Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (6)

6.

Изненада, изненада! Саския ми пише, че си е насрочила среща с Магьосника. Напомням й за предложението да пием кафе след това. (Дори да се чуди защо настоявам толкова, не пита. Вероятно просто си мисли, че нямам много приятелки, и ще е права. Аз съм класически случай на жена, изгубила връзка с приятелките си, след като се е омъжила. Мразя да го признавам, но е истина. Робърт никога не се интересувал особено от моите приятели и аз просто оставих тези приятелства да се разпаднат в полза на новите семейни познанства — обикновено мъже, с които Робърт имаше някакви отношения, и аз завързвах известно другарство със съпругата. Нямах никакви съмнения кой ще остане приятел с тях при един развод.) Не че ми пука. Моята Майра струва колкото десетима от неговите приятели.

Разбирам се с Майра да си взема малко свободно време (час в болницата, за който, много удобно, съм забравила да й кажа). Обещавам да го отработя в края на деня. Със Саския ще се срещнем в „Пейн Куотидиен“ в Хайгейт, близо до клиниката. Скачам на автобус пред работата и съм там за по-малко от десет минути, като тръгвам небрежно, все едно идвам пеша.

Саския вече седи отвън и пие нещо от голяма чаша без дръжка. Усмихва се, когато ме вижда.

— Хей!

Споменах ли, че мразя хора, което казват „Хей“?

— Здравей. Как беше?

— Невероятно. Освен това го превърза, виж! — Тя вдига ръкава на тениската си, за да ми покаже синята превръзка. — За първи път от седмици не съм в агония. Адски съм ти задължена.

Споменах ли, че мразя хора, които казват „адски“?

Махам на сервитьора и си поръчвам лате. Говорим малко за болежките си и колко е гадно да остаряваш. Все още не разбирам съвсем защо прие предложението ми, но тогава тя казва:

— Откога сте женени с Робърт? — Просто ей така, от нищото. А! Значи иска информация. Иска да се измъчва с подробности от семейния живот на любовника си, които той не би споделил с нея. Приготвям се за разпит. Напомням си: гледай невинно и без агресивност. Сладко, искрено и доверчиво.

— Осемнайсет години — казвам усмихната, сякаш тази мисъл ме прави щастлива. — Почти. След два месеца имаме годишнина. — Сякаш й подхвърлих трошичка.

— Невероятно. Планирате ли нещо специално?

Не забравяйте, че трябва да ме съжалява, а не да започне да се сражава с мен до смърт.

— О, не знам. Робърт е толкова зает…

— След време годините започват да се сливат, нали? Джош винаги казва…

Пропускам остатъка от изречението, защото си мисля: „Кой, по дяволите, е Джош?“. И тогава си спомням как Робърт недоволстваше, задето назначили съпруга на Саския като продуцент на сериала. Мучене как сега тя щяла да получава най-добрите сюжетни линии. Аз го познавам. Бях в къщата му. Джошуа, споменат накратко в „Уикипедия“, е Джош, съпругът на Саския.

— Джош е твой съпруг?

Тя кима.

— Не знаеше ли? От осем години.

Прекъсва ни двойка, която идва да поиска селфи със Саския. Тя успява да бъде едновременно любезна и снизходителна.

— На живо сте дори по-красива — гука жената и аз едва се сдържам да не направя гримаса.

Те си тръгват, щастливи, а Саския ме поглежда в смисъл: „Какво да ги правя? Виновна ли съм, че съм толкова известна?“.

— Имате ли деца? — Сега аз започвам да любопитствам, но наистина искам да знам дали съм единствената косвена жертва. Почти съм сигурна, че няма деца, но като нищо Джош може да има три от предишен брак, а в „Уикипедия“ нищо не споменават по въпроса.

— Не. Поне засега. Не бързам. Не че мисля да чакам, докато стане прекалено късно, но като че ли моментът все не е подходящ…

Отнасям се в мисли, представям си как я шамаросвам. Когато се съвземам, тя още говори:

— … тя роди първото си чак на четирийсет и три и всичко мина без проблеми, но никога не се знае, нали? Вие имате едно момиче, нали?

— Джорджия. Отива в университет тази година. Е, да се надяваме… предстоят изпити. — Мога да отегча цяла Англия с приказки за Джордж и колко е специална и уникална, но се насилвам да спра дотук. Ще оставя Саския да играе ролята на бъбривката.

— Сигурно ще ви липсва. Вероятно е ужасно, след като толкова години си мислил за всяко нейно движение, и внезапно — нямаш представа какво се случва. Не… нямам предвид, че ще се забърка в неприятности или нещо такова. Просто…

Усещам как в очите ми парят сълзи. Преглъщам шумно. Опитвам се да не мисля за заминаването на Джорджия. Не и при всичко друго, което се случва. Изсумтявам в съгласие и Саския ме поглежда с — нещо като — искрено съчувствие.

— Все пак нали знаеш какво казват хората. Животът за една двойка започва наистина, когато децата си заминат. Може би ще бъде като втори меден месец, хаха!

Дори не удостоявам това с отговор. Кучка.

И между другото, наистина не мога да понасям хора, които изричат думата „хаха“, вместо да се засмеят. Особено когато е в отговор на нещо, което сами са казали.

 

 

Ето какво мисля за Саския. Ако не знаех това, което знам за нея, вероятно щях доста да я харесам. Не достатъчно, че да искам да сме приятелки, но толкова, че ако я срещна на парти, да не се опитам да избягам. Малко е дразнеща на пръв поглед, но изглежда мил човек. Но аз знам каквото знам. И само това има значение.

