Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джейн Фалън

Заглавие: Моето сладко отмъщение

Преводач: Боряна Даракчиева

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-278-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8959

История

  1. — Добавяне

33.

Преди да си тръгне, Джош ми обеща да останем във връзка. Мисля, че и двамата установихме, че гаднярството не ни пасва. Вече няма да има жалки отмъщения с отвратителни сюжетни линии или пък снимки във вестниците. Имаме цел: да разделим Робърт и Саския веднъж завинаги, и това е.

Аз смятам, че има смисъл да продължа да се преструвам на нейна приятелка. Не искам да застане нащрек, ако усети, че нещо не е наред. Пък и съществува възможността да изпусне, без да иска, някаква интересна информация. Затова възнамерявам да отида на йога — Саския вече ми писа, че ми е запазила място, — макар че вече не съм готова да се направя на идиотка в името на приятелството. Свалям видео с движенията и ги упражнявам всеки ден, сутрин и следобед. Добре де, не смятам внезапно да стана стройна и фина за по-малко от седмица, но поне мога да се опитам да не изглеждам като пълна идиотка.

Освен това си сложих пак изкуствен тен след сесията с Час в сряда. Ако ще заставам до Саския, облечена в ликра, възнамерявам да изглеждам възможно най-добре. Не искам присъствието ми само да надуе още повече и без това масивното и его.

Час извади пак клещите. Обявява, че имам трийсет и пет процента мазнини, а кантарът казва, че съм изгубила още килограм и половина. За да го отпразнувам, влизам в „Суети Бети“ за да си намеря идеалния екип за йога (което означава такъв, в който ще изглеждам най-добре, а не най-практичният) и съм извън себе си от радост, когато ми става всичко среден размер. Къс клин и прилепнали потничета, които разкриват мускулите, по които работихме с Час. Когато показвам дрехите на Джорджия, тя ме кара да ги облека. По изражението й разбирам колко се гордее с мен.

— Изглеждаш шибано великолепно, мамо.

— Внимавай с приказките — казвам, но очевидната й гордост надува самочувствието ми. Казах й — и на Робърт, — че ще ходя на йога за първи път в събота сутринта, но не и на кой курс или че Саския ще бъде там, разбира се. И като истинска почитателка на йогата Джорджия ми дава съвети.

Тя ще ходи на поредния фестивал за уикенда — както винаги, половин работен ден, половин надница, — но макар че никой от нас не го споменава, всички знаем, че утре е ГОЛЕМИЯТ ДЕН. Денят, който всички завършващи ученици очакват едновременно със страх и нетърпение. Утре е денят, когато ще разбере дали е получила трите шестици, които са й нужни, за да влезе в Бристол. Аз лично и за секунда не съм се съмнявала. Тя нямаше как да учи повече, без да откачи.

Все пак в четвъртък съм доволна, че съм на работа, защото нямаше да мога да се концентрирам върху нищо друго, докато чакам обаждането й. Знам, че с Елайза ще тръгнат към училището към единайсет и едва се сдържам да не поглеждам часовника на половин минута от десет нататък. Майра се опитва да ме разсейва, като ме кара да сервирам на всеки, който влезе. Но това няма значение. Може и да се усмихвам и да говоря с клиентите, но мисля само кога ще звънне телефонът. В единайсет и пет, когато случайно дадох на клиент парче чийзкейк вместо гато с три вида шоколад, Майра ме отвежда в задната стая.

— Обади й се — казва тя. — Сложи край на мъките си.

Първите два пъти телефонът звъни, докато не ме прехвърля на гласова поща. Те празнуват, казвам си. Всички крещят и пищят така, както само тийнейджърки могат. Опитвам отново и съм облекчена да чуя как звъненето прекъсва.

— Мамо?

Бях права за празнуването. Едва я чувам от писъците.

— Здравей, скъпа. Не можах да изтрая. — Затварям очи. Чакам да каже: „Три шестици“, но се приземявам с трясък от нещо като вой.

— Не успях!

— Ти…? Как така?

— Имам една петица и две четворки.

По мое време това нямаше да е зле. Щеше да е повод за празнуване. Знам, че нещата сега са различни. Всеки ученик и майка му получават шестица. Джорджия винаги е имала пълно отличие. Не разбирам какво се е объркало.

— Какво? Скъпа, сигурна ли си, че си видяла правилно?

— Знам, че явно съм тъпа, мамо, но не съм чак толкова тъпа.

— Ти си на светлинни години от тъпа. Искаш ли да дойда да те взема? Ще измислим какво да правим.

— Не, всичко е наред. Отиваме в Тинзълтаун.

— Но трябва да се обадим в университета възможно най-скоро, нали? Да проверим дали все пак няма да те приемат?

— Няма да ме приемат. Абсурд. Трябва всички други в света да са се провалили.

— Все пак трябва да им се обадим.

— Господи, мамо! — сопва се тя. — Дай ми просто няколко часа да се съвзема.

Знам, че съм права — ако има някаква надежда, че ще преодолее това препятствие, трябва да се хванем за нея веднага. Стотици други родители в страната са в същото положение. Грижат се детето им да не пропусне бъдещето, на което са се надявали. Но знам също и че трябва да й дам малко пространство. Какво толкова — нека няколко часа удави мъката с млечни шейкове с приятелките си?

— Разбира се. Аз може да направя предварително проучване. Ще се свържем с тях по-късно. Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Не искам да звуча, сякаш я проверявам, но не успявам да се сдържа:

— Елайза с теб ли е?

— Да — сумти тя. — Тя има две петици и една четворка.

Елайза трябваше да отиде в Лийдс, за да учи химия. Явно това вече няма да се случи. Искам да кажа: „Сигурно има някаква грешка. Сигурно сте гледали други списъци.“ Толкова съм объркана, как е възможно това. Те учиха заедно почти всяка вечер. Или поне така ми казваше Джорджия. По дяволите!

— Не закъснявай. Трябва да си поговорим — ти, аз и татко.

Разбира се, че се обаждам веднага на Робърт. Не отговаря и аз си го представям как седи със Саския, гледат името ми на екрана и се хилят колко ли забавно ще е, ако тя отговори вместо него. Макар да знам, че всъщност вероятно снима сцена, все пак се изпълвам с гняв. Трябва да говоря с него, трябва да говоря с него сега.

Решавам се и звъня в офиса на продуцентите, казвам на приятното момче, което ми отговаря, че трябва да говоря със съпруга си възможно най-скоро. Той ми отговаря, че вижда Робърт на монитора в офиса — седи в кухнята на фермера Джайлс, но вероятно ще прекъснат за обяд след тази сцена.

— Мога да му предам съобщение.

— Не, никой не е умрял, но случаят все пак е спешен — казвам.

Майра се мотае около вратата, когато най-сетне се появявам от задната стаичка.

— По дяволите! — казвам, когато я виждам. — По дяволите!

Разказвам й. Слава богу, тя не се опитва да ме увери, че всичко накрая ще се нареди, и не започва да ми изброява богати и успешни хора, които не са успели да се дипломират.

— Е — казва тя, слага ме да седна и ми налива кафе. — Ще им се обадиш и ще се молиш, нали?

— В общи линии. Но оценките й са толкова ниски, а специалността е така желана.

— Тогава какво? Ще опиташ в други университети? Други специалности?

— Предполагам. Всъщност не знам как става, защото не си направих труда да проверя.

— Е, това не беше очаквано.

— Мислиш ли, че през цялото време ме е лъгала? Че с Елайза всъщност не са учили? Все пак прекалено голямо съвпадение е и двете да получат такива ниски оценки.

Майра свива рамене.

— Защо не поговориш с майката на Елайза?

— Почти не я познавам. Но да, ще говоря. Къде е Робърт, по дяволите?

Една възрастна дама, която седи пред чаша чай и еклер, се обръща да види каква е драмата.

— Извинете — провиква се Майра към нея. — Семеен проблем. — После добавя шепнешком: — Любопитен стар прилеп.

— Трябва да кажа на Джордж, че не може да отиде на този фестивал утре — внезапно си спомням аз. — Трябва да остане и да решим какво ще правим.

— Ще й кажеш тази нощ. Дай й няколко часа да изпусне парата.

 

 

Робърт най-сетне се обажда, когато съм на път за дома и крача надолу по хълма, профучавайки покрай всеки, който излезе на пътя ми.

— Къде беше, по дяволите? — е първото нещо, което излиза от устата ми.

— Едва сега получих съобщението ти — казва той. — Оставили са бележка в гримьорната ми, но аз не се върнах там.

Да, бил си зает да чукаш Саския в нейната.

— Какво е станало? Джордж добре ли е?

— Не е изкарала добре изпитите. Петица и две четворки.

— Господи, Пола, аз реших, че е претърпяла инцидент или нещо такова.

— Казах им, че никой не е умрял.

— Горкото дете. Тя добре ли е?

— Да, струва ми се. С приятели е. Мислиш ли, че ни е лъгала през цялото време за ученето? Мислиш ли, че с Елайза са излизали всяка нощ?

Робърт въздъхва.

— Вероятно. Те са тийнейджъри…

— Какво? И това оправдава всичко?

— Не. Разбира се, че не. Просто казвам, че не я прави лоша. Всички тийнейджъри лъжат…

Не издържам и го прекъсвам:

— Чудя се откъде ли го е наследила…

Дори да осъзнава думите ми, не го показва.

— Важното сега е, че ще й помогнем да се справи с това. Не сме я притискали. Ако наистина е лъгала, тогава бих казал, че си е научила урока. Бъдещето й е поставено на карта.

Прав е. Знам го.

— Кога ще се върне?

— Не знам точно. Вероятно не иска да се изправя пред нас.

— Ще говоря с Джош дали ще ме пуснат по-рано. Сигурно могат да поразместят графика.

— Няма проблем. Тя може да се върне след часове. Все пак благодаря.

 

 

Когато Джорджия се прибира със зачервени очи и гузна, — гневът ми вече е прегорял. Робърт беше прав. Сега на карта е заложено бъдещето й. Каквото и да е направила, това е много по-лошо за нея, отколкото за нас.

— Ела тук — казвам, когато влиза, и я прегръщам. Тя плаче на рамото ми.

— Наистина съжалявам, мамо.

— Спокойно. Можеш да ми кажеш какво става по-късно. Нека първо направим план.

— Няма начин да ме приемат някъде медицина — казва тя и изглежда така съсипващо тъжна, че едва не умирам.

— Да, вероятно. Затова имаш два варианта. Да се явиш отново на изпитите догодина или да кандидатстваш в друга специалност, която не е толкова желана.

— Не искам да правя нищо друго.

Макар че ми е толкова жал за нея, все пак едва не изричам: „Да беше мислила по-рано.“

— Според теб какво е станало? — Няма да я обвинявам. С Елайза може наистина да са учили с часове, просто не така академично, колкото всички си въобразявахме. И искам тя да ми каже истината. А не да я измъквам от нея. Тя трябва да се научи, че честността се отплаща. Поне що се отнася до мен.

— Не знам… може да са ни казали да преговаряме не каквото трябва.

— Ясно. Господи, значи всички са получили ниски оценки по тези три предмета?

Чакам. Виждам, че се чуди как да постъпи. Преценява кое ще й донесе по-големи неприятности. Едва се сдържам да не й се разкрещя.

— Не… мамо, мисля, че се провалих…

Някаква тежест се вдига от раменете ми. Можем да се справим с ниските оценки. Не мога да се справя обаче с мисълта, че тя не ми вярва достатъчно, за да е искрена с мен.

— Какво стана? Кажи ми.

— Не преговарях. Е, преговарях, но не толкова много, колкото си мислите.

— А всичките вечери с Елайза? Какво правихте? Гледахте телевизия? Излизахте? Не ти се карам, просто искам да разбера…

— Работихме.

Джордж и Елайза работеха по една вечер в седмицата и през уикендите в закусвалня в Камдън.

— В закусвалнята ли?

Тя кима.

— Мислехме, че трябва да съберем повече пари, преди да се изнесем от дома. Сега ми изглежда глупаво.

Е, поне не са ходили да се напиват и да се дрогират.

— Колко често?

— Четири или пет нощи в седмицата. Когато си мислехте, че съм при нея.

— И майката на Елайза беше съгласна?

Тя поглежда към масата.

— Тя си мислеше, че сме тук.

Тогава ми хрумва нещо.

— Кой те караше тогава през нощта?

— Хващах автобуса.

— Господи, Джорджия! Ако нещо ти се беше случило, нямаше да имам представа къде си.

— Съжалявам. Много съжалявам.

Посягам през масата и хващам ръката й.

— Няма нищо. Благодаря ти, че ми каза истината. Сега просто трябва да решим какво да правим.

— Не казвай на татко. — Тя е момиченцето на татко и най-лошото, което може да си представи, е той да се разочарова от нея.

— Вече му казах. Той го прие по-добре, отколкото си мислиш.

Убеждавам я, че трябва да се обадим в Бристол, просто за всеки случай, макар да съзнавам, че е безнадеждно. И е така. Те са много мили и казват, че ще я включат в списъка, но очевидно има и други, които са по-близо до необходимите оценки и заради които по-вероятно биха направили изключение. Дори не предлагат друга специалност, ето колко не я искат с тези резултати.

— Значи другаде или догодина?

Никой от нас няма голям ентусиазъм за друг университет. Джорджия ясно показва, че не би искала да учи някъде, където ще я приемат медицина с такива оценки.

— Все пак какво ще е това обучение, след като са толкова отчаяни да приемат мен — казва тя и аз съм облекчена, че я виждам да се смее.

— Искаш ли да опиташ нещо друго? Какво друго те интересува?

Тя дори не се замисля. Иска да стане лекар още от осемгодишна.

— Ще се явя отново на изпитите. О, господи, какво унижение!

— Не ставай глупава, много хора ще го направят. Елайза какво мисли? — Макар че винаги съм харесвала Елайза, не съм сигурна, че идеята да учат отново заедно е добра, като се има предвид какво се случи. Не знам кой на кого е повлиял, но определено не бих искала същото да се повтори.

Джорджия свива рамене.

— Още не знае.

Едва когато приготвям вечерята, а Робърт и Джорджия седят до масата и говорят, ми хрумва, че тя сега няма да напусне дома след пет седмици. Естествено огромна част от мен е много щастлива. Още една година гнездото няма да се опразни. Няма да се чувствам така, сякаш една цяла и много важна глава от живота ми е затворена. Но знам също и че това променя всичко за Робърт и мен. Дали той все пак ще се изнесе със Саския през октомври, както вероятно възнамеряват? Мога ли да се реша да го изхвърля, докато Джорджия си е още у дома?

И тогава ми хрумва, че щом очаквам от нея да се държи като възрастна и да поеме отговорност за собственото си бъдеще, ще трябва да я третирам като такава, а не да я пазя от факта, че бракът на родителите й не е съвършен. Длъжна съм да я запозная с истината — щом съм готова да призная пред Робърт, че я знам — и да й позволя да реагира както го усеща. Ще се опитам да го направя възможно най-безболезнено, разбира се — никога няма да поискам от нея да вземе страна или да й налагам с кого да живее, — но ще бъда възможно най-честна. Така е справедливо.