те бяха добри, мили, обичливи хора, независимо какви дивотии дрънкаш за тях сега.

— Не знам кои са били твоите родители — спокойно отвърна Валери, като я погледна право в очите. — Моите обаче имаха лед във вените си и студени сърца, най-вече мама. И ти го знаеш много добре. Харесваше те повече от мен, защото приличаше на нея. Дори на външен вид. Но мен не можеше да ме търпи. Наясно си и с този факт. Татко ми се извини за това, преди да умре. Каза, че й е било трудно да ме приеме, защото била доста възрастна когато ме родила, което е тъпо извинение за отношението й към мен. Аз бях на четиридесет, когато Филип се роди, и това бе най-щастливият ден в живота ми.

— Мама беше по-стара и имаше труден живот. Вероятно е страдала от някаква форма на депресия — възрази Уини, винаги готова да оправдае майка им.

Валери обаче не се съгласи с нея. Майка им беше проклета и ужасна. Към Уини се отнасяше с малко повече топлина, което според сестра й бе приемливо. Всъщност, макар да бе студена към Уини, типично в неин стил, понякога бе направо жестока към Валери.

— И е била депресирана през целия ми живот? — цинично попита Валери. — Не мисля така. А и тук виждам доста странни съвпадения. Възрастта на жената с бижутата. Фактът, че сестра ни беше забранена тема. Младата американка, заминала за Италия по същото време като сестра ни, омъжена за графа в годината, когато сестра ни умряла. И какво е правила в Италия през войната? Никога не ни казаха, беше ни забранено и да питаме. Не искаш ли да узнаеш повече? Ами ако е била жива през всички тези години и е умряла съвсем наскоро? Колко жени на име Маргарет Пиърсън може да има по света на същата възраст? Ами ако ни е роднина, Уини? Не те ли вълнува?

Валери внезапно осъзна, че искаше отговори, но можеше само да прави предположения.

— Ти искаш бижутата и парите — обвини я Уини.

— Ако наистина мислиш така, значи въобще не ме познаваш. Но не мисля, че е така. Просто се страхуваш да не би да узнаеш онова, което са крили от нас. Защо? Кого защитаваш? Тях или себе си? Толкова ли си уплашена, че не искаш да разбереш истината?

— Знаем истината. Сестра ни е умряла от грип на деветнайсет години докато е пътувала из Италия. И това разбило сърцето на мама. Какво повече искаш да чуеш?

— Бушувала е война, Уини. Какво е правила в Италия? Ходила е на гости на Мусолини?

На Валери винаги й се бе виждало странно, че сестра им е пътувала до Италия през войната, без никакви обяснения за причината. Но пък не бе останал никой, когото да попита.

— Не знам и не ми пука. Мъртва е от седемдесет и три години. Защо въобще се ровиш в това сега? Съсипваш доброто име на родителите ни. Единственото обяснение е, че искаш да претендираш като наследница на бижутата. Филип ли те подучи на това? И той ли участва в измамата? — обвинително попита Уини.

— Разбира се, че не. Казах му, че не сме нейни роднини. Но внезапно се зачудих дали това е вярно. Може пък и да сме. Може това да е била собствената ни сестра, омъжена за италиански граф. Надали някога ще узнаем истината, но поне на нашата възраст ни е позволено да разпитваме.

— И кой ще ти каже истината? Мама и татко са покойници. Не разполагаме с нейни снимки. Никой друг не знае. А и аз не искам да знам. Имали сме сестра, която е починала през 1943-та, както ни казаха родителите ни. Това е достатъчно за мен. А ако ти не се стремиш към парите и бижутата, просто забрави за случая.

— Не става дума за пари и бижута, а за истината. Имаме право да я узнаем. Винаги сме имали. Родителите ни лишиха от любов и нежност докато растяхме. Може да са ни лишили и от сестра ни. Ако тя беше жива, вероятно щяхме да я потърсим, когато пораснахме. А тя наистина може да е била жива през цялото това време. И ако е така, искам да го знам.

— Винаги си демонизирала родителите ни, а те не заслужават това. Остави ги да почиват в мир. Какво са ти направили, че да заслужат подобно неуважение? Вече не могат да се защитят — вбесено каза Уини.

— Не ме обичаха, Уини. Знаеш го. Дори не съм сигурна, че обичаха и теб. Мисля, че въобще не бяха способни на това чувство. Но знам, че мен със сигурност не ме обичаха. Усещах го през всеки ден от живота си преди най-после да напусна онзи ужасен дом и да се омъжа за Лорънс.

Валери изрече думите си кротко, но със страховита сила.

— Дрънкаш лъжи — извика Уини, като се надигна, разтреперана от ярост. — Изчезвай от къщата ми! — изкрещя тя.

В очите й Валери видя страх, див ужас от призрак, срещу когото не можеше да се изправи. Тя кимна, взе палтото и чантата си и излезе, без да каже и дума. Но гласът на истината, която търсеше, вече не можеше да бъде заглушен.