Предлагам й още една примамка.

— Никога няма да успея да накарам Робърт да си вземе отпуск — казвам тъжно.

— Е, със снимането на филми е така. Ами лятната почивка? Трябва да има време тогава.

Свивам рамене и забивам поглед в масата.

— Понякога си мисля, че просто не иска. Не знам… не трябва да…

Тя се хваща.

— Не, продължавай.

— Ами ние не сме му достатъчни, аз и Джорджия. Съжалявам, не знам защо ти казвам всичко това…

Тя е във възторг. Наострила уши. Поглъща всяка моя дума.

— Сигурна съм, че не е вярно. Какво те кара да мислиш така?

— О, нищо. Просто. Предполагам, че просто така става, когато си семеен от много време. Ще го преодолеем някак, винаги го преодоляваме. — Примигвам, за да прогоня въображаемите си сълзи. Истината е, че макар да приключих с Робърт, това не означава, че не скърбя за края на брака си.

— Дори не те попитах какво работиш — казва тя, сменяйки темата, докато допивам кафето си.

— В една сладкарница — отговарям. Чакам обичайния бърз поглед към „формите ми“, но трябва да й призная, че не го прави.

— Сервитьорка съм. Не…

— Коя сладкарница?

— Ами частна е. Имам предвид, че е частна собственост. Не че не искам да ти кажа къде работя. Не е част от някаква верига. Ей там… — Махам с ръка в посока към работата си, но не добавям, че е на няколко километра.

— Господи, как устояваш на изкушението? — Сигурно си мисли, че явно не устоявам. — Аз определено имам нужда да вляза във форма. — Прокарва ръце по съвършено плоския си корем, докато го изрича. Чака да й противореча, както винаги правят хората като нея. И защото съм госпожа Сладка и Безобидна, се насилвам да го сторя.

— На мен ми изглеждаш в доста добра форма.

Тя върти очи.

— Външният вид може да заблуждава. Аз съм от онези кльощави дебелаци. Да, харесва ми размерът, който нося, но това не означава нищо.

— По-добре, отколкото да си дебел дебелак като мен. — Почти добавям „хаха“, но не мога да се накарам.

— О, но ти не си… — понечва да каже тя и после спира, защото сигурно осъзнава, че ще е нелепо да довърши изречението.

Нека уточня размерите си в контекст, защото бог знае какво си въобразявате. Аз съм едра, не ме разбирайте погрешно, но не чак дотам, че да не мога да стана от леглото без кран. Все още не съм запозната с удължителите на самолетните колани, но започвам да ги усещам малко стегнати. Имам в изобилие от всичко — цици, задник, бедра, ръце, — но все още са разпознаваеми като такива, а не огромни аморфни буци. Но съм достатъчно едра, че първата обида, която хрумва на човек, когато го ядосам — както направих вчера, когато, без да искам, прередих един на опашката за автобуса, — да е „дебелана“. Дебела крава. Дебела кучка. Нося размер 18/20. Деветдесет и пет килограма и малко отгоре, когато проверих за последно, макар че не го правя твърде често. Когато хората ме погледнат, виждат първо, че съм дебела, и след това всичко останало.

Когато става време да се връщам на работа, със Саския вече сме най-добри приятелки, въпреки че се наложи да впрегна целия си самоконтрол, за да не се наведа през масата и да я халосам. И да кажа „хаха“, докато го правя.

— Трябва пак да се видим — казвам. За щастие на Саския като че ли й допада идеята за подобно надзъртане в живота на любовника й.

— Определено. Ще ти пиша, когато идвам пак.

— Чудесно.

Тя се навежда и ме прегръща, когато се сбогуваме.

— Скоро — казва и си тръгва, а аз спирам за момент, очаквам продължението на изречението, което, разбира се, не идва, затова някак си оставам така застинала, докато не се осъзнавам и тръгвам, помахвайки й.

 

 

Ако не знаех, каквото знам, нямаше да има причина да не кажа на Робърт, че съм се сприятелила с една от колежките му. Все пак е рисковано, защото Саския вероятно няма да го спомене, за да не се паникьоса той, че ще бъде разкрит. Почти сигурна съм, че ще я помоли да не се среща отново с мен. Но пък тя вероятно си мисли, че аз съвсем невинно ще му кажа. Затова решавам да заложа на сигурното.

Изчаквам, докато седнем на вечеря, тримата, и го пускам най-небрежно. Правя го с усмивка на лицето, за да не си помисли, че го нападам.

— О, познай с кого се видях днес? Саския.

Настъпва момент, в който си мисля, че сигурно ще се задави с ризотото, но после, нали си е актьор, се овладява.

— Наистина ли, къде?

— Пихме кафе. Дълга история. Е, не е, но не е много интересна.

— Дори не подозирах, че се познавате.

— Е, всъщност не се познаваме. Нея залях с питието си на партито.

— Ясно. — Виждам как си умира да ме разпита, но не иска да се издава.

— Тя изглежда мила. Но наистина е много самовлюбена. Говори доста. Трудно е да се включиш — добавям, за да се позабавлявам.

Робърт издава звук, който не прилича много на смях.

— Такава е.

— Изпра ли ми бялата блуза? — пита Джорджия най-внезапно. И това е, темата е приключена. Вероятно той си мисли, че не бива да я повдига отново, за да не започна да се чудя защо.