Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (34)

34.
Саския

Дразнещо е, но Пола изглежда доста сладко с екипа за йога. И някак уверена. Когато я видях за първи път, тя като че ли през цялото време дърпаше извинително огромната си тениска над корема, но вече не го прави. Питам се дали Роби е забелязал промяната. Вероятно не. Ако гледаш някого всеки ден, спираш да го виждаш. Превръща се в тапет. В бял шум.

Трябва да се уверя, че това никога няма да се случи с нас.

Намерих жилище, между другото! „Апартмънт“, както го нарича брошурата, защото ми се струва, че агентът се опитва да звучи като нюйоркчанин. Наистина ми напомня за Ню Йорк. Изчистени линии, големи прозорци и тъмен дървен под. На седмия етаж с и гледката към Риджънт Парк е фантастична.

Празен е, от хора и от мебели, което е идеално. Вече поръчах основните неща — имам предвид най-важните мебели (диван, легло), не че ги купих на намаление в „DFS“ или „Мебелно село“. Прекарах часове в „Хийлс“ и бяха големи мъки, докато реша дали диван с фотьойл ще е по-добре от ъглов диван. Картата ми „Американ Експрес“ претърпя голям удар. За щастие с Джоши винаги сме държали част от финансите си отделно. Да, споделяме всичко, но всеки месец отделяме равна част от приходите си в личните си сметки, за да не трябва да го обсъждаме всеки път, когато някой иска чифт нови обувки. Според мен точно това убива много бракове. Безкрайните жалки кавги дали е честно, че тя иска да похарчи двеста паунда за сако, когато той тъкмо си е купил сако за петдесет. Разбира се, Джош и бракът ми ще останат в миналото, въпреки мъдрото финансово управление. Е, добре де, може би нямаше да издържат толкова дълго без тази илюзия за финансова свобода. Кой знае?

Все пак въпросът е там, че той няма да види извлеченията от картата ми „Американ Експрес“, защото парите са от личната ми сметка.

Мисля си, че ще е забавно с Роби да изберем заедно останалите мебели. Знам, че обича антиките, аз също. Няма да бързаме. Ще изберем идеалното нещо за всяко кътче. Ще е проява на любов.

Междувременно попитах собственика на апартамента дали мога да боядисам част от стените, за да придам на мястото повече характерност. Прекарах часове във „Фароу и Бол“ и после още часове в боядисване на малки квадратчета от малките кутийки за тестване в различни части на стената и се опитвах да разбера как ще изглежда цветът на всякаква светлина. Сама свърших работата, можете ли да си представите? Исках да вложа нещо от себе си в апартамента. Нещо, което да посоча и да кажа: „Аз го направих“. Беше ми приятно, през повечето време. Облечена със стари джинси и голяма тениска, с кърпа на главата като Норма Дезмънд. Пуснато радио.

Наложи се да сключа договор за година. Отменяем (така ли е думата?) с три месечно предизвестие, но не получаваш гигантския депозит обратно. Забавно е да седя (на пода!) в това обширно, красиво пространство, което ще бъде наш дом и за което Роби още нищо не знае. Възнамерявам да го доведа тук след седмица и нещо — щом „основните неща“ пристигнат и намеря човек да монтира телевизора на стената. Ще постеля леглото със снежнобели чаршафи (кой да предположи, че спалното бельо е станало толкава скъпо!), ще сложа бутилка шампанско в хладилника и ще го изненадам.

Нямам търпение.

Обикновено си слагам постелката най-отпред. Така има по-малко разсейващи фактори, освен това Адриен може да ме вижда и да наглася движенията ми. Но сега трябва да се откажа от мястото си и да мина назад, зад всички облечени в ликра задници, защото днес е първият ден на Пола и трябва да вижда какво правят другите и да ги следва. Отпред са онези, които могат да правят без усилие всички пози. Почти като представление е.

Обичам тръпката, която получавам скоро след като вляза в горещата стая. Мигновено усещане за релаксация, сякаш влизаш в сауна или в някой от парниците в Кю. Тялото ти почти веднага се покрива с пот. („С влага — чувам веднага гласа на майка си. — Дамите не се потят“.) Обичам да идвам няколко минути по-рано, просто да лежа на постелката и да успокоявам съзнанието си. Да се опитам да забравя стреса и напрежението от седмицата. Всеки път виждам почти едни и същи лица, но обикновено има един-двама новобранци, които извиват врат, за да ме огледат по-добре. Винаги разпознавам стреснатия поглед, когато разберат коя съм. Следват скришни погледи. Опитвам се да не обръщам внимание. Веднъж една отиде в съблекалните, взе си телефона — което е строго забранено, разбира се — и се опита да ме снима. Адриен я изхвърли. И й забрани да се връща. Аз се престорих на шокирана от строгото наказание, но после й благодарих.

Не съм в настроение да играя ролята на помощник-учител. Опитвам се да не забравям защо реших, че е добра идея да настоявам Пола да дойде. Май си мислех, че ще е забавно. Тя ще се направи на глупачка и аз ще чувствам превъзходство. Тъжно е, нали, че животът се състои от такива жалки победи? Аз ще се чувствам великолепно с прилепналия екип (въпреки няколкото допълнителни килограма заради „бременността“, които ме принудиха да кача), докато тя, без съмнение, ще се срамува и ще й е неудобно. Става въпрос за власт, напълно го съзнавам, много благодаря. Оцеляват най-пригодните. Хаха!

И на обичайния ни обяд след това ще мога да продължа за Роби и Саманта (Робърт. Да не забравям да го наричам Робърт. Боже, размина се на косъм предния път.) И ще забия още един гвоздей в ковчега им.

Затова съм изключително грижовна. Усмихвам се окуражително при всяка възможност. Шепна й съвети. Тя като че ли се наслаждава въпреки усилията и сигурно това ми носи още червени точки. Чакам да спре и да поседне, като повечето начинаещи, но тя продължава. В по-добра форма е, отколкото предполагах, и трябва да й призная — много е решителна. В края на деветдесетте минути виждам, че вече се е запалила по йогата. Дори не ми е хрумвало, че може да реши да го прави редовно, и съм малко унила от тази мисъл. Това си е моето нещо, моето пространство. Не искам да го споделям с нея. Пък и ще стане малко неловко през октомври, хаха! Питам се как ще й намекна, че трябва да си намери друг курс или да се запише в друга група. И решавам, че няма да мога. По дяволите.