Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (29)

29.
Пола

Саския изглежда щастлива. Чака ме на пейка в Риджънс Парк, където си уредихме среща, защото, слава богу, имаше друга среща в града. Определено сияе, сякаш тя е забременяла, а не героинята й Мелъди. Питам се за миг дали пък не е така. Може би начинът на Джош да покаже, че е напълно неин и съжалява, че едва не разби брака им заради едно недоразумение, се изразява в интензивен секс. Не че според мен и двамата имат голямо желание за деца. А и тя, разбира се, е на четирийсет и три, каквото и да казва, което си е малко късничко за първо дете, но пък и по-странни неща са се случвали.

— Изглеждаш невероятно! — казвам, когато се прегръщаме. — Каквото и да правиш в момента, да знаеш, че има ефект.

— Да не започвам изобщо да говоря как изглеждаш ти — казва тя. — Нямаш почти нищо общо с жената, с която се запознах преди два месеца.

— Е, добре, нека кажем, че и двете сме разкошни. — Все още ми е неловко да приемам комплименти за външния си вид. Просто ми липсва този ген.

Купуваме кафета (е, добре де, аз взимам кафе, а Саския зелен чай, защото има правило да не пие кафе следобед) и тръгваме към градината с розите, макар че те са вече попрецъфтели. Говорим за ежедневни неща, но всъщност ми е трудно да се концентрирам, защото си умирам да чуя за срива между Робърт и Саманта. Когато тя като никога замълчава за две секунди, докато ми разказва, че поканила родителите си на обяд, аз веднага се включвам.

— Значи трябва да ми кажеш какво става с Робърт…

— Какво? О… съжалявам. А пък аз бърборя за бог знае какво. Добре, та значи, наблюдавах ги и двамата внимателно, откакто му съобщих добрите новини, и определено мога да кажа, че отношенията им са ледени.

Отпивам от кафето. Изгарям си езика.

— Ох. У дома обаче си изглежда съвсем нормален. Сякаш нищо не го безпокои.

— Всъщност той изглежда така и на работа. Питам се дали си мисли, че всъщност се е отървал леко.

— Мислиш ли наистина, че са скъсали?

— Бог знае — казва тя, докато маха с ръка да прогони една превъзбудена оса. — Но определено не се държат вече като влюбени. Вчера правихме една голяма сцена в кръчмата и той дори не я погледна. А тя не откъсна очи от него и за секунда. Освен това очите й изглеждат червени и подпухнали. Отне им часове да ги „отпухнат“. Така ли е думата? Ако не, трябва да бъде.

— И той не ти каза нищо?

— Всъщност оттогава не сме се виждали. Е, разминахме се по коридора, докато излизах вчера, и го попитах как е и той само извъртя очи. Но наблизо имаше хора, затова не можахме да говорим. Сигурна съм, че ще ми каже какво става, защото с кого друг може да говори, нали? Дори да не ме харесва особено, аз съм единствената.

Това е страхотно, но все още недостатъчно. Искам да се уверя, че с връзката им е свършено.

— Какво друго мога да направя, за да се погрижа просто да не започнат отново след няколко дни?

Саския мисли за миг. Гледам как едно голямо куче води една дребна жена на разходка, опъва каишката и я влачи като бесен вол плуг.

Тя се обръща към мен с победоносно изражение.

— Мисля, че просто трябва да продължаваш в същия дух. От друга страна…

— Какво имаш предвид?

— Помисли. Робърт знае, че аз знам за него и Саманта. Затова мога да му кажа всичко. Мога да измисля още нещо, което уж е казала или направила, за да се вбеси…

— Но трябва да е нещо, което не подлежи на проверка — казвам аз. Не мога да отрека, че изпитвам тръпка от въодушевление, като си мисля за това. — Ако той усети, че не може да й има доверие заради онази история с бебето, тогава и най-малкият намек за нещо ще бъде достатъчен.

— О, Господи, сетих се! — Тя стоварва чашата си на пейката и разлива малко чай. — Ще му кажа, че съм я видяла да флиртува с Джес. Или по-лошо. Че го е целунала. Той е толкова ужасен от Джес, че никога не би се разправял с него. Ще се захване с нея. Тя ще отрече. Той няма да й повярва. Аз само ще се погрижа да не й каже, че е разбрал от мен. Би трябвало да е доста лесно, като се има предвид, че аз съм пазителката на най-голямата му тайна…

— Боже, Саския, мислиш ли, че е редно? Прекалено е да въвличаме напълно невинен човек.

— Джес няма да разбере.

— Напротив, ще разбере, защото Саманта вероятно ще му каже. Може да отиде и да го умолява да обясни на Робърт, че не е истина. Аз поне така бих направила, а ти?

— Права си. Трябва да го обмисля по-добре. Все ще се сетя за нещо.

— Знаеш колко съм ти благодарна, нали?

— Можеш да ми се отплатиш, като се съгласиш да дойдеш на йога някой уикенд, хаха!

Понечвам да отвърна с обичайни си отговор: не, благодаря, последвано от някаква пренебрежителна забележка относно теглото ми и лошата ми форма като цяло. Но някак си не го нравя. Преди да се усетя, се съгласявам да отида.

— Наистина ли? — пита тя, извила вежда, нещо, което винаги съм искала да мога да правя. Упражнявах се с часове пред огледалото, когато бях тийнейджърка, защото си въобразявах, че ще ми придаде изтънчена мистериозност. Но така и не успях, дори когато залепих едната вежда с тиксо, за да не се извива. — Не очаквах да се дадеш без бой.

— Вече съм друг човек.

— Тази събота?

Сега, след като се съгласих, бързо започнах да губя ентусиазъм. Ами ако съм от онези припадащите? Не е зле човек да поупражнява малко йога (имам някаква представа, опитах веднъж с дивиди, защото си мислех, че е лесна и безболезнена алтернатива на истинските упражнения, и се наложи да се откажа след десет минути, защото си разтегнах нещо на бедрото), но си мисля, че е съвсем друга работа да го правиш, докато се вариш на бавен огън.

— Не съм сигурна. Този уикенд е рожденият ден на Джорджия…

— Страхливка. Е, ако събереш достатъчно кураж, само ми кажи предварително, защото ще трябва да те запиша. И ще си поговоря с Адриен, учителката, за да знае, че има начинаещ в залата. Иначе просто ще кара напред и ти няма да имаш никаква представа какво се случва.

Казвам си, че е крайно време да бъда смела.

— Добре, по дяволите, ще го направя. Не тази събота обаче. Следващата.

Саския плесва дланта ми като превъзбудено дете.

— Отлично. Добро момиче.

Нямам търпение да кажа на Майра. Това сигурно ще й дойде в повече